РЕШЕНИЕ
№ 61
гр. София, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Даниела Бл. Ангелова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20211800500605 по описа за 2021 година
С Решение № 260033/25.05.2021г., постановено по гр.дело № 908 по
описа РС- гр. Костинброд за 2019 г., е допусната делба на поземлен имот с
идентификатор 38978.900.1538 при квоти: ¼ ид.ч. за Л. СТ. Н., 1/8 ид.ч. за
С.А. С., 1/8 ид.ч. за В. АТ. СТ. и ½ ид.ч. за Р. ИЛ. ИЛ..
Със същото решение е прието за установено на основание чл. 124 от
ГПК, че Заявление по чл. 56 от ЗТСУ № 272, с вх. № 818/20.01.1978г. е
неистински документ, тъй като подписите на стр. 2 не са положени от С. И. и
В. И..
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В.С. и С.С. срещу
горното решение в частта му, с която е уважен установителният иск по чл.
124 от ГПК, като съдът е приел, че заявление № 272 с вх. № 818/20.01.1978г.
по чл. 56 от ЗТСУ е неистински документ.
Жалбоподателите считат решението в обжалваната му част за
недопустимо, като постановено по недопустим иск. Поддържат, че предмет на
иска за делба е само поземленият имот, но не и построените в него сгради.
Оттук правят извод, че представеното като доказателство заявление е било
неотносимо към спора, доколкото то касае построяване на сграда от страна на
трето лице, каквато не е предмет на делбата. Молят съда да обезсили
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия
Л.Н., който оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, както и да
1
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че
съдът се е произнесъл по надлежно предявени искове. Представеното от В.С.
заявление било оспорено в рамките на предвидения за това преклузивен срок,
а представилата го страна заявила, че ще се ползва от него. Поддържа, че
процесното заявление легитимира жалбоподателите като суперфициарни
собственици на част от построените в поземления имот сгради. Намира, че
това доказателство има отношение към определяне на дяловете на страните в
съсобствеността. Оттук прави извод, че е било допустимо разглеждането на
неговото оспорване. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите не се
явяват и не се представляват. От жалбоподателката С. е постъпила молба за
даване ход на делото в нейно отсъствие, с която поддържа жалбата.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата Р.И. не
се явява, не се представлява и не изразява становище.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият Л. С. Н.,
редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. Д., която поддържа
отговора и моли съда да остави без уважение въззивната жалба по изложените
в него аргументи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 и
доказателство за заплащане на адвокатски хонорар пред настоящата
инстанция.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Жалбоподателите поддържат, че в делбеното производство бил приет за
разглеждане инцидентен установителен иск, който бил недопустим, като
неговата недопустимост обуславяла недопустимост и на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която районният съд
се бил произнесъл по този иск.
За да се произнесе по въззивната жалба в частта й, касаеща
претендирана от жалбоподателите недопустимост на част от
първоинстанционното решение, съдът приема за установена следната
фактическа обстановка.
Л. СТ. Н. е предявил иск за делба на поземлен имот с идентификатор
38978.900.1538 срещу СТ. АТ. СТ., В. АТ. СТ. и Р. ИЛ. ИЛ..
С писмено становище (л. 57 от първоинстанционното дело) ответницата
2
В.С. е изразила несъгласие с определението на КРС по чл. 140 от ГПК от
10.06.2020г., като, в подкрепа на оспорването си, е представила писмени
доказателства. Едно от тях е заявление от С. И. и В. И. за отстъпване право на
строеж по чл. 56, ал. 2, т. 2 от ЗТСУ, с нотариална заверка на подписите.
Видно от протокола от открито съдебно заседание на 26.10.2020г., в
това заседание съдът е приел становището на С., ведно с приложените към
него писмени доказателства, вкл. заявлението.
Процесуалният представител на ищеца – адв. Д. – е оспорила
истинността на заявлението по чл. 56 от ЗТСУ и е поискала откриване на
процедура по неговото оспорване.
С протоколно определение в същото заседание съдът е открил такава
процедура.
Във връзка с оспорването е била допусната съдебно- почеркова
експертиза, съгласно заключението по която, подписите под заявлението не
са положени от С. И. и В. И..
Постановявайки обжалваното решение, районният съд се е произнесъл
по оспорването с изричен диспозитив, с който е приел за установено, че
Заявление по чл. 56 от ЗТСУ № 272, с вх. № 818/20.01.1978г. е неистински
документ, тъй като подписите на стр. 2 не са положени от С. И. и В. И..
При тези данни, настоящият съдебен състав намира от правна страна
следното:
Обжалваното в настоящото производство произнасяне на КРС е по
оспорената истинност на представен от жалбоподателката В.С. документ, за
който във въззивната жалба самата тя твърди, че бил неотносим към предмета
на спора. Тъй като същият касае право на надстрояване на съществуваща
жилищна сграда, настоящият съдебен състав намира, че документът е
ирелевантен за правото на собственост върху поземления имот, в който е
построена тя, както и към квотите в съсобствеността. Поради това следва да
се сподели довода на жалбоподателите, че представеното от единия от тях
заявление е неотносимо към предмета на делбеното производство, изчерпващ
се само с този поземлен имот (без сградата). След като, обаче, представилата
заявлението страна претендира да черпи някакви изгодни за нея правни
последици от него (независимо от неотносимостта му), и щом същото е
прието като доказателство по делото (което предполага, че съдът ще го
използва за формиране на правните си изводи), не може да се отрече правото
на останалите страни да го оспорят, тъй като по този начин те се защитават
срещу основаните на него твърдения и претенции на представилата го страна,
както и срещу евентуалното му вземане предвид от съда при произнасяне по
съществото на спора. Поради това следва да се приеме, че оспорващата
страна е имала правен интерес от оспорване на заявлението като документ, а
това обуславя допустимост на съответното производство. Следователно,
районният съд правилно и законосъобразно е открил производство по
оспорване, и е дължал произнасяне по него, независимо от неотносимостта на
документа към предмета на делото.
При това оспорване, обаче, противно на поддържаното от
жалбоподателите, по делото не е бил предявяван инцидентен установителен
иск в сроковете и по реда на чл. 212 от ГПК, и при спазване на изискванията
за редовност на искова молба и заплащане на дължимата държавна такса.
Вместо това, извършеното от адв. Д. процесуално действие следва да са
3
квалифицира като такова по чл. 193 от ГПК, извършено в съответствие с
предвидените в тази разпоредба срок и ред. Така инициираното от нея
производство не е исково, а особено, специфично производство в рамките на
делбеното такова, чийто предмет е истинността на оспорения документ.
Съгласно преобладаващата съдебна практика (напр. Решение № 270 от
19.02.2015 г. на ВКС гр.дело № 7175/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 680 от
21.06.2021 г. на САС по в. гр. д. № 579/2021 г.), по него съдът е следвало да се
произнесе или с нарочно определение, или само в мотивите на решението, без
това произнасяне да формира сила на присъдено нещо. В случая,
действително, районният съд е допуснал непрецизност, като се е произнесъл
по този въпрос с изричен диспозитив в крайния съдебен акт по съществото на
спора (решение), още повече, като е посочил, че произнасянето му е по чл.
124 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че тази непрецизност не е
съществена и не обуславя претендираната от жалбоподателите недопустимост
на обжалваната част от първоинстанционното решение поради следните
съображения.
1. Съдебната практика не е единна по въпроса за правната същност на
производството по чл. 193 от ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2012
г., ОСГТК, оспорването на истинността на документ по чл. 193, ал. 1 от
ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен
установителен иск, като в образуваното по него производство въпросът
се решава със сила на присъдено нещо. В същия смисъл е и правната
теория (Сталев Ж., Мингова А., Попова В., Стамболиев О., Иванова Р.
„Българско гражданско процесуално право“, 10-то преработено и
допълнено издание, изд. „Сиела Норма“, 2020г., стр. 274). Оттук
съдебната практика (Решение № 66 от 25.04.2013 г. на ВКС по гр. д. №
807/2012 г., I г. о., ГК) допуска, че „щом оспорването истинността на
документ по чл. 193 ГПК е равнозначно на предявяване на инцидентен
установителен иск и по него следва да се формира сила на присъдено
нещо, съдът следва да се произнесе по този иск независимо от
произнасянето по основния иск“, като произнасянето следва да бъде
обективирано в диспозитива на окончателния съдебен акт, постановен от
съответната инстанция.
2. В много случаи от практиката, произнасянето по чл. 193 от ГПК е
именно в диспозитива на крайния съдебен акт (напр. Решение № 262746
от 27.04.2021 г. на СГС по гр. д. № 15166/2017 г., Определение № 726 от
22.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 482/2010 г., II т. о., ТК вр. Решение № 18
от 20.01.2010 г. по търг. дело № 242/2009 г. на Окръжен съд - Стара
Загора).
3. Налице е съдебна практика (Решение № 135 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 820/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 48862 от 24.02.2020 г. на СРС
по гр. д. № 17625/2018 г.), съгласно която отделният диспозитив по чл.
193 от ГПК в решението не представлява допуснато процесуално
нарушение и произнасяне по непредявен иск, независимо от
4
принципната неправилност на такъв подход.
4. Дори съдът да се е произнесъл по оспорването по чл. 193 от ГПК с
нарочен диспозитив в решението по същество, този диспозитив има
характер на определение и „е част от изводите му, свързани с
доказването и е от значение само в рамките на конкретния процес“,
т.е. не се ползва със сила на присъдено нещо (Определение № 251 от
20.06.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3506/2013 г., II г. о., ГК, Определение
№ 115 от 17.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3425/2019 г., II г. о., ГК).
В обобщение, дадените от съдебната практика разрешения налагат
извод, че различните начини на произнасяне по оспорване истинността на
документ (чрез изрично отделно определение или в мотивите на решението
по същество, или в диспозитив на това решение) са еднакво допустими и не
се отразяват върху правните последици от това произнасяне: във всички
случаи те са свързани със зачитане или незачитане на доказателственото
значение на оспорения документ, като, дори произнасянето да е извършено с
отделен диспозитив в съдебното решение, той има характер на определение, а
съдържащата се в него преценка на съда е от значение само за доказването в
рамките на конкретния процес, без да ги надхвърля и без да се ползва със
сила на присъдено нещо.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че няма основание за
обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която
Костинбродският районен съд изрично е приел за установено, че Заявление по
чл. 56 от ЗТСУ № 272, с вх. № 818/20.01.1978г. е неистински документ, тъй
като подписите на стр. 2 не са положени от С. И. и В. И..
ІІІ. По същество
Жалбоподателите не са изложили съображения по съществото на спора,
т.е. свързани с правилността на обжалвания съдебен акт, поради което и с
оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, такива не следва да се формулират и
обсъждат служебно от съда, а решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия Л.Н. следва да се присъдят направените от него разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 800 лв. съгласно
разписката за получено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260033/25.05.2021г. по гр.дело №
908/2019г. на РС- Костинброд В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ , с която е
прието за установено, че Заявление по чл. 56 от ЗТСУ № 272, с вх. №
818/20.01.1978г. е неистински документ, тъй като подписите на стр. 2 не са
положени от С. И. и В. И..
5
ОСЪЖДА СТ. АТ. СТ. с ЕГН ********** и В. АТ. СТ. с ЕГН
********** да заплатят на Л. СТ. Н. с ЕГН ********** сумата 800 лв. –
разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6