Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 11.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 12.12.2018г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 558 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 109/05.07.2018г., постановено по гр.д. № 762/2017г.
на Сливнишкия районен съд, са отхвърлени предявените
от Н.Л.
и Т.В. субективно съединени искове по чл. 108 от ЗС за осъждане на Т. Л.и Е.Л. да им предадат
владението върху УПИ VІІ-168 в кв. 15 по плана на село Г., общ. Б.,
с площ от около 584 кв. м.
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на Н.Л. и Т.В. срещу горното решение. Жалбоподателките твърдят, че същото е очевидно
несправедливо и необосновано, както и че е неправилно поради противоречие на
материалния закон и нарушение на съдопроизводствените
правила. Изтъкват, че първоинстанционният съд не бил
обсъдил представените от процесуалния им представител писмени бележки. Считат,
че събраните по делото доказателства обосновават извод, обратен на този, до
който е достигнал СлРС. Подчертават, че са оспорили
документите, на които ответниците основават своите
конкуриращи права, но съдът не бил открил производство по чл. 193 от ГПК, с
което ги бил лишил от възможността да изключат тези документи от доказателствения материал по делото. Правят извод за
нищожност поради липса на форма на представения договор за покупко-
продажба от 1977г., и оспорват зачитането му от страна на първоинстанционния
съд. По отношение на констативния нотариален акт, представен от ответниците, сочат, че същият не бил вписан, както и че не
бил представен неговият оригинал. Намират, че той им е непротивопоставим, както
и че не легитимира ответниците като собственици на
имота. Оспорват извода на съда, че в съдебното производство били потвърдени
съдържащите се в този акт констатации. Оспорват доказателствената
му стойност и неговата достоверност. Позовават се на предходния нотариален акт
за имота от 1964г., който легитимира наследодателя им като собственик на имота,
както и на заключението на в.л. Я.за идентичност между процесния
имот и имота, описан в този нотариален акт, а също и на записите в разписния
лист от 1980г. Считат, че ответниците не са придобили
имота по давност, тъй като били заявили, че го ползват и стопанисват, а това
изключвало възможността да го владеят като собствен, доколкото ползването и
стопанисването били несъвместими със субективния елемент на владението. Навеждат
довод, че владението на праводателя на ответниците не било необезпокоявано и в пълен обем,
доколкото той знаел, че имотът бил отреден за обществено строителство. Правят
извод, че правото на собственост върху имота им е било възстановено с протокол
№ 3/16.04.1992г. от заседание на комисията при общ. Б.. Оспорват показанията на
доведените от ответниците свидетели и считат същите
за заинтересовани. Анализират отделни техни твърдения и правят извод за
недостоверност на последните. Считат, че неправилно СлРС
е отказал да допусне събирането на гласни доказателства за опровергаване на
тези показания. Молят съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения
иск, като освен това отмени констативния нотариален акт, на който се позовават ответниците. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор от насрещните страни, с който жалбата се оспорва и се изразява
становище за неоснователност на съдържащите се в нея оплаквания и искания. Въззиваемите считат, че първоинстанционният
съд не бил допуснал нарушения от процесуален характер, а правилно издирил и
приложил материалния закон. Намират, че обжалваното решение е законосъобразно,
правилно и обосновано, и молят съда да го потвърди.
В открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателките, редовно призовани, се явяват лично и се представляват
от адв. Н., който поддържа жалбата и оспорва отговора.
Моли
съда да отмени първоинстанционното решение като
неправилно и необосновано. Оспорва извода на СлРС, че
въззиваемите са придобили имота, като счита, не е
налице нито едно от двете посочени придобивни
основания – транслативна сделка и давност. Претендира
разноски. Представя писмени бележки, в които поддържа, че процесният
имот е бил отчужден през 1972г., а през 1989г. на първата жалбоподателка
е било учредено право на строеж върху същия имот, като впоследствие през 1990г.
бил сключен договор за това. От тези факти прави извод, че имотът е бил
държавна собственост и не е било възможно да се придобива по давност. Моли съда
да уважи предявения иск, както и да отмени констативен нотариален акт № 75, т.
ІІ, дело № 522/1990г. на РС- Сливница.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите,
редовно призовани, се представлява от адв. М., която оспорва жалбата и моли
съда да я остави без уважение, като потвърди. Претендира разноски. Представя
писмени бележки, в които поддържа, че оспореният констативен нотариален акт се
съхранява в имотния регистър, а имотът е придобит от доверителите й по давност.
Счита, че жалбоподателите интерпретират неправилно данните за регулационни
промени и статут на процесния имот.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства, а
направените с въззивната жалба доказателствени
искания са били
оставени без уважение с определение от 23.10.2018г.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен състав споделя
изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща
към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
изтъкнатите във въззивната жалба доводи, съдът излага
следните съображения:
Неоснователно
жалбоподателките аргументират жалбата си с факта, че
районният съд не бил обсъдил представените от техния процесуален представител
писмени бележки. При наличие на предпоставките на чл. 149, ал. 3 от ГПК,
функцията на писмените
бележки е само да дадат възможност на страните да доразвият и уточнят
подробно фактическите и правните си доводи, след като вече са ги изложили устно
в открито съдебно заседание. Следователно, писмените бележки нямат
самостоятелно значение и в тях не може да се навеждат доводи, които не са били
наведени до приключване на устните състезания. В хода на последните всяка една от
страните не само излага своите аргументи, но и има възможност да изрази
становище и по аргументите на противната страна, което при представянето на
писмени защити е невъзможно. Ако въпреки това на писмените бележки се признае
значение, равно на устните състезания, това би довело до нарушаване на
принципите на устност и състезателност в гражданския
процес. Затова настоящият съдебен състав намира, че писмените бележки не
заместват устните състезания и в тях не може да се въвеждат нови доводи,
каквито не са били наведени в хода на устните състезания. Следователно, ако
съдът е обсъдил устно наведените доводи, необсъждането на тяхното доразвиване в
писмените бележки, само по себе си, не съставлява съществено процесуално
нарушение. Такова би било необсъждането на доводите и възраженията на страните,
заявени до приключване на устните състезания, но във въззивната
жалба не са изложени такива твърдения, поради което настоящият съдебен състав
не разглежда тази хипотеза.
Както вече беше
изтъкнато в определението от 23.10.2018г., извършеното от жалбоподателките
оспорване на договора от 1977г. и на констативния нотариален акт от 1990г. има
за предмет само съдържащите се в тях правни изводи относно принадлежността на
правото на собственост върху имота и породените
от тях правни последици, с оглед значението им за изхода на делото. Оспорване
от този вид следва да се преценява по съществото на спора, но не може да доведе
до изключване на двата документа от доказателствата по делото, нито налага
откриване на производство по чл. 193 от ГПК. Затова, като не е провел такова
производство, първоинстанционният съд не е допуснал
процесуално нарушение и не е накърнил правото на защита на жалбоподателките
– противно на изложеното на стр. 2 от въззивната
жалба.
Разгледани по
същество, доводите на жалбоподателките във връзка със
значението на двата документа и правните им последици са по принцип правилни,
но не обосновават направените от тях крайни изводи.
Така например,
настоящият съдебен състав напълно споделя становището, че договорът за покупко- продажба на процесния
имот от 11.09.1977г. е нищожен поради липса на форма и като такъв не е породил
целените с него правни последици попрехвърляне на правото на собственост върху
имота в полза на праводателя на ответниците.
В същия смисъл са и мотивите, изложени на стр. 4 от обжалваното решение, поради
което не съответства на действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателките, че първоинстанционният
съд бил зачел действието на договора в полза на ответниците.
Също така, по
принцип следва да се сподели и довода, че непредставянето на поискан от съда
оригинал на документ има за последица изключването му от доказателствата по
делото (арг. от чл. 183 от ГПК). В конкретния случай,
обаче, прилагането на тази последица е дискусионно, доколкото първоинстанционният съд не е задължил ответниците
да представят оригинала на констативния нотариален акт, а само им е указал да
сторят това, без да ги предупреди за последиците от непредставянето му (л. 66
от първоинстанционното дело). Освен това, след като
оригиналът не е бил представен, СлРС не е постановил
изричен съдебен акт за изключване на представения препис от доказателствата по
делото, а настоящият съдебен състав не може да направи това едва с решението по
съществото на спора (арг. от Решение № 458 от
1.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2009 г., III г. о., ГК). Поради това е
спорно, дали в случая този нотариален акт може да се ползва като годно
доказателство по делото, или не (арг. от Решение №
2535 от 2.11.2018 г. на САС по т. д. № 2132/2018 г., Решение № 3397 от
26.04.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 419/2014 г., Решение № 63 от 10.01.2017 г.
на САС по в. т. д. № 3555/2016 г.).
При това, ако
същият се зачете като такова доказателство, основателен е доводът на жалбоподателките, че той няма материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на
собственост, съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК. По силата на същото
тълкувателно решение, обаче, при оспорване на това право тежестта на доказване
се носи от оспорващата страна, т.е. от тях. В случая оспорващите акта жалбоподателки не са опровергали съдържащите се в него
констатации с необходимото пълно доказване, поради което следва да се приеме,
че той легитимира праводателя на ответниците
като собственик на процесния имот (доколкото описаните
в акта съседи на имота са идентични с тези по н.а. № 29/03.03.1964г.,
а всичките му индивидуализиращи белези съвпадат с описаните в нищожния договор
за продажба от 1977г.). В контекста на горното, неоснователно е възражението на
жалбоподателките, че СлРС
бил приел, че за процесния имот съществуват два
нотариални акта за собственост, пренебрегвайки нотариалния акт на техния праводател от 1964г. Настоящият съдебен състав намира, че няма
пречка, след съставянето на нотариален акт за собственост в полза на едно лице,
същият имот да бъде валидно придобит от друго лице, за което придобиване да се
издаде нов нотариален акт в полза на това лице (както в настоящия случай).
Ако пък се приеме, че е имало основания за
изключване на констативния нотариален акт от доказателствата по делото, съдът няма
право да го вземе предвид при формиране на правните си изводи, независимо от
формалната липса на постановен съдебен акт за изключването му (арг. от Решение № 231 от 8.08.2012 г. на ВКС по т. д. №
325/2010 г., II т. о., ТК). В такъв случай, обаче, Решение № 239 от
16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГК Решение № 239 от 16.07.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГК Решение
№ 239 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГКсъдът
е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от
които произтича спорното право (арг. от Решение № 239
от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГК), като при това няма
пречка, самостоятелно да се доказват предпоставките за издаването на акта, и,
ако се установи, че те са били налице, да се достигне до същия правен извод,
независимо от незачитането му като доказателство по делото.
В случая съдът
намира, че е налице именно тази хипотеза, тъй като след придобиване на процесния имот от праводателя на
ищците, същият е бил придобит по давност от праводателите
на ответниците. Наистина, договорът за продажба от 1977г. е нищожен, но
той е годното правно основание за установяване на добросъвестно владение на праводателя на ответниците върху процесния имот по смисъла на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Не е
имало пречка пред придобиването на имота по давност, доколкото по делото няма
данни за неговото отчуждаване, респ. за установяване на право на собственост на
държавата върху него по какъвто и да било друг начин. Този извод се подкрепя от
заявеното от в.л. Я.в открито съдебно заседание, според което няма данни за
никакви отчуждителни мероприятия и не са открити
никакви отчуждителни документи, а и такива не са
представени по делото. В същия смисъл е и Решение № 6 на комисията по Протокол
№ 3/16.04.1992г. (л. 16 от първоинстанционното дело),
съгласно което имоти с пл. № 167 и пл. № 168 не са отчуждавани, а са предвидени
според ЗРП за мероприятие, което не е осъществено. Наистина, с така цитираното
решение комисията е предложила, тези два имота да бъдат преотредени,
но „отреждане“, „отчуждаване“ и „възстановяване“ са различни правни институти,
поради което съдът не споделя довода на жалбоподателките,
че по този начин им е било възстановено правото на собственост върху имотите,
нито произтичащия от него извод, че в предходен момент същите са били отчуждени
в полза на държавата.
Що се отнася до
обективния и субективния елемент на владението на праводателите
на ответниците, съдът намира тези елементи за
установени от показанията на св. П.и св. К., според които имотът винаги е
принадлежал на тези лица и е владян от тях, без някой да е оспорвал правата им.
Наистина, не е посочен начален момент на давността (както правилно се изтъква
във въззивната жалба), но това не е пречка пред
формиране на изводи по този въпрос, доколкото възприятията на свидетелите не са
темпорално ограничени и поради това са относими към
всеки един момент от съществуването на имота. Затова ограниченията в началния
момент на давностното владение се налагат не от свидетелските
показания, а от съпоставянето им с текста на нищожния договор за покупко- продажба, от който се установява, че преди
11.09.1977г. праводателят на ответниците
не е считал имота за свой, а е зачитал правата на действителния му собственик,
щом на тази дата е предприел действия за закупуването му от последния.
В светлината на
горните съображения следва да бъдат споделени възраженията на жалбоподателите,
че показанията на св. П.са недостоверни в частта им, в която свидетелката
твърди, че в процесния имот „са се родили децата на М.“,
тъй като, видно от единните им граждански номера, те са родени съответно през
1975г. и в началото на 1977г., т.е. преди „закупуването“ на имота от страна на
техния баща. Тази недостоверност, обаче, опорочава показанията й само в частта,
в която съдът не им дава вяра и на друго основание, а именно – че те се отнасят
за период преди 1997 - 1998г., за който самата свидетелка е заявила, че през
него не е живяла в с. Г. и не е познавала ответниците
и тяхната майка. Същевременно, съдът не намира основание да не цени показанията
на тази свидетелка в частта им за владението върху имота след този момент,
доколкото те не противоречат на никакви други доказателства по делото, а се
подкрепят от показанията на св. К. в същия смисъл.
От друга страна, показанията на свидетелите
в частта им за това, къде е живяла майката на ответниците
(М.), притежавала ли е тя друг жилищен имот, и какво представлява построената в
имота къща, са ирелевантни за преценка на владението
върху имота, тъй като няма пречка, той да е бил владян и придобит по давност от
наследодателите на ответниците, дори те да не са
живели в него и да са притежавали друг жилищен имот, както и независимо от
обстоятелството, че къщата в имота не е жилищна, а представлява паянтова
стопанска постройка (както е видно от комбинираната скица към СТЕ и от отбелязванията в плановете). Поради това, дори да се
установи недостоверност на тази част от показанията (както се претендира във въззивната жалба), тя не би изключила извод за упражнявано давностно владение върху имота от страна на праводателите на ответниците.
Съответно, ангажирането на доказателства за оборване на тези показания би било
безпредметно.
Що се отнася до претендираното
от ответниците владение върху имота след съставянето
на оспорения констативен нотариален акт през 1990г. и до настоящия момент, то е
безспорно установено от показанията на двамата свидетели и от самия констативен
нотариален акт, както и от твърденията в исковата молба за настоящото владение върху
имота, които, в своята съвкупност и с оглед презумпцията по чл. 83 от ЗС, налагат
извод, че през този период праводателите на ответниците (а след тяхната смърт – и самите ответници) са упражнявали фактическа власт върху имота,
считайки го за свой.
В заключение,
съдът намира, че обсъдените по- горе доказателства (независимо от отчасти
недостоверните свидетелски показания) установяват владението на праводателите на ответниците
върху процесния имот през необходимия за това срок, и
са довели до придобиването му по давност.
Не обосновава
обратен извод отразяването на праводателя на ищците като
собственик на имота в разписния лист от 1980г., тъй като този лист не е титул
за собственост. Освен това, съответният запис е напълно закономерен и обясним,
с оглед обстоятелството, че договорът от 1977г. е нищожен и не е довел до
прехвърляне на собствеността в патримониума на
купувача, както и че до този момент не е бил изтекъл необходимият давностен срок и няма данни, праводателите
на ответниците да са се позовали на придобивна давност. Той, обаче, не изключва възможността,
последните да са придобили имота по давност в по- късен момент – или до 1990г.,
когато е съставен констативният нотариален акт за собственост в тяхна полза,
или по- късно.
Във връзка с горното,
неоснователни са развитите от жалбоподателките
съображения, че заявеното от ответниците „ползване и
стопанисване“ на имота от страна на праводателите им
изключвало възможността на последните да го владеят поради несъвместимост на
тези действия със субективния елемент на владението. Настоящият съдебен състав
намира, че не винаги ползването се осъществява въз основа на учредено вещно
право на ползване или въз основа на договор – противно на поддържаното във въззивната жалба. Владелецът-несобственик също ползва
владения от него имот, защото погрешно счита, че така упражнява едно от
правомощията си на собственик, но това не означава, че не го владее. Поради
това фактът на ползване на имота не изключва владението му от страна на
ползващото го лице.
Също така неоснователно
жалбоподателките поддържат, че владението на праводателя на ответниците не
било необезпокоявано и в пълен обем поради знанието му, че „местото е блокирано
от съвета на с. Б. за фурна“, както дословно
е отразено в договора от 1977г. Ако под израза „не е необезпокоявано“
жалбоподателите имат предвид, че владението не е било спокойно, доводът им е
неоснователен, тъй като това означава, владението да е било установено с
насилие или по скрит начин. В случая данни за установяването му по такъв начин
няма, поради което съдът намира, че то е било спокойно. А ако под термина „не е
необезпокоявано“ жалбоподателките имат предвид, че
владението не е било непрекъснато, доводът им също е неоснователен, тъй като по
делото няма данни за изгубването на фактическата власт върху имота в
продължение на повече от шест месеца. Знанието за извършено отреждане на имота
за обществено строителство (фурна) не може да бъде приравнено на нито едно от
горните обстоятелства, поради което съдът намира, че това обстоятелство е ирелевантно за преценка на владението върху имота.
Неоснователно е и
възражението на жалбоподателките, че владението не е
било в пълен обем, тъй като от показанията на разпитаните по делото свидетели
се установява, че владеещите имота праводатели на ответниците са се считали за негови собственици.
Следователно, не е налице ограничено владение, при което фактическата власт би
се изчерпвала с действия по упражняване на ограничено вещно право, а владелецът
има субективното съзнание за това.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че
ответниците успешно са доказали конкуриращото си
право на собственост върху процесния имот, което
изключва претендираното от ищците право на
собственост, удостоверено с нотариалния акт от 1964г. Поради това, като е
отхвърлил исковете по чл. 108 от ЗС, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено в
този смисъл искане, жалбоподателките следва да
заплатят на въззивиаемите направените от последните
разноски във въззивното производство, каквито се
установяват в размер на 800 лв. (л. 13 от делото).
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
109/05.07.2018г., постановено по гр.д. № 762/2017г. на Сливнишкия районен съд.
ОСЪЖДА Н.
Г.Л. с ЕГН ********** и адрес ***, и Т.Д.В. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплатят
на Т.С.Л.
с ЕГН ********* и адрес ***, и Е.С.Л. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски
пред въззивната инстанция в размер на 800 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.