РЕШЕНИЕ
№2331
гр. Пловдив, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, II състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две
хиляди двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
при секретар Събина Стойкова като
разгледа докладваното от съдия Дичев адм. дело № 2482 по описа на съда за 2023 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано
по жалба на Ю.Б., ЛНЧ **********, украинска гражданка, срещу Заповед №
ЗСПД/Д-РВ/27480/02.10.2023 г. на Директора на Дирекция „Социално
подпомагане" – Пловдив, с която е отказано отпускане на еднократна помощ
по чл.10б, ал.1 от ЗСПД. В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна,
постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон, целта на ЗСПД,
като се моли съда да я отмени. В СЗ и в писмена защита процесуален представител
поддържа жалбата и претендира разноски.
Ответникът не се представлява, в писмено
становище оспорва жалбата.
Жалбата е процесуално
допустима, а разгледана по същество е основателна.
Като мотив за отказа административният орган е посочил, че право на семейни помощи за деца имат семействата на чужди граждани, които
постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на
такива помощи е предвидено в друг закон или международен договор, по
който РБългария е страна /в заповедта не е посочено, но в писменото становище се сочи, че Република България
няма сключен договор за социални плащания с Украйна/.
С нормата на чл. 3 от
ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни
помощи за деца, като според т. 5 на същия текст към тях се причисляват и
бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които
постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на
такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който
Република България е страна.
От своя страна чл.
39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците предвижда, че чужденците с
предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което съобразно чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното
подпомагане включва само социалните помощи по този закон.
Очевидно настоящият
случай не попада в приложното поле на посочените разпоредби. Това обаче не
означава, че жалбоподателката няма право на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1
от ЗСПД за детето.
Съгласно чл. 2 от
Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ
е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми
от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по
Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко
дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация,
независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите
или други възгледи, националния, етническия или социалния произход,
имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на
неговите родители или законни настойници.
Разпоредбата на чл.
3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са
първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата,
независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално
подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно
§ 2 на същия текст държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят
на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото
благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите
родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него,
и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни
мерки.
Най-добрите интереси
на детето е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се
определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното
положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и нужди. Целта на това
понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в
Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако
разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това
тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето.
Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея,
съставляват рамката на тълкуване.
Едно от основните
права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от
Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават
правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото
физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че
държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в
рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да
подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това
право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за
подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.
Съгласно съображение
15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно
минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово
навлизане на разселени лица (Директивата) задълженията на държавите – членки по
тази директива следва да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се
нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите-членки
прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и
основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл.
13, § 2 държавите - членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални
грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила.
Семейните помощи за
деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РБ, които се финансират от държавния бюджет съгласно чл. 5 от
ЗСПД /Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на
РБ/. Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз
на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането
на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях,
съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в
съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето.
От анализа на
приложимата нормативна уредба следва извода, че децата, ползващи се от временна
закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите
деца /граждани на РБългария, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен
статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в
РБългария, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е
предвидено в международен договор, по който Република България е страна/.
Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен
стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им
и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на
правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД.
С оглед на това
ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ,
според които чужденците с предоставена временна закрила могат да се ползват
само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от правото на семейни помощи
по ЗСПД, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на
Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа
на примата на общностното право следва да останат неприложени.
Поради изложеното
съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и
международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на
временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона.
Поради това същата следва да бъде отменена, а преписката - изпратена на административния
орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и
прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
Въпреки изхода на делото следва да бъде отхвърлено направеното искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. По делото
липсват каквито и да е доказателства, от които да се установи, че безплатната
адвокатска помощ е предоставена на лице, което отговаря на изискването да е
материално затруднено, а само при
наличие на такива доказателства възниква правото за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /мотиви в този
смисъл - в Определение № 94 от
22.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5458/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Л.А.; Определение № 10252 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6524/2018
г., II о., докладчик председателят С.Ч.; Решение № 8616 от 10.06.2019 г. на ВАС
по адм. д. № 11394/2018 г., VIII о., докладчик съдията В.Ш.; Определение № 4911
от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12830/2017 г., II о., докладчик
председателят Н.Д.; Определение № 6059 от 26.05.2015 г. на ВАС по адм. д. №
5300/2015 г., V о., докладчик председателят Д.Д.и други/.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РВ/27480/02.10.2023
г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане" – Пловдив.
ИЗПРАЩА ПРЕПИСКАТА за ново произнасяне в съответствие с мотивите на
решението.
ОТХВЪРЛЯ направеното
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: