№ 540
гр. София, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно търговско дело №
20211001000568 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Интернешънъл Асет Банк“АД срещу решение №
260630 от 16.04.2021 г., пост. по т.д.№ 641/2020 г. по описа на Софийския градски съд, VІ
т.о., 2 състав в частта, с която по частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД жалбоподателят е осъден да заплати на „Деведжи-2005“ЕООД сумата от 87 611.16
лв., представляваща част от общо вземане в размер на 115 375,79 лв., заплатена без
основание под формата на договорна неустойка (наказателна надбавка) за просрочена
главница от 826 148,02 лв., въз основа на клаузата на чл. 11 от договор за инвестиционен
кредит № 2377-01/31.03.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
предявяване на иска на 1.04.2020 г. до окончателното ù изплащане.
В жалбата се твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като с проекта за доклад по делото съдът е
квалифицирал исковата сума от 87 611.16 лв. - част от общо вземане в размер на 115 375,79
лв., чието връщане се претендира като заплатена без основание „договорна
лихва/наказателна надбавка за просрочена главница“, а с решението по делото го е
определил като договорна неустойка. Поддържа се, че с това е ограничено правото на
защита и на двете страни в процеса, тъй като с доклада по делото съдът не е разпределил
правилно доказателствената тежест между тях за установяване на релевантните за спора
1
факти. Изложено е, че решението е необосновано, тъй като от една страна съдът е приел, че
банката е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, т. е., че
в нейна полза е възникнало правото по чл. 11 от договора да начисли лихва за забава върху
непогасената част от главницата от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем,
която е равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент плюс 10 %, а от друга, в
противоречие с това- че договорената лихва за забава, представлява неоправдано висока
неустойка и води до неоснователно обогатяване на банката, което е в противоречие с
добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, и като такава е обявил
същата за нищожна. Наведен е довод, че въпросът дали клаузата на чл. 11 от договора
предвижда лихва за забава или договорна неустойка не бил е спорен между страните по
делото, както и че в същата клауза вземането на банката еднозначно е определено като
лихва и никоя от тях не се е позовала на неясноти в договора, които да обосновават
необходимостта от неговото тълкуване от първоинстанционния съд. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че неустойката и наказателната лихва за
забава са тъждествени и се подчиняват на един и същ правен режим. Наведен е довод, че
ТРОСТК № 1/2009 г., пост. по тълк. дело № 1/2009 г., с което съдът е мотивирал решаващия
си правен извод за нищожността на клаузата на чл. 11 от договора, е неприложимо в
отношенията между страните, които са уредили санкцията за забава при изпълнението на
паричните задължения като лихва, а не са уговорили заплащане на неустойка. Оспорен е
изводът на решаващия състав и относно приложението на чл. 11 от договора при обявена
предсрочна изискуемост на кредита, а именно, че наказателната надбавка се начислява, само
ако предсрочната изискуемост е обявена на основание чл. 11 от договора, поради неспазване
на сроковете за погасяване на лихвите и главница, но не и за предсрочна изискуемост на
друго основание. Посочено е, че в клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора изрично е посочено,
че при настъпване на основания за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по
него, банката има право да обяви за предсрочно изискуеми част или всичките си вземания,
ведно с последиците, посочени в договора. Изложено е, че задълженията на „Деведжи-
2005“ООД и свързаните с него дружества са в общ размер на близо 6 000 000 лв., като не са
погасени тези по договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076-142/29. 12.2015 г.,
сключен с длъжника „Преработвателна компания“ЕООД и съдлъжник „Мусан-Д“ ООД, по
който вземанията на банката са в размер на над 3 130 000 лв. и просрочието е с повече от
1100 дни, поради което е необоснован изводът на съда, че степента на санкцията е
несъразмерно висока и води до нарушаване на принципа за недопустимост на неоснователно
обогатяване на едната страна за сметка на другата. При условията на евентуалност е
оспорено становището на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл. 11 от
договора, поради свръхобезпечаване, с довода, че обективна преценка за достатъчност на
обезпеченията може да се направи едва при предприемане на действия по принудително
изпълнение, каквито в случая не са налице. Затова жалбоподателят счита, че съставът на
Софийския градски съд необосновано е приел, наличието на повишена степен на
обезпеченост на изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора. Според
жалбоподателя е неправилно и разбирането на съда за нищожност на неустойката, основано
2
на значително превишаване на нейния размер в сравнение с този на законната лихва по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД. Формулирано е искане за отмяна на решението в обжалваната му част и за
постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен,
както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото пред двете инстанции.
Въззиваемият „Деведжи-2005“ЕООД оспорва въззивната жалба.
В писмения отговор, депозиран по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника
му адв. М.А. от САК, е оспорено твърдението на жалбоподателя за допуснато от съда
нарушение на съдопроизводствените правила, поради това, че в мотивите си съдът е
променил правната квалификация [на вземането по чл. 11], като е приел, че подлежащата на
възстановяване сума не представлява лихва, а неустойка, а оттам е дал неправилни указания
относно разпределението на доказателствената тежест. Наведен е довод, че с доклада по
делото съдът е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и с
решението си по същество го е уважил при същата квалификация, като е извел фактите от
събраните доказателства по делото и ги е субсумирал под правилната законова разпоредба
като мотивирано е изяснил защо счита, че присъдената сума се явява недължимо платена.
Посочено е, че противно на тезата на жалбоподателя, както в първоначалната, така и в
допълнителната искова молба, ищецът изрично е поискал обявяване на клаузата на чл. 11 от
договора за нищожна, независимо дали с нея е уговорена лихва за забава или неустойка.
Изложено е, че лихвата по чл. 11 от договора е различна от уговорената в чл. 9
възнаградителна лихва и има характер на неустойка, независимо от наименованието ù, като
съдът правилно е приел, че същата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Евентуално се поддържа, че клаузата на чл. 11 се прилагат само когато предсрочната
изискуемост е обявена поради неспазване от длъжника на сроковете за погасяване на
главницата и лихвата, респ. при неизпълнение на собствените му задължения по договора за
кредит, докато в случая, предсрочната изискуемост е обявена на друго основание, свързано
с поведението на трети лица, по друг кредитен договор, по който „Деведжи-2005“ЕООД не е
страна. Оспорена е датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита с довода,
че изявлението за получаване на писменото изявление на банката е антидатирано, като
същото е връчено в началото на 2019 г., а не на 19.04.2018 г., както е посочено в него.
Направено е искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част и за присъждане
на разноските, направени от въззиваемото дружество по водене на делото пред въззивната
инстанция.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във връзка с
доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с чл. 273 от ГПК,
приема следното :
Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно легитимирана страна с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните
доказателства, че между „Интернешънъл Асет Банк“АД от една страна и от друга
3
„Деведжи-2005“ЕООД като кредитополучател и обезпечител, по смисъла на ЗДФО,
„Хитбилдинг“ЕООД - солидарен длъжник и обезпечител, „Керванстpoй“ООД - гр. Джебел -
солидарен длъжник и обезпечител по смисъла на ЗДФО, Н. А. А. от гр. Джебел и Е. А. М. от
с. Ямино, община Джебел, като солидарни длъжници, е бил сключен договор за
инвестиционен кредит № 2377-01 от 31.03.2014 г., с който банката се е задължила да
предостави на кредитополучателя кредит, в размер на 1 650 000 лв. (чл. 1) с цел покупка на
недвижим имот, съгласно обявление по изп. дело № 58/2011 г. по описа на ЧСИ с рег.№ ***,
представляващ масивна двуетажна сграда - предприятие за месодобив и месопреработка; на
движими вещи – моторни превозни средства и на производствена технологична линия за
месодобив от ЕРД и ДРД и месопреработка, съгласно описи. Според разд. ІІІ от договора,
кредитът е предоставен за период от 120 месеца в т.ч. 3 месеца гратисен период, една
погасителна вноска от 275 х.лв. - възстановен ДДС до 31.07.2014г.; 116 месечни анюитетни
погасителни вноски, считано от датата на подписване на договора и с краен срок за
погасяване 31.03.2024 г. при погасителен план, съгласно приложение към договора (чл. 3),
като срокът на усвояване на кредита тече от датата на подписване на договора и изтича на
20.04.2014 г. В клаузата на чл. 9, ал. 1 е уговорено, че кредитополучателят и/или
солидарният длъжник заплащат на банката годишна лихва върху главницата по ползвания
кредит в размер на годишен лихвен процент, формиран като сбор от банковия процент за
кредитиране на юридически лица за инвестиционни кредити (БПКЮЛИК) на
„Интернешънъл Асет Банк“АД в лева, който към момента на сключване на договора е в
размер на 6.5 % процента, плюс договорна надбавка в размер на 2.58 %, като договореният
годишен лихвен процент се начислява ежедневно на база 365/360 дни от датата на
фактическото ползване на кредита В ал. 2 на с. чл. кредитополучателят се е съгласил при
промяна на пазарните условия и/или лихвената политика на банката тя едностранно, без да
е необходимо негово съгласие, да промени посочения в ал. 1 банков лихвен процент
при запазване размера на договорената надбавка, с което автоматично се променя и
годишният лихвен процент по кредита. Според клаузата на чл. 11 от договора, при
неспазване сроковете за погасяване на лихвите и главницата, по своя преценка банката,
може да отнесе размера на непогасените лихви и главница в просрочие и/или да обяви
целия кредит за предсрочно изискуем, като в този случай начислява върху непогасената
част от главницата, считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент,
плюс 10 %. Така определеният годишен лихвен процент се дължи до пълното погасяване на
кредита, включително и след изтичане на договорения краен срок за погасяване на кредита,
както и при събирането му по съдебен ред или друг начин на принудително изпълнение (чл.
12). Обявяването на предсрочната изискуемост на всички вземания по кредита се извършва
по начина, посочен в чл. 19, ал. 7, изр. второ от договора- с едностранно писмено
уведомление до кредитополучателя и солидарния длъжник на адресите, посочени в
договора. Според клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора, ако [трето] лице, което е свързано
такова с кредитополучателя, по смисъла на § 1, т. 4 от доп. разп. на ЗКИ, е в
неизпълнение на свои задължения, произтичащи от сключен с банката договор, тя има право
4
да преустанови предоставянето на траншове по кредита или да обяви кредита по договора
за предсрочно изискуем, с всички произтичащи от това последици.
Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните в
първоинстанционно производство доказателства, че с договор за инвестиционен кредит №
ДК-491-022076-142/29.12.2015 г., сключен с „Преработвателна компания“ЕООД - гр.
Смолян като кредитополучател и обезпечител, по смисъла на ЗДФО и „Мусан-Д“ЕООД - с.
Вълковкч. община Джебел, обл. Кърджали, представлявано от управителя Н. А. А., като
солидарен длъжник, банката е предоставила на кредитополучателя инвестиционен кредит, в
размер па 2 335 000 лева за покупка на всички дружествени дялове, равняващи се на 100 %
от капитала на „Мед-Технолоджи“ЕООД и увеличение на капи-тала на същото дружество. С
решение № 210 от 17.12.2019 г., влязло в сила на 24.01.2020 г., пост. по т.д.№ 25/2019 г. по
иск с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК, предявен от „Интернешънъл
Асет Банк“АД, Кърджалийският окръжен съд е признал за установено съществуването на
вземане на банката към свързаното с „Деведжи-2005“ЕООД лице - „Мусан-Д”ООД за сумата
от 750 000 лева - част от главница по кредит, предоставен от „Интернешънъл Асет Банк“АД
на кредитополучателя „Преработвателна компания“ЕООД,по който „Мусан-Д“ ООД е
солидарен длъжник, по договор за инвестиционен кредит с peг. № ДК-91-022076-
142/29.12.2015 г.; Анекс № 1 с peг. № ДК-А1-491-0022076-178/10.02.2016 г.; Анекс № 2 (с
peг. № ДК-А2- 0022076-41 1/30.11.2016 г.) и Анекс № 3/18.08.2017 г. към него, както и
законна лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК -
27.02.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 50 от
28.02.2019 г. по ч. гр. д. № 104/2019г. по описа на РС-Момчилград.
От данните по търговския регистър се установява, че до 6.12.2019 г. Н. А. А. е бил
мажоритарен собственик на капитала на „Деведжи-2005“ЕООД с дялово участие на
стойност от 4500 лв. от общо регистрирания капитал в размер на 5000 лв., като
същевременно той е бил и управител на дружеството- солидарен длъжник по споменатия
договор „Мусан-Д“ООД. Установено е също, че мажоритарен собственик на капитала на
„Мусан-Д“ООД е „Деведжи-2005“ЕООД с дялово участие от 950 лв., представляващо 95 %
от общия размер на регистрирания капитал. От това следва, че „Деведжи-2005“ЕООД и
„Мусан-Д“ООД са свързани лица, по смисъла на § 1, т. 4, б. „д“ от ЗКИ, доколкото
първото притежава повече от 10 на сто от дяловете от капитала на второто. Налице е и
хипотезата на свързаност по смисъла на § 1, т. 4, б. „г“ от п.з.р. на ЗКИ- участие на едно и
също физическо лице в управителен или контролен орган на двете дружества, включително
когато физическото лице представлява юридическо лице.
Като писмено доказателство в първоинстанционно производство е прието
уведомление, с което „Интернешънъл Асет Банк“АД е уведомило „Деведжи-2005“ЕООД
чрез неговия управител Е. А. А., че свързано с него лице- „Мусан-Д“ООД, от чийто капитал
„Деведжи-2005“ООД притежава 95 на сто, и чийто управител Н. А. А. притежава 90 на сто
от дяловете в „Деведжи-2005“ ООД, в качеството на солидарен длъжник е допуснал
5
неизпълнение на задълженията си по договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076-
142/29.12. 2015г., кредитополучател по който е „Преработвателна компания“ ЕООД, поради
което на основание чл. 26, ал. 1, т. 2 и чл. 26, ал. 2 от същия договор банката е обявила
вземането си за предсрочно изискуемо в пълния му размер от 2 238 236,37 лева. С
позоваване на чл. 19, ал .5, т. 3, ал. 6 и ал. 7 от процесния договор за инвестиционен кредит
№ 2377-01/31.03.2014г., банката е обявява за предсрочно изискуемо цялото вземане по
същия договор, което към 4.04.2018 г. е в размер на 1 016 739,20 лв., от които главница от
998 332,99 лева, лихви в размер на 8 525,83 лева и такси от 9 880.38 лева. Съгласно
писменото изявление върху уведомлението, същото е било получено от съдружника Н. А.
на 19.04.2018 г., със задължението да го предаде на управителя на „Деведжи-2005“ЕООД Е.
А.- негова майка.
С преводно нареждане за кредитен превод от 21.03.2019 г. на същата дата „Деведжи-
2005“ЕООД е заплатило на „Интернешънъл Асет Банк“АД сумата от 950 302,53 лв., с
посочено в документа основание за трансакцията „окончателно плащане по договор за
инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г.“.
Съгласно приетото в първоинстанционно производство заключение от 12.01.2021 г.
на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от вещото лице А., непогасената част от
главницата към 19.04.2018 г. е в размер на 988 332.99 лева, в т.ч.: редовна главница - 988
038.07 лева; просрочена главница - 10 294.92 лева, а към 28.02.2019 г. - 913 759,18 лева, в
т.ч.: редовна главница -869 520.79 лева и просрочена главница - 44 238.39 лева. Според
заключението законната лихва върху непогасената главница по кредита, за периода от
19.04.2018 г. до 2.04.2019 г. при отчитане на всички плащания на главницата за периода,
възлиза на 88 874.42 лева, а за периода от 28.02.2019 г. до 2.04.2019 г. – на 5 851.78 лева.
Експертизата е установила, че по данни от представените от „Интернешънъл Асет Банк“АД
документи, през периода от 19.04.2018 г. до 2.04.2019 г. са извършвани плащания за
погасяване на просрочена главница, просрочена възнаградителна лихва, просрочени лихви
върху просрочена главница, просрочени такси, като просрочената главница включва всички
падежирали вноски по главница през периода от 19.04.2018 г. (вноска с падеж 31.03.2018 г.
не е изплатена на падежа, а на 30.04.2018 г., поради което е включена в периода от
19.04.2018 г.) до 31.10.2018 г. включително, в размер общо на 84 573.81 лева, погасявани до
28.12.2018 г.; вноските с падежи към 30.11.2018 г., 31.12.2018 г., 31.01 2019 г. и 28.02.2019
г., възлизащи общо на 44 238,39 лева, погасени на 22.03.2019 г.; остатъкът от непогасената
редовна главница към 22.03.2019 г. в размер на 869 520,79 лева, прехвърлен в сметката за
просрочена главница на същата дата - 22.03.2019 г., погасен частично на 22.03.2019 г. и
окончателно - на 2.04.2019 г. Размерът на извършените плащания за главница по договора
за кредит през периода от 19.04.2018 г. до 02.04.2019 г., възлиза на 998 332,99 лева.
Експертизата е установила, че общият размер на погасената просрочена възнаградителна
лихва, начислена за периода от 31.03.2018 г. до 30.11.2018 г. възлиза на 63 410,15 лева.
Посочела е, че общият размер на извършените плащания на просрочени лихви върху
просрочена главница за периода от 19.04.2018 г. до 22.03.2019 г., възлиза на 117 731.56 лева
6
и включва: 1955.51 лева - непогасените наказателни лихви върху падежирали просрочени
вноски по главница към 21.03.2019 г.; 26 790,16 лева - начислени лихви в размер на 9.08 % -
договорена възнаградителна лихва върху редовна главница, с падежи 30.11.2018 г. -
частично, 31.12.2018 г., 31.01 2019 г., 28.02.2019 г. и от 28.02.2019 г. до 21.03.2019 г., които
не са били погасени към съответните дати, и на 22.03.2019 г. са отнесени в просрочие, като
са осчетоводени по дебита на сметка с аналитичен № 4965 2281 ********* 001 9
(просрочени лихви по просрочена главница); 86 630.12 лева - доначислената лихва с
годишен лихвен процент от 10 %, допълващ начисления договорен лихвен процент от
9.08%, приложим за олихвяване на редовна главница, до 19.08% (наказателна лихва за
просрочие по чл. 11 от Договора), с оглед обявената предсрочна изискуемост на кредита
върху съответната непогасена част от главницата, считано от 19.04.2018 г. до 21.03.2019 г.
Според заключението, общият размер на погасените просрочени такси в периода от
19.04.2018 г. до 22.03.2019 г., възлиза на 9880.38 лева. Експертизата е констатирала, че
банковият процент за кредитиране на юридически лица за инвестиционни кредити през
процесния период, в размер на 6.5 % не е бил променян, както и че начисляваният от
банката лихвен процент върху редовна главница в периода от 31.03.2018 г. г. до 22.03.2019
г. възлиза на 9.08 %, а именно: 6.5% процента, плюс договорна надбавка в размер на 2.58 %
процента, и отговаря на размера на договорената възнаградителна лихва между страните по
Договор за инвестиционен кредит № 2377 - 01/31.03.2014 г. Във връзка с размера на
възнаградителната лихва от 9.08 % годишно върху непогасената главница, експертизата е
пояснила, че тя е била изчислявана от банката на база 360/360 дни, което противоречи на
клаузата в чл. 10 от Договора, а именно - 365/360 дни, като по този начин, общият размер на
начислената и осчетоводена от банката възнаградителна лихва за периода от 31.03.2018 г. до
21.03.2019 г. възлиза на 90 200.32 лева. Изчисляването (извършено от вещото лице) на
дължимата възнаградителната лихва към датата на всяка погасителна вноска за периода от
31.03.2018 г. до 21.03.2019 г. на база 365/360 съгласно клаузата на чл. 10 от Договора, е
представено в Таблица № 4 на констативно-съобразителната част. Общият размер на
изчислената възнаградителна лихва за периода от 31.03.2018 г. до 21.03.2019 г. на база
365/360 дни възлиза на 91 200.90 лева. При тези данни, вещото лице е установило, че
банката е начислила възнаградителна лихва с 1000.58 лева по-малко, дължащо се на
изчисляването ù на база 360/360 дни вместо на база 365/360 дни съгласно клаузата на чл. 10
от договора. Дадено е заключение, че общият размер на дължимата възнаградителна лихва
за периода от 19.04.2018 г. (вноската с падеж 31.03.2018 г. е изплатена на 30.04.2018 г.,
поради което се включва в посочения период) до 21.03.2019 г. (след тази дата не е
начислявана възнаградителна лихва), респективно - до 2.04.2019 г., изчислена на база
360/360 дни, възлиза на 90 200.32 лева, а общият размер на дължимата възнаградителна
лихва за периода от 28.02.2019 г. до 21.03.2019 г. (след която дата не е начислявана
възнаградителна лихва), респективно - до 2.04.2019 г., изчислена на база 360/360 дни
възлиза на 11 488.88 лева. На въпроса по т. 6 експертизата е отговорила, че общият размер
на погасената просрочена възнаградителна лихва, начислена за периода от 31.03.2018 г. до
30.11.2018 г., възлиза на 63 410,15 лева. По т. 9 от заключителната част, в заключението е
7
посочено, че към 2.04.2019 г., съгласно представените от банката извлечения от
счетоводната ù система, задълженията на дружеството към банката са представени
единствено от погасена на същата дата главница в размер на 87 611.16 лева, с което са
погасени всички задължения по кредита, т.е. на посочената дата всички задължения
на „Деведжи-2005“ЕООД към „Интернешънъл Асет Банк“АД по кредитния договор са
били погасени.
Във връзка с надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по
кредита и датата, на която изявлението на банката е породило преобразуващото си действие,
в първоинстанционно производство са събрани гласни доказателства – показанията на
свидетеля Н. А. А. – съдружник в „Деведжи-2005“ЕООД и управител на „Мусан-Д“ООД,
чрез когото е било връчено писмото на банката. В показанията си свидетелят е заявил, че
управителят на дружеството Е. А.- негова майка го е упълномощавала да извършва
определени действия от името на дружеството - напр. д извършва плащания по банков път
или да внася платежни нареждания, но не е бил натоварен да получава кореспонденция от
негово име. Свидетелят е заявил, че текстът, удостоверяващ личното получаване от него на
уведомлението, представляващо лист 44 от делото, със задължението да го предаде на
управителя Е. А., е написан и подписан от него, но посочената в него дата, вкл. и годината,
не съответства на действителната такава. Антидатирането на документа, свидетелят е
обяснил с желанието му за бързо приключване, в рамките на 13 дни, на отношенията с
„Интернешънъл Асет Банк“АД след предсрочно погасяване на кредита, като датата е била
определена от банковия служител.
При горните данни, настоящият въззивен състав намира следното :
Първият фактически състав на т. нар. „престационна кондикция“ на чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД включва предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.
е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. По същество нормата регламентира
задължение за реституция на даденото при начална липса на основание, както и в
хипотезите на неосъществяване на очаквано основание или при последващото му отпадане с
ретроактивно действие към момента на неговото получаване. Начална липса на основание е
налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт (ППВСРБ № 1/1979
г.), или въз основа на отделни клаузи, чиято нещожност не се отразява на действителността
на целия договор, съобразно правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, както и когато плащането е
извършено въз основа на действителна клауза, но без да са налице уговорените с нея
предпоставки, от които възниква вземането на кредитора. По иск с такава квалификация
ищецът следва да установи факта на даването, респ. на получаването на имуществената
облага- в случая на паричната сума, а в третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – и
отпадането на основанието за това с обратна сила, а ответникът- наличието на валидно
основание за плащането, респ. за задържане на полученото, противопоставимо на
насрещната страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, която регламентира т. нар. „ограничен
8
въззив“, обхватът на служебната проверка на първоинстанционното решение е в рамките на
валидността на обжалваното решение, а по допустимостта- само в обжалваната му част, като
по останалите пороци на решението, въззивният съд е ограничен от инвокираните в жалбата
оплаквания.
От събраните по делото доказателства е установено, че между „Интернешънъл Асет
Банк“АД и „Деведжи-2005“ЕООД като кредитополучател са съществували отношения по
договор за инвестиционен кредит № 2377-01 11 31.03.2014 г., в клаузата на чл. 19, ал. 6 от
който, като основание за обявяване на предсрочната изискуемост на всички вземания по
него е предвидено неизпълнението на задълженията на свързано с кредитополучателя лице,
по смисъла на § 1, т. 4 от доп. разп. на ЗКИ, по друг договор, сключен със същата банка. От
данните по делото е видно също така, че свързано с „Деведжи-2005“ЕООД лице- „Мусан-Д“
ООД не е изпълнило задълженията си на солидарен длъжник по договор за инвестиционен
кредит с рег.№ ДК-91-022076-142/ 29.12.2015 г. и допълнителните споразумения (анекси)
към него, съответно № 1 (peг. № ДК-А1-491-0022076-178/10.02.2016г.), № 2 (peг. № ДК-А2-
0022076-41 1/30.11.2016 г.) и анекс № 3/18.08. 2017г., като размерът на дължимото вземане е
установен с влязло в сила решение на Кърджалийския окръжен съд по предявен от банката
срещу длъжника иск с правно основание чл. 422 от ГПК. От събраните по делото
доказателства съдът приема за установено надлежното връчване на писменото изявление на
банката за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем на „Деведжи-2005“ЕООД на
19.04.2018 г. чрез мажоритарния съдружник и солидарен длъжник по същия договор Н. А.,
със задължение да го предаде на управителя на дружеството Е. А., което той е удостоверил
със саморъчния си подпис върху уведомлението. Неоснователен е доводът за ненадлежно
връчване на уведомлението, поради липсата на представителна власт за неговото
получаване. Към датата на връчването (до 6.12.2019 г.). Н. А. е бил мажоритарен собственик
на дяловете от капитала на „Деведжи-2005“ЕООД, чийто миноритарен собственик и
управител е била неговата майка Е. А. и същевременно – солидарен длъжник по същия
договор, като в клаузата на чл. 26, ал. 1 от него е посочен един и същ адрес за
кореспонденция на дружеството и съдружника, чрез когото е връчено уведомлението -
гр. Джебел, ул. „Прогрес“№ 2, който съвпада с адреса на управление на самото дружество.
Освен това, съдружникът Н. А. изрично се е задължил да предаде уведомлението на
управителя на дружеството, поради което и при горните обстоятелства същото следва да се
приеме за редовно връчено на дружеството 19.04.2018 г. Не намират опора в данните по
делото и твърдението на свидетеля Н. А. за антидатиране на писменото изявление за
получаване на уведомлението от самия него. Съгласно чл. 172 от ГПК, показанията на
свидетелите, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните се
преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид
възможната тяхна заинтересованост. В случая, от една страна, като мажоритарен собственик
на капитала на „Деведжи-2005“ЕООД свидетелят Н. А. несъмнено е заинтересован от
изхода на спора, а от друга- по делото липсват данни, които да кореспондират на
твърдението му за антидатиране на собственото му писмено удостоверително изявление за
връчване на уведомлението на посочената в него дата. Ето защо настоящият въззивен състав
9
приема, че предсрочната изискуемост на всички вземания по кредита е надлежно обявена на
19.04.2018 г. с връчване на писменото изявление на банката на същата дата.
От събраните по делото писмени доказателства и от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза е установено, че с две плащания, извършени съответно на
22.03.2019 г. и на 2.04.2019 г. „Деведжи-2005“ЕООД е погасило вземането по договора в
пълен размер, включително и с мораторната лихва по чл. 11 от договора.
При горните данни, съществен за изхода на спора е преди всичко въпросът за
действителността на клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора, която предвижда право на
банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на
задълженията на свързано с длъжника лице по договор, сключен със същата банка, т. е. по
кредитно правоотношение между други лица, по което длъжникът не е страна.
Следва да бъде споделено становището на състава на първоинстанционния съд, че
клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора не е нищожна поради противоречие на закона.
Дефинитивно предсрочната изискуемост представлява извънсъдебно упражнимо
преобразуващо право на банката с едностранно изявление да измени създаденото с
кредитния договор облигационно отношение, чийто резултат е отпадането на установената в
полза на длъжника привилегия на срока (чл. 70, ал. 1 от ЗЗД), поради неизпълнение на
задължения по него. Позитивно регламентираните хипотези, при които в полза на банката
възниква това право, по същество представляват неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя или на солидарно отговорните с него лица по същия договор, а именно
за заплащане на определен брой анюитетни вноски (една или повече, съгласно чл. 60, ал. 2
от ЗКИ), или неизпълнение на други задължения по договора : за използване на сумата по
кредита за целта, за която е получен; когато заемателят представя неверни сведения или ако
обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок (чл. 432, ал. 1, т.
1, 2 и 3 от ТЗ). Единственото изключение е предвидено в т. 4 на чл. 432, ал. 1 от ТЗ, според
която основание за предсрочна изискуемост е неизпълнението на задълженията по друго
правоотношение, но между същите страни, а именно, когато заемателят не връща други
заеми към банката, при кумулативното наличие на друга предпоставка- неизпълнението на
това задължение да се дължи на сериозно влошаване на финансовото му състояние.
Посочването на основанията за възникване на преобразуващото право на банката е
неизчерпателно, тъй като в нормата на чл. 432, ал. 1 от ТЗ изрично е предвидена възможност
в кредитния договор страните да уговорят и други основания за предсрочно връщане на
сумата по кредита. От изложеното следва, че позитивната регламентация на основанията
за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита в нормите на чл. 432 от ТЗ и чл. 60
от ЗКИ не изключва правото на страните в рамките на установената в чл. 9 от ЗЗД договорна
автономия да уговорят и други основания, при които в полза на банката възниква такова
преобразуващо право, ако уговореното не противоречи на закона и на добрите нрави. Такава
уговорка се съдържа в клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора, според която преобразуващото
право на банката възниква при допуснато от свързано с длъжника лице, по смисъла на § 1, т.
4 от доп. разп. на ЗКИ, неизпълнение на задълженията му по друг договор, сключен със
10
същата банка. В този случай, правото на обявяване на предсрочна изискуемост възниква не
като резултат от неизпълнението на задълженията на длъжника по кредитния договор, а
поради обстоятелството, че с оглед свързаността между двамата длъжници на една и съща
банка - кредитор, макар и по различни правоотношения, произтичащи от различни договори
за кредит, изразходването на усвоената по двата договора сума се намира под контрола и
разпоредителната власт на едно и също лице, поради което неизпълнението на
задълженията по единия от тях застрашава изпълнението на тези по другия. В тази хипотеза
неизпълнението на задълженията по кредитния договор на свързано с длъжника лице
функционира като потестативно условие, с чието настъпване възниква правото на банката,
което ако бъде упражнено води до отпадане на уговореното в полза на длъжника
преимущество на срока, макар той да не е допуснал неизпълнение по сключения с нея
договор. Именно такъв е случаят по настоящото дело. „Деведжи-2005“ЕООД е мажоритарен
собственик на капитала на „Мусан-Д“ООД, като притежава 95 % от него, а негов управител
е Н. А., който същевременно притежава 90 % от капитала на „Деведжи-2005“ЕООД, т. е.
двете дружества се намират под контрола на едно и също лице, доколкото представляват
свързани лица, по смисъла на § 1, т. 4 от ЗКИ, който дефинира като свързани лицата, в чийто
управителен или контролен орган участва едно и също юридическо или физическо лице,
включително когато физическото лице представлява юридическо лице. По горните
съображения, настоящият въззивен състав намира, че клаузата на чл. 19, ал. 6 от договор №
2377-01/31.03.2014 г. не противоречи на закона, до какъвто извод е достигнал и съставът на
Софийския градски съд.
Според т. 2 от ТРОСГТК № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., вземането на
кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер
само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането, обосновано с уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков
кредит, съдържаща се в чл. 432, ал. 1 от ТЗ, която е изрична относно размера на вземането
на кредитора, ограничено до „предсрочно връщане на сумата по кредита“, което тацитно
изключва заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора
лихви. В мотивите на тълкувателния акт е предвидено, че при условията на алтернативност
с обезщетението в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, на кредитора се дължи
уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е
предвидено друго. От това следва, че няма пречка страните по кредитния договор да
уговорят обезщетение за закъснителните вреди от неизпълнение на задължението за
връщане на главницата по кредита, тъй като с обявяване на предсрочната изискуемост не се
прекратява действието на договора, а само отпада срокът за връщане на заетата сума, като от
срочно задължението се трансформира в безсрочно. В границите на договорната автономия,
очертани от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, страните могат да уговорят мораторна лихва като
обезщетение за закъснителните вреди във всички случаи на изпадане на длъжника в забава
за връщане на цялата сума, настъпила вследствие предсрочната изискуемост, както и да
ограничат приложението ù в зависимост от основанието за нейното обявяване.
11
Съдът намира, че уговорената в клаузата на чл. 11 от договора мораторна лихва е
извън приложното поле на основанието за обявяване на предсрочна изискуемост по чл. 19,
ал. 6 от същия. Според чл. 11 от договора, в случай на неспазване на сроковете за
погасяване на лихвите и главницата, по своя преценка банката може да обяви целия
кредит за предсрочно изискуем и да начисли върху непогасената част от главницата,
считано от датата на падежа, съответно датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент, плюс
10 %. В чл. 12 е предвидено, че така определеният при условията на чл. 9, съответно чл. 11
годишен лихвен процент се дължи до пълното погасяване на кредита, включително и след
изтичане на договорения краен срок за това, както и при събирането му по съдебен ред или
друг начин на принудително изпълнение. От текста на цитираната клауза е видно, че
вземането за заплащане на предвидената в нея мораторна лихва възниква само когато
предсрочната изискуемост е обявена на посоченото основание - неспазване на сроковете за
погасяване на лихвите и главницата. Това следва и от чл. 19, ал. 4 от договора, в който
изчерпателно са изброени основанията, при които възниква преобразуващото право на
банката да обяви вземането по кредита за предсрочно изискуемо, поради виновно
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора, без да е предвидено
заплащането на такава мораторна лихва, и без да е налице препращане към чл. 11, а именно :
изпадането в забава при изпълнението на което и да е свое задължение по същия договор за
повече от 30 календарни дни (т. 1); когато кредитополучателят не обслужва банково
дейността си чрез „Интернешънъл Асет Банк“АД или предоставя неверни сведения за
дейността си пред банката (т. 2); ако обезпечението по кредита стане недостатъчно и след
писмена покана от страна на банката то не бъде попълнено до необходимия размер, чрез
сключване на съответните договори в срок до 10 дни от поканата (т. 3); в случай, че върху
сметките на кредитополучателя и/или солидарния длъжник бъде учреден залог, наложен
запор и/или започнат действия на принудително изпълнение от страна на трето лице или
бъдат предприети и/или наложени други обезпечителни или изпълнителни мерки върху
имуществото на кредитополучателя, солидарния длъжник или имуществото на третото лице,
дало своя вещ или право за обезпечение на дълга по кредитния договор (т. 4); при
настъпване на изменение в дейността или в общото финансово състояние на
кредитополучателя, солидарния длъжник, заложния или ипотекарния длъжник, което според
банката може съществено да засегне платежоспособността на кредитополучателя и/или на
солидарния длъжник и възможността за изпълнение задълженията по договора, съответно
правото на банката да се удовлетвори от даденото ù обезпечение (т. 5); когато е подадена
молба за откриване на производството по несъстоятелност по отношение на
кредитополучателя или солидарния длъжник, или на заложния или ипотекарния длъжник (т.
6); когато кредитополучателят не изпълнява което и да е от задълженията си по договора (т.
7); при намаляване стойността на обезпеченията или неизпълнение на задължението за
допълването им (ал. 5, т. 2). В ал. 5 на същата клауза са посочени хипотези на предсрочна
изискуемост, които не са свързани пряко с изпълнението на задълженията по кредитния
12
договор : влошаване на финансовото състояние на кредитополучателя или постъпила
информация за започване на финансова ревизия на кредитополучателя (т. 1) или
неизпълнение на задълженията по други договори между банката и кредитополучателя
и/или свързани с него лица, както и по договори между кредитополучателя и трети лица,
свързани с предоставения кредит. В ал. 6 на чл. 19 е уговорено основанието, на което
банката се е позовала за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договор
№ 2377-01/31.03.2014 г., а именно неизпълнение на задълженията на свързано с
кредитополучателя лице, по смисъла на § 1, т. 4 от доп. разп. на ЗКИ, произтичащи от
сключен с банката договор. От изложеното следва, че предметният обхват на клаузата на чл.
11 е ограничен само до хипотезата на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита
на изрично посоченото в нея основание- неспазване на сроковете за погасяване на
лихвите и главницата, като уговорената в нея мораторна лихва, формирана от
възнаградителната лихва по чл. 9 плюс 10 %, е дължима само когато предсрочната
изискуемост е обявена на това основание. Според мотивите на ТРОСГТК № 3 от
27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., предсрочната изискуемост има гаранционно-
обезпечителна функция, но същевременно съдържа и елемент на санкция, доколкото има
за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението,
дефинитивно уговорен в полза на длъжника (чл. 70, ал. 1 от ЗЗД), като упражненият от
кредитора избор да иска изпълнението преди първоначално определения срок, поради
съществуващия за него риск, преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от
длъжника. Ето защо, клаузата на чл. 11 от договора, с която е уговорено обезщетение за
мораторните вреди от неизпълнението на преобразуваното в предсрочно изискуемо
задължение за периода след обявяване на предсрочната изискуемост следва да се тълкува
ограничително, вкл. и с оглед основанието за нейното обявяване, тъй като освен
обезщетителна, тя има и санкционна функция, поради което приложното ù поле не може да
бъде разширявано по тълкувателен път. Съдът съобрази също, че в договора липсва клауза,
която да генерализира задължението за заплащане на мораторната лихва по чл. 11 във
всички случаи на предсрочна изискуемост на кредита, независимо от основанието за
обявяването ù. Затова, употребеният в клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора израз „с всички
произтичащи от това последици“ не може да се тълкува като мълчаливо препращане към
клаузата на чл. 11 от него, доколкото в договора липсва обща уредба на последиците от
забавата на длъжника, настъпила след обявяване предсрочната изискуемост, приложима
към всички основания за това.
В обобщение : възникването на задължението за заплащане на уговорената в клаузата
на чл. 11 от договора мораторна лихва е ограничено само до хипотезата на обявяване на
предсрочната изискуемост поради изрично посочената в нея форма на неизпълнение –
неспазване на сроковете за погасяване (забава за плащане) на лихвите и главницата от
страна на длъжника, но не се дължи в случаите, когато предсрочната изискуемост е обявена
поради неизпълнението на други задължения по договора, макар съгласно уговореното, от
него да произтича същото преобразуващо право на кредитора, в частност, когато то е
упражнено поради настъпване на безвиновното основание по чл. 19, ал. 6 от договора,
13
изразяващо се в неизпълнение от страна на свързано с длъжника лице, по смисъла на § 1, т.
4 от п.з.р. на ЗКИ, на негови задължения по договор, сключен със същата банка. В случаите
на предсрочна изискуемост, извън хипотезата на чл. 11 от договора, за обезщетяване на
закъснителните вреди за периода след нейното обявяване е дължимо само обезщетението по
т. 2 от ТРОСГТК № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. в размер на законната лихва по
чл. 86 от ЗЗД от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.
Извън горното, следва да бъде споделен и крайният извод на първоинстанционния
съд за нищожност на клаузата на чл. 11 от договора. Според ТРОСГТК № 1/27.04.2022 год.,
пост. по тълк.д.№ 1/2020 г., съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Съгласно постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, съдът е длъжен служебно да прецени действителността на
неустоечната клауза, а когато спорът за заплащане на неустойката е пренесен пред
въззивната инстанция, въззивният съд също следва да извърши служебна проверка и да
обсъди евентуалната нищожност на клаузата за неустойка, без да е ограничен от
разпоредбата на чл. 269 от ГПК.
При преценка на действителността на клаузата на чл. 11 от договора с оглед
съответствието ù с добрите нрави, въззивният съд намира следното :
Stricti juris лихвата представлява цената на кредитния ресурс, която заемателят на
парична сума заплаща за времето на неговото ползване, т.е. тя не обезщетява
закъснителните вреди от неизпълнението на паричното задължение, а представлява
задължение на кредитополучателя за насрещна престация по създаденото с договора
облигационно отношение, чието изпълнение е дължимо при неговото нормално развитие.
Задължението за заплащане на мораторната лихва, възниква от настъпването на един
допълнителен правопораждащ факт- неизпълнението на задължението за връщане на
заемообразно предоставената сума в уговорения с погасителния план срок, или както е в
случая- от изпадането на длъжника в забава с настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по кредита. Ето защо, предвид нейния обезщетителен характер, по естеството си
тя представлява предварително уговорено между страните форфетерно обезщетение за
мораторните вреди от неизпълнението, под формата на забавено изпълнение, на главно
парично задължение, начислявана за времето на забавата. Тя е напълно идентична с
мораторната неустойка, поради което нейната действителност следва да бъде преценена
съобразно критериите, установени в ТРОСТК № 1/15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., с
оглед специфичните функции на неустойката- обезпечителна, обезщетителна и санкционна,
уговарянето в противоречие с които обуславя нейната нищожност. Неоснователен е доводът
на жалбоподателя, че страните са уговорили мораторна лихва, а не неустойка. Изводът
относно характера на вземането по чл. 11 от договора следва да се основава не на
номиналното му обозначаване като лихва, а от неговата обезщетителна функция, в която се
14
изразява основанието за възникването му. Съгласно т. 2 от ТРОСГТК № 3 от 27.03.2019 г. по
тълк. д. № 3/2017 г., при предсрочна изискуемост по договор за заем на кредитора не се
дължи уговорената с него възнаградителна лихва, а само непогасеният остатък от
предоставената парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането или уговореното в договора мораторно
обезщетение. Това тълкувателно разрешение се основава на изричната норма на чл. 432, ал.
1 от ТЗ, в която вземането на кредитора при обявена предсрочна изискуемост е лимитативно
определено като „предсрочно връщане на сумата по кредита“, което изключва заплащането
на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. Тъй като за периода
след настъпване на предсрочната изискуемост заплащането на възнаградителна лихва е
принципно изключено, недопустимо е тя да бъде включена като компонент от уговореното
мораторно обезщетение с характер на неустойка (алтернатива на законната лихва), каквато е
клаузата на чл. 11 от кредитния договор – възнаградителната лихва по чл. 9 плюс 10 %. При
такава уговорка под формата на мораторна неустойка банката получава уговорената по
договора насрещна престация - възнаградителна лихва по чл. 9 и след обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, като в противоречие с чл. 432, ал. 1 от ТЗ и т. 2 от
споменатото ТРОСГТК, освен връщане на предоставената в заем сума (главницата),
кредитополучателят продължава да дължи заплащане на възнаградителната лихва като
елемент от мораторната неустойка до окончателното погасяване на цялото вземане, без да се
ползва от преимуществото на срока, отпаднало след нейното обявяване. Ето защо клаузата
на чл. 11 от договора, според която под формата на обезщетение за закъснителните вреди,
освен връщане на заетата сума, банката получава и възнаградителната лихва, без да е
задължена да се съобразява с погасителния план, противоречи на добрите нрави, доколкото
не съответства на иманентно присъщите функции на неустойката, с оглед на които тя
обичайно се уговаря.
На следващо място, неустойката представлява предварително установено по
договорен път форфетерно обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
доказването както на техния размер, така и на действителното им настъпване. Съществена
характеристика на неустойката е предварителната определеност на нейния размер или
нейната определяемост като процентно съотношение на размера ù към стойността на
неизпълнението, или като абсолютна сума, в което се изразява комутативният елемент
на неустоечната клауза. Недопустимо е определянето на размера на неустойката да бъде
предоставено изцяло или отчасти на волята на кредитора. В случая възнаградителната лихва
по чл. 9 от кредитния договор се формира от два компонента – променлив, представляващ
едностранно определен от банката процент за кредитиране на юридически лица за
инвестиционни цели и постоянен - договорна надбавка от 2.58 %. Определеният от банката
процент (БПКЮЛИК) не подлежи на договаряне и съгласно ал. 2 и 3 от чл. 9 може да бъде
едностранно променян от нея, по нейна преценка, при общо и бланкетно посочени
предпоставки, вкл. и при промяна на лихвената ù политика, като размерът на договорната
надбавка се запазва. Доколкото възнаградителната лихва по чл. 9 е елемент от размера на
уговорената в чл. 11 от договора мораторна неустойка, правото на банката на едностранното
15
ù изменение обуславя извод за частична алеаторност на самата неустоечна клауза, което
противоречи на характера на неустойката като договорен институт и обуславя нейната
нищожност.
По горните съображения настоящият въззивен състав намира, че исковата сума е
заплатена при начална липса на основание, поради което решението в обжалваната му част,
с която е уважен искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 от ГПК, на въззиваемото дружество
„Деведжи-2005“ЕООД следва да бъдат присъдени разноските по водене на делото пред
настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение. От клаузата на т. ІІІ на
договора за правна защита и съдействие, сключен на 13.09.2021 г., която в тази част е с
характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, се установява, че по него „Деведжи-2005“ЕООД
е заплатило възнаграждение в размер на 4500 лв. Съдът намира за частично основателно
направеното от процесуалния представител на „Интернешънъл Асет Банк“АД възражение
по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на така уговореното и заплатено възнаграждение.
Минималният размер на възнаграждението, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. на ВАдвС възлиза на 3158.33 лв. При преценка на вида и обема на
извършените от повереника на въззиваемия процесуални действия пред въззивната
инстанция, съдът съобрази, че от една страна с въззивната жалба е направено искане за
събиране на доказателства, по което въззиваемият е изразил становище с отговора на
жалбата, като пълномощникът му е представил и писмени бележки по съществото на спора
в определения от съда срок, а от друга- съдът не е допуснал събирането на нови
доказателства пред настоящата инстанция и разглеждането на делото е приключило в едно
заседание. Ето защо при съвкупна преценка на вида и обема на извършените от
пълномощника на въззиваемото дружество процесуални действия и съпоставяне размера на
минималното и на действително уговореното и заплатено от него адвокатско
възнаграждение, съдът намира, че същото следва да бъде намалено до размер на 4000 лв.,
което следва да му бъде присъдено в този размер.
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд, търговско отделение,
3 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260630 от 16.04.2021 г., пост. по т.д.№
641/2020 г. по описа на Софийския градски съд, VІ т.о., 2 състав в частта, с
която по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД
„Интернешънъл Асет Банк“АД е осъдена да заплати на „Деведжи-2005“
ЕООД сумата от 87 611.16 лв., представляваща част от общо вземане в размер
на 115 375,79 лв., заплатена без основание под формата на договорна
неустойка (наказателна надбавка) за просрочена главница от 826 148,02 лв.,
16
въз основа на клаузата на чл. 11 от договор за инвестиционен кредит № 2377-
01/31.03.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване
на иска на 1.04.2020 г. до окончателното ù изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78 от ГПК, „Интернешънъл Асет
Банк“АД с ЕИК *********, да заплати на „Деведжи-2005“ЕООД с ЕИК
********* направените по водене на делото във въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните чрез връчване на препис от него, при наличие на предпоставките по
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17