№ 154573
гр. София, 07.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 148 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СТОЙЧО Т. ПОПОВ
като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Частно гражданско дело
№ 20231110164836 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по заявление вх. №
339599/27.11.2023 г. по описа на Софийски районен съд, подадено от
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Е. С. К., ЕГН
**********, Н. Д. К., ЕГН ********** и С. Д. К., ЕГН ********** въз основа
на което е образувано ЧГД № 64836/2023 г. по описа на СРС.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК липсата на обичайно местопребиваване
или място на дейност на територията на Република България, са основание за
отказ срещу този длъжник да бъде уважено заявление за издаване на заповед
за изпълнение (независимо дали такава по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК).
Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото на ЕС следва
да се разбира мястото, което изразява определена интеграция в социалната и
семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на
територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази
държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище,
лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения,
поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти
състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, § 1 от
Регламент № 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност).
Няма основания на понятието „обичайно местопребиваване“ да се
придава различно значение в другите актове на общностното право от
1
даденото от Съда на ЕО тълкуване. При действието на чл. 48, ал. 7 от КМЧП
това значение е приложимо и в българското право. По смисъла на този КМЧП
под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в
което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му
да създаде такива връзки.
От дадените с посоченото решение на Съда на ЕС насоки при
определяне на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно
дефиницията на чл. 48, ал. 7 КМЧП следва, че то (обичайното
местопребиваване) представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с
територията на съответната държава.
От приложената по делото справка в НБД „Население“ се установява, че
длъжникът е с постоянен адрес в гр. София, актуален към 01.08.2002 г., и с
настоящ адрес от същата дата в Кралство Норвегия. Съгласно разпоредбата
на чл. 94, ал. 1 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, а според
ал. 2 на същия член всяко лице има само един настоящ адрес. Според ал. 3
настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в
чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в
която живеят.
Във връзка с изложеното се налага изводът, че във вътрешното ни право
най-близо до обичайното местопребиваване се намира т. нар. „настоящ
адрес“.
В случая от доказателства по делото следва да се направи извод, че
длъжниците Н. Д. К. и С. Д. К. нямат обичайно местопребиваване на
територията на Република България, а живеят в САЩ, където има и
официално регистриран настоящ адрес, актуален към настоящия момент.
Следователно още на този етап се установява, че е налице основание за
отказ от издаване на заповед за изпълнение срещу тези длъжници, което
изрично е предвидено в закона чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК.
Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да
упражни правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на
2
територията на България и това се установява от представения по делото
официален удостоверителен документ. Целта на заповедното производство е
да се провери дали вземането е безспорно. Когато длъжникът няма обичайно
местопребиваване в страната тази проверка не може да бъде извършена.
Издаването на заповед срещу лице, което не живее в България е недопустимо,
тъй като би засегнало правото му на защита да се уведоми и да участва в
производство. При настоящ адрес в чужбина лицето следва да се призовава и
уведомява имено там, но това е допустимо само в исково производство, но не
и в заповедното (в този смисъл е Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр. д. №
251/2016 на III г. о. на ВКС).
Поради това подаденото заявление в частта, с която се иска издаване на
заповед срещу Н. Д. К. и С. Д. К. следва да се отхвърли като неоснователно.
По изложените мотиви Софийски районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ ЧАСТИЧНО заявление вх. № 339599/27.11.2023 г. по
описа на Софийски районен съд, подадено от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, само и единствено по отношение на Н. Д. К., ЕГН
********** и С. Д. К., ЕГН **********, въз основа на което е образувано
ЧГД № 64836/2023 г. по описа на СРС.
УКАЗВА на заявителя „Топлофикация София“ ЕАД, че може да
предяви осъдителен иск относно вземането си против тези длъжници, в
едномесечен срок от уведомяването, като довнесе дължимата държавна такса,
като му указва, че при непредявяване на иска в посочения срок, заявителят не
би могъл да се ползва от внесената в настоящото производство държавна
такса.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3