№ 20590
гр. София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110122224 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 125828/16.04.2024г. на СРС,
уточнена с Молба, вх. № 143205/30.04.2024г. на СРС, подадена във връзка с ч.гр.д. №
7278/2024г. на СРС.
Ищецът „************“ ЕООД чрез юрк. Б.Х. е предявил срещу ответницата Ю. Д.
П. искове с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 6 ЗПФУР, чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 146 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца, както следва:
1353,75 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
975011/27.11.2017г., сключен с „**********“ ЕАД, ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /08.02.2024г./ до
окончателното ú изплащане;
1294,77 лева – възнаграждение по договор за поръчителство от 27.11.2017г.,
сключен с „********“ ЕООД, ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /08.02.2024г./ до окончателното ú
изплащане;
374,41 лева – възнаградителна лихва за периода 27.11.2017г.-10.04.2019г. по
договора за кредит;
836,49 лева – лихва за забава върху главницата по договора за кредит за
периода 27.11.2017г.-05.02.2024г.;
692,17 лева – лихва за забава върху възнаграждението по договора за
поръчителство за периода 27.11.2017г.-05.02.2024г.
Ищецът твърди, че на 27.11.2017г. ответницата сключила с „**********“ ЕАД по реда
на ЗПФУР договор за кредит № 975011, по силата на който е получила в заем сумата от
1500,00 лева, която следвало да върне на 16 вноски по 123,44 лева в срок до 10.04.2019г.
съгласно погасителен план. Годишният лихвен процент бил 41,24%, а ГПР 50%. При забава
1
се дължала законна лихва. На същата дата П. сключила договор за предоставяне на
поръчителство с „********“ ЕООД, което приело да отговаря солидарно с нея пред
заемодателя, като се задължавало да плати при поискване от него. На 27.11.2017г. договор за
поръчителство бил сключен и между „********“ ЕООД и „**********“ ЕАД. П. не
изпълнила задълженията си по договора за кредит, като на 23.02.2021г. „********“ ЕООД
платило същите на заемодателя. На същата дата то уведомило и П., че встъпва в правата на
кредитора, както и че тя трябва да му плати възнаграждение от 1294,77 лева, заедно с лихва
за забава върху него от 710,61 лева. На 02.03.2021г. двете дружества – поръчител и
заемодател, цедирали вземанията си на ищеца. Длъжницата била уведомена по електронна
поща на 30.03.2021г. Вземанията така и не били платени. За насроченото по делото
публично съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Становище изразява в
писмен вид, като предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Ю. Д. А. е подала Отговор на исковата
молба, вх. № 260455/13.08.2024г. на СРС, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Възразява, че вземанията са погасени по давност. Изтъква, че падежът на
задължението е 10.04.2019г., а поръчителят е платил на 23.02.2021г., т.е. след изтичането на
шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Тъй като в този срок кредиторът не бил предявил
иск срещу длъжницата, то задължението на поръчителя било отпаднало, а отказът на
поръчителя от изтекла давност нямал действие спрямо длъжника /чл. 148 ЗЗД/. Длъжницата
не била уведомявана от страна на поръчителя, че той е изпълнил. Не била уведомявана и за
цесията. Процесните суми се оспорват и по размер. Допълнително с Молба, вх. №
324829/14.10.2024г. на СРС, уточнява, че оспорва сключването на договорите, като се
позовава на тяхната нищожност и на наличието на неравноправни клаузи в тях. В
насроченото по делото публично съдебно заседание ответницата не се явява, като се
представлява от адв. С. – АК-Ловеч. Уточнява, че не оспорва наличието на сключени
договори, а оспорването е в насока валидността на клаузите в тях и правното им действие.
Оспорва предявените искове, включително в хода на устните състезания. Допълнителни
съображения излага в Писмена защита, вх. № 363281/12.11.2024г. на СРС.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, съобразявайки събраните по делото доказателства,
основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира
следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес, а обективираните в нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество. Исковете са предявени като осъдителни на основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3
ГПК с оглед постановеното по ч.гр.д. № 7278/2024г. на СРС Разпореждане №
38774/14.03.2024г.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 6 ЗПФУР, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ,
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 146 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е за ищеца. Същият следва да
установи при условията на пълно и главно доказване, че между „**********“ ЕАД като
заемодател и ответницата е възникнало валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, предоставянето на съответната сума на заемателя по уговорения от
страните начин и задължаване на ответника да я върне, включително размера на дължимата
лихва за забава и възнаградителна лихва. Същото се отнася и за установяване наличието на
валиден договор за поръчителство между ответницата и „********“ ЕООД, съответно между
„**********“ ЕАД и „********“ ЕООД, във връзка с който „********“ ЕООД като
поръчител да е изпълнило задълженията на ответницата по договора. В тежест на ищеца е да
докаже, че са му надлежно прехвърлени вземанията на първоначалните кредитори. В тежест
на ищеца е да докаже, че са изпълнени задълженията за предоставяне на предварителна
2
информация на потребителя, че е получено съгласието на потребителя за сключване на
договора, включително ако договорът е сключен по реда на ЗПФУР. В тежест на ищеца е да
докаже, че клаузите на сключения договор за заем не са неравноправни, както и че
ответникът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. В тежест на
ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си
задължение. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от
които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Видно от представените по делото разпечатки, на 27.11.2017г. между „**********“
АД /заемодател/ и Ю. Д. П. /заемател/ е сключен по реда на ЗПФУР Договор за
потребителски кредит № 975011. Съгласно Приложение № 1 към него отпуснатата в заем
сума е 1500,00 лева при годишна лихва от 41,24% и ГПР 50%. Кредитът следва да се върне
на 16 анюитетни вноски с падежи от 10.01.2018г. до 10.04.2019г., като всяка вноска е 123,44
лева. Съгласно чл. 4 от Договора същият следва да бъде обезпечен, като един от вариантите
е сключване на договор за поръчителство с одобрен от заемодателя поръчител. На
27.11.2017г. е сключен Договор за поръчителство между заемателката и „********“ ЕООД,
по силата на който дружеството се задължава да отговаря солидарно пред „**********“ АД
за задълженията на П. по договора за кредит. Съгласно Приложение № 1 към договора за
поръчителство възнаграждението на поръчителя е 93,63 лева месечно, т.е. общо 1498,08
лева, като се дължи на падежа за плащане на съответната вноска по кредита. На 27.11.2017г.
е сключен и договор за поръчителство между „**********“ АД и „********“ ЕООД.
Според данните от Търговския регистър, който е публичен (чл. 9 и чл. 11 ЗТР),
едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител "********" ЕООД е
"**********" ЕАД/АД. Вписаните в Търговския регистър обстоятелства, съобразно чл. 5 и
чл. 9, ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл. 16, ал. 1 ТЗ се считат за публично известни, включително на
третите лица, като за тях, с оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва необходимост
от представяне на нарочни доказателства.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на
поръчителство формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са
функционално свързани, защото договорът за поръчителство е във връзка с договора за
кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено
от него, според текста на самия договор. Затова договорът за поръчителство има акцесорен
характер. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за
гаранция е възможно платимо на кредитора по договора за заем и потенциално се изплаща
на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и
дружеството-гарант, съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПКр, като формално бъде посочен ГПР от 50%. Той обаче не е действителен, тъй
като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение
съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, § 1, т. 1 ЗПКр и
чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, поради което
реалният ГПР по договора не е този, посочен в него, като е възможно и да надхвърля лимита
по чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр,
потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които
следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11
ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за
потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва
всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то
договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от
21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.
Създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за
3
поръчителство, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две
свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два
свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на
потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания.
При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо
договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още
едно плащане, при това в размер, съпоставим с главницата по кредита. Така биват нарушени
и принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и
договорът за предоставяне на поръчителство също е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да се разглежда като нищожен и
поради това, че е акцесорен договор към друг нищожен такъв.
За пълнота съдът следва да изтъкне, че е нищожна сама по себе си и уговорката за
заплащане на договорна лихва в размер от 41,24% годишно. По действащото българско
право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или
компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са
свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна
свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска
размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а
ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към
настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за
извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на
законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се
равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се
накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че
противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до
три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-
гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика
на Софийския градски съд - опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ,
опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-
ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д,
опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-
СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.-
ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е,
опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.-
СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.-
ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В,
опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-
СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.-
ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр. 1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-
12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І, опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ,
опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д. 1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-
4
в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и много други. Законната лихва за забава към датата
на сключване на договора е 10% годишно. Следователно уговореният размер от 40% за
година, който надхвърля към четири пъти размера на законната лихва за забава, е в
противоречие с добрите нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се
приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг.
р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).
На следващо място следва да се има предвид, че ищецът се легитимира и като частен
правоприемник на платилия поръчител „********“ ЕООД по силата на договор за цесия от
02.03.2021г. Видно от представения по делото погасителен план, падежът на последната
вноска по договора за кредит е 10.04.2019г. Съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД поръчителят остава
задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато
поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност, с
изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява
самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните /чл. 120 ЗЗД/, се
прилагат от съда служебно. Поради това с изтичането на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1
ЗЗД отговорността на поръчителя отпада изобщо. След този момент поръчителят, при липса
на предявен иск срещу него или длъжника в шестмесечния срок, губи това свое качество и
няма основание да заплаща на заемодателя сумите, за които е приел да гарантира. В
настоящия случай плащането на кредитора-заемодател е направено на 23.02.2021г., т.е. след
изтичане на шестмесечния срок, поради което е направено от лице, което няма качеството
на поръчител и не е следвало да плаща. Оттам за него не е възникнало регресно право
спрямо длъжника, което да бъде обект на прехвърлителна сделка по договора за цесия.
Следователно и ищецът не се легитимира като носител на вземане спрямо ответницата като
частен правоприемник на платилия поръчител. Аргумент в тази насока дават ТР 4/2013-
2014-ОСГТК, т. 4б, р.70/03.04.2018г.-в.гр.д.272/2017г.-ОС-Кюстендил, оставено в сила с
р.64/06.06.2022г.-гр.д.2155/2018г.-ВКС,Iт.о.
Ищецът се легитимира като частен правоприемник единствено на заемодателя.
Съгласно чл. 23 ЗПКр, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по
предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПКр е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПКр е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и/или позоваване от страна на потребителя
на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23
ЗПКр в специалния закон. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд –
р.50259/12.01.2023г.-гр.д.3620/2021г.-IIIг.о., р.50174/26.10.2022г.-гр.д.3855/2021г.-IVг.о.,
р.60186/28.11.2022г.-т.д.1023/2020г.-Iг.о. Ищецът обаче не доказа, че на заемополучателката е
предоставена отпуснатата в заем сума от 1500,00 лева. По делото е представена Разписка за
извършено плащане № 20000000139715715/27.11.2017г., генерирана от системата за
електронни плащания и-пей. Тази разписка не носи подпис на ответницата, която изрично
оспори размера на претендираната спрямо нея главница. Оттук фактът на получаване на
чистата стойност на кредита остана недоказан, съответно няма основание за присъждане на
5
суми по чл. 23 ЗПКр на ищеца.
Всички предявени искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, като
останалите заявени от страните доводи не разколебават този извод и е безпредметно да
бъдат обсъждани.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора право на разноски има само
ответницата. Същата е доказала разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
от 755,00 лева, които следва да се присъдят в нейна полза.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "************" ЕООД, ЕИК *********, със седалище
в град София, срещу Ю. Д. А., ЕГН **********, от град София, искове с правно основание
по чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 6 ЗПФУР, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
чл. 146 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца,
както следва:
1353,75 лева – главница по Договор за потребителски кредит №
975011/27.11.2017г., сключен с „**********“ ЕАД, ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /08.02.2024г./ до
окончателното ú изплащане;
1294,77 лева – възнаграждение по договор за поръчителство от 27.11.2017г.,
сключен с „********“ ЕООД, ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /08.02.2024г./ до окончателното ú
изплащане;
374,41 лева – възнаградителна лихва за периода 27.11.2017г.-10.04.2019г. по
договора за кредит;
836,49 лева – лихва за забава върху главницата по договора за кредит за
периода 27.11.2017г.-05.02.2024г.;
692,17 лева – лихва за забава върху възнаграждението по договора за
поръчителство за периода 27.11.2017г.-05.02.2024г.
ОСЪЖДА "************" ЕООД, ЕИК *********, със седалище в град София,
срещу Ю. Д. А., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
755,00 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство /гр.д. №
22224/2024г. на СРС/.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6