Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2408 11.06.2019г. Гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, I-ви гр. състав в открито съдебно
заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНЕТА ТРАЙКОВА
при участието на секретаря Цвета Тошева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1494 по описа на ПРС за
2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, член 128, т. 2 от КТ, член 224, ал. 1 от КТ и член 150 от КТ.
Ищцата М.Я.К., ЕГН ********** е предявила обективно съединени искове срещу „***2003“
ЕООД с Булстат ********* да бъде признато за незаконно уволнението
на ищеца, извършено със заповед от 23.07.2018г., с която
на основание чл. 325, ал. 1, т.
1 от КТ е прекратено
ТПО с ищцата; да бъде възстановена на
заеманата отпреди
уволнението длъжност в дружеството;
да бъде осъден
ответника да й заплати обезщетение, за времето през което
е останала без работа, поради уволнението, за периода от 23.07.2018г. до 23.09.2018г. , в размер на 1020.00 лева; да бъде осъдено дружеството
да й заплати парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, както следва: за
2017 г. - 4 дни и за 2018
г. - 11 дни в размер на 422,57 лева; да бъде осъдено
дружеството да й заплати сумата от 71.52 лева, представляваща разликата до пълния размер
от
незаплатеното трудово възнаграждение за месец юли 2018г и да бъде осъдено
да й заплати положения от ищцата
извънреден труд: за 2017 г. 200 часа в размер на сумата от
660,00 лв. и за 2018г. 400 часа в размер на
1320,00 лв. Иска се присъждане
на разноски в производството.
Ищцата твърди, че на
12.10.2017г. е сключила трудов договор № *** с ***на дружеството „***2003"
ЕООД Д.Н. Г., като е била назначена на длъжност „***" в ресторант „***"
в гр. ****** с работно време от 8 часа дневно, което не се спазвало, като всеки
месец ищцата полагала извънреден ден труд. Договореното основно месечно трудово
възнаграждение било 460.00 лв., платимо до 10-то число за месеца следващ
отчетния. Имала право и на 20 дни платен годишен отпуск.
С подписването на трудовия
договор ищцата противно на волята
си била принудена от работодателя си Д.Н. Г. да подпише
предварително изготвена от него молба за освобождаване от работа по взаимно
съгласие, без дата.
Било й обяснено, че по този
начин по всяко време може да бъде освободена от работа, като датата върху
молбата ще бъде поставена от работодателя. Поради липсата на избор ищцата
подписала молбата, понеже й било казано, че в противен случай няма да започне
работа. На 02.01.2018г. било сключено допълнително споразумение, с което било
договорено ТВ от 510 лева.
На 23.07.2018г. ищцата
поискала да ползва пет дни от полагащия й се отпуск, в отговор на което ***Г. й
казал да не идва повече на работа. Била й връчена заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие от 23.07.2018г., без да има
изразено съгласие за прекратяване на ТПО и без да бъде депозирана молба за
прекратяването му. Ищцата счита уволнението за незаконно, поради липса на
постигнато взаимно съгласие, като е била изразена воля за прекратяване на ТПО
само от страна на ***на дружеството-ответник.
Твърди, че при прекратяване на
трудовото правоотношение не й изплатен
неползвания платен годишен отпуск за 2017г. и 2018г.,
част от заплатата за
месец юли в размер на 71,52 лева. Твърди, че
е полагала извънреден труд за 2017 и 2018 година, който също не би
заплатен.
В срок е постъпил писмен
отговор от ответника, с който се взема становище за допустимост, но
неоснователност на исковете. Не се оспорват изложените в ИМ обстоятелства
относно сключения трудов договор и уговореното в него ТВ, падежа му, както и
правото на ПГО в рамките на 20 дни.
Ответникът твърди, че на
01.06.2018г. на ищцата е разрешено ползването на ПГО от 15 работни дни за
периода от 02.07.2018г. до 20.07.2018г със Заповед
№ *** от 02.07.2018г., както следва: 4 дни за 2017г. и 11 дни платен отпуск за
2018г.
или общо 15 работни дни, считано 02.07.2018г., като ищцата е следвало да се яви
на
работа на 23.07.2018г. По време на ползвания платен
годишен отпуск ищцата телефонирала на ***на „***2003" ЕООД - г-н
Д.Н. Г. и поискала по лични причини
трудовото й правоотношение да бъде прекратено.
След проведения телефонен
разговор ищцата се явила лично в ресторант
„***" в гр.*** и депозирала при ***на ресторанта, подписана от нея
молба с дата от 23.07.2018г. за освобождаването й от работа по взаимно
съгласие, считано от 23.07.2018г. В отговор на подадената в писмена форма
свободно формирана и изразена от ищцата воля, ***на
дружеството - г-н Д.Н. Г. изписал в горната лява част на молбата
резолюция „Съгласен
съм от 23.07.2018г." и се подписал. На база изразеното взаимно съгласие за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие, била издадена Заповед № */23.07.2018г. за прекратяване на
трудовото правоотношение, като е било изпратено уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ до НАП. След прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя ищцата
не се появила повече на работното си място. Оспорва се дължимостта
на обезщетението по член 224, ал.1 от КТ, на ТВ и сумите за извънреден труд. Претендират се разноски.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, намери следното:
По предявения иск
с правно основание член 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Ищцата е твърдяла
незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовоправната връзка, тъй
като не е изразявала воля за прекратяване на ТПО, доколкото молбата, с която е
отправила предложение до работодателя й за прекратяването на ТПО, била
изготвена от самия работодателя и подписана от нея по принуда по време на
сключване на трудовия договор с ответника, като датата върху молбата не била
поставена от нея, а от нейния работодател в един по-късен момент. Ищцата сочи,
че не е подавала молба до работодателя, с дата от 23.07.2018г., на 23.07.2018година. Ответникът твърди, че
молбата за отправяне на предложение за прекратяване на ТПО, изхожда от ищцата,
била е депозирана от ищцата пред управителката на ресторант „***“ на
23.07.2018г., като на същата дата ***на ответното дружество е поставил
резолюция върху молбата, изразяваща приемането на това предложение, като е
издал заповед за прекратяването на ТПО на същата дата, което е било връчено на
ищцата същия ден. Представена е подадена
от М.Я.К. молба до ***на ответниковото дружество за
освобождаване от заеманата длъжност. Ищцата не отрича, че молбата носи нейния
подпис, като твърди, че е подписала тази молба при постъпването й на работа и
че в съдържанието на подписаната от нея молба липсвала дата.
В приложената молба за освобождаване се установява, че на
три места в същата фигурира датата - 23.07.2018г., като съгласно заключението
на вещото лице С. тези три дати са били изписани от едно и също лице, като в
отговора на исковата молба ответникът признава, че резолюцията „съгласен съм от
23.07.2018г.“ е поставена от ***. Следователно се налага извода, че датите в
молбата за освобождаване от работа не са положени от ищцата. От разпита на
свидетелката на ответника А.К., заемаща длъжността ***на ресторант „***“, се
установява, че ищцата дошла в заведението на 23.07.2018г. около 14.00-15.00
часа и попълнила молба за напускане, в
която посочила и съответната дата, след което шефът й резолирал молбата и я
освободил. Свидетелката посочва, че през
м. юли е била на работа, като е почивала само два дни. От заключението на вещото лице М. се
установява, че в периода 17.07.2018г. до 30.07.2018г. *** е била в отпуск, като
това заключение не е било оспорено от ответника. Съдът не кредитира показанията
на този свидетел, доколкото от доказателствата по делото се установява, че
същият е бил в болнични в деня, в който се твърди, че ищцата е отишла да
депозира молбата за напускане, а от друга страна пред съда този свидетел е
твърдял, че е бил в отпуск само два дни от м. юли 2018 година, ето защо съдът
не приема за доказано обстоятелството, че на 23.07.2018 година ищцата се е
явила пред работодателя, за да депозира молба за напускане с дата от 23.07.2018
година.
Датата на прекратяване на трудовото правоотношение е елемент
от цялостното предложение на работника по чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ и като такова то трябва
да е писмено и да изхожда именно
от този, който прави волеизявлението.
Писмената форма е задължителна съгласно цитираната разпоредба, а според нормата на чл. 164
ал. 1 т. 3 ГПК свидетелските показания са недопустими за установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква
писмен акт. Поради изложеното волеизявлението на работника относно датата, от която
да се счита
прекратен трудовия договор може да се
доказва само с писмен документ, но не и със
свидетелски показания.
Такива писмени доказателства не бяха представени по делото. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в решения по чл. 290
ГПК /решение № 60 от 07.05.2015г. на ВКС по гр. д. № 5467/2014г.,
III г.о./, ако в съдебния процес е оспорено основанието по чл. 325, т. 1 КТ за прекратяване на договора и във
връзка с това оспорване се установи,
че датата, от която се
иска прекратяването не е изписана
от предложителя и същата не се
установява с други доказателствени средства, не може
да се приеме,
че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване
на договора по взаимно съгласие.
Доколкото в случая работодателят не е установил при условията на
пълно и пряко доказване, че работникът
е посочил датата, от която
договорът следва да се счита
прекратен, не може да се
приеме, че има волеизявление в тази насока,
прието от него и с оглед на това, че
хипотезата на чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ е изпълнена. Следователно прекратяването на
трудовия договор на това основание
е незаконно
и следва да бъде отменено.
Предвид уважаването
на иска по
чл. 344, ал. 1, т. 1 следва да бъде уважен и
обусловения иск за възстановяване на предишната работа.
По предявения иск по член 225, ал. 1 от КТ.
В шестмесечния срок
по чл. 225, ал.1 от КТ работникът има право на обезщетение в размер на брутното
му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради
това уволнение, но за не повече от 6 месеца, като същото е дължимо от датата на
незаконното уволнение. От представения трудов договор е видно, че БТВ на ищцата
възлиза на 510 лева. От приетото удостоверение, изходящо от Териториална
дирекция Пловдив, се установява, че след прекратяване на ТПО с ответника ищцата
е започнала работа при „Гедика“ ЕООД на 30.07.2018г.,
поради което на ищцата ще се присъди обезщетение за оставане без работа за
периода 23.07.2018г. до 29.07.2018г., което възлиза на 115,91 лева, но
доколкото от ищцата се претендират 92,73 лева, след извършено изменение на иска
в последното по делото с.з. ще й се присъди
обезщетение за оставане без работа в размер на 92,73 лева.
По предявения иск с правно
основание член 224 КТ.
Установено е безспорно по делото, че молбата за отпуск,
подадена от ищцата не е била подписана от ищцата, за което е изслушано СГЕ с
вещото лице М.С., отделно от това от
заключението на вещото лице М. се установява, че за м. юли 2018 година на
ищцата е било начислено и изплатено БТВ за 15 работни дни в размер на 355,81
лева, като във ведомостта за заплати не е отбелязано ползването на платен ГО.
ТПО с ищцата е прекратено на 23.07.2018г., а оттук следва и извода, че ищцата
не е ползвала фактически ПГО. Отделно от това правото на отпуск се ползва
при спазването на следните предпоставки: упражнява се след писмена молба, адресирана до работодателя от страна на работника, в която последният заявява вида на
платения годишен отпуск, който желае
да ползва, началната му дата и неговата продължителност. Платеният годишен отпуск
се ползва от работника/служителя след писменото разрешение на работодателя
(заповед съгл. чл. 173, ал. 1 от КТ). Само в определени от закона случаи,
отпуск се предоставя по инициатива на работодателя,
без да е налице воля и съгласие
от страна на работника/служителя и това са хипотезите на чл. 173, ал. 4 от КТ, при които работодателят може едностранно да разпореди ползването на платения годишен
отпуск от работниците и служителите, като такава хипотеза не е налице в
настоящия случай. Молбата за отпуск не е подписана от ищцата, ето защо съдът
намира, че от нейна страна не е била изразявана воля за ползване на отпуска, а
оттук и заповедта за неговото ползване не е породило правни последици,
доколкото се касае за право на ищеца, което не е било упражнено. Ето защо на
ищцата следва да се присъди обезщетение за неползван
ПГО в размер на 17 дни в размер на 422,57 лева, съобразно заключението на
вещото лице.
По предявения иск с правно основание член
128, т. 2 от КТ. От изслушаното заключение на в.л. М.,
което не е оспорено от страните,
изготвено е компетентно и безпристрастно,
се установява, че на ищцата е начислено ТВ в размер на 347,73 лева, като
й е било изплатено ТВ от 276,20 лева, като разликата от 71,52 лева не й е била
изплатена, ето защо искът за заплащане на ТВ в размер на 71,52 лева ще се
уважи.
По предявения иск с правно основание член 150 от КТ. От ищцата е бил
представен график за работа само за м. юли 2018г. и е бил разпитан свидетеля Б.,
в чийто показания лисва конкретика за положените от ищцата часове изв. труд, по колко часа на ден в рамките на всеки месец за
посочените периоди от време. Отделно от това вещото лице М. в заключението си
посочва, че от представените по делото писмени доказателства и графици за
работа, както и от въведеното от работодателя сумирано изчисляване на работното
време на шест месеца, не се установява ищцата да е полагала изв.
труд, ето защо искът за заплащането му ще се отхвърли като недоказан и
неоснователен.
На ищеца ще се присъдят разноски по
съразмерност съобразно уважената част от исковете, в размер на на 666,67 лева за адв.
възнаграждение, а на по съразмерност от
666,67 лева, а на ответника по съразмерност съобразно отхвърлената част от
исковете, в размер на 215,83 лева.
На основание чл. 78, ал. 6
от ГПК, вр. с чл. 3 и чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПРС държавна
такса върху уважените искове в общ размер на 310 лева, както и разноските за
ССЕ и СГЕ в размер на 150 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА уволнението
на М.Я.К., ЕГН **********, извършено със
Заповед № ***/23.07.2018г. на ***на ***2003 ЕООД, с
Булстат *********, с която трудовото й правоотношение е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 23.07.2018г.,
ЗА НЕЗАКОННО И ГО ОТМЕНЯ.
ВЪЗСТАНОВЯВА М.Я.К., ЕГН ********** на
заеманата преди уволнението работа – „***“ в
„***2003“ ЕООД с Булстат *********.
ОСЪЖДА „***2003“ ЕООД с
Булстат ********* да заплати на М.Я.К.,
ЕГН ********** сумата от
92,73 лева, представляваща дължимо обезщетение на основание чл.
225, ал. 1 от КТ за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за
периода 23.07.2018г. – 29.07.2018г.; сумата от 422,57 лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 17 дни за
2018г.; сумата от 71,52 лева, представляваща неплатен остатък от ТВ за м. юли
2018 година; както и сумата от 666,67 лева заплатени разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Я.К., ЕГН ********** против
„***2003“ ЕООД с Булстат ********* иск за заплащане на извънреден труд от 200
часа за 2017 година в размер на 660 лева и на 400 часа за 2018 година в размер
на 1320 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА М.Я.К., ЕГН ********** да
заплати на „***2003“ ЕООД с ЕИК ********* разноски по съразмерност от 215,83 лева за адв.
възнаграждение.
ОСЪЖДА „***2003“ ЕООД с ЕИК
********* да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по
сметка на ПРС сумата от 310 лева държавна такса върху уважените искове и разноски за СГЕ и ССЕ в размер на 150
лева.
Решението подлежи на
обжалване пред Пловдивски окръжен съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението
да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Анета Трайкова
Вярно с оригинала: Ц.Т.