Р Е Ш Е Н И Е
№................
гр. София, 06.07.2020г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-15 с-в в закрито съдебно заседание на шести
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Теодосиев частно гражданско дело № 127 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 437, вр. чл. 435, ал. 2,
т. 7 ГПК, образувано по жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу разпореждане от 17.10.2019г.
по изп.д. №20198510402229 на ЧСИ с рег. №851.
С обжалваното разпореждане съдебният изпълнител е уважил
частично възражение на жалбоподателя (длъжник по изпълнителното дело) срещу
приетия размер на разноските на взискателя Г.С.М.за адвокатско възнаграждение
по изпълнителното дело, като е намалил размера на приетите разноски от 350 лв.
на 300 лв.
Възраженията в жалбата са, че размерът от 300 лв. за
приети разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение също е прекомерен,
тъй като изпълнителното дело не разкрива фактическа и правна сложност, жалбоподателят
е „сигурен платец“, защото едноличен собственик на капитала му е Столична
община, по изпълнителното дело не са извършени изпълнителни действия, които да
предпоставят необходимост от плащане на възнаграждение по чл. 10, т. 2 от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят не дължи
възстановяване на разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение по чл.
10, т. 2 от цитираната наредба, тъй като не са приложени изпълнителни способи
за принудително изпълнение на вземането по изпълнителния лист.
Жалбата е неоснователна.
Към датата на постановяване на обжалваното разпореждане е
изтекъл срокът за доброволно изпълнение на вземането, за което е издаден
изпълнителният лист, въз основа на който е образувано процесното изпълнително
дело, като от преписите на документите по изпълнителното дело, изпратени на съда
по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК, се установява, че в рамките на този срок, а и
към датата на подаване на процесната жалба, жалбоподателят не е извършил плащане
на сумата по изпълнителния лист (доказателства, но и твърдения за плащане на вземането
по изпълнителния лист не са ангажирани и с подадената жалба).
Изложеното е достатъчно да опровергае съображенията на
жалбоподателя, мотивирани с качеството му на „сигурен платец“, но също и съображенията
му за липса от необходимост от разходване на средства от взискателя за плащане
на адвокатско възнаграждение за действия по водене на изпълнителното дело по
смисъла на чл. 10, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Твърденията на жалбоподателя, че към датата на
обжалваното разпореждане вземането по процесния изпълнителен лист не е
удовлетворено и като последица от осъществени способи за принудителното
изпълнение, се установяват от документите по изпълнителното дело, но също не
могат да обусловят липса на задължение на жалбоподателя за възстановяване на
разноски на взискателя, направени за адвокатско възнаграждение за водене на
изпълнителното дело, тъй като нормативното основание за отговорността на
длъжника за възстановяване на разноските на взискателя за адвокатско
възнаграждение, платено за образуване и водене на изпълнително дело, не
представляват разпоредбите на чл. 10, т. 1 и 2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (които регламентират правоотношения
между възложителя и изпълнителя на адвокатски услуги, тоест правоотношения
между взискателя и упълномощения адвокат, в които длъжникът не участва), а
разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК.
Част от правилата на тази разпоредба (чл. 79, ал. 1, т. 3 ГПК) действително предвиждат, че длъжникът не отговоря за разноски на
взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени, но
разноските за адвокатско възнаграждение за водене на изпълнително дело по
смисъла на чл. 10, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения поначало не представляват разноски за извършване на конкретен
изпълнителен способ, поради което и правилото на чл. 79, ал. 1, т. 3 ГПК не
намира приложение по отношение на тези разноски (изключение са хипотезите, при
които договорът за правна помощ изрично регламентира възнаграждение за
провеждане на конкретен изпълнителен способ, но процесният случай не е такъв).
По-съществено в случая е, че цитираната наредба предвижда
именно минимални, а не максимални размери на адвокатските възнаграждения, поради
което и дори да се приеме, че по процесното изпълнително дело жалбоподателят не
дължи възстановяване на разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение за
водене на делото, а единствено разноски за адвокатско възнаграждение за
образуване на делото (каквито съображения са изложени в жалбата), определеният
с обжалваното разпореждане размер на приетите разноски за адвокатско възнаграждение
от 300 лв. не надхвърля минималния размер, предвиден в чл. 10, т. 1 от наредбата,
в степен, която да обуслови извод за прекомерност на платеното възнаграждение по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ
жалбата на „Т.С.“ ЕАД срещу разпореждане от 17.10.2019г. относно разноските по
изп.д. №20198510402229 на ЧСИ с рег. №851.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :
1. 2.