РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 16.07.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на първи декември през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 10432
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 74433 от 17.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 63684 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу
ответника Д.С.Д. искове за признаване за установено на основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 138,73 лева, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за стопански нужди, ползвана без правно
основание от ответника, с което последният се е обогатил за сметка на ищеца в
недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********магазин 1, аб. № 389087,
за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., както и сумата в размер на 21,76
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойността на доставената топлинна енергия без правно основание
за периода от 01.12.2016 г. до 11.07.2019 г., както и сумата в размер на 26,34
лева, представляваща стойността на услугата дялово разпределение, ползвана без
правно основание, с което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца за
периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., както и сумата от 5,12 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойността на услугата дялово разпределение за периода от
31.07.2016 г. до 11.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 03.09.2019 г. по ч.гр.д. №
44298/2019 г. по описа на СРС, II
ГО, 156-ти състав. С крайния съдебен акт ищецът е бил осъден на основание чл.
78, ал. 3, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 36 от ЗАдв. да заплати на
адв. Н.К. сумата в размер на 150,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
С Определение № 133215 от 26.06.2020 г.,
постановено по гр.д. № 63684 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав,
първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата, подадена от ответника,
за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на
чл. 248 от ГПК.
Срещу решението на СРС е постъпила
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Т.С.” ЕАД. Поддържа
се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че исковата претенция е
неоснователна и недоказана, тъй като топлофикационното дружество е следвало да
се защити с иск на договорно основание, а не на основание чл. 59 от ЗЗД. От
представените по делото доказателства и изложените от страните доводи се
установявало, че ответникът е юридическо лице и „небитов клиент” по смисъла на
параг. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, като при осъществяване на своята дейност, а не
при задоволяване на битови нужди, той е придобил собствеността върху
топлоснабдения имот. Твърди се, че въпреки инициативата на въззивника-ищец не е
бил сключен писмен договор между страните, като предвидената в чл. 149, ал. 1,
т. 3 от ЗЕ писмена форма на договора съставлява форма за действителност. Сочи
се, че дори и да се приеме, че заявлението-декларация от 15.01.2005 г., с което
ответникът е поискал да му бъде открита партида за доставка на топлинна енергия
за стопански нужди, да съставлява предложение за сключване на договор, прието
от въззивна-ищец, срокът на действие на договора вече е изтекъл, тъй като в
Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди на ищеца е
предвидено договорът да се сключва за срок от 5 години. Поддържа се, че от
експертното заключение по назначената съдебно-техническа експертиза се
установява, че сумите за доставена топлинна енергия са начислени в съответствие
с действащата нормативна уредба. Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение, уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото
разноски.
Извън срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство – Д.С.Д.,
което съдът следва да цени като становище по същество. В него се моли за
оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Излагат се съображения, че ответникът не е
потребител на топлинна енергия в процесния обект, тъй като ищецът не е
представил изисквания от закона договор между страните. Сочи се, че липсва
обогатяване на ответника, тъй като той не е потребител поради липсата на
договор и че липсва връзка между имота и топлоснабдената мрежа, тъй като било
затапено разпределителното отклонение към имота. Претендира се присъждането на
адвокатско възнаграждение за участие във въззивното производство.
В законоустановения срок е постъпила частна
жалба срещу Определение № 133215 от 26.06.2020 г. от ответника,
в която се моли за отмяна на обжалвания съдебен акт. Посочва се, че изводите на
СРС за бланкетност на възражението по чл. 414 от ГПК са неправили. Излагат се
съображения за тенденциозност на съда при присъждане на разноски съобразно
страната по делото. Подчертава се, че разноските са поискани своевременно. Моли
се за отмяна на определеното на СРС и присъждане на разноските, сторени в
заповедното и исковото производство, в пълен размер. Претендира
се присъждането на адвокатско възнаграждение в производството по подадената
частна жалба.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на частната жалба от въззивника.
Не е постъпило становище по въззивната жалба
или частната жалба от третото лице помагач – „Т.С.” ЕООД.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно, кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД срещу Д.С.Д.. Ищецът твърди в исковата молба, че ответникът е собственик
на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********магазин 1, аб. №
389087. В § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ било регламентирано, че потребител
на топлинна енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което
купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди. В чл.
149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ било уредено, че продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди от топлопреносно предприятие се осъществява на основата на
писмени договори при общи условия, които се сключват между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия за стопански нужди. С ответника
не бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди, но последният бил ползвал доставената от ищеца топлинна енергия през
исковия период. Ответникът не е заплащал стойността на консумираната топлинна
енергия и по този начин се е обогатил за сметка на ищеца. Прави се искане съдът
да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че последният
му дължи сумата в размер на 138,73 лева, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., сумата в размер
на 21,76 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия за периода от
01.12.2016 г. до 11.07.2019 г., сумата в размер на 26,34 лева, представляваща
стойността на услугата дялово разпределение, ползвана за периода от 01.10.2016
г. до 30.04.2018 г., както и сумата от 5,12 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение за периода от 31.07.2016 г. до 11.07.2019 г. За посочените
суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 44298/2019 г. на СРС. В срока по чл. 414 от ГПК ответникът
е депозирал възражение срещу заповедта, предвид което ищецът е подал искова
молба в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба, в който ответникът е оспорил исковете по основание.
В него ответникът е посочил, че става въпрос за стопански обект, поради което е
необходимо сключването на писмен договор между страните, а такъв липсвал. В
отговора са изложени твърдения, че ответникът не бил потребител по смисъла на
закона, че в имота нямало потребление на топлинна енергия и че такава не била
доставяна от топлофикационното дружество. Ищецът не бил представил
доказателства за датата на публикуване на претендираните суми в сайта на
дружеството – ищец, поради което ответникът не бил изпаднал в забава и
претенциите за лихви били неоснователни.
С Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 130, том I,
рег.
№ 2668, дело № 093 от 2004 г. правото на собственост върху процесния недвижим
имот – магазин, е било придобито от ответника.
От представеното по делото копие от
протокол от общо събрание на етажните собственици от 07.09.2004 г. е видно, че
общото събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ж.к.
„Сухата река – запад”, бл.***е взело решение за сключване на договор с „В.Е.С.”
ЕООД за извършване на услугата „дялово разпределение”. В списъка на етажните
собственици под означението за магазин 1 е вписано името на ответника. На 05.10.2004
г. е бил сключен такъв договор. Видно от Удостоверение от 21.01.2008 г. „В.Е.С.”
ЕООД впоследствие е изменило
наименованието си на „И.Б.” ЕООД.
С договор от 01.11.2007 г. ищецът е
възложил на „Т.С.” ЕООД, което от своя страна е приело, извършването на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия.
Към доказателствения материал по делото
са приобщени и заявление от ответника до ищеца, без датировка, с което се иска
сключване на договор съгласно Общите условия на ищеца за стопански нужди за
процесните имот и абонатен номер, както и заявление – декларация от ответника до
директора на топлофикационното дружество от 15.01.2005 г., с което се моли за откриване
на партида за топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж.к. „********магазин 1, и
идентификация (топлотехническа характеристика) на процесния топлоснабден имот
от 09.11.2005 г. На посочените писмени доказателства липса каквато и да е
маркировка дали и кога са били входирани в регистратурата или деловодството на
топлофикационното дружество – ищец и в този смисъл волеизявлението на
ответника, съдържащо се в тях, да е достигнало и да е било прието от ищеца. С
оглед на това, от представените доказателства не може да се приеме еднозначно,
че ответникът е направил валидно изявление до ищеца, което същият е приел в
даден момент, че желае да сключи писмен договор за доставка на топлинна енергия
за небитови нужди. Нещо повече, видно от съдържанието им само заявлението –
декларация има положена дата на съставяне, но от съдържанието на същото не може
да се изведе, че искането се отнася именно до процесния имот. В него са посочени
единствено квартал, етаж и номер на магазина, което не е достатъчно като
идентифициращи данни да установят при условията на пряко и пълно доказване, че
става въпрос именно за процесния имот.
По делото е представена и покана за
плащане на процесните суми, изходяща от ищеца и адресирана до ответника, на
която е положен печат само с регистрационния индекс и дата от топлификационното
дружество – 17.07.2019 г. В този смисъл, от същата не може да се извлече дали
след съставянето ѝ е била изпратена до ответника, дали е била получена от
същия и кога.
Представено е и копие от общите условия на ищеца за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди, одобрени с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР,
справка за процесния абонатен номер и индивидуални справки за отопление и топла
вода.
По делото са изготвени и приети
заключения от съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, които
въззивният съд кредитира в качеството им на експертни изводи, изготвени от
специалисти в съответната област след запознаване с материалите по делото. От
тях се установява, че сумите за исковия период са начислени съгласно
действащата нормативна уредба и че няма данни за извършено плащане. През
процесния имот услугата „дялово разпределение” е била осъществявана от „Т.С.”
ЕООД, като в топлоснабдения имот не са били начислявани суми за отопление и за
топла вода, а само за енергия, отдадена от сградната инсталация. За процесния
период са дължими сумите в размер на 132,88 лева – за топлинна енергия след
изравнителната сметка, и 21,74 лева –за услугата „дялово разпределение“, а претендираните
мораторни лихви възлизат на 25,95 лева, според експертите.
Останалите приобщени по делото писмени
доказателства съдът счита за неотносими към спорния предмет, поради което е
безрезултатно да ги обсъжда.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно
неговата правилност.
За да отхвърли изцяло
предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай
търсените суми следва да се претендират не на извъндоговорно основание чрез
предявяване на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а на договорно основание. СРС е
приел, че подаденото от ответника заявление съставлява по своето естество
предложение (оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия, а
приемайки заявлението и продължавайки да доставя топлинна енергия до процесния
имот, ищецът е приел предложението за сключване на договор. Изложени са и
съображения, че предвид заключението на вещото лице до имота не е била доставяна
топлинна енергия, а оттам – не е налице обогатяване на ответника.
Въззивният съд не се
съгласява с изложените по-горе изводи. Не се спори между страните, че
топлоснабденият имот съставлява магазин и се използва за стопански нужди.
Спорно по делото е възникнало ли е облигационно отношение между страните по
спора в хипотезата на чл. 153 от ЗЕ или за възникване на такова е
необходимо надлежно сключване на писмен договор.
Съгласно разпоредбата на § 1, т.
33а от ДР на ЗЕ „небитов клиент” е физическо или юридическо лице, което
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия
за небитови нужди.
В настоящия случай претенцията на ищеца
се основава на твърдение за липса на сключен писмен договор между страните и
наличието на неоснователно обогатяване от страна на ответника. По делото не се
спори между страните, че писмен договор за доставка на топлинна енергия за
процесния период не е бил сключен, с оглед на което следва да се приеме,
противно на приетото от първоинстанционния съд, че между тях не е възникнало
валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
стопански (небитови) нужди. Както беше посочено по-горе, нито от заявлението за
сключване на договор, нито от заявлението-декларация за откриване на партида,
може да се извлече еднозначно, че ответникът е направил изрично изявление,
достигнало до и прието от ищеца, че желае да сключи писмен договор за доставка
на топлинна енергия за небитови нужди. Не може се приеме, че ищецът конклудентно
е приел предложението за сключване на договора, продължавайки да доставя
топлинна енергия. Предвидената в разпоредбата на чл. 149, ал.1, т. 3 от
ЗЕ писмена форма на договора е такава за действителност на правоотношението.
Следва да бъде посочено още, че ангажираните по делото доказателства не могат
да обусловят приложението на нормата
на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, доколкото от изложеното по-горе не може да се
установи изричното и несъмнено съвпадение на насрещни писмени волеизявления в
отделни документи, които документи обективират предложение за сключване на
договор и приемане на предложението от дружеството – ищец. От друга страна,
Общите условия на ищеца предвиждат изрични уговорки, по които да бъде постигнато
съгласие в писмения договор (чл. 4, ал. 3, чл. 7, ал. 1, чл. 15 и др. от Общите
условия). Следователно дори и да бъде прието, че е налице съвпадение на
волеизявленията на страните, изразено в предложение за сключване на договор и
акцепт на офертата, не би било постигнато достатъчно съгласуване на волите им,
за да може да се изпълнят изискванията за формулиране на изрично изискуемите съгласно
Общите условия на ищеца уговорки.
Предвид изложеното, не може да се
приеме, че страните по настоящето дело са обвързани от договор за продажба на
топлинна енергия за небитови нужди. При липсата на възможност топлопреносното
предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно
основание, то същото разполага с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият състав
на неоснователното обогатяване включва следните кумулативно дадени елементи:
обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ
факт или обща група факти, и това разместване на блага да е настъпило без
основание. Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които
обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или
намаляване на пасивите му.
Противно на приетото от
първоинстанционния съд, от изготвените и приети в хода на първоинстанционното
производство заключения по назначени експертизи се установява, че за процесния
период и за топлоснабдения имот е начислена сумата в размер на 132,88 лева за топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация. Съобразно
разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ЗЕ, топлинната енергия за отопление на
сграда-етажна собственост се дели на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите. Топлинната енергия за сградна инсталация се разпределя
между всички потребители, съобразно отопляемия обем на отделните имоти - чл.
143, ал. 3 от ЗЕ. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, зависи не от потребеното количество топлинна енергия в отделните
имоти, а от вида и топлофизичните особености на сградата, на отоплителната
инсталация и други. Фактически преустановеното топлоподаване към
отоплителните тела в отделни имоти не променя статута на лицето като
потребители (клиент) на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Макар в топлоснабдения имот да не е
ползвана топлинна енергия, отдадена от отоплителните тела в него, и топла вода,
до имота на ответника е доставяна топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, която не е заплащана, и се е
стигнало до имущественото неравновесие - обедняване на ищеца и обогатяване на
ответника. Налице е общ правопораждащ обедняването и обогатяването факт и това
е спестяването на разходи от страна на ответника за заплащането на доставената
топлинна енергия. Ответникът не е доказал да е заплатил начислената сума в
132,88 лева за топлинна енергия, поради което искът следва да се уважи до
посочения размер.
Що се отнася до сумата в размер на
21,76 лева, представляваща стойност на такса за услуга „дялово разпределение“, същата
се явява недължима. Между страните няма сключен писмен договор, а сумата се претендира
на извъндоговорно основание, и Общите условия на ищцовото дружество,
предвиждащи таксите за дялово разпределение да се заплащат от потребителя на
топлинна енергия на ищеца, който от своя страна да заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, не обвързват
ответника. По делото липсват и доказателства ищецът да е заплатил тази сума на
дружеството за дялово разпределение. Следователно не може да се приеме, че
ответниците са се обогатили със спестяване на подобен разход или че ищецът е
обеднял с извършването или с дължимостта
на такъв. Неоснователен се явява оттам и искът за мораторна лихва върху тази
сума, предвид акцесорния характер на претенцията.
Що се отнася до претенциите за лихва за
забава върху дължимата сума за топлинна енергия, въззивният съд отбелязва, че
за дължимостта ѝ не намират приложение Общите условия на ищеца, доколкото
претенцията се търси на извъндоговорно основание. В хипотезата на чл. 59,
ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй
като неоснователността на преминаване на благата съществува при самото
преминаване, като същото не е обвързано със срок, а съгласно чл. 69, ал. 1
от ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение веднага. Съгласно разпоредбата
на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Доколкото по
делото няма данни преди подаване на исковата молба до ответника да е била
изпратена и съответно – получена, покана за доброволно плащане, то искът по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид изложеното решението на СРС
следва да бъде частично отменено, като бъде уважена исковата претенция за
топлинна енергия на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД до размера от 132,88 лева. В останалата част решението
на СРС следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до депозираната частна
жалба, съдът счита същата за редовна и допустима, като подадена в срок и от
процесуално легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана
по същество същата се явява частично основателна. Въззивният съд се съгласява с
изводите на първоинстанционния съд, че подаденото възражение по чл. 414 от ГПК
в заповедното производство се явява бланкетно и не обуславя ангажирането на
отговорност за разноски. С получаването на препис от заповедта за изпълнение по
чл. 410 от ГПК длъжникът по заповедното производство получава и образец на
възражение по чл. 414 от ГПК, което може да попълни лично и бланкетно да
възрази срещу издадената заповед, като това ще му осигури достатъчна защита на
този етап от производството. Делото не се характеризира с правна или фактическа
сложност, не са налице данни за липса на достатъчно знания у страната за извършване
на определено действие или страната да не е била в състояние лично да следи за
хода на процеса, за да е било необходимо ангажирането на адвокатска защита още
на този етап. Неоснователно е възражението в жалбата, че възражението по чл.
414 от ГПК не било бланкетно, а съдът е проявил тенденциозност при присъждането
на разноските. Видно от обема и съдържанието на текста на възражението,
изложените в него съображенията не се характеризират с някаква конкретника във
връзка с образуваното заповедно производство и не съдържат анализ, съпроводен с
подробно изброяване на доводи. С оглед източника и характера на вземанията и
множеството гражданскоправни спорове от този вид, в настоящия случай е било
направено еднотипно възражение. Следва да бъде отбелязано и че подаването на
възражение в срока по чл. 414 от ГПК е основание за исков процес
по чл. 422 от ГПК, като по възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а даването на указания до молителя за предявяване на иска по чл.
422 от ГПК. Въззивният съд счита, че СРС неправилно е присъдил с оглед резултата
от първоинстанционното производство сумата в размер на 150,00 лева в полза на
адв. К., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
адвокатска помощ, предвид разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. и минималния
размер от 300,00 лева за адвокатско възнаграждение, предвиден в актуалната към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие (07.01.2020 г.) редакция
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1/2004 г. Предвид посочените разпоредби и
цялостното отхвърляне на исковите претенции СРС е следвало да присъди в полза
на адв. К. сумата в размер на 300,00 лева. Посоченият размер на адвокатския
хонорар следва обаче да бъде преизчислен предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 1
от ГПК.
С оглед гореизложеното и частичното
разминаване на крайните изводи на двете инстанции, в полза на всяка от страните
се полагат разноски, сторени в първоинстанционното и въззивното производство, с
оглед уважената, респ. отхвърлената част от въззивната жалба, частната жалба и
исковите претенции. Въззивникът-ищец претендира разноски, сторени в първоинстанционното
производство, както следва: 100,00 лева за юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното исково производство, 225,00 лева за държавна такса за
първоинстанционното исково и заповедното производство, 450,00 лева за
експертизи, 50,00 лева
за юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, и за въззивното
производство – юрисконсултско възнаграждение без посочен размер и 25,00 лева за
държавна такса за депозираната въззивна жалба. Предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото и ниския материален интерес по делото следва да бъде
определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева за въззивната инстанция.
Съдът счита, че държавната такса за предявените искове е внесена в неправилно
определен размер, като съобразно чл. 72, ал. 1 от ГПК дължимата обща държавна
такса за заповедното и първоинстанционното исково производство възлиза на 50,00
лева, поради което именно този размер на сторения разход следва да се вземе
предвид като релевантен при определяне на дължимите разноски. С оглед изхода на
делото в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 448,50 лева–
разноски, сторени в първоинстанционното производство, и 86,25 лева – разноски,
сторени във въззивното производство. Ответникът претендира присъждането на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 36
от ЗАдв. в полза на адв. К. за първоинстанционното производство в размер на
300,00 лева и за въззивното производство в размер на 500,00 лева. Въззивникът е
направил възражение за прекомерност и пред двете съдебни инстанции. По делото
са представени доказателства за учредяване на представителна власт в полза на
адв. К. и договори за правна защита и съдействие за производствата пред двете инстанции,
като в последните е уговорено и основанието за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ. Съдът счита възражението за прекомерност за възнаграждението
за адвокатско представителство в производството пред въззивната инстанция за
основателно. Предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, малкия
обжалваем интерес и слабата процесуална активност на пълномощника следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение в минимален размер от 100,00 лева,
предвиден в актуалната към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. (23.06.2020
г.). По изложените по-горе съображения възражението за прекомерност досежно
адвокатското възнаграждение, претендирано за първоинстанционното производство,
се явява неоснователно, доколкото сумата от 300,00 лева е и минималният размер
съобразно Наредба № 1/2004 г. в актуалната към момента на сключване на договора
за правна защита и съдействие (07.01.2020 г.) редакция. С оглед изхода на
делото в полза на адв. К. следва да бъде присъден адвокатски хонорар в размер
на 93,00 лева за първоинстанционното производство и 31,00 лева за въззивното
производство. Адвокат К. е претендирала и хонорар за депозираната частна жалба,
но доколкото същата е разгледана в рамките на въззивното производство, а
пълномощникът не е положил други усилия освен депозирането ѝ, въззивният
съд не счита, че се дължи отделно възнаграждение от вече присъденото. Частната
жалба е била частично уважена, а ответникът е бил освободен от внасянето на държавна
такса за депозирането ѝ. Въззивният съд счита, че макар формално в
частната жалба да е било посочено, че същата се подава от името на ответника
чрез адв. К., същата е била подадена именно за защита на интереса на
процесуалния представител във връзка с присъждане на адвокатско възнаграждение
в негова полза, доколкото възнаграждението е било уговорено на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 36 от ЗАдв. В този смисъл именно адв. К. се
явява задължена за внасянето на държавната такса по чл. 19
от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като
разпореденото от СРС освобождаване на ответника от внасянето на държавна такса
не се разпростира и върху процесуалния представител. Предвид разпоредбата на
чл. 77 от ГПК и с оглед отхвърлената част от частната жалба адв. К. следва да
бъде осъдена да заплати сумата в размер на 12,67 лева по сметка на Софийски
градски съд, а на въззивника следва да се възложи
заплащането на съответната на уважената част от жалбата държавна такса, а
именно 2,33 лева, по сметка на Софийски градски съд.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 74433 от 17.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 63684 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав, в частта, с
която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу
ответника Д.С.Д. искове за признаване за установено на основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата в размер на 132,88 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за стопански нужди, ползвана без правно основание от ответника, с което
последният се е обогатил за сметка на ищеца в недвижим имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********магазин 1, аб. № 389087, за периода от 01.10.2016 г. до
30.04.2018 г., както и в частта, с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, е осъдена
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 36 от
ЗАдв. да заплати на адв. Н.К. сумата над 93,00 лева до присъдените 150,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, искове
с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1
от ЗЗД срещу ответника Д.С.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, че Д.С.Д. дължи да
заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на 132,88 лева, представляваща цена на
доставена топлинна енергия за стопански нужди, ползвана без правно основание от
ответника, с което последният се е обогатил за сметка на ищеца в недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*********магазин 1, аб. № 389087, за периода от
01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 31.07.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 03.09.2019 г.
по ч.гр.д. № 44298/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 156-ти състав.
ОТМЕНЯ Определение № 133215 от
26.06.2020 г., постановено по гр.д. № 63684 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав, в частта, с
която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на
Решение № 74433 от 17.03.2019 г. в частта за разноските за исковото
производство за сумата над 93,00 лева до присъдените 150,00 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 74433 от
17.03.2019 г. и Определение № 133215 от 26.06.2020 г., постановени по гр.д. №
63684 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Д.С.Д., ЕГН: **********, с адрес:
***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 448,50 лева
(четиристотин четиридесет и осем лева и петдесет стотинки), представляваща
сторени в първоинстанционното производство разноски, и сумата в размер на 86,25
лева (осемдесет и шест лева и двадесет и пет стотинки), представляваща сторени
във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на адвокат Н.К., САК, личен № ********,
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 36 от
ЗАдв. сумата в размер на 31,00 лева (тридесет и един лева), представляваща
адвокатско възнаграждение за безплатно предоставено адвокатско съдействие за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на основание чл. 77 от ГПК по
сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 2,33 лева (два лева и
тридесет и ***стотинки), представляваща дължима държавна такса за депозирана
частна жалба.
ОСЪЖДА адвокат Н.К., САК, личен № ********,
с адрес: гр. София, ул. „***********да заплати на основание чл. 77 от ГПК по
сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 12,67 лева (дванадесет лева и
шестдесет и седем стотинки), представляваща дължима държавна такса за
депозирана частна жалба.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
.