РЕШЕНИЕ
Номер V - 78 13.08.2018
г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД пети въззивен граждански състав
На: пети юли две хиляди и осемнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Тодорка С.
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 916 по описа за 2018 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Д.С.Ф. ***, подадена чрез пълномощник
адв.Р.О., против решение № 555/03.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 7719/2017
г. по описа на РС-Бургас.
С
първоинстанционното решение е прието за установено по отношение на ответницата Д.С.Ф.,
че ищцата М.Б.Н. ***, притежава по силата на договор за покупко-продажба на
недвижим имот, инкорпориран в Нотариален акт № 165/30.03.1994г., н.д.№
2709/1994г. на нотариус при БРС, ½ ид.ч. от правото на собственост върху
сграда с идентификатор 07079.614.218.1 по КККР на гр.Бургас, с адрес на
сградата гр.Бургас, ул.“Уилям Гладстон“ № 26, която сграда е разположена в
поземлен имот с идентификатор 07079.614.218, със застроена площ от 30 кв.м.,
брой етажи – 1, с предназначение – хангар, депо, гараж.
Със същото
решение на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен като неверен Нотариален акт за
собственост на недвижим имот № 171/16.12.2005 г., том V, рег.№ 9124, н.д.№
836/2005 г. на нотариус Огнян Желев, с който Д.С.Ф. е призната за собственик на
няколко недвижими имота, в частта му, с която е призната за собственик на
повече от ½ ид.ч. от гараж, находящ се в северната част на УПИ II-7256, кв.50 по плана на к-с „Възраждане“, гр.Бургас,
който представлява едноетажна масивна сграда със застроена площ 34.06 кв.м, при
граници: изток – двор и тротоар към ул.“Гладстон“, юг – гараж на
сем.Кавалджиеви и наследници на сем.Тачеви, запад – външен зид към УПИ III-7253,7254, север – външен зид към
УПИ Х-6, който гараж по действащите Кадастрална карта и кадастрални регистри на
гр.Бургас представлява сграда с идентификатор 07079.614.218.1 с площ от 30
кв.м.
С решението Д.С.Ф.
е осъдена да заплати на М.Б.Н. сумата от 946.67 лв. за направените по делото
разноски.
Въззивницата изразява недоволство от
първоинстанционното решение в неговата цялост, като счита същото за недопустимо, незаконосъобразно и
неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място са изложени
съображения за недопустимост на обжалваното решение с доводи, че със същото се
признава за установено право на собственост върху ½ ид.ч. от гараж, а
нотариалният акт се отменя не за ½ ид.ч. от гараж, а в частта му, която
е повече от ½ ид.ч. от гараж, а в тази част се включват и други имоти,
които не са предмет на предявения по делото установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Предвид това се счита, че районният съд е постановил недопустимо решение,
което следва да бъде обезсилено. На следващо място, във въззивната жалба са
изложени пространни съображения за неправилност на обжалваното решение, като се
сочи, че е налице вътрешна противоречивост на мотивите, както и такава между
мотиви и диспозитив; съдът е игнорирал част от фактите по делото, постановил е
решението въз основа на предположения, в противоречие със събраните по делото
доказателства и при едностранчиво обсъждане на доказателства, обсъждал е тезиси,
които не са въведени от страните и въз основа на неотносими правни норми. Счита
се за противоречие едновременното позоваване в решението на хипотезата на чл.55
ЗПИНМ (отм.) и на тази по § 178 ППЗПИНМ (отм.), тъй като първата се отнася само
до цялостно застрояване на съсобствен парцел с жилищна постройка и не касае
второстепенни постройки като гаражите, поради което нормата на чл.55 ЗПИНМ
(отм.) е неотносима и в този смисъл решението противоречи на материалния закон.
В противоречие със закона (чл.33 ЗС) съдът е игнорирал и възраженията на
ответницата, че преди разпореждането с гаража от страна на Радеви в полза на
ищцата, те не са предложили на съсобствениците си да изкупят идеалните им части
от гаража, като според въззивницата това води до извод, че Радеви са знаели, че
не са съсобственици на гараж заедно с Фенерови, респ. че това не е процесния
северен гараж и ищцата не е собственик на същия. Според въззивницата, съдът
неправилно и неоснователно е игнорирал и доводите й за установени нормативи и
правила за площ за гариране/паркиране, като не е взето предвид, че в случая не
може да бъде осъществявано безопасно ползване на северния гараж от два
автомобила. Неправилно районният съд е игнорирал и доводите на ответницата,
свързани с площта на гаражите, които са основни кадастрални данни и
индивидуализиращи признаци, като не е взел предвид, че северният гараж не е бил
36 кв.м., каквато площ е посочена в нотариалния акт на ищцата, поради което
описаният там гараж не е процесния, а се отнася до южния гараж с идентификатор
07079.614.218.3. Неправилно съдът е приел, че ищцата е собственик на процесния
имот, като е основал изводите си на представената „скица-разпределение“ (л.7 от
делото), като не са обсъдени възраженията на ответницата, че тази скица няма
характер на писмено доказателство. В заключение се моли въззивния съд да
обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта му, с която се
отменя нотариалния акт на ответницата, а ако същото се счете за допустимо да
бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и да се отхвърли
исковата претенция. Не са направени нови доказателствени искания. Претендират
се направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен
отговор от въззиваемата М.Б.Н., чрез пълномощника й
адв.С.Ц., в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната
жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Оспорват се изложените в жалбата възражения за недопустимост
на решението, тъй като БРС е отменил констативния нотариален акт на ответницата
само в частта му, касаеща ½ ид.ч. от гаража в резултат на уважения иск
по чл.124, ал.1 ГПК, без да се засягат останалите описани в акта имоти.
Оспорват се и доводите в жалбата за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение, като в тази връзка са изложени пространни съображения за
основателност на исковата претенция. Моли съда да остави без уважение
въззивната жалба и да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Не са
направени доказателствени искания. Претендират се направените по делото разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от лице, което има правен
интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа
по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и
становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и
разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с положителен установителен иск за собственост с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК, предявен от М.Б.Н. против Д.С.Ф., за установяване по отношение на
ответницата, че ищцата е собственик на ½ ид.ч. от сграда с идентификатор 07079.614.218.1 по КККР на
гр.Бургас с площ от 30 кв.м., с административен адрес гр.Бургас, ул.“Уилям
Гладстон“ № 26, с предназначение – гараж разположена в поземлен имот с
идентификатор 07079.614.218. С исковата молба е направено и искане за отмяна на Нотариален акт за собственост на
недвижим имот № 171/16.12.2005
г., том V, рег.№ 9124, н.д.№ 836/2005 г. на нотариус Огнян Желев, с който ответницата
Д.Ф. е призната за собственик на няколко недвижими имота, в частта му, с която
е призната за собственик на повече от ½ ид.ч. от процесния гараж, т.е. в частта му до размера на претендираните
от ищцата 1/2 ид.ч. от гаража.
В исковата молба са изложени твърдения,
че с нотариален акт № 165, том VІІІ,
н.дело № 2709/30.03.1994 г. ищцата е закупила на ½ ид.ч. от гараж с площ
около 36 кв.м., с вход откъм ул.“Гладстон“, при граници – ул.“Гладстон“, гараж
на сем.Тачеви и сем.Кавалджиеви и двора на братя Райкови, а продавачите и нейни
праводатели Куна и Людмила Радеви се легитимирали като собственици с нотариален
акт № 136, том ІV, дело № 1433/1963 г. Понастоящем гаражът представлявал сграда
с идентификатор № 07079.614.218.1 по КККР на гр.Бургас, с площ от 30 кв.м. Твърди
се, че в началото на м.септември 2017 г. ищцата разбрала, че съсобственикът й в
процесния гараж Стоян Димитров Фенеров е дарил своята идеална част от същия на
дъщеря си Д.Ф. през 1997 г., описан с кубатура от 22 куб.м., но през 2005 г. ответницата
се снабдила с констативен нотариален акт № 171/16.12.2005 г., том V, рег.№ 9124, н.д.№ 836/2005
г., с който била призната за собственик на целия гараж, посочен в акта с площ
от 34.06 кв.м. Посочено, че от момента на закупуването на половината от гаража,
ищцата и семейството й са го ползвали постоянно заедно със съседа й Стоян
Фенеров, като праводателите й също са ползвали гаража с посоченото лице, като
до момента ответницата или нейният праводател не са ограничавали по какъвто и
да е начин ползването му от ищцата, нито са оспорвали правото й на собственост
върху половината гараж. В тази връзка са изложени са твърдения, че в поземления
имот е било разрешено на основание § 178 ППЗПИНМ построяването на шест гаражни
клетки, като броят им е бил съобразен с броя на апартаментите в жилищната
сграда, като изграждането им е било предвидено като три самостоятелни гаражи,
достатъчно големи, за да се побират по две коли във всеки от тях, а
разпределението на собствеността и ползването на гаражите е било следното:
първият гараж (северният) е бил на сем.Фенерови и сем.Радеви, вторият гараж
(средният) е бил на сем.Тачеви и сем.Кавалджиеви, а третият гараж (южният) е
бил на сем.Савови и сем.Димитрови.
Ищцата е представила цитираните от нея
писмени доказателства в подкрепа на твърденията си, като е ангажирала и гласни
доказателства и техническа експертиза.
В срока по чл.131 ГПК ответницата
Д.Ф. е подала писмен отговор, чрез баща си Стоян Фенеров, като нейн пълномощник по чл.32, т.2 ГПК, с който е оспорила
предявеният иск като
неоснователен с доводи за липса на идентичност между придобития от ищцата гараж
по нотариален акт и претендирания от нея с настоящия иск. Посочено е, че
собственик на целия гараж с идентификатор 07079.614.218.1 по КККР на гр.Бургас е
ответницата, за което същата се легитимира с констативен нотариален акт № 171/16.12.2005 г., том V, рег.№
9124, н.д.№ 836/2005 г., а закупеният от ищцата апартамент има прилежащ гараж,
който е през един от процесния, т.е. южния гараж и е с ясно очертани в акта й
за собственост граници.
Ответницата също е ангажирала
писмени и гласни доказателства в подкрепа на твърденията си, както и техническа
експертиза.
Първоинстанционният съд е приел, че ищцата е собственик на ½ ид.ч.
от процесния гараж, която е закупила от сем.Радеви с нотариален акт №
165/30.03.1994 г., като е приел за неоснователни доводите на ответницата за
липса на идентичност на придобития от ищцата гараж и процесния „северен гараж“,
като е изложил следните съображения: Гаражите в съсобствения парцел са били
построени по решение на собствениците на всички жилища в
кооперацията на ул.“Гладстон“ № 26, притежащи и идеални части в УПИ. В тази
връзка е счетено за неоснователно възражението на ответницата, че са били
построени само пет гаражни клетки и за Зоя Димитрова (собственик на жилище от
първия етаж) не е бил построен гараж и тя не е собственик в южния гараж, като
съдът е взел предвид, че разрешението за строеж е издадено и в полза на
Димитрова, от показанията на св.Радева е установено, че южният гараж е ползван
от сем.Димитрови и от сем.Савови, а от представения нотариален акт № 137/16.09.1994
г. е видно, че Велян Найденов Савов е прехвърлил на внука си Вельо Савов
идеални части от дворното място, апартамент и гараж, чийто граници са: гаражи
на Зоица Андреева (по съпруг Димитрова), Цветана Тачева, Дева Калканджиева),
поради което е изведен извод, че Димитрова също е притежавала идеална част от
„южния“ гараж. За неоснователно е счетено и възражението на ответницата, че след
като „северният“ гараж не е с площ от 36 кв.м., както е отразено в нотариалния
акт на ищцата, то тя не притежава идеална част от него, а от друг гараж. В тази
връзка, позовавайки се на практика на ВКС, районният съд е приел, че площта не
е съществен индивидуализиращ белег на имота, като за неговата индивидуализация
е достатъчно посочването на границите, поради което е приел, че разликата в
площта на гаража в документа за собственост на ищцата – 36 кв.м. и площта по кадастрална
карта – 30 кв.м. не означава, че тя не е собственик в имота. На следващо място
е прието, че от липсата на данни праводателите на ищцата да са спазили
изискванията на чл.33, ал.1 ЗС преди да й продадат идеалната част от гаража, не
може да се изгради еднозначен извод, че те не са притежавали собственост в
процесния гараж. За неоснователно е счетено и възражението, че площта на „северния“
гараж не е достатъчна, за да бъдат гарирани два автомобила и затова ищцата не била
съсобственик в него, като съдът е приел, че ответницата некоректно се позовава на
нормативни актове, приети значително време след построяването на гаражите. В
тази връзка съдът е ценил и изявленията на вещото лице, което е заявило, че при
огледа е установило в източната част на гаража наличие на автомобил, както и че
гаражът е с голяма дълбочина – почти 11 метра, а западната му стена е избита и
е сложена ролетна щора, т.е. направен е втори вход за друг автомобил, или два
автомобила могат да бъдат гарирани в процесния гараж. По отношение на възраженията
на ответницата относно представената скица на л.7 от делото, съдът е приел, че
неподписаният документ също е доказателство по делото, което следва да бъде
ценено с оглед на всички данни, като по делото е категорично установено, че
тази скица е приложена към искането на съсобствениците за издаване на
разрешение за строеж на гаражите и се съдържа в преписката в общината, като самото
искане на собствениците съдържа „препращане“ към тази скица. При това е прието,
че след като всички съсобственици са подписали искането, то те са били наясно,
към него е приложена скица, т.е. тя също изхожда от тях, без значение, че не
съдържа техни подписи. Отделно от това, съдът е счел, че ако разпределението на
гаражите не е такова, каквото е отразено в скицата и ако „северният гараж“ е
изцяло собствен на бащата на Ф., а впоследствие изцяло нейн, нелогично е Стоян
Фенеров да прави „втори вход“ за автомобил от запад, „защото иска да продава
своята част“ (показания на свидетеля Райков), като е нелогично и да „търпи“
ищцата от 1994 г. до настоящия момент, които обстоятелства сочат, че ответникът
съзнава, че той не е едноличен собственик на гаража. Съдът е приел също, че разрешението
на строеж е издадено на основание § 178 ППЗПИНМ и при приложение, че се касае
за цялостно застрояване на парцела и за всеки самостоятелен обект (апартамент)
в кооперацията е предвидена „гаражна клетка“, съгласие на всички собственици не
е необходимо, поради което въпреки липсата на учредено право на строеж и
предвид обстоятелството, че в дворното място са предвидени 3 гаража, като към
всеки апартамент е предвидена „гаражна клетка“, то е налице хипотезата на чл.55
от ЗПИНМ (отм.), действал към 1968 г., като е изведен извод, че собствениците
на един апартамент притежават общо и ½ ид. част от правото на
собственост върху съответния за тях гараж, съобразно разпределението по
скицата. По тези съображение, БРС е приел, че след като прехвърлителите на
ищцата (сем.Радеви) притежават ½ ид. част от правото на собственост
върху сграда (гараж) с идентификатор 07079.614.218.1 по КККР на гр.Бургас, то и
ищцата Н. е придобила тази идеална част по силата на договора за
покупко-продажба, поради което е уважил предявения от нея установителен иск за
собственост като основателен. По искането за отмяна на констативния нотариален
акт на ответницата е прието, че след като със същия Д.Ф. е призната за
собственик на целия гараж, то с оглед уважаването на иска по чл.124, ал.1 ГПК
за ½ и.ч. от него, актът следва да се отмени само в частта, надвишаваща
½ ид.ч. от правото на собственост върху гаража.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
В тази връзка, въззивният съд намира за неоснователно
възражението на въззивницата за недопустимост на обжалваното решение в частта
му, с която е отменен нотариалния й акт на основание чл.537, ал.2 ГПК. Не могат
да бъдат споделени доводите във въззивната жалба, че с решението нотариалният
акт се отменял не за ½ ид.ч. от гараж, а в частта му, която е повече от
½ ид.ч. от гараж, в която част се включвали и други имоти, които не били
предмет на предявения по делото установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Настоящата
инстанция намира, че не е налице визирания порок на решението, тъй като от
същото е видно, че районният съд е отменил документа за собственост на
ответницата единствено в частта, надвишаваща ½ ид.ч. от правото й на собственост
върху гаража. Няма неяснота в постановеното в тази част решение от първата
инстанция, съдът се е произнесъл по заявеното искане и не е налице произнасяне
свръх петитум, нито противоречие между мотивите и диспозитива на решението,
поради което обжалваният акт е допустим, а възраженията на въззивницата са
неоснователни.
Въззивния съд, като обсъди доводите на страните и
прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е
изложена в обжалваното решение, районният съд е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, които да променят приетата и напълно изяснена от
първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не следва да преповтаря
отново събраните пред БРС доказателства.
Настоящата инстанция напълно споделя и правните изводи
на БРС за основателност на предявения установителен иск за собственост по
чл.124, ал.1 ГПК, формирани въз основа на установената фактическа обстановка,
като намира същите за правилни и в съответствие със закона, като препраща към
тях на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания по правилността на решението и в допълнение към съображенията
на първата инстанция, следва да се отбележи следното:
Неоснователни са възраженията на
въззивника, че районният съд е постановил решението въз основа
на предположения, в противоречие със събраните по делото доказателства и при
едностранчиво обсъждане на доказателствата, като е игнорирал част от фактите по
делото. В тази връзка, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че
първата инстанция е събрала всички
необходими, допустими и относими доказателства, ангажирани от страните, като за
пълното изясняване на фактическата обстановка е изслушана и приета
съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните. Обжалваното решение е
постановено след анализ на доказателствения материал, при изяснена фактическа
обстановка и в съответствие с приложимите законови разпоредби.
В конкретния случай, основният
спор между страните е концентриран върху въпроса налице ли е идентичност между
описания в нотариалния акт на ищцата Н. гараж (1/2 ид.ч. от него) и описания в
нотариалния акт на ответницата Ф. гараж. В този смисъл са и всички изложени във
въззивната жалба възражения и развити доводи, които настоящата инстанция намира
за неоснователни.
Видно от нотариален акт № 165, том VІІІ, нот.д.№ 2709/30.03.1994
г., ищцата М.Н. е закупила от Куна Радева и Людмила Радеви „½ ид.ч. от
гараж с площ от около 36 кв.м., с вход откъм ул.“Гладстон“, при граници –
ул.“Гладстон“, гараж на сем.Тачеви и сем.Кавалджиеви и двора на братя Райкови“.
От неоспореното заключение на техническата експертиза става ясно, че имотите на
братя Райкови граничат с процесния парцел от север и от запад, поради което и
оглед описаните в нотариалния акт граници следва да се приеме, че закупеният от
ищцата гараж се идентифицира с находящия на място „северен гараж“. До този
извод се стига и след анализ на събраните гласни доказателства – св.Куна Радева
(праводател на ищцата) и св.Георги Райков (съседът от север и от запад на
процесния парцел). От показанията им се установява, че по съгласие на
собствениците в парцела са построени три големи гаража, всеки с по две гаражни
клетки, т.е. шест клетки, за да има по един гараж за всяко от шестте семейства
в жилищната сграда, като собствениците са се разбрали за разпределението на гаражните
клетки по следния начин: северният гараж (процесният имот) е на сем.Радеви и на
сем.Фенерови, средният гараж е на сем.Кавалджиеви и сем.Тачеви, а южният гараж
е на сем.Савови и на сем.Димитрови, като по този начин гаражите се ползват от
тяхното построяване до сега, всеки си знае кой е неговият гараж и не е имало
проблеми. От показанията на св.Радева се установява също, че в техния гараж
(северният) съпругът й е направил канал, за да могат те и Фенерови да
ремонтират колите. Наличието на канал единствено в северния гараж се
потвърждава и от ангажираните от ответницата свидетели Петър Грозев и Иван Ташев,
както и от приетата по делото експертиза. Настоящата инстанция счита, че
показанията на св.Радева и св.Райков са последователни, непротиворечиви,
кореспондират с останалия доказателствен материал по делото и са обективни, тъй
като тези свидетели са били очевидци на тогавашните събития и изнасят данни,
основани на непосредствените им впечатления, поради което правилно са
кредитирани от районния съд. Що се касае до показанията на св.Грозев и Ташков,
съдът намира, че техните показания не следва да бъдат кредитирани, освен в
частта им досежно изградения канал в северния гараж, тъй като не изнасят данни,
базирани на лични възприятия, а такива, каквито са им били казани от друго лице
или от Стоян Фенеров (баща на ответницата), като от показанията им явства
стремежа да помогнат на ответната страна, което води до тяхната пристрастност и
необективност, още повече, че показанията им не се подкрепят от останалите
събрани доказателства.
Горните
обстоятелства се установяват по несъмнен начин и от неоспореното заключение на
съдебно-техническа експертиза. Видно от същата, в ЦАУ „Приморие“, Община
Бургас, се съдържа архивна преписка за парцел ХІV, кв.№ 244, свързана с
изградените в имота гаражи. При преглед на тази преписка, вещото лице е
констатирало, че на 26.05.1968 г., съкооператорите – шест фамилии, живущи на
ул.“Ернст Телман“ /сега „Гладстон“/, са заявили писмено искане да им се разреши
построяването на гаражи, съобразно приложена към
молбата скица, като се осигурява равноправно ползване на дворното място –
проектираните три гаража да се ползват от по двама собственици по споразумение.
Въз основа на искането и скицата към него е издадено в полза на всички
собственици Разрешение за строеж № 597/01.08.1968 г. за направа на шест гаражни
клетки по § 178 ППЗПИНМ. Вещото лице е видяло това писмено искане, което е било
подписано от всички собственици и приложената към него скица, към която то
препраща и с която се предлага споразумение за разпределението на гаражите.
Тази скица, която е видяло вещото лице е същата, която е приложена на л.7 от
делото пред районния съд и в нея са очертани в имота 6 гаражни клетки с
обозначение „I – Фенерови, Радеви, II – Тачеви, Кавалджиеви, III – Савови, Димитрови“.
Идентично разпределение на гаражите е посочено и от св.Радева и св.Райков,
чиито показания съдът кредитира по изложените по-горе съображения. В тази
връзка, въззивният съд намира за неоснователни възраженията на въззивницата
относно доказателствената стойност на скицата, находяща на л.7 от делото на БРС.
Същата е била приложена като неразделна част от писменото искане за разрешаване
построяването на гаражите съгласно скицата, което е било подписано от всички
собственици, вкл. и от праводателите на ответната и на ищцовата страна, т.е.
съставлява документ, изхождащ от страните,
поради което е несъстоятелно и нелогично в един последващ момент, след
значителен период от време, да се оспорва наличието на тази скица и нейната
доказателствена стойност. Ето, съдът намира, че скицата правилно е ценена от
БРС като доказателство, а възраженията на въззивницата са неоснователни.
От всичко изложено до тук, за съда се налага извода, че гаражът, който ищцата е закупила от
сем.Радеви, се идентифицира именно със северния гараж, който по взаимното
съгласие на шестте семейства-собственици на апартаменти в сградата,
обективирано в депозираната от тях молба за построяването на гаражите, ведно с
приложената към молбата скица за разпределението им, е бил разпределен на
сем.Радеви и сем.Фенерови, т.е. по ½ ид.ч. от гаража за всяко от двете
семейства. Безспорно се установява по делото, че този гараж понастоящем представлява
сграда с идентификатор 07079.614.218.1, за който ответницата се е снабдила с
констативен нотариален акт. В този смисъл, съдът намира за неоснователни всички
изложени във въззивната жалба възражения, касаещи броя на построените гаражи, идентичността
на спорните имоти и техните граници, като не са ангажирани относими доказателства
в тяхна подкрепа.
С оглед установената
идентичност на имотите, настоящата инстанция приема, че ищцата М.Н. се
легитимира като собственик на ½ ид.ч. от гараж, представляващ сграда с
идентификатор № 07079.614.218.1 по КККР на гр.Бургас, с площ по КК от 30 кв.м.,
на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №
165/30.03.1994г., том VІІІ, нот.д.№ 2709/1994 г. на нотариус при БРС. Ето защо
, съдът намира, че предявеният установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК е основателен и доказан, поради което правилно е бил уважен от БРС. Последица от основателността на иска по чл.124, ал.1 ГПК е и отмяната на
констативния нотариален акт на ответницата на основание чл.537, ал.2 ГПК до
размера на установеното право на собственост на ищцата от ½ ид.ч. от
процесния гараж, поради което БРС правилно е уважил и това искане, като е
отменил акта за собственост на Ф. в тази част.
Изводът на въззивния съд за
основателност на иска не се променя от обстоятелството, че гаражът, описан в
нотариалния акт на ищцата и гаражът в нотариалния акт на ответницата се
различават по площ, съответно около 36 кв.м. и 34.06 кв.м. Както правилно е
приел и районния съд, площта на един
недвижим имот, в т.ч. и сградите, не е негов решаващ индивидуализиращ признак.
Поземлените имоти се индивидуализират /определят/ по различни начини – напр. с
номер на имота с който е отразен в съответния план – кадастрален, ЗРП, ПУП или
с идентификатора по КК за райони с одобрена КК, както и чрез своите граници
/съседи/. В последната хипотеза границите /съседите/ на имота трябва да са
най-малко три, за да може имотът да се отграничи от останалите. В случая, идентичността на закупения от ищцата гараж, понастоящем представляващ ½ ид.ч. от сграда с идентификатор 07079.614.218.1
по КККР на гр.Бургас, на който ответницата
е призната за едноличен собственик,
е установена въз основа на три граници, което е напълно достатъчно
за неговата индивидуализация. Идентичността
на имотите е установена по несъмнен начин от събраните писмени и гласни
доказателства и заключение на СТЕ, като
доводите на въззивницата в обратния смисъл
са неоснователни. Тук следва да се
отбележи, че е необяснимо за съда упорството на ответната страна да установи
всячески, че гаражът закупен от ищцата не е идентичен с гаража, за който
ответницата е призната за собственик, при положение, че със същия успех би
могло да се приеме и че гаражът на ответницата не е процесния северен гараж,
доколкото същият не е бил индивидуализиран по никакъв начин в документите за
собственост на праводателя на Ф., а изненадващо границите му се появяват в
констативния й нотариален акт, площта му също не е била посочена в предходните
актове, а само неговата кубатура от 22 куб.м., която пък в никакъв случай не
прави 34.06 кв.м. и т.н. Ето защо, доводите, развити във въззивната жалба, че
имотите не били идентични, защото се различавали по площ, че закупената от
ищцата ½ ид.ч. не представлявала половината от процесния гараж и параметрите
на същия не позволявали паркирането на два автомобила и затова гаражът бил
предназначен само за един автомобил, а именно на ответницата, са изцяло
неоснователни и неподкрепени с каквито и да било доказателства, нещо повече,
тези доводи се опровергават от събраните по делото писмени и гласни
доказателства и неоспореното заключение на СТЕ. В случая е без значение, дали
понастоящем процесният гараж отговаря на изискванията на Наредба № 5/2001 г. и
на Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на територията, на
които ответницата се позовава. Релевантно значение за конкретната хипотеза имат
правилата и нормативите, които са действали към момента на застрояването на
гаражите, поради което районният съд правилно е приел, че ответницата се
позовава на неотносими правни норми. Освен това, от експертното заключение се
установява, че процесният гараж е с голяма дълбочина – 11м. и с височина от
2.47 м., които параметри са абсолютно достатъчни за гарирането на два
автомобила, поради което и тези възражения на ответницата са неоснователни.
Настоящата инстанция не споделя и
доводите на въззивницата за противоречие на решението с разпоредбата на чл.33
ЗС. Обстоятелството, че преди разпореждането с гаража от
страна на Радеви в полза на ищцата, те не са предложили на съсобствениците си
да изкупят идеалните им части от гаража, в никакъв случай не води до извод, че
Радеви са знаели, че не са съсобственици на гараж заедно с Фенерови, респ. че
това не е процесния северен гараж и ищцата не е собственик на същия.
Неизпълнението на чл.33 ЗС не води до извод, че продавача не е собственик на
продавания имот или да е имал съзнание, че няма други съсобственици в имота,
както неправилно счита въззивницата, а последица от това неизпълнение е правото
в определените в закона срокове да се атакува сделката от съсобственик с право
на изкупуване, за което обаче в конкретния случай не са налице данни, нито
твърдения да е сторено от ответната страна. Ето защо и тези възражения във
въззивната жалба са неоснователни.
Що се отнася до възраженията на въззивницата относно приложението на чл.55
ЗПИНМ (отм.), цитиран в решението, настоящата инстанция намира, че действително
посочената норма не намира приложение в случая и районният съд неправилно се е
позовал на нея, тъй като същата урежда застрояването на парцелите с жилищни
сгради, а не с второстепенни сгради, каквито са и гаражите. Независимо от това
обаче, погрешното позоваване в решението на неприложимата норма е без значение
в случая, доколкото по делото всъщност не се спори, че всички гаражи са били
построени по общо съгласие на собствениците на апартаментите в жилищната сграда.
Това нарушение не се отразява и на правилността на решението и не води до
неговата незаконосъобразност, доколкото от цялостния доказателствен материал по
делото се установява основателността на предявения установителен иск за
собственост, с оглед изложените по-горе съображения.
Предвид всичко изложено до тук и поради съвпадане изводите
на двете инстанции, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за правилно
и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на делото и
направените от двете страни искания за разноски, на въззивницата Ф. такива не й
се следват, предвид неоснователността на въззивната жалба, като на основание
чл.78, ал.1 ГПК същата следва да заплати на въззиваемата Н. направените от нея
разноски от 800 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство пред БОС, видно от представения договор за правна помощ.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло съдебно решение № 555/03.04.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 7719/2017 г. по описа на Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА Д.С.Ф. ***, да заплати на М.Б.Н. ***, сумата от 800 лв. (осемстотин лева) за направените във въззивното
производство пред БОС разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.