О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. ЛОВЕЧ, 17.11.2020 г.
Окръжен съд - Ловеч, граждански състав, в закрито
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Павлова в.ч.гр.д. № 636
по описа за
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана
чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Н.Л., срещу
Разпореждане № 260624/26.10.2020 г.. на Районен
съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 1692 по описа
на съда за
Излага, че съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК „Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за
изпълнение, освен когато ... 2. искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това..."
Цитира практика на Окръжен съд - Варна съгласно която се приема, че: в разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК
е предвидено, че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато
незаконно или неморално е самото искане. В практиката противоречието със закона
по смисъла на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК се свързва например с хипотези, когато
със заявлението е поискано предаването на движими вещи, извадени от граждански
оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен правен
режим /наркотични вещества, взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси,
движими вещи, които са паметници на културата и т. н./, т.е. хипотези, при
които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото
искане. Законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410
от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по
основателността на заявлението по чл.410 от ГПК...".,
С оглед изложеното приема, че заповедният съд не разполага с правомощия
на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от
която заявителят черпи права и в този смисъл цитира практика на други окръжни съдилища.
Сочи, че с промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК,
обнародвани в ДВ, бр. 100 от 2019 г., законодателят предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването
за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на
сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Поради това считам, че
заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски
кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на
добрите нрави. С оглед гореизложеното счита, че съдът по заповедното
производство е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените
правила.
Излага, че с чл. 411, ал.2, т.З ГПК законодателят
предоставил правомощие на заповедния съд да преценява
дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или
има обоснована вероятност за това. Счита, че за обективиране на първата
хипотеза, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения
процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Тълкувайки втората хипотеза на
горепосочената клауза, приема, че е от събраните
доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран
и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е
неравноправна. Като тук заповедният съд намира, че е длъжен да изследва не само
представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 от ЗЗП,
за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, което
намирам, че заповедният съд не е сторил. Сочи, че тълкуването
на правилото на чл. 143 от ЗЗП, че „Неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" налага извода, че
в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез
които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни
клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е, клауза, чрез която
се злепоставят интересите на потребителя; 21 клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 20 ЗЗП са посочени 20 примера на
неравноправни клаузи. Намира, че заповедният съд не е направил задълбочен
анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза, тъй като
същите не се съдържат в клаузите на договора за потребителски кредит.
Счита, че заповедният съд неправилно не е
отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна,
от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми,
тъй като неправилно е извършил именно такава преценка.
По съществото на спора, счита, че съдебният
акт е направилен и следва да бъде отменен, във връзка с което излага следните
аргументи:
По отношение на отхвърленото заявление за
договорното възнаграждение изтъква, че преди
сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен
европейски формуляр - веднъж с отправеното Искане за отпускане на потребителски
кредит и веднъж преди сключването на самия договор за кредит. Счита, че от него е видно, че дружеството в качеството
си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и
във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски
кредит. Сочи, че ответникът е декларирал, че е получил
екземпляр от него, изписал е имената си и се е подписал. Изтъква, че е изготвен и погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, който е връчен на ответника, ведно с Договора за
потребителски кредит. Сочи, че процесният
договор отговаря на всички законова императивни изисквания. Излга, че в същия
подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и
достъпен език. Счита,
че гражданско задължение на
всяко лице е да прояви грижа на добър стопанин, да прочете договора,
запознавайки се подробно с неговото съдържание, ако не разбира част от него, да
се обърне към кредитния експерт за разяснения и допълнително обяснение, да се
консултира за последиците от същия и от евентуално неизпълнение от негова
страна и едва тогава да го подписва. Излага, че длъжникът не е обективирал желание да се откаже от сключения договор,
каквато възможност му е дадена по
закон и в ОУ към договора.
Счита, че уговореният годишен лихвен
процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Излага, че в българското действащо право, в отношенията
между правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД).
Сочи, че съгласно този принцип всеки е свободен да
встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам
определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Смята,
че тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния
ред, тъй като те съставляват кръга
на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
Твърди, че с оглед на принципа за свобода на договаряне
и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с
посочените годишен лихвен процент и ГПР. Изтъква, че добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Цитира, че в по-старата съдебна практика действително се е приемало, че нищожни като
противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния
размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е
обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер. Счита, че тази практика, вече е преосмислена с оглед
последващите изменения на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в
сила от 23.07.2014)
и в чл.19, ал.4 от ЗПК е
въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент, който не
може да бъде по - висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, а според ал.5, клаузи, надвишаващи тези размери,
се считат за нищожни. Цтира, че според § 13 от
ПЗР на ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след
тази дата. Сочи, че
с изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 год., се е въвел максимален размер на
годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в
себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на Република България,
което е 50%. Т.е. в случай че съдът постави граница за максимално допустим
размер на възнаградителната лихва до 30 процента, то автоматично и абсолютно
неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите до
35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни
правни норми или за дописване на изключения към тях счита все още не е дадено
на нито един държавен съд. Цитира и практика на съдилищата в този смисъл.
Счита, че кредиторът няма задължение да
изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй
като е уговорен фиксиран лихвен процент и подобно
изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Спазена е и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС на Република България. Твърди, че в случая страните са уговорили годишния лихвен процент в индивидуалния
договор, който е фиксиран за целия срок на договора, както и годишен процент на
разходите в законовите граници. Сочи, че в
договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на
дължимите суми от длъжника Твърди, че при условие, че
са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то няма как да се
приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената
договорна лихва да представлява неравноправна клауза и това е така и по аргумент от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
В заключение счита, че не може да е налице недействителност поради
противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна
правна норма. Сочи,
че механичното съобразяване
със съдебна практика, игнориращи законодателните промени от 2014 г., без да са
изследвани в цялост и задълбочено изискванията на закона и фактите по делото би
довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори,
сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие със
законодателните изменения от юли 2014 г. и би довело до сключването на договори,
непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите нрави, което е своеобразен правен абсурд.
Поради гореизложеното, счита, че
уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави, същото е уговорено в
съответствие с принципа за добросъвестност
и еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена и в съответствие със законовите ограничения
и изисквания.
Предвид действителността на клаузата,
уговаряща договорното възнаграждение по процесния кредит, моли да му се присъди и заявената
законна лихва в размер на 182.13 лева, дължима от 13,08,2019 г. - датата на
предсрочна изискуемост до 19.10.2020 г.( като за периода 13.03-13.07.2020 г. не
е начислявана законна лихва с оглед разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП.
Въз основа на всичко гореизложено, моли съда да отмени Разпореждане, постановено по ч.гр.д. №
1692/2020 г. по описа на Районен съд - гр. Ловеч, Гражданска колегия, в частта,
в която се отхвърля заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника А.С.П.,
като вместо него постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно
обжалваните вземания на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, претендирани със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Моли за присъждане и на разноски в размер на 15 лева за заплатената държавна
такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в
срок-разпореждането е получено от заявителя на 4.11.2020 г., а жалбата е
подадена на 9.11.2020 г. /п.кл/, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. №1692/2020 г. по
описа на Районен съд – Ловеч, намира за установено следното:
Със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния съд, заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е
претендирал, че А.С.П. *** дължи заплащане на общо сумата 2 296,31 лв, от
които остатъчна предсрочно изискуема главница в размер на 900 лв, непогасено
падежирало договорно възнаграждение в размер на 109,30 лв. дължимо за периода
от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г. дата на предсрочната изискуемост, непогасено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1104,88 лв.и
законна лихва в размер на 183,13 лв. дължима от 13.08.2019 г. датата на
предсрочна изискуемост до 19.10.2020 г. като за периода от 13.03. до 13.07.20
г. не е начислявана законна лихва с оглед разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИППП и
законната лихва от датата на входиране на заявлението до изплащане на
вземането. от датата на длъжника по договор за потребителски кредит №**********
от 8.04.2019 г. В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че
вземанията произтичат от процесния договор, по силата на който П. се е задължила
да погаси задължението си за срок от 24 месеца с месечни вноски в размер на 100,49
лв. и падеж всяко 10 число на месеца, посочени в т.VІ от Договора. Излага, че
съгласно ОУ към договора длъжникът дължи договорно възнаграждение за изтегления
кредит, което е предварително определено и е разсрочено във времето, като се
погасява в рамките на погасителния план, като неизплатеното договорно
възнаграждение възлиза на 109,30 лв. за
периода от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г. датата на предсрочната изискуемост. Твърди
се, че длъжникът не е изпълнил задължението по договора, като не е платил нито
една погасителна вноска и е изпаднал в забава съгласно погасителния план,
поради което и съгласно ОУ към ДПК кредитът е обявен за предсрочно изискуем от
страна на заявителя на 13.08.2019 г. за което длъжникът е уведомен с нарочно
писмо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Излага, че страните са сключили споразумение ма предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, към договора за потребителски кредит длъжникът дължи на
дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, като то става
изискуемо с подписването му. Сочи, че страните са се договорили, това
възнаграждение да се разсрочи във времето, като се погасява от клиента в
рамките на погасителния план и в случая то е в размер на 1104,88 лв. След като се позовава на настъпилата
предсрочна изискуемост, заявителят твърди, че клиентът дължи следните суми: остатъчна
предсрочно изискуема главница в размер на 900 лв, непогасено падежирало
договорно възнаграждение в размер на 109,30 лв. дължимо за периода от
10.05.2019 г. до 13.08.2019 г. дата на предсрочната изискуемост, непогасено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1104,88 лв.и
законна лихва в размер на 183,13 лв. дължима от 13.08.2019 г. датата на
предсрочна изискуемост до 19.10.2020 г. като за периода от 13.03. до 13.07.20
г. не е начислявана законна лихва с оглед разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИППП и
законната лихва от датата на входиране на заявлението до изплащане на
вземането, както и направените съдебно деловодни разноски в размер на сумата 45,93
лв. ДТ и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. Към заявлението са приложени
освен пълномощно и документ за внесени ДТ, договор за кредит№********** с
неговите приложения и ОУ.
С Разпореждане № 260624/26.10.2020 г. постановено по делото, районният
съд е уважил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 262001/20.10.20
г. на „Профи кредит
България“ ЕООД за следните суми: 900 лв. остатъчна предсрочно изискуема
главница, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от подаване на
заявлението 20.10.20 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 47,40 лв
разноски на заявителя съразмерно уважения размер, а заявлението в частта
,досежно останалите заявени суми и до пълния претендиран размер на сумата 150
лв юрисконсултско възнаграждение е отхвърлено и е указал на основание чл.415
ал.3 вр.ал.1 т.3 от ГПК на заявителя, че в едномесечен срок от съобщението може
да предяви осъдителен иск за вземанията си, за които съдът е отказал да издаде
заповед за изпълнение, като довнесе дължимата ДТ.
В мотивите си
районният съд е приел, че клаузите от договора, касаещи уговорено
възнаграждение за допълнителни услуги и
такса за извънсъдебно събиране на задължението са в противоречие със закона-,
чл.10а ал.2 от ЗПК, чл.33 от ЗПК и
добрите нрави и на основание чл.411 ал.2 т.2 от ГПК отхвърля заявлението в тази
част, като доколкото размера на вноската по закупения пакет за допълнителни
услуги или сумата 46,41 лв образува месечния размер на погасителната вноска е
приел, че и в частта за лихвите следва да се отхвърли заявлението, тъй като те
са изчислени с оглед общия размер на вноската-100,49 лв.
Въззивната инстанция счита, че подадената частна жалба е частично
основателна. Действително претенцията на заявителя досежно договорната лихва и
законната лихва до подаване на заявлението е изчислена на база на общия размер
на вноската от 100,49 лв, в който е включен и размера на закупения пакет от допълнителни
услуги. В случая обаче заявлението е отхвърлено в частта за дължимостта на
вземането с произход закупен пакет от допълнителни услуги и частният
жалбоподател не го обжалва в тази му част. ЛРС е уважил заявлението досежно
претенцията от 900 лв. остатъчна предсрочно изискуема главница. Следователно и
с оглед договорните клаузи, длъжникът дължи заплащане и на възнаградителна
/договорна лихва/ за периода до обявяване на предсрочната изискуемост на
вземането т.е. от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г, която следва да се изчисли на
база размера само на вноската по кредита без да се включва и вноската от
нищожната клауза да допълнителния пакет от услуги. В случая с оглед данните от
приложения към заявлението договор, съдът счита, че дължимата възнаградителна /договорна
лихва/ за процесния период от време три месеца и три дни възлиза на сумата
51,40 лв. изчислена както следва:54,08 лв.х24 месеца =1297,92 лв.-900лв=397,92
лв.договорна лихва за целия период :24 месеца=16,58 лв. на месец :30 дни=0,55
лв. на ден.
Основателна е и претенцията за присъждане на законната лихва от датата
на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита до датата на подаване на
заявлението т.е. от 13.08.2019 г. до 19.10.2020 г., който съдът изчислява с
помощта на електронен калкулатор за изчисляване на законна лихва в левове, без
периода от 13.03. до 13.07.20 г., когато не е начислявана законна лихва с оглед
разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИППП. По този начин изчислена законната лихва върху
главницата от 900 лв. възлиза на сумата 77,75 лв.
По тези съображения и с оглед несъвпадане на правните изводи на
настоящата инстанция, с тези на ЛРС, атакуваното разпореждане
№260129/26.10.2020 г. постановено по ч.гр.д.№1692/20 г. по описа на ЛРС следва
да бъде отменено в частта, с която е отхвърлено заявление вх.№262001/20.10.20
г. на „Профи кредит
България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата
51,40 лв. договорна лихва за периода до обявяване на предсрочната изискуемост
на вземането т.е. от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г, както и за сумата 77,75 лв.
законна лихва за периода от 13.08.2019 г. датата на обявяване на предсрочната
изискуемост до 19.10.2020 г., датата на подаване на заявлението, изчислени на
база дължимите вноски без да се включва и вноската от нищожната клауза за
допълнителния пакет от услуги и да бъде постановено друго, с което да бъде разпоредено издаване на заповед
за изпълнение и изпълнителен лист в полза на заявителя против длъжника за тези
суми. В останалата част атакуваното разпореждане като правилно следва да бъде
потвърдено поради съвпадане на правните изводи на ЛОС, с тези на ЛРС.
При този изход от
процеса следва да се присъдят и сторените съдебно-деловодни разноски за
настоящата инстанция, претендирани в частната жалба съобразно уважената й част,
а именно 6,65 лв. от заплатената ДТ и 22,18 лв. юрисконсултско възнаграждение на
основание чл.78 ал.1 от ГПК, които разноски следва да се включат в заповедта,
при изпълнение на въззивният акт.
Водим от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОТМЕНЯ Разпореждане №260129/26.10.2020 г.
постановено по ч.гр.д.№1692/20 г. по описа на ЛРС като неправилно в частта, с която е
отхвърлено заявление вх.№262001/20.10.20 г. на „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК: ........, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В против длъжника А.С.П. ЕГН**********
с адрес *** за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата 51,40 лв. договорна лихва за
периода до обявяване на предсрочната изискуемост на вземането т.е. от
10.05.2019 г. до 13.08.2019 г, както и за сумата 77,75 лв. законна лихва за
периода от 13.08.2019 г, датата на обявяване на предсрочната изискуемост до
19.10.2020 г., датата на подаване на заявлението, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на „Профи
кредит България“ ЕООД с ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В против
длъжника А.С.П. ЕГН********** с адрес *** за следните суми: 51,40 лв.
договорна лихва за периода до обявяване на предсрочната изискуемост
на вземането т.е. от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г, както и за сумата 77,75 лв. законна лихва за периода от
13.08.2019 г, датата на обявяване на предсрочната изискуемост до 19.10.2020 г.,
датата на подаване на заявлението.
ВРЪЩА делото на РС-Ловеч за издаване на заповедта за изпълнение.
ПОТВЪРЖДАВА като правилно Разпореждане №260129/26.10.2020
г. постановено по ч.гр.д.№1692/20 г. по описа на ЛРС в останалата обжалвана
част.
ОПРЕДЕЛЯ разноски за въззивното производство в размер на 28,83 лв. в полза на
жалбоподателя-заявител „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК: ........, която сума
да се включи в издадената въз основа на настоящето определение заповед за
изпълнение към разноските за първоинстанционното производство, на осн. чл.81
вр. с чл.78 ал.1 от ГПК.
Определението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.