Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 01.11.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 16142 по описа за 2018г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са
предявени от „Л.М.И.“ ООД срещу Народното събрание на Република България,
Държавата чрез М. на Ф. и Комисия за енергийно и водно регулиране обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.4, §3 ДЕС и чл.86 ЗЗД,
съединени в условията на евентуалност с искове с правно основание чл.49 ЗЗД,
чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД.
Ищецът излага в исковата молба,
че е производител на електроенергия
от възобновяем източник-вятърна централа „Г4 Лонг
Ман“ в землището на гр.К., изградена и въведена в експлоатация през 2008г. От 20.06.2008г. имал сключен договор, по силата на който „Е.П.П.“ АД изкупувало произведената
електрическа енергия по преференциални цени, определени с решение на КЕВР №
Ц-10/30.03.2011г. През 2013г. с §6, т.2 и 3 от ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г. били създадени чл.35а, чл.35б, чл.35в и чл.73 в Закона за
енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, като с чл.35а въведена 20% такса
върху приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Твърди за периода
01.01.2014г.-10.08.2014г. да е заплащал таксата по чл.35а ЗЕВИ в общ размер на
112 291.63лв., определяна по формулата на чл.35а, ал.2 ЗЕВИ на база
количеството от произведената енергия от вятърната централа, която била
удържана от крайния снабдител „Е.П.П.“. С решение № 13/31.07.2014г. по к.д.№
1/2014г. на Конституционния съд посочените разпоредби били обявени за
противоконституционни. Решението е обнародвано в ДВ бр.65/06.08.2014г. и влязло
в сила на 10.08.2014г., поради което на основание чл.151, ал.2 КРБ считано от
тази дата тези правни норми не се прилагат, но същевременно Народното събрание
не изпълнило задължението си по чл.22, ал.4 ЗКС да уреди правните последици от
обявения за противоконституционен закон.
Ищецът поддържа, че въвеждането на 20% такса с посочените норми
от ЗЕВИ е в
противоречие с правото на ЕС-чл.63 и чл.107 ДФЕС, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО и Директива 2009/28/ЕС на ЕП и Съвета от 13.07.2009г. за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми източници, пораждащо отговорността на държавата съобразно
чл.4, §3 ДЕС за причинените вреди. Удържаната от него сума в размер на 112
291.63лв. в периода 01.01.2014г.-10.08.2014г. съставлява имуществена вреда, претърпяна
от нарушение правото на ЕС, обезщетяването на която претендира от ответниците солидарно,
заедно с лихви за забава от 33 228.40лв. за периода
01.01.2016г.-30.11.2018г. В условията на евентуалност предявява иск за осъждането
на държавата чрез ответниците за същите суми на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД,
като последица от противоправното поведение на народните представители от
Народното събрание по приемане на противоконституционен закон и последващо
бездействие по неизпълнение задължението по чл.22, ал.4 ЗКС. Наред с това, удържаната такса била превеждана
от крайния снадбител „Е.П.П.“ АД по сметка на енергийния регулатор КЕВР, а след
това постъпила в републиканския бюджет. Доколкото това е станало въз основа
обявената за противоконституционна норма на чл.35а ЗЕВИ навежда имущественото
разместване да е било при начална липса на основание, с оглед на което
предявява евентуален иск за исковата сума на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, заедно
с лихви за забава, а ако съдът приеме, че не е налице този фактически състав в
условията на евентуалност претендира присъждането й по чл.59 ЗЗД. Претендира законната лихва от подаване на
исковата молба до изплащането, както и разноски по делото.
Ответниците оспорват исковете
като неоснователни с наведени подробни съображения в подадените в срока по чл.131 ГПК писмени отговори. Всеки е навел доводи, че не е надлежен ответник.
Релевирано е възражение за изтекла погасителна давност на претендираните
вземания за главница и лихви.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира
следното:
От фактическа
страна не се спори, че ищецът е производител на електрическа енергия от вятърна
електроцентрала, находяща се в поземлен имот 032096 в землището на гр.К., обл.Добрич, за която е
издадено разрешение за ползване № СТ-12-545/20.06.2008г. на ДНСК и е в
експлоатация.
Представен е договор
№ 59/20.06.2008г. сключен между ищеца, в качеството на производител и
продавач, и „ЕОН Б.П.“ АД /впоследствие
преименувано на „Е.П.П.“ АД/, в качеството на купувач, с предмет изкупуване на
произведената от вятърната централа електрическа енергия за срок от 12 години,
срещу заплащането на цена определена в чл.16, ал.2 от договора.
С §6, т.2 и т.3 от ЗР на ЗДБРБ за
2014г., приет от Народното събрание през м.12.2013г. и обн.ДВ бр.109/2013г., в
Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/ са създадени чл.35а-чл.35в
и чл.73, с които въведена такса за производство на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия в размер на 20% , определена по формула посочена в
чл.35а, ал.2. Според новата уредба задължени за таксата лица са производителите
на енергията, а по силата на чл.35б се удържа от обществения доставчик,
съответно от крайния снабдител.
Впоследствие с Решение № 13/31.07.2014г.
по к.д.№ 1/2014г. на Конституционния съд разпоредбите на §6, т.2 и 3 от ЗР на ЗДБРБ
и приетите с тях чл.35а-чл.35в и чл.73 ЗВЕИ са обявени за
противоконституционни. Решението е обнародвано в ДВ № 65/06.08.2014г. и съобразно чл.14, ал.3 ЗКС, съответно
чл.151, ал.2 КРБ е влязло в сила на 10.08.2014г.
От представените по
делото извлечения от счетоводството на „Е.П.П.“ АД, копия на платежни
нареждания за извършени от това дружество плащания към КЕВР и справка за
издадените фактури на произведената енергия от вятърната централа се
установява, че от стойността на произведената от ищеца енергия за периода 01.01.2014г.-10.08.2014г.
„Е.П.П.“ АД е удържало такса 20 % на основание чл.35а ЗВЕИ в общ размер на
112 291.63лв., която видно от справка на КЕВР /стр.272/ е била превеждана
по сметка на енергийния регулатор. Не е спорно, че в изпълнение на чл.35б, ал.4
ЗЕВИ след това сумата е постъпила в държавния бюджет.
Съгласно чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня
на влизане решението на КС в сила, а съгласно чл.22, ал.4 ЗКС възникналите
правни последици от него се уреждат от органа, който го е постановил. В случая
това е законодателният орган Народното събрание, който не е предприел действия
в съответствие със задължението по чл.22, ал.4 ЗКС.
Ищецът е представил
две молби до М. на Ф. /вх.№ 26-00-770/12.09.2016г. и вх.№
26-00-770/28.11.2016г./ съдържащи искане за уреждане на отношенията по повод
удържаната сума и нейното възстановяване, които не са били удовлетворени.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира от правна следното:
По въпроса за надлежния
ответник по иск за обезщетение на вреди от законодателна дейност, както и по
иск за връщане на получено по закон, обявен за противокоституционен, е налице
трайно установена съдебна практика, според която това е държавата,
представлявана от М. на Ф. съобразно чл.31, ал.1 ГПК. Тя не може да участва в
производството едновременно като главна страна, представлявана от законния
представител, и чрез процесуален субституент. Законовото представителство на
държавата изключва процесуална суброгация. Предявеният иск не може да бъде
разгледан и съответно уважен или отхвърлен едновременно по отношение на
носителя на задължението-държавата и по отношение на процесуалния
субституент-съответния държавен орган или органи, които извършват
съдопроизводствените действия от свое име /Решение № 71/06.04.2019г. по гр.д.№
3804/2019г. на ВКС, ІVг.о.; Решение № 72/21.04.2020г. по гр.д.№ 2377/2019г. на
ВКС, ІVг.о.;Решение № 244/26.01.2021г. по гр.д.№ 1732/2019г. на ВКС, ІVг.о.; Решение
№ 249/15.01.2021г. по гр.д.№ 4069/2019г. на ВКС, ІVг.о.; Решение № 184/21.01.2021г. по гр.д.№
2686/2019г. на ВКС, ІVг.о./. Предвид това надлежен ответник по предявените
искове е само държавата, поради което производството по отношение Народното
събрание и КЕВР следва да се прекрати като недопустимо на основание чл.130 ГПК.
По отправени по
аналогични правни спорове преюдициални запитвания от ВКС и Софийски районен съд
в СЕС са образувани дело С-818/19 и дело С-878/2019г. за тълкуване на чл.3, §3,
ал.1, б.“а“ от Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. за
насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и
впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, на чл.16 и чл.17
от Хартата на основните права на ЕС, както и на принципите за недопускане на
дискриминация, правна сигурност и защита на оправдани правни очаквания. Двете
дела са съединени и по тях СЕС се е произнесъл с Определение от 30.04.2020г., с
което приел, че чл.3, §3, ал.1, б.“а“ от Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета
от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и
2003/30/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна
уредба, въвеждаща такса за производството на енергия от възобновяеми източници.
За останалата част от запитването приел, че не е компетентен да се произнесе,
защото отнесените до него въпроси са изцяло вътрешни, тъй като отсъства какъвто
и да е презграничен елемент, а от друга страна Директива 2009/28 не е приложима
към национална правна уредба, въвеждаща такса за производство на енергия от
възобновяеми източници. Това предпоставя неоснователност на главния деликтен
иск за обезщетение на вредите по чл.4, §3 ДЕС вр.чл.49 ЗЗД поради приемането на
закон в противоречие с правото на ЕС, поради което подлежи на отхвърляне.
От разпоредбата на чл.151, ал.2,
изр.3 КРБ, според която обявеният за противоконституционен акт не се прилага от
деня на влизане на решението в сила, е изведено действие на решенията на КС
занапред. Това тълкуване е дадено в Решение № 22/31.10.1995г. по к.д.№
25/1995г. / обн. ДВ
бр. 105/1995 г./ постановяващо, че когато Конституционният съд обяви за
противоконституционен закон, с който се отменя или изменя действащ закон,
последният възстановява действието си в редакцията преди отмяната или
изменението от влизане в сила на решението на съда. Това означава, че от този
момент противоречащата на основния закон правна норма престава да бъде част от
обективното право и губи своя регулативен ефект за бъдещите правоотношения. За
предходно развилите се отношения тя запазва действието си при задължение за
органа, който го е постановил да уреди възникналите правни последици-чл.22,
ал.4 ЗКС.
От правилото, че правните
последици на решението на КС настъпват от влизането му в сила се поставя
въпроса какво е действието му за заварени правоотношения и висящи съдебни
производства, съответно дали при разрешаването на правни спорове по такива
правоотношения съдилищата следва да зачетат действието занапред и да приложат
обявената за противоконституционна норма. Отговорите са дадени в Решение № 3/28.04.2020г.
по к.д.№ 5/2019г. на Конституционния съд, с което е дадено тълкуване на чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ и разяснения относно действителния смисъл на тази
конституционна разпоредба и чл.22, ал.4 ЗКС.
В т.2 от мотивите е приповторено
даденото в предходното решение от 1995г. тълкуване, че установеното с разпоредбата
на чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ действие на решение на КС, с което се обявява
противоконституционност на закон като нормативен акт, е занапред /ex tunc/. Правният
ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон
от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила. От този момент
насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на
неговата уредба. Докато Конституционният съд не обяви един закон за
противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно
регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на
противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и
доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с основния закон. Обявените
за несъответни на Коституцията закони губят своето действие занапред, а възникналите от
прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до
влизане в сила на решението на Конституционния съд, се запазват, освен ако
Народното събрание не постанови друго по реда на чл.22, ал.4 ЗКС. Ефектът от
решението на Конституционния съд не може да се разпростре върху вече уредените
по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения.
То не въздейства пряко върху тези правоотношения.
Но правилото на
чл.151, ал.2, изр.3 КРБ не е абсолютно и търпи изключения, които се обосновават с цялостната
конституционноправна уредба и задължителната сила на решенията на КС спрямо
всички по чл.14, ал.6 ЗКС, включително органите на съдебната власт. Затова
вложения в тази разпоредба смисъл е тълкуван в
съчетание с чл.150, ал.2 КРБ, уреждащ контрола за конституционосъобразност,
упражняван по конкретен повод. Съгласно чл.150, ал.2 КРБ, когато установят
несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и
Конституцията, ВКС или ВАС спират производството по делото и внасят въпроса в
Конституционния съд. Целта е да се осуети решаването на висящото дело съобразно
един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да
бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би
било лишено от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно
противоконституционен закон. Утвърденият в Конституцията принцип на
справедливост /материалният елемент на принципа на правовата държава/, както и
разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата /чл.119, ал.1 КРБ/ означава, че
конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото
решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение.
Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава
и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели противоречащият на Конституцията
закон да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл
несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат
нарушени правата на личността. С оглед на това е прието, че конституционните разпоредби
на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ и чл.150, ал.2 КРБ имплицитно съдържат
идеята, че правилото за действие "занапред" се прилага, освен ако не
води до крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се отнася
до релативна стабилност на правния ред, основана на законност, а е сигурност,
основана единствено на валиден закон. Ако спрямо висящите
съдебни производства решението на Конституционния съд действа според общото
правило "ex tunc", съдебните състави ще са обвързани да разрешат
спора съобразно обявения за противоконституционен материален закон. За да не се
стигне до такъв несправедлив изход на съдебния процес, от разпоредбата на чл.150, ал.2 КРБ се извежда
изключение от общото правило на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ. Въз основа на това
крайният в т.2 извод е, че по отношение на заварените от решението на КС
неприключили правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционният закон не се прилага.
От така даденото
тълкуване следва, че когато съдът е сезиран със спор основан на закон, който е
обявен за противоконституционен с решение на КС, той е длъжен да приеме, че не
е имал валидно регулаторно действие и да не го прилага независимо от това, че
правоотношението се е развило в минал момент.
Разглежданият случай
е такъв. От ищеца,
като производител на електрическа енергия от вятърна централа, е била удържана
такса от 20% в общ размер на 112 291.63лв. Удържането започнало на 01.01.2014г.
с влизане в сила разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ и продължило до 10.08.2014г. с влизане
в сила на Решение 13/31.07.2014г. по к.д.№ 1/2014г. на КС. С оглед разрешенията
дадени в т.2 от Решение 3/28.04.2020г. по к.д.№ 5/2019г. на КС правните
последици от действието на нормата в този период не могат да бъдат зачетени, тъй
като поради обявяването й за
противоконституционна вече не е част от правната система и не съставлява
приложимо право. Това предпоставя правото на ищеца да търси отговорност от
държавата за удържаната сума.
По въпроса кое е основанието за
ангажиране отговорността на държавата съдът констатира противоречие в съдебната
практика по аналогични случаи. В едни решения на ВКС се приема, че е деликтна
по чл.49 ЗЗД. Деликтът е осъществен чрез законодателния орган-Народното
събрание с приемането на противоречаща на Конституцията правна норма и
неизпълнение задължението по чл.22, ал.4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението й неблагоприятни
правни последици /Решение № 244/26.01.2021г. по гр.д.№ 1732/2019г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 72/21.04.2020г. по гр.д.№ 2377/2019г. на
ВКС, IV г.о; Решение № 249/15.01.2021г. по гр.д.№ 4069/2019г. на ВКС, IV г.о;
Решение № 202/19.01.2021г. по гр.д.№ 4474/2018г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 71/ 06.04.2019г. по гр.д.№ 3804/2019г. на ВКС, ІV г.о. и др./. Според
други решения отговорността
е по чл.55, ал.1 ЗЗД и държавата дължи връщане на събраната въз основа
обявената за противоконституционна норма в хипотезата на начална липса на
основание, респ. по чл.59 ЗЗД /Решение № 22/18.02.2021г. по гр.д.№ 664/2019г.
на ВКС, III г.о.; Решение № 184/21.01.2021г.
по гр.д.№ 2686/2019г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
60054/15.07.2021г. по т.д.№ 1802/2019г. на ВКС, I т.о.; Решение № 123/18.12.2020г. по гр.д.№ 4892/2019г. на ВКС, III г.о.; Решение № 84/10.06.2021г. по гр.д.№ 2696/2020г. на
ВКС, III г.о.; Решение № 207/06.01.2020г. по гр.д.№ 4662/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./.
Настоящият съдебен
състав споделя второто становище и приема, че отговорността на държавата следва
да се реализира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Надделяват аргументите за
приложимост правните последици на решението на КС по обявяване
противоконституционността на чл.35а ЗЕВИ и спрямо заверените към влизането му в
сила правоотношения, изцяло основани на тълкуването на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ
с Решение № 3/28.04.2020г. по к.д.№ 5/2019г. на КС. Поради противоречието с
Конституцията тази правна норма не е имала валиден регулативен ефект /не е
приложимо право/ още с приемането от законодателния орган и в този смисъл не е
била годно правно основание за получаване от държавата на предвидената в нея
такса. Следователно настъпилото
имуществено разместване по удържане от ищеца на паричната сума за исковия
период с постъпването й в републиканския бюджет е при начална липса на
основание, поради което подлежи на връщане от държавата.
При горното
предявеният на деликтно основание по чл.49 ЗЗД осъдителен иск за сумата 112
291.63лв., ведно с лихви за забава по чл.86 ЗЗД от 33 228.40лв. за периода
01.01.2016г.-30.11.2018г. следва да се отхвърлят, но да се уважи евентуалния за
същата сума за главница на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С оглед този
резултат съдът не дължи произнасяне по другия евентуален иск с правно основание
чл.59 ЗЗД.
При задължение за
връщане на платено при начална липса на основание длъжникът дължи обезщетение
за забава от поканата /ТР № 5/21.11.2019г. по тълк.д.№ 5/2017г. на ОСГТК на
ВКС/. Такава покана ищецът е отправил с подаването на молба до М. на Ф. за
възстановяване на удържаната такса. Молбата е получена на 12.09.2016г., от
която дата държавата е в забава и дължи заплащането на мораторна лихва върху
главницата до деня на подаване на исковата молба-30.11.2018г. в размер на 25 265.61лв.,
до който размер акцесорния иск по чл.86 ЗЗД следва да се уважи.
Възражението за погасяване по давност е
неоснователно. Вземанията на ищеца произтичат от неоснователно обогатяване и
както е посочено в т.7 от ППВС № 1/1979г. спрямо тях е приложима общата
петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД започва
да тече от деня на получаването на престацията. В случая това е станало през
2014г., а исковата молба е подадена на 30.11.2018г., т.е. в рамките на
давностия срок. За лихвите за забава давностият срок е три години-чл.111, б.“в“ ЗЗД, който също не е изтекъл.
Следва да се присъди
законната лихва върху главницата по уважения иск от дена на подаване на
исковата молба до изплащането.
По разноските:
На
основание чл.78, ал.4 ГПК ищецът следва да заплати на КЕВР и Народното събрание
разноски за юрисконсултско възнаграждение на всеки един по 100лв., определено
от съда по чл.25 от Наредбата на заплащането на правната помощ.
Ищецът
е направил разноски от 5820.80лв. за платена държавна такса и 5400лв. с ДДС
платено възнаграждение на адвокат за процесуално представителство. Възражението
по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като уговореният и платен размер е съответен на минимално установения размер в
Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАдв.С.
С
оглед изхода от делото на основание чл.78, ал.1 ГПК държавата, чрез
министерство на Ф., следва да заплати на ищеца разноски от 10 606.80лв.
съобразно уважената част от исковете.
Разноски
по производството ответникът-държавата, чрез М. на Ф., не е направил.
Представляван е от юрисконсулт, чието възнаграждение съдът определя на 100лв.
по чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Съобразно отхвърлената
част на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК ищецът следва да заплати разноски от
5.47лв.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.М.И.“ ООД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление *** *********, против Република България,
представлявана от М. на Ф., гр.София, ул.*********осъдителни искове за сумата 112
291.63лв. с правно основание чл.4§ 3 ДЕС, представляваща обезщетение за претърпени
вреди от нарушаване правото на ЕС, и за сумата 33 228.40лв. с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща
лихви за забава за периода 01.01.2016г.-30.11.2018г., както и съединените в
условията на евентуалност осъдителни искове за сумата 112 291.63лв. с правно
основание чл.49 ЗЗД, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи от приход от цена на произведена електрическа
енергия в периода 01.01.2014г.-09.08.2014г., и за сумата 33 228.40лв. с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща
лихви за забава за периода 01.01.2016г.-30.11.2018г., ведно със законната лихва
върху главниците от подаване на исковата молба до изплащането.
ОСЪЖДА Република България,
представлявана от М. на Ф., гр.София, ул.*********да заплати на „Л.М.И.“ ООД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** *********, сумата 112
291.63лв. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща получена без
основание такса върху произведена електрическа енергия за периода 01.01.2014г.-09.08.2014г.
по чл.35а ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с Решение № 13/31.07.2014г. по
к.д.№ 1/2014г. на КС, и сумата 25 265.61лв. на основание чл.86 ЗЗД,
представляваща лихви за забава за периода 12.09.2016г.-30.11.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба-30.11.2018г. до
изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.86 ЗЗД за лихви за
забава за разликата до пълния предявен размер 33228.40лв. и за периода
01.01.2016г.-12.09.2016г.
ПРЕКРАТЯВА на основание чл.130 ГПК производството
по гр.д. № 16142/2018г. по описа на СГС, I-1 състав, в частта по предявените в условията на евентуалност осъдителни
искове за посочените парични суми за главница и мораторна лихва против Народното
събрание, гр. София, пл.Народно събрание № 2, и Комисия за енергийно и водно
регулиране, гр.София, бул*************
ОСЪЖДА Република България, представлявана
от М. на Ф., да заплати на „Л.М.И.“ ООД, ЕИК*********, гр.К., разноски по
делото на основание чл.78, ал.1 ГПК от 10 606.80лв.
ОСЪЖДА „Л.М.И.“ ООД, ЕИК*********, гр.К.,
да заплати на Република България, представлявана от М. на Ф., разноски по
делото на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК от 5.47лв.
ОСЪЖДА „Л.М.И.“
ООД, ЕИК*********, гр.К., да заплати на Народното събрание разноски по делото
на основание чл.78, ал.4 ГПК от 100лв.
ОСЪЖДА
„Л.М.И.“ ООД, ЕИК*********, гр.К., да заплати на Комисията за енергийно и водно
регулиране разноски по делото на основание чл.78, ал.4 ГПК от 100лв.
В частта, с която е прекратено
производството, решението има характер на определение, и подлежи на обжалване с
частна жалба в едноседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване
препис на страните.
В останалата част решението може
да се обжалва в двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване
препис на страните.
СЪДИЯ: