Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 16.10.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и пети септември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
мл.съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 1452 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК вр. и чл.248, ал.3, изр.второ от ГПК.
С
решение № 460216 от 30.07.2018 г., постановено по гр.д. № 19608/2018 г. на СРС,
53 състав, са отхвърлени предявените от Т.С.М. срешу „Т.В.“ ЕООД, обективно
съединени искове по чл. 344, ал.1, т.1, и т. 3 КТ за признаване на извършеното
със заповед № 712/24.01.2018 г. уволнение за незаконно и отмяна на заповедта и
за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение, в размер на 3000 лв. за периода от 24.01.2018 г. до 24.07.2018 г.,
както и иска по чл. 224 КТ за сумата от 270 лв., обезщетение на неизползван
платен годишен отпуск в размер на 10 дни. С решението първоинстанционният съд
се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил Т.С.М. да заплати на „Т.В.“
ЕООД сумата от 600 лв. разноски по
делото на основание чл. 78, ал.З ГПК.
С
определение № 551983 от 03.12.2018 г. постановено по чл.248 от ГПК по същото
дело, е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на ответника по исковете „Т.В.“ ЕООД за изменение на решението в частта
за разноските.
Решението
по същество е обжалвано от ищеца Т.С.М. в частите, в които са били отхвърлени исковете
му по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ. Излагат се доводи, че доводи за неправилност на извода, че не се
доказвало упражнена спрямо него физическа и психическа принуда да подпише
молбата с искане за прекратяване на трудовиуя гоговор по взаимно съгласие.
Счита, че макар да не е могъл да осигури свиздетели в своя полза, тъй като те
били и служители на отвтеника-работодател и отказвали да свидетелстват, то
другите събрани по делото доказателствамедицински документи, сочели на
физическите му наранявания, и следователно липса на съгласие от ищеца за
прекратяване на трудовия му договор. Счита, че мотивите на обжалваното решение
не отговарят на обективната истина и решението противоречало така на
материалния закон и подлежи на отмяна. При основателност на иска му за отмяна
на незаконното прекратяване на трудовия договор намира и иска за обезщетение за
оставане без работа за доказан, и поради това намира решението и по отношение
на този обусловен иск за неправилно поради противоречие с материалния закон. Моли да се томени решението в обжалваните
части и предявените от него искове да се уважат. Претендира иразноските по
делото задвете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна – ответник „Т.В.“ ЕООД оспорва
жалбата с писмен отговор с възражението, че твърдените от ищеца заплахи и
физически тормоз да подпише молбата, не били доказани, а представените
медицински документи не удстановявали, че описаните в тях наранявания на ищеца
са били причинени от ръководителя на обекта, където ищецът е изпълнявал
служебните си задължения, като именно ищецът носи доказателствената тежест да
установи тези свои фактически твърдения. Позовава се и на проведеното обратно
доказване с разпитания свидетел на ответника, който сочи, че не е имало
упражнено насилие спрямо ищеца на работното му място в деня, когато е напуснал
работа. Така намира жалбата за
неоснователна, а решението в обжалавните части за правилно и по двата иска.
Моли решението да се потвръди в обжалваните части, претендира разноски.
От
страна на ответника по исковете „Т.В.“ ЕООД е подадена частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК, с искане то да бъде отменено и молбата на дружеството по чл.248 от ГПК уважена,
като на ответната страна се присъдят съдебни разноски за производството пред
първата инстанция в размер на 1200 лева, но не по-малко от 1 162,68 лева, както
и разноските във връзка с производството по частната жалба. Счита, че
пъровинстанционинят съд неправилно е приложил закона, в случая чл.7, ал.1, т.1
и ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и е определил размер от 600 лв., който е под
минималния такъв според вида и броя на за предявените искове. Намира чл.7, ал.5
от Наредба № 1/2004 г. за неприложима разпоредба, а обжалваното определение
несъобразено с препращащата норма на чл.78, ал.5 от ГПК към чл.36 от ЗАдв, и с
т.3 от ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Намира за необоснован
извода с обжалваното решение, че Наредбл № 1/2004 г. противоречи на правото на
ЕС и чл.78, ал.5 от ГПК , и трябвало да
се приложи нормативен акт от по-висока степен, какъвто всъщност нямало. В
случая такъв се явявал чл.78, ал.5 от ГПК и препращането чрез него към ЗАДв и
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, която не била отменена по надлежния ред. Намира,
че решение от 28 юли 2016 година по дело С-57/15 на СЕС, на което се позовава
първоинстанционният съд, давало отговор на диаметрално противоположна хипотеза, когато в национална правна уредба
се въвеждат максимални фиксирани тарифи за адвокатските възнаграждения, над които
съдът не би могъл да присъди адвокатски възнаграждения. От посоченото решение
на Съда на ЕС извлича принципът, че справедливостта изисква загубилата делото
страна да понесе ако не всички, то поне една значителна и разумна част от
разноските насрещната страна, такива, които действително са били направени
поради водене на делото, не сочат на очевидна злоупотреба и уговаряне на
адвокатско възнаграждение, надхвърлящо обичайния пазарен размер за съответното дело.
Противната
страна по частната жалба- ищецът Т.С.М., не е взел становище в срока по ГПК.
При устните прения пред въззивния съд пълномощникът му адв.И.С., оспорва същата
като неоснователна.
Страните не са направили искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в
обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Решението в частта, в която е отхвърлен иска по
чл.224 от КТ не е обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за допустимост
и правилност.
При преценка правилността на първоинстанционното
съдебно решение в обжалваните части, въззивният съд намира следното:
Предявени са обективно съединени обусловени искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1, и т.3, вр. чл.225, ал.2 от КТ.
Ищецът Т.С.М. твърди, че писмената му молба за
напускане по взаимно съгласие от 24.09.2018 г. била подписана вследствие на
физическа и психическа принуда, упражнена спрямо него на същата дата, по време
на работа, от други служители на ответника, без самият ищец да е имал желание
за това, поради което счита, че не едал съгласие за такова прекратяване на
трудовия му договор. Твърди, че след нанесените му удари и отправени заплахи, и
подписване на посочената молба, е напуснал работното място, на следващия ден
отишъл в болница за преглед и след това и бил освидетелстван от медицинско лице.
Поради липса на взаимно съгласие за прекратяване на договора счита, че
прекратяването му от 24.01.2018 г. е незаконосъобразно и следва да се отмени,
като му се заплати от работодателя и обезщетение за оставане без работа за 6
месеца от 24.01.2018 г. в размер на 3000 лв.
Ответникът
„Т.В.“ ЕООД с възраженията, че молбата на ищеца от 24.01.2018 г. за прекратяване на
трудовия договор по взаимно съгласие, е била приета от работодателя на същата
дата, съгласието дадено и издадена заповед на същата дата за прекратяване на
трудовия договро по взаимно съгласие, и на същата дата работодателят е уведомил
НАП по чл.62 от КТ за прекратяването на трудовия договор с ищеца. Също и е
изпратил копие отг прекратителната заповед на ищеца по пощата, поради напускането
то него на работното място на 24.01.2018 г. и неявяването му след това, но
връчването на заповедта чрез куриер станало невъзможно, тъй като адресатът не
бил открит на адреса, посочен в трудовия договор. Оспорва върху ищеца да еу
било упражнено насилие и заплаха, и намира предавяния иск за неоснователен,
респ. и обусловеният от него иск за обезщетение за оставане без работа. Моли
исковете да се отхвърлят.
Първоинстанционният съд е приел, че искът по чл.344,
ал.1, т.1 от КТ е неоснователен, като при преценка на събраните по делото
доказателства е направил извод, че представени два медицински документи, ксочещи
на физически наранявания на ищеца, са от дати, следващи датата на сочения от
него инцидент, и от тях не можело да се направи пряк извод за обстоятелствата,
при които са причинени тези наранявания поради разминаване от един ден с
инцидента, а и липсвали доказателства как са причинени тези увреждания, като същественият
въпрос, който подлежи на доказване и е решаващ за изхода на делото.Приел е още,
че е проведеното насрещно доказване от страна на ответника с показанията на свидетеля
Ц.С.-служител при ответника, които показания сочели, че ищецът е бил на работа
на 24.01.2018 г., като действително е провел среща с ръководителя на
бензиностанцията в неговия офис, след което си е тръгнал, а свидетелят не е
видял да е имало скандал или насилие над
ищеца, нито е видял по ищеца да има наранявания като си е тръгнал от работа
преждевременно. Приел е така, че е доказано прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие, считано от 24.01.20199 г., и
предявеният главният иск е неоснователен, съответно и зависимият от него
иск за обезщетение за оставане без работа, и двата иска подлежащи на
отхвърляне.
Въззивният съд, при преценка на доводите и възраженията
на страните, и на същия доказателствен материал, като този, събран при
първоинстанционното разглеждане на делото, като съобрази и оплакванията по
въззивната жалба, намира, че искът по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е неоснователен,
по мотивите, изложени от първоинстанционния съд по този иск, към които мотиви препраща
на основание чл.272 от ГПК, както и по следните допълнителни съображения,
обусловени от оплакванията по въззивната жалба : При оспорване
законосъобразността на прекратяване на трудовия договор, в доказателствена
тежест на работодателя е да установи, че е спазил императивните изисквания на
закона, и на специфичните такиа според прекратителното основание, в случая по
чл.325, ал.1, т.1 от КТ- прекратяване по взаимно съгласие. По делото са събрани
писмени доказателства, които не са оспорени по отношение на авторството на
подписалите ги лица, от които се установява, че на 24.01.2018 г. ищецът е подал
до работодателя си писмена молба с изявление по нея, че иска да се прекрати
трудовия му договор по взаимно съгласие от същата дата. С издадената на същата
дата заповед № 712/24.01.2018 г. от ръководителя на работодателя, се
удостоверява приемане на това предложение, тъй като същата заповед обективира
съгласието на работодателя да се прекрати трудовия договор от 24.01.2018 г.
поради взаимно съгласие на страните. Заповедта има законово изискуемото
съдържание, и макар същата да не е била връчена на ищеца на 24.01.2018 г., то
трудовото правоотношение се счита прекратено от тази дата, след като има
съвпадащи си насрещни волеизявления на страните по трудовия договор за датата
на прекратяването му по взаимно съгласие, и работодателят е изпълнил и
задължението си по чл.62 от КТ на същата дата 24.01.2018 г. Невръчването на издадената прекратителна
заповед не опорочава прекратяването на трудовия договор в случая/ в този смисъл
и решение № 406 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 537/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на
ВКС/, като работодателят е и направил опит за връчи заповедта.
Ищецът оспорва валидността на направеното от него писмено
изявление от 24.01.2018 г. с довода, че то е дадено по принуда –физическо и
психическо насилие, поради което и липсвало такова. Съгласно чл. 44 ЗЗД
правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните
волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или
прекратяват права или задължения, т.е.
прилогжими са и към изявлението на ищеца от 24.01.2018 г. Съгласно чл.
26, ал. 2, изр.2 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва съгласие, като
липсата на съгласие, визирана в тази норма, трябва да бъде съзнателна.
Твърденията в исковата молба, че обективираното в молбата от 24.01.2018 г.
изявление на ищеца за предложение за прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие от 24.01.2018 г., не може
да се счита за дадено съзнателно съгласие, т.е. за нищожно съгласие, поради
упражнено насилие, са останали недоказани в процеса. Ищецът не сочи с
въззивната си жалба да са били допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
процесуалните правила по допускане и събиране на доказателства, самият ищец не
се е възползвал от уваженото му доказателствено искане да се съберат гласни
доказателства чрез разпит на доведен от него свидетел –видно от протокола от единственото
открито съдебно заседание пред СРС на 04.07.2019 г., такъв свидетел не е бил осигурен от ищеца, последният не е
направил искания в тази насока, а
процеса по събиране на доказателства е приключил в същото съдебно заседание.
Събраните две медицински удостоверения сочат на констатирани увреждания на
ищеца на дати, които следват 24.01.2018 г. и сами по себе си удостоверяват само
факта на увреждането, но не и кога и при каква обстановка са настъпили, нито от
кого са били причинени, като последните факти са от значение за установяване
съпричастността към уврежданията на други служители на ответника-работодател.
Ищецът не е ангажирал доказателства от кого са му били причинени посочените в
двата медицински документа увреждания, нито дали тези увреждания са били
обусловени от упражнено спрямо него насилие именно да подаде молбата от
24.01.2018 г. Това доказване е в тежест на ищеца, тъй като е за изгодни нему
факти. Гражданският процес е състезателен
такъв според чл.8 от ГПК, като задължението на съда е да съдейства на
страните да съберат доказателствата, които страните намират, че са им
необходими за установяване на твърдените от тях факти, от които извличат благоприятни последици,
както сочи чл.10 от ГПК, но съдът не може да преодолее процесуалното
бездействие на страната или неизчерпателността на ангажираните от страната
доказателства. Ето защо, дори и да се игнорират показанията на доведения от
ответната страна свидетел-който сочи на липса на конфликт и на липса на
упражнено насилие спрямо ищеца на 24.01.2018 г. преди той да напусне работното
си място, другите събрани по делото доказателства не установяват твърдението на
ищеца за упражнено спрямо него насилие на тази дата. Ищецът е представил
доказателство, че на 12.02.2018 г. е подал жалба до СРП вх.№ 7806 в която е изложил
същите твърдения, като тези в исковата молба, и е поискал да се образува
досъдебно производство за нанесения му побой на работното място от длъжностни
лица, но до приключване на устните прения и пред въззивния съд ищецът нито е
твърдял, нито е сочил доказателства за това какво е било развитието по тази
негова жалба, в която е посочил и че причина за тези негови неблагополучия е
участието му в синдикална дейност, каквото сочи и при устните прения пред
въззивния съд. Ето защо въззивният съд намира, че събраните доказателства,
преценени в съвкупност, не се установяват по несъмнен и категоричен начин
наведеното в исковата молба твърдение за липса на съгласие от страна на ищеца
за прекратяване на трудовия му договор с ответника по взаимно съгласие, и
предвид установеното по делото, че същият е подал такава писмена молба, което е
приета от работодателя, както вече бе изложено по-горе, намира, че
законосъобразно е била прекратена трудово-правната връзка между страните на основание
чл.325, ал.1, т.1 от КТ-по взаимно съгласие считано от 24.01.2018 г., и
предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява недоказан и подлежащ на
отхвърляне, както и обусловеният от
неговия изход втори съединен иск за заплащане на обезщетение за оставане без
работа за 6 месеца от 24.01.2018 г. в размер на 3000лв. по чл.344, ал.1, т.3 от КТ.
И двата предявени иска подлежат следователно на
отхвърляне, и решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди изцяло.
По частната
жалба срещу определението по чл.248 от ГПК
Частната жалба е неоснователна. Ответната страна е ангажирала
доказателства за разноски за адвокат за първата инстанция в размер на 1200 лв.
с ДДС, платени по банков път. Направеното от ищеца възражение за прекомерност
по чл.78, ал.5 от ГПК е прието от първоинстанционния съд за основателно поради
липсата на фактическа и правна сложност на спора, като съдът сам е определил
по-нисък размер от платения, по подробно изложените с определението по чл.248
от ГПК съображения, без да съобразява Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се е позовал на
посочени в определението по чл.248 от ГПК решения на СЕС и на ЕСПЧ, от които е
направил извод, че Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС противоречи на правото на
Европейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, при което на
основание чл. 15, ал. 3 ЗНА следва да приложи директно закона като акт с
по-висока степен, а именно, че целта на закона - чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с
чл. 36, ал. 2 ЗА, е да се присъждат възнаграждения за един адвокат като
разноски на спечелилата делото страна, които обаче разноски винаги следва да
съответстват на действителната фактическа и правна сложност на всяко конкретно
дело, което означава този размер трябва да бъде справедлив и обоснован.В тази
насока първоинстанционният съд сам е определил справедливия размер на
адвокатското възнаграждение, съобразно и посочени решения на СЕС, като е съобразявал
същото с действителната правна и фактическа сложност на спора , и реалният и разумен
размер на разноските за адвокат, които подлежат на възстановяване, за постигане
на легитимната цел съгласно решение на СЕС по дело С-427/16 : за осигуряването
на качествени адвокатски услуги за обществото е определяне на минимални тарифи,
които гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно
съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за
усъвършенстване. Така е определил същото при часова ставка 35 лв. на час/ при
месечна база брутно 5933 лв., и за 17ч и 14 мин. работа по конкретното дело, на
общо 600лв.
Въззивният съд намира, че в случая обжалваното
определение следва да се потвърди, но по различни мотиви. Действително,
цитираните в определението решения на СЕС сочат на общ извод, че националната
юридсикция/ съда в случая/ не е задължен да се съобразява с ограниченията,
наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение
от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото решение се
сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от
ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и
тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002
от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на всеки
гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и
във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република
България, и на достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана
правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване
на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния случай съдът следва
да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата
отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп
до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата
страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна,
направени за защита по делото. В случая
минималният размер на адвокатското възнаграждение според цената на предявените с исковата молба два
имуществени иска, без да се кумулира с това по неоценяемия иск по чл.344, ал.1,
т.1 от КТ, или само съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдС върху
цена на иска 3270 лв., възлиза на 458,90 лв. Този извод се налага по аргумент от обратното
на чл.7, ал.1, 1, предл.последно от същата Наредба, който допуска размер на
адв. възнаграждение от минимална работна заплата само когато неоценяемият иск
по чл.344, ал.1, т.1 от КТ или този по чл.344, ал.1, т.2 от КТ са предявени
самостоятелно. Или когато са съединени с имуществен иск, адвокатското възнаграждение
се определя само върху цената на имуществения иск, според чл.7, ал.2 от
Наредбата /в този смисъл недопускане кумулиране възнаграждение за адвокат по
всеки един от съединените искове е прието с определение № 533 от 30.10.2017 г.
по ч.т.д. № 1649/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о./. Така в настоящия случай
минималният размер на адвокатското възнаграждение е 458,90 лв. Делото не се отличава
с фактическа или правна сложност, при което възнаграждение, надвишаващо
минималния размер, не се явява обосновано и справедливо. Въззивният съд намира,
че този размер от 458,90 лв. отговаря и на легитимните цели, посочени по-горе.
Същият представлява около 14 % от размера на цената на иска и като абсолютна
величина е под минималния размер на месечната работна заплата в страната. Като
се вземе предвид, че правилото на чл.78, ал.3 от ГПК има санкционен характер
спрямо страната, която е предизвикала неоснователно правния спор поради
отхвърляне на исковете й, размера на санкционната лихва за забава по чл.86 от ЗЗД напр. е 10%, / определен с Решение на МС/ и необходимостта за осигуряване и на качествена
правна услуга, въззивният съд намира, че размерът от 458,90 лв. не се явява
прекомерен, независимо от липсата на особена фактическа и правна сложност на
спора. Доколкото обаче първоинстанц;ионинят съд е определил по-висок размер, а
именно 600лв., при липсата на жалба от страна на ищеца и с оглед чл.271, ал.1,
изр.второ от ГПК за влошаване положението на жалбоподателя, въззивният съд не
може да определи по-нисък размер. Така обжалваното определение следва да се
потвърди, макар и по различни мотиви.
По разноските за въззивната инстанция:
Съобразно изложените мотиви по частната жалба, въззивният
съд, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, предвид изхода на спора пред въззивната
инстанция, определя като подлежащи на възстановяване на ответната страна от
ищеца-въззивник, разноски за адвокатска защита в минимален размер от 440 лв. при
обжалваем имуществен интерес от 3000лв., при съобразяване на направеното
възражение от ищеца по чл.78, ал.5 от ГПК. Направените от ищеца-въззивник
разноски остават в негова тежест, тъй като жалбата му не се уважава.
Претендираните от частния жалбоподател разноски по
обжалване определението на СРС по чл.248 от ГПК не следва да му се присъждат. Формирана
е съдебна практика на Върховния касационен съд, според която в производството
по разноските страните не си дължат разноски, тъй като в такова
производство-относно дължимостта и размера на разноските, не се допуска
кумулиране на нови задължения за разноски, и разпоредбата на чл. 81 ГПК не
намира приложение ( в този смисъл и определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.
гр. д. № 3926/2017 г. на IV г.о. ВКС, определение № 933 от 17.09.2018 г. по ч.
гр. д. № 2845/2018 г. на IV г.о. ВКС).
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 460216 от 30.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 19608/2018 г. на СРС, 53 състав, в обжалваните части по
исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ, и в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 551983 от 03.12.2018 г.
постановено по чл.248 от ГПК по същото гр.д. № 19608/2018 г. на СРС, 53 състав.
ОСЪЖДА Т.С.М., ЕГН ********** ***, съдебен адрес ***
**, да заплати на „Т.В.“ ЕООД, ЕИК *****,
седалище ***, сграда на медиц.център Младост-Варна, сумата от 458,90 лв.,
разноски за въззивната инстанция на основание чл. 78, ал.З от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.