Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.08.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесети юли през хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 869 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 и следв. от ГПК.
С решение № 382478 от 11.04.2018г.,
постановено по гр. д. № 69053/2014г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, са
отхвърлени предявените от Ю.Ц.Ч. срещу Л.И.М. и М.Т.Ч. в условията на евентуалност
пасивно субективно съединени искове, както следва: главен иск с правно
основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро от ЗЗД за прогласяване
нищожност на договор за продажба на наследствени права от 18.06.1987г., сключен
с нотариална заверка на подписите с № 1223/18.06.1987г. от регистъра на
нотариус Г.; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл.
3-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба на
наследствени права поради липса на предписана от закона форма и евентуален иск
с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 4-то от ЗЗД за прогласяване
нищожност на процесния договор за продажба на наследни права като сключен при
липса на основание.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Ю.Ц.Ч., в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че СРС е достигнал
до неправилни изводи за неоснователност на предявения главен иск, като е
кредитирал заключение на съдебно-почеркова експертиза, чиито състав е определен
в нарушение на процесуалните правила. Сочи, че в състава на тройната
съдебно-почеркова експертиза били включени вещи лица, участвали в изготвянето
на оспорената първоначална и повторна единична експертиза. Навежда доводи, че първоначалната
единична експертиза е необоснована и немотивирана, поради което не е следвало
да бъде кредитирана от първоинстанционния съд. В жалбата са развити оплаквания
и за процесуални нарушения, изразяващи се в отказ на съда да допусне уточнение
на исковата молба, както и изменение на иска по чл. 214 от ГПК, а същевременно
в решението е коментиран иск, какъвто съдът е приел, че не е предявен. Оспорват
се и изводите на СРС в частта относно предявения евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 3-то от ЗЗД за прогласяване
нищожност на договора поради неспазване на предписаната от закона форма. В тази
връзка жалбоподателят обръща внимание на събраните по делото непротиворечиви
доказателства, от които се установява, че нотариусът, извършил нотариалната
заверка на подписите на страните по процесния договор за продажба на наследните
права, не е подписал същия. Счита за неотносимо към предмета на спора
обстоятелството дали в даден минал момент е съществувал оригинален първообразен
документ, тъй като неговото съдържание не може да бъде установено предвид
факта, че съхраняваният от страните препис не отразява всички реквизити, които
би следвало да се съдържат в оригиналния документ. Още повече, че по делото не
е било установено, че към 1987г. е съществувала практика на мястото на подписа
на нотариуса да се поставя буквата „П“. Наведени са и съображения, че
нотариалното удостоверяване – нотариална заверка на подписите на страните, е
извършено от лице без компетентност, което води до нищожност на самото
нотариално действие. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Л.И.М., която счита,
че процесният договор за продажба на наследствени права е привиден и
недействителен в хипотеза на абсолютна симулация, тъй като страните не са
искали прехвърляне на права и задължения в полза на купувача. Освен това те не
били постигнали съгласие по всички съществени елементи от него, в това число и по
неговата цена, която в действителност била многократно занижена. По изложените
съображения е взето становище за основателност на подадената въззивна жалба.
Ответницата М.Т.Ч. оспорва въззивната
жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът
намира следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от Ю.Ц.Ч., в която се твърди, че между
него и ответницата Л.И.М. е сключен на 18.06.1987г. договор за продажба на
наследство, вписан в Служба по вписванията в том 8, акт 162 на 04.09.1995г.
Поддържа, че този договор е нищожен, тъй като не е подписан от ищеца в
качеството му на купувач, нито от надлежно упълномощен негов представител. По
тези съображения е направено искане за прогласяване нищожност на договора като
сключен при липса на съгласие от страна на купувача. В условията не
евентуалност е направено искане за прогласяване нищожност на процесния договор,
тъй като не е спазена предписаната от закона форма – иск по чл. 26, ал. 2, изр.
1-во, предл. 3-то от ЗЗД, при фактически твърдения, че договорът е подписан
само от продавача, т.е. не съдържа подписът на ищеца и не е налице изписване на
пълното му име в качеството му на страна по смисъла на чл. 587 от ГПК. Предявен
е и втори евентуален иск за прогласяване нищожност на договора при твърдения,
че вписаната в договора сума от 3 122, 50 лева не е платена на продавача,
поради което счита, че договорът е сключен при липса на основание.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че от
събраните по делото доказателства – конкретно от заключението на първоначалната
единична и на тройната съдебно-почеркова експертиза, е установено, че подписът
за купувач в процесния договор е положен от ищеца, поради което главният иск по
чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро от ЗЗД е отхвърлен. По отношение на
евентуалния иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1-во ,
предл. 3-то от ЗЗД е посочено, че по делото действително не е представен
оригинал на договорът за продажба на наследствени права, но е представен
нотариално заверен препис от същия, от който се установява, че към датата на
изготвяне на преписа е съществувал оригинал на документа, със съдържанието
удостоверено в изготвения препис. Посочено е, че отбелязването на мястото на
подпис на нотариус с буквата „П” не означава, че в оригинала на документа не е
бил поставен подпис на нотариуса, извършил нотариална заверка на подписите на
страните. За неоснователна е приета и евентуално предявената претенция по чл.
26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 4-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на договора
поради липса на основание, тъй като неизпълнението на поетите по договора
насрещни задължения не води до нищожност на договора, а обосновава право на
изправната страна да развали договора или евентуално да предяви иск за реално
изпълнение, в случай, че има интерес от изпълнението. По тези съображения
предявените в условията на евентуалност искове са отхвърлени.
Настоящият
съдебен състав счита, че предявените срещу М.Т.Ч. искове са недопустими, а
първоинстанционото решение в тази част подлежи на обезсилване. За да стигне до
този извод съобрази следното:
Процесуалната
легитимация на ищеца и ответника следва от правното твърдение на ищеца,
обусловена е от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право,
от претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява дали
искът е предявен от и срещу надлежна страна той трябва да изхожда от правото,
което се претендира или отрича с исковата молба. В правната теория няма спор,
че легитимирани /надлежни/ страни в исковия процес са тези, които претендират
че са притежатели на материалните права, засегнати от правния спор. Заявеното
от ищеца спорно право обуславя и определя не само процесуалната легитимация на
ищеца, но и тази на ответника, като предопределя страните в спора. Правното
твърдение на ищеца, заявено в предявената искова молба, определя процесуалната
легитимация на ответника. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална
предпоставка и при липсата й /не е налице право на иск/, съдът няма право да
разгледа и реши спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Да се
разглежда и решава делото, при участие на ненадлежна страна, е безцелно
/решението ще има сила на присъдено нещо спрямо ненадлежен ответник и спорът
няма да е разрешен/. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу
надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба.
Процесуалноправната
легитимация на страните в производството по иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД с оглед установителния характер на иска е обусловена от материалноправната
легитимация на страните в спорното правоотношение. Изключение от това правило е
хипотеза, в която ищецът не е страна по сделката, която се атакува като
недействителна, но е налице правен интерес от предявяването на иск по чл. 26 от ЗЗД, а именно - когато прогласяването на нищожността по
съдебен ред ще има за пряка последица установително действие спрямо
имуществения патримониум на разпоредилия се отчуждител, свързано с материално
право на ищеца, по отношение на конкретното имущество. Свързаното с правния
интерес от иска материално право може да произтича от различни правопораждащи
го факти, но общият им признак е, че те следва да проявят правните си последици
именно с оглед обявената по съдебен ред недействителност, а нищожната сделка от
своя страна да препятства тази проява. Самите гражданскоправни последици,
когато те са с имуществен характер и следователно обосновават правния интерес,
могат да се явят произтичащи пряко от материалния закон, а може и да са
предпоставка за законосъобразно развитие на друго отношение с мнимо
разпоредилия се ответник, за неотменимо изпълнение на конкретно задължение към
ищеца с транслативни или учредителни за едно вещно право последици спрямо
разпореденото имущество, което изпълнение да бъде получено или изискано по
законен ред, след установяване на нищожността. Във всички тези случаи съдебната
практика непротиворечиво приема наличие на правен интерес. Разглеждания случай обаче
не е такъв. Ищецът твърди, че между него и ответницата Л.И.М. е сключен на
18.06.1987г. договор за продажба на наследствени права. Излага доводи за
наличие на пороци във формата, основанието и волята на страните при сключване
на договора, поради което е направил искане за прогласяване нищожността на
същия. Исковете са предявени освен срещу другата страна по договора, така и
срещу М.Т.Ч., която не е страна по материалното правоотношение. Ищецът е
обосновал правния интерес от предявяване на установителните искове срещу това
лице с твърдението, че М.Ч. е била негова съпруга към датата на сключване на
процесния договор, поради което тя счита, че е придобила права от този договор
в условията на съпружеска имуществена общност. За уреждане на имуществените
отношения между бившите съпрузи след прекратяване на техния брак по силата на
бракоразводно решение, М.Ч. предявила срещу Ю. Ч. иск за делба на имоти,
придобити от тях въз основа на процесния договор за продажба на наследствени
права. По тези съображения ищецът счита, че е налице правен интерес от
предявяване на исковете за нищожност на договора и срещу бившата му съпруга,
тъй като същата претендира да е придобила права от същия договор.
При
така изложените фактически обстоятелства на исковата претенция се налага извод,
че ответницата М.Ч. не е надлежна процесуално легитимирана страна в настоящото
исково производство, доколкото същата не е носител на права и задължения по спорното
материално правоотношение, чиято недействителност се претендира. Не са изложени
и твърдения, обосноваващи наличието на правен интерес от предявяване на иска
срещу лице, което не е страна по оспорения договор. Следва да се има предвид,
че неучаствалият като страна в сключването на вещно-прехвърлителен договор съпруг
на приобретателя по него придобива вещни права не по силата на самия договор, а
по силата на закона /чл. 21, ал. 1 от СК, респ. – чл. 19, ал. 1 от СК от 1985г.
/отм.//, поради което неговите права са пълна функция и изцяло зависят от
волеизявленията на страните по договора /и най-вече – от волеизявлението на
съпруга му/. Поради това, когато договорът е нищожен /без значение от порока на
сделката/ то и двамата съпрузи не придобиват /съответно – по силата на договора
и по силата на закона/ никакви вещни права и за тях не възникват насрещни
солидарни задължения /в този смисъл решение № 299 от 22.10.2014г. по гр.д. №
7298/2013г. по описа на ВКС, ІV ГО/. По
изложените съображения се налага извод, че за да отпаднат правата на
ответницата Ч. върху придобитите в условията на СИО недвижими имоти, предмет на
процесния договор за продажба на наследство, не е необходимо същата да бъде
конституирана като страна в производството по чл. 26 от ЗЗД. Ето защо
наведените от ищеца доводи в тази връзка не са от естество да обусловят
наличието на правен интерес от предявяването на исковете срещу ответницата Ч..
Процесуалната легитимация и правният интерес
от предявяването на иск съставляват абсолютна процесуална предпоставка за
съществуване правото на иск и след като тя не е налице, предявеният иск е
недопустим. Това обуславя и недопустимост на исковото производство и на
постановеното по делото съдебно решение. Ето защо първоинстанционното решение в
частта по предявените срещу ответницата М.Ч. искове следва да се обезсили като
недопустимо и производството по делото в тази част да се прекрати.
При
този изход на спора и предвид изричното искане, в полза на М.Ч. се дължат направените
от същата разноски за първоинстанционното производство, но на основание чл. 78,
ал. 4 от ГПК, поради което решението на СРС в частта, в която ищецът е осъден
да заплати направените от ответницата Ч. съдебни разноски следва да се
потвърди.
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр.
1-во, предл. 2-ро от ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за продажба на
наследствени права поради липса на съгласие на купувача, предявен срещу Л.И.М.:
Липсата
на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД е налице, когато
изявлението е направено несериозно, без намерение за създаване, изменение или
прекратяване на правоотношение, при насилие или в състояние, изключващо въобще
формирането на воля, но по причини, недължащи се на някое от посочените в чл.
31, ал. 1 от ЗЗД заболявания – малолетие, поставяне под пълно запрещение, тежко
алкохолно опиянение, тежка интоксикация и др. /така решение № 813 от
07.09.2011г. на ВКС по гр.д. № 256/2010г., IV ГО/. При липсата на съгласие
страната осъзнава, че външно прави изявления, които формално осъществяват
фактическия състав на сделката, но без намерение за обвързване, тъй като дават
учебен пример, шегата е разпознаваема от насрещната страна или тя знае за
мислената уговорка, че правните последици на сделката не са желани в
действителност. Липсва съгласие и когато то е изтръгнато чрез пряко насилие,
вследствие на което волеизявлението не отразява волята на автора, респ. няма
воля да се създаде или измени дадено правоотношение. Следователно, може да се
направи извод, че фактическият състав на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД
обхваща случаи, когато воля въобще не е изявена /например договор в писмена
форма с неавтентичен подпис или с подправено съдържание/ или когато изявяването
й следва се приравнява на липса на воля /например при насилие/. Този фактически
състав обхваща и случаи, в които воля има, но обстоятелствата по нейното
изявяване я изключват /например шега или учебен пример/.
С
оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът
следва да докаже наличието на фактическите твърдения, обосноваващи
предпоставките за нищожност на сделката поради липса на съгласие /воля/.
Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на
правопораждащите факти в обективната действителност като в противен случай
влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената
тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало.
В
конкретния случай с оглед релевираното оспорване на автентичността на процесния
договор, в първоинстанциононото производство са назначени две единични и
разширена /тричленна/ съдебно-почеркова експертиза. Във въззивното производство
е изслушана повторна тричленна съдебно-почеркова експертиза. При извършване на
преценка по реда на чл. 202 от ГПК на приетите експертни заключения съдът
съобрази следното:
Според
първоначалната единична съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещото лице М.З.,
подписът за купувач в договор за продажба на наследствени права от 18.06.1987г.
е положен от Ю. Ц.Ч.. Вещото лице е изследвало оригинал на процесния договор
/договор със саморъчно поставени подписи на страните по сделката/, съхраняван в
Служба по вписванията гр. София. Това заключение е оспорено от ищеца и
първоинстанционният съд е назначил повторна единична експертиза, изготвена от
вещото лице Д.К.В.. Според неговото заключение, изследваният подпис не е
положен от Ю. Ч.. Вещото лице В. е формирал изводите си за неавтентичност на
оспорения подпис въз основа на четливо ксерокопие на оспорения договор и при
същия сравнителен материал, изследван от вещото лице Златев. Назначена е и
тричленна експертиза със същата задача, в състава на която са включени двете
вещи лица от двете единични експертизи. Според мнозинството от тази експертиза,
формирано от вещите лица С.Х.и М.З., подписът за купувач в оспорения договор е
положен от ищеца. Вещото лице В. е останал на особено мнение и е приел, че
изследваният подпис не е положен от Ю. Ч.. Вещите лица от тричленната
експертиза са изследвали оригинала на оспорения договор, находящ се в Служба по
вписванията гр. София /договор със саморъчно поставени подписи на страните по
сделката/. Настоящият съдебен състав кредитира заключението на първоначалната
единична експертиза и заключението на мнозинството от тричленната експертиза,
по съображения, че тези вещи лица са изследвали оригинал на оспорения договор,
а вещото лице В. е дало отговор на въпроса при изследване на четливо ксерокопие
на документа.
Във
въззивното производство е назначена повторна разширена съдебно-почеркова
експертиза, изготвена от вещите лица С.Ц., С.Г.Б. и С.П.А., чието заключение не
е оспорено от страните и преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се
кредитира като ясно, пълно, обективно и обосновано. За да стигне до този извод
съобрази на първо място обстоятелството, че вещите лица са изследвали оспорения
договор в оригинал /договор със саморъчно поставени подписи на страните по
сделката/, при същия сравнителен материал, използван от тричленната експертиза
в първоинстанционното производство, който не е оспорен от страните. Вещите лица
са категорични, че всички движения, с които се изпълнява подписът – обект на
експертизата, са характерни и за писмено двигателния навик на Ю.Ц.Ч.. Не са
установени признаци на забавяне, колебание в координацията или неустойчив темп
на движенията, които са характерни и се проявяват при имитация на подписи. Установените
констатации при изследване на подписа според вещите лица свидетелстват за
изпълнението на подписа със свободни и сигурни движения, присъщи на титуляр.
Експертите са посочили, че съвпадащите общи и частни признаци на почерка са
съществени, устойчиво проявени и при липсата на различия образуват съвкупност,
достатъчна по обем и идентификационна стойност за категоричното заключение, че
в сравняваните подписи е отразен писмено двигателния навик на едно лице.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че ищецът не проведе
пълно и главно доказване на твърдения порок при сключване на процесния договор.
Обвързващата доказателствена сила
на оспорения частен не е отпаднала. В приложение на нормата на чл. 180 от ГПК
следва да се приеме, че подписаният частен документ /какъвто е процесният
договор за продажба на наследствени права/ се ползва с формална доказателствена
сила и съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от
лицето подписало документа, в частност – изхожда от ищеца. Приложеният договор
обективира съвпадащите волеизявления на страните по него да се обвържат с
правните последици на договора за продажба на наследство.
С оглед изложеното предявения иск следва да се
отхвърли. Като е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди в посочената част.
Предвид изхода на спора по главния иск,
настоящият съдебен състав следва да разгледа предявения в условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 3-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на договора поради неспазване на предвидената от
закона форма, предявен срещу Л.И.М..
Писмената форма с нотариална заверка на подписа
на страните е предвидена в чл. 212, ал. 2 от ЗЗД като форма за действителност
на договора за продажба на наследствени права. Задължителна предпоставка за спазване на
нотариалната форма за извършване на тези сделки е нотариалните действия да бъдат
действителни.
Основанията за нищожност на нотариалните
действия са регламентирани в разпоредбата на чл. 472 ГПК /отм./, произтичат от
спазването на най-съществените законови изисквания за тяхното извършване и са
изрично и изчерпателно изброени в посочената правна норма. Формата на сделките
представлява установени от закона изисквания относно начина на изявяване на
волята на страните при определени сделки. За някои видове сделки,
включително продажба на наследство по чл. 212 от ЗЗД, законът е
предвидил договорът да се сключи с нотариална заверка на подписите на страните,
като формата е за тяхната действителност. Нотариалната форма за извършване на
тези сделки включва правила с процедурен характер, регламентирани в глава 51
ГПК /отм./ и изисквания към формата на нотариалното удостоверяване и към
неговото съдържание. Съгласно чл. 472 от ГПК /отм./ нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право
да го извърши /чл. 465, 466, ал. 1, чл. 469, ал. 1, чл. 470, чл. 471 от ГПК/,
както и когато при неговото извършване са били нарушени чл. 474, ал. 4 /относно
личното явяване на участващите лица/, чл. 475, чл. 476, б. “а”, “в”, “г” и “е”, чл. 478, чл. 479 и чл. 485, ал. 2 от ГПК. Когато нотариалното действие е нищожно на основание чл. 472 от ГПК, сделката
оформена с порочното нотариално удостоверяване, също е нищожна поради
нарушаване на изискването за форма на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во,
предл. 3-то от ЗЗД.
В конкретния
случай въведеното в исковата молба фактическо твърдение за нарушаване на изискванията
за форма е обстоятелството, че договорът не е подписан от купувача и не е налице изписване на пълното му име в
качеството на страна по договора. Съгласно чл. 486, ал. 1 от ГПК /отм./
удостоверяването на датата, съдържанието и подписите на частни документи се
извършва с надпис върху документа. Доколкото няма особени правила нотариусът се
ръководи от разпоредбите на чл. 476 от ГПК /отм./. Посочената разпоредба
въвежда императивни изисквания към нотариалният акт /по препращане и към нотариалното действие по заверка на
подписи върху документ/, а именно – трябва да съдържа: а) годината, месеца, деня, а когато е
потребно - и часа, и мястото на извършването му; б)
името на нотариуса, който го извършва; в)
(изм. - ДВ, бр. 15 от 1953г.) името, бащиното и фамилното име на лицата,
участвуващи в производството, а така също и местожителството им; г) съдържанието на акта; д) кратко обозначение на документите,
удостоверяващи наличността на изискванията по чл. 482, ал. 1, и е) подпис на страните и на нотариуса. Следователно, ако се установи, че
нотариалното удостоверяване не съдържа име, бащино и фамилното име на лицата,
участващи в производството, както и подпис на страните и на нотариуса, същото е
нищожно на основание чл. 472 от ГПК /отм./. В конкретния случай се установи, че
подписът за купувач върху оспорения договор е положен от ищеца, а от
представения препис от договора е видно, че са
посочени собствено, бащино и фамилно име на ищеца, както в съдържанието на
договора, така и в надписът, положен върху документа и удостоверяващ
извършването на нотариалното действие по заверка на подписите на страните. С
оглед изложеното предявеният иск при тези фактически твърдения е неоснователен.
С уточнителна
молба от 14.04.2017г. фактическите обстоятелства на предявения иск по чл. 26,
ал. 2, предл. 3-то от ЗЗД са конкретизирани от ищеца, в следния смисъл: твърдението за неспазване на законоустановената
форма е обосновано и с липсата на
посочване на името на нотариуса, извършил нотариалната заверка на подписите и поради липса на
подпис от страна на удостоверяващия подписите на страните нотариус. По така
наведените фактически твърдения настоящият съдебен състав приема следното:
Видно
от представения по делото препис от договор за продажба на наследствени права от 18.06.1987г.,
същият
представлява заверено
копие от нотариално заверен препис с рег. № 2705 от
18.06.1987г. от
регистъра на нотариус Д., от договор за продажба на наследствени права от 18.06.1987г., с
нотариална заверка на подписите с рег. №1223
от регистъра на нотариус Г.. Ищецът
не оспорва валидността
на нотариалната заверка на преписа с рег. № 2705
от 18.06.1987г.
от регистъра на нотариус Д. при
СРС, и автентичността на подписа на нотариус
Д.. Съгласно разпоредбата на чл. 487, ал.1 от ГПК /отм./, при удостоверяване
верността на преписа от представени на нотариуса документи, той е длъжен да
сравни преписа с първообраза, и да упомене в удостоверяването от кого е бил
представен документът, от който е снет преписът, а също така дали преписът е
снет от оригиналния документ или от друг препис и дали не е имало в тях
зачерквания, прибавки, поправки и други особености. Видно от извършеното
нотариално удостоверяване с рег. № 2705/18.06.1987г.
на преписа от договора за продажба на наследствени права от 18.06.1987г.,
същото съдържа необходимите за валидността на нотариалното удостоверяване
реквизити, поради което верността на преписа е надлежно удостоверена от нотариус
Д. – в нотариалното удостоверяване е
отразено, че преписът е снет от оригиналния документ, който е бил
представен на нотариуса от лицето Ю.Ч.,
като удостоверяването е подписано от нотариуса, извършил удостоверяването на
верността на преписа. „Препис“ от документ /по смисъла на чл. 591, ал. 1
от ГПК, идентичен с чл. 487, ал. 1 от ГПК – отм./,
съставлява пресъздаване на пълното съдържание на оригинала /което преди
навлизането на копирната техника се е осъществявало чрез преписване на
съдържанието на документа/, като нотариалното удостоверяване по смисъла на чл. 591, ал. 1
от ГПК на верността на преписа от документ, не изисква „преписът“ да
възпроизвежда изображенията на подписите на лицата, подписали оригинала на
документа, включително и не изисква, а и не е възможно, да се
възпроизведе подписът на нотариусът, извършил нотариалната заверка на подписите
на страните по договора. В преписа от документ е достатъчно да
бъде отразено, че документът съдържа кратък
подпис /параф/, изпълнен на съответното място в документа, за да бъде той
удостоверен от нотариуса като „верен“. От завереното от нотариус
Д. копие от документа,
е видно, че представеният пред нотариуса препис с рег.№ 1223/18.06.1987г.
от договора, съдържа
нотариална заверка на подписите на страните по
него, извършена с рег. № 1223
на нотариус Г.,
като нотариалното удостоверяване съдържа параф, изпълнен на мястото за подпис
на нотариус Г.. Нотариалното удостоверяване на
подписите върху договора за продажба на наследствени права, има
характер на официален документ. Съгласно чл. 179,
ал. 2 от ГПК, официално заверените преписи
от официален документ имат същата доказателствена сила, като оригиналите. Въз
основа на изложеното съдът намира, че
нотариално заверения препис с рег.№ 2705/18.06.1987г.
удостоверява наличието на нотариална заверка на подписите върху договор за продажба на наследствени права от 18.06.1987г.,
извършена на 18.06.1987г. с
рег. № 1223 от нотариус Г.. Ето защо съдът намира за установено, че процесният договор е сключен в изискуемата от закона
форма, съгласно разпоредбата на 212, ал. 2 от ЗЗД.
Без значение за изхода на делото е обстоятелството, че е вписан нотариално
заверения препис от договора, а не оригинала на договора. За да стигне до този
извод съдът съобрази обстоятелството, че съгласно чл. 8, ал. 2 от
Правилника за вписванията в приложимата редакция към извършване на вписването –
04.09.1995г., /обн. - Изв., бр. 101 от 1951 г.) за вписване
на актовете по букви "б" - "з" - /в
чл. 4, б. „б“ от Правилника са посочени договорите, с които се прехвърля
наследство/, се представя оригиналът и
официално заверен препис от него или два такива преписа, ако не може да се представи оригиналът. Без
значение е и обстоятелството защо договорът е вписан в Служба по вписванията едва
през 1995г. и защо нотариусът, заверил подписите под договора, не е представил
договора за вписване. И това е така, тъй като съгласно чл. 8, ал. 1 от
Правилника за вписванията, в приложимата редакция към датата на извършване на
вписването – 04.09.1995г., вписването на нотариалните актове по буква
"а" на чл. 4 се извършва служебно от нотариуса, а на всички други актове или преписи от тях по букви "б" -
"з" на чл. 4 - по искане на страните,
участвуващи в акта, и на всеки, който има интерес от вписването, т.е.
нотариусът, извършил заверката на подписите, няма задължение да представи
договора за вписване.
Изложените съображения относно липсата на отбелязване в преписа, че в оригинала
на договора е наличен печат на нотариуса, извършил заверката на подписите на
страните, са ирелевантни за спора, тъй като ГПК /отм./ не въвежда като
задължителен реквизит при извършване на заверката поставянето на печат на
нотариуса, т.е. дори и да се приеме, че такъв печат не е поставен в оригиналния договор,
това не рефлектира върху валидността на нотариалното действие. Непосочването на
имената на нотариуса, извършил нотариалното действие по заверка на подписите, не
е въведено като основание за нищожност на същото по чл. 472, вр. чл. 476, б.
„б“ от ГПК, поради което е безпредметно да се обсъжда възражението, че при
удостоверяване на верността на преписа, в щемпела за извършената заверка на
подписи е посочено само бащино или фамилно име на нотариус Г..
Ищецът е релевирал възражение, че въз основа на представеното по делото копие от нотариално заверения препис от процесния договор не може да се извърши проверка на автентичността на подписа на нотариус Г.. Действително, такава проверка не може да се извърши предвид обстоятелството, че в представения по делото препис от договора, в графата за подпис на нотариус, извършил заверката на подписите на страните, не е възпроизведен такъв. В случая обаче, както се посочи по-горе, ищецът не оспорва валидността на нотариалната заверка на преписа с рег. № 2705 от 18.06.1987г. от регистъра на нотариус Д. при СРС, и автентичността на подписа на нотариус Д., поради което следва да се приеме, че в представеният за удостоверяване верността на преписа оригинал на договора /договор, в който щемпелът на нотариус Г. е съдържал саморъчно поставен от нея подпис/ е бил положен подпис на нотариус Г.. В частта на нотариалната заверка на подписа, извършеното нотариално действие има характеристиките на официален свидетелстващ документ на нотариален орган за това, че авторът на документа го е подписал, както и че нотариалното действие е извършено от посоченото длъжностно лице. При оспорване на автентичността на подписа на длъжностното лице, извършило заверката, тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва – чл. 193, ал. 3, изр. 1-во от ГПК. В случая ищецът не е провел пълно и главно доказване на релевираното от него оспорване предвид непредставянето на оригинал на процесния договор. С оглед изложеното и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че съдът приема, че извършилото нотариалната заверка длъжностно лице е нотариус Г., която надлежно е удостоверила това обстоятелство с полагането на своя подпис в поставения щемпел за заверката.
По изложените съображения съдът счита предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 3-то от ЗЗД за неоснователен.С оглед изхода на делото съдът следва да се произнесе по евентуално предявения иск за прогласяване нищожност на договора за продажба на наследствени права поради липса на основание.Настоящият съдебен състав споделя изцяло практиката, намерила израз в решение № 31 от 01.03.2018г. по гр.д. № 1532/2017г. по описа на ВКС, II ГО, съобразно която липсата на основание, водещо до нищожност на правните сделки с оглед нормата на чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 4-то от ЗЗД, е налице само при каузалните сделки. В правната теория основанието на сделката се схваща като типичната и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Основанието на всички договори за покупко-продажба е придобиването на едно право. Дали договорът е породил вещнопрехвърлителен ефект /с оглед на това дали прехвърлителят е бил собственик на вещта/ и дали приобретателят е заплатил договорената цена, е относимо към изпълнението на договорните задължения, а не към наличие на основание на договора. Следователно обстоятелството дали плащането е извършено по време и по начин, различен от описания в договора или не е извършено изобщо само по себе си е неотносимо при преценка наличието на основание на сключен договор за покупко-продажба. Фактът, че плащането на цената е извършено по начин, различен от описания в договора или, че цената не е платена изобщо, може да бъде индиция за симулативност на волеизявленията за изпълнение задълженията на купувача, какъвто иск обаче първоинстанционният съд е приел, че не е предявен и съответно няма произнасяне по такава претенция. Сам по себе си обаче фактът на неплащане не може да обоснове извод за абсолютна симулация на договора за покупко-продажба, освен ако обсъждането в съвкупност с останалите доказателствени факти и тълкуване на действителната, обективирана в договора воля, не обоснове еднозначен и категоричен извод, че съконтрахентите по договора за покупко-продажба не са желаели настъпването на правните му последици. По делото не са ангажирани /не са приети като доказателства/ други доказателства, от които може да се направи такъв извод. Следователно, доводите на ищеца, че неплащането на уговорената продажна цена в определения срок сочи на липса на основание на сделката, са неотносими при преценка основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 4-то от ЗЗД.
По изложените съображения предявения иск за прогласяване нищожност на процесния договор като сключен при липса на основание е неоснователен и следва да се отхвърли. Решението на първоинстанционният съд в тази част също е правилно и следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат въззиваемите, но същите не са
претендирали такива, поради което не следва да се присъждат.
Съгласно
разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор
цената на иска се определя според стойността на договора, а когато договорът
има за предмет вещни права върху имот, цената на иска се определя по правилото
на т. 2 - според размера на данъчната оценка или на пазарната цена на вещното
право. Договорът за продажба на наследство
има за предмет имуществена съвкупност, която може да включва освен права, също
и задължения и фактически отношения, които са били притежание на наследодателя
към момента на откриване на наследството. Тъй като не отделен имуществен обект,
а имуществената съвкупност се прехвърля на приобретателя по този договор, то
неговата цена не може да бъде определена съобразно правилото на чл. 69, ал. 1,
т. 2 ГПК, тъй като активите и пасивите, които съставляват наследствената маса,
не могат да бъдат предмет на данъчна или пазарна оценка по смисъла на тази
разпоредба. Ето защо, когато с предявената искова молба се претендира
прогласяване нищожност на договор за продажба на
наследство, искът има за цена размера на продажната цена по този
договор. В случая насрещното вземане на ответницата е в размер на 3 122,
50 лева, която сума е под очертания с разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК
минимален праг за касационно обжалване по граждански дела. По изложените
съображения настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 382478 от 11.04.2018г., постановено по
гр.д. № 69053/2014г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените от Ю.Ц.Ч., ЕГН **********,*** срещу М.Т.Ч., ЛНЧ **********,***
в условията на евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 2,
изр. 1-во, предл. 2-ро от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба
на наследствени права на основание чл. 212 от ЗЗД, сключен на 18.06.1987г. с
нотариална заверка на подписите рег. № 1223 от 18.06.1987г. на нотариус Г.
поради липса на съгласие; иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1-во,
предл. 3-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за продажба на
наследствени права на основание чл. 212 от ЗЗД, сключен на 18.06.1987г. с
нотариална заверка на подписите рег. № 1223 от 18.06.1987г. на нотариус Г.
поради нарушение на предписаната от закона форма и иск с правно основание чл.
26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 4-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор
за продажба на наследствени права на основание чл. 212 от ЗЗД, сключен на
18.06.1987г. с нотариална заверка на подписите рег. № 1223 от 18.06.1987г. на
нотариус Г. поради липса на основание и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в посочената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 382478 от
11.04.2018г., постановено по гр.д. № 69053/2014г. по описа на СРС, ГО, 120
състав, в останалата част, включително и в частта, в която ищецът е осъден да
заплати на М.Т.Ч., ЛНЧ **********,*** съдебни разноски в първоинстанционното
производство в размер на 1 450 лева.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.