№ 106
гр. Стара Загора, 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20215500501465 по описа за 2021 година
Производството е на основание чл.269- 273 от ГПК във вр. с чл.357, ал.1
във вр. с чл.66, ал.1 от КТ и във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по постъпила в законния 2-
седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от работодателя- ищец
„Ф.Л.“- ЕООД, *** против частично негативното за него Решение №
260183/26.02.2021г. по гр.д.№ 2176/2020г. по описа на РС- Ст.Загора, в частта
му, с която са били отхвърлени, като частично неоснователни исковете му
против ответника- работник Н.Г.С. от *** относно иска за неустойка в
останалата му част над присъдената сума от 324, 49 лв. до претендираните
1128 лв., както и предявеният от него иск за осъждането на ответника да му
заплати и сумата от 119, 43 лв. за договорна неустойка в размер на стойността
на невъзстановеното работно облекло, поради прекратяване на трудовия им
договор № 523/08.03.2018г. в 6- месечен срок след получаването му. Излага
подробни свои фактически и правни аргументи в своя подкрепа. Моли
настоящия въззивен ОС- Ст.Загора да отмени изцяло в атакуваната му част
първоинстанционното Решение, като неоснователно и недоказано, и да
постанови ново такова, с което да уважи всички останали негови искови
претенции, ведно със законните последици от това. Претендира разноските си
пред двете съдебни инстанции. В този смисъл е и пледоарията на
процесуалния му представител- адвокат по делото.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
1
Отговор на въззивната жалба от работника- ответник Н.Г.С. от ***, който
счита, че жалбата била неоснователна и недоказана, че решението на
първоинстанционния съд било правилно, законосъобразно и обосновано в
атакуваната му част, тъй като при постановяване на своето решение РС бил
обсъдил всички събрани по делото доказателства и бил достигнал до своите
правни изводи, съобразявайки се с материално-правните норми. Развива
продробни фактически и правни съображения в подкрепа на защитната си
теза по делото. Претендира разноските си по въззивното дело. Въззиваемият-
ответник не се е явил лично или негов процесуален представите, и не е
пледирал пред настоящата въззивна инстанция.
Въззивният ОС- Ст.Загора, като обсъди изложените във въззивните
жалба оплаквания, становищата в Отговора на в.жалба, мненията на всяка
една от страните, мотивите на атакуваното първоинстанционно Решение, въз
основа на събраните пред РС писмени и гласни доказателствата по делото,
намери за установено следното :
Не се спора межу страните по делото, че те са били в трудово- правни
взаимоотношения, като въззиваемият е бил служител на въззивника по трудов
договор по КТ на съответната основна длъжност и е изпълнявала постоянно
възложената му от работодателя й работа, както и не се спори относно датата,
мястото и естеството на соченото в атакуваната Заповед процесно трудово
нарушение, както и неговата правна квалификация по смисъла на КТ.
При извършената от ОС- Ст.Загора въззивна проверка се установи, че в
в атакуваната му част първоинстанционното Решение се явява валидно, до
пустимо, правилно и законосъобразно, като постановено при правилно
приложение на материалния закон, няма констатации за някакви допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и същото е
мотивирано и обосновано. РС е указал точно и ясно фактическата обстановка,
която приема за установена, както доказателствата, на които основава
решението си.
Видно от текста на процесната въззивна жалба, въззивникът-
ищец/работодателя/ не атакува постановеното първоинстанционно Решение в
частта му относно иска за заплащане на сумата 119, 43 лв. за предоставено
работно облекло, поради което въззивният съд приема, че в тази му част
първоинстанционното Решение вече е влязло в законна сила, като
необжалвано.
Въззивният също счита, че липсват задължителните необходими
предпоставки, отнасящ се до липсата на договорно основание и наличието
само на декларативно такова, което води до липса на валидно поето
задължение от страна на работника към работодателя си. Още повече, че това
пряко противоречи на нормата на чл.284 от КТ, където е изрично
регламентирано задължение на работодателя да предоставя безплатно
работно облекло на служителите си, като е въведена и изрична нормативна
забрана задължението на работодателя да предоставя облекло да се заменя
със заплащането на парична равностойност. Следователно изискването да се
2
подпише такава писмена декларация от страна на работника или служителя,
получаващ работно облекло от работодателя си, се явява изцяло незаконно, а
самата декларация е изначално нищожна, като директно противоречаща на
изрична законова разпоредба, понеже с една такава декларация не може да се
поеме никакво задължение и вследствие на подписването на такава не може
да се претендира изпълнението на поето задължение, именно заради
нищожността, като следствие от директната колизия с изрична законова
разпоредба. Безспорно работникът/служителят/ има право на работно облекло
щом процесът на работа и извършваната от него дейност налага носенето на
такова, а предоставянето на такова е безвъзмездно от работодателя му,
независимо от продължшителността на полагания труд, което не поражда
правни последици за заплащането от работника на предоставено работно
облекло от работодателя му. Това задължение на работодателя е по силата на
законова разпоредба и не е обвързано с каквото и да е насрещно задължение
за обезщетяване или заплащане, а само за носене на това задължително
работното облекло по време на работата. Поради което
работникът/служителят/ може да бъде санкциониран само и единствено за
неносене на работното облекло по време на работа, но не и за заплащането му
на работодателя, при каквито и да са условия.
Наред с това процесната въззивна жалба се отнася основно до частично
отхвърлената искова претенция за заплащане на парична неустойка в размер
на 1 128 лв., основаваща се на два компонента- такса за обучение в размер на
480 лв. и такса за сертифициране в размер на 648 лв. по силата на изрична
разпоредба на т.1 от Анекс от 17.06.2019г. Следва да се вземе предвид, че по
правнита си природа неустойката е уговаряне на обезщетение за претърпени
вреди, без да се доказва техният размер, като самата предварителна уговорка
сочи конкретния си размер, като нормата на чл.92 от ЗЗД дава право на
решаващият съд да я намали, ако тя е прекомерна и съобразно наличието на
изпълнение, какъвто е и процесния случай. След направено изрично писмено
възражение за прекомерност на договорно уговорената парична неустойка,
РС напълно мотивирано, законосъобразно и правилно е намалил съразмерно
същата, съобразно престираното изпълнение от страна на ответника-
работник/въззиваемия/.
Не се спори между страните, че от 08.03.2018г. те са в трудовоправни
отношения помежду си, като на 07.01.2019г. страните са подписали писмен
договор, по силата, на който работодателят е следвало да заплати курс за
повишаване на квалификацията на рабтника си, а той е следвало да завърши
успешно курса и да получи сертификат за това. Съгласно изричната уговорка
между страните, безспорно работникът Н.Г.С. преминал успешно обучението
и го завършил, като за получената от него квалификация бил сертифициран
на 27.05.2019г. Безспорно от тази дата/27.05.2019г./ до датата на прекратяване
на трудовото правоотношение/13.02.2020г./ в продължение на 8, 5 месеца
работникът съвестно е изпълнявал своите договорни задължения съ
работодателя си, като е престирал личния си труд според придобитата
3
квалификация. Упражняването от него на законното му право да прекрати
трудовото си правоотношение с работодателя си, като за неизпълнената част
от договорното му задължение с работодателя за остатъка от 3, 5 месеца
работодателят претендира цялата сума по договора между тях каоето е
изцяло неоснователно и незаконосъобразно. В този смисъл разпоредбата на
чл.92, ал.2 от ЗЗД изрично сочи, че при направеното от работника/въззиваем/
своевременно и надлежно възражение, в което той се е позовал на тази си
възможност, която му е гарантирана от закона и от константната съдебна
практика. Следователно РС напълно основателно и законосъобразно е
намалил претендираната неустойка съобразно, щом работникът е изпълнявал
съвестно задълженията си през 3/4 от уговореното време, и безспорно е
налице неизпълнение само за 1/4 от уговореното време, понеже би се явило
неоснователно и незаконосъобразно работодателят да получи
претендираната пълна по размер договорена парична неустойка. В противен
случай би се стигнало до едно неоснователното обогатяване и репариране на
вредите в техния реален размер, а не прекомерно и наказателно.
Следователно в атакуваната му част от работодателя- въззивник
Решение на първоинстанционния РС, се явява изцяло мотивирано,
законосъобразно и правилно, поради което то следва да се потвърди напълно,
ведно със законните последици от това. В този смисъл е налице многобройна,
продължителна, непротиворечива и константна съдебна практика на ВКС по
аналогични казуси.
С оглед изхода на спора пред тази въззивна съдебна инстанция и осн.
чл.273 във вр. с чл.78, ал.2 и чл.80 от ГПК, въззивникът- работодател следва
да заплати на въззиваемия- работник направените от него разноски пред ОС-
Ст.Загора в размер на 460 лв. възнаграждение за един пълномощник- адвокат
съгласно писмени Договор за правна защита и съдействие №
901249/17.06.2021г.
На основание чл.280, ал.3, т.3, пр.1 от ГПК, настоящото въззивно
съдебно Решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред
ВКС- София.
Ето защо водим от горните мотиви, на осн. чл.269- 273 от ГПК във вр. с
чл.357, ал.1 във вр. с чл.66, ал.1 от КТ и във вр. с чл.92 от ЗЗД, въззивният
Окръжен съд- Ст.Загора
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в атакуваната му част Решение №
260183/26.02.2021г. по гр.д.№ 2176/2020г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА „Ф.Л."- ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в *** да заплати на Н.Г.С.- ЕГН ********** от *** сумата от 460
лв./четириистотин и шестдесет лева/ разноски по делото.
4
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5