№ 459
гр. Пазарджик, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Д.а Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20245220101751 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 520 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение
на недействителен договор/, ведно със законната лихва за забава от
подаването на исковата молба в съда на 26.04.2024г. до плащането.
Ищцата В. К. ** с ЕГН **********, настоящ адрес: ** твърди, че на
13.03.2020 г. е сключила договор за потребителски ** – **на линия №602749 с
ответника „** - **“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: **. Твърди,
че по този договор е получила от ответника потребителски ** в размер на 500
лв. за срок от 12 месеца при фиксирана лихва по първия транш в размер на 15
лв., платима в 30 – дневен срок от усвояването на първия транш. ГПР по **а е
в размер на 42.58 %. Твърди, че на основание чл.20, ал.1 от договора
ответникът е начислил неустойка, тъй като не е представила допълнително
обезпечение на **а, в размер на 0.9 % дневно върху усвоената главница за
всеки ден, през който обезпечението не е представено. Твърди още, че във
връзка с този договор е заплатила на ответника общо 1020 лв., вместо
действително дължимата сума от 515 лв. Поддържа, че сумата от 520 лв. е
получена от ответника без основание, тъй като договорът за ** е нищожен.
1
Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради
нарушаването на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, които задължават **ора да посочи
в договора лихвения процент и условията за неговото прилагане, както и
начина за формиране на годишния процент на разходите по **а. Поддържа, че
нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са
включени в ГПР по конкретния ** и како е оскъпяването на **а. Поддържа, че
ГПР трябва да включва и задължението за неустойка, която в действителност
представлява „скрито“ оскъпяване на **а. Твърди, че ако неустойката беше
включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК.
При тези твърдения ищецът иска от съда да осъди ответника да му
заплати получената без основание сума в размер на 520 лв., ведно със
законната лихва от предявяване на иска до плащането, както и направените
съдебни разноски.
Ответникът не оспорва сключването на договора за **. Твърди, че
неустойката, макар да е уговорена, не е начислена и не е събрана от
потребителя. Оспорва иска при твърдение, че договорът има съдържанието по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в §1 и §7 от него са посочени: размера на **а,
годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на
неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без
начислена неустойка. Посочен е начинът за формиране на годишния лихвен
процент и годишния процент на разходите. Твърди, че клаузата за неустойка
не е нищожна. Оспорва твърдението на ищеца, че неустойката представлява
„скрито“ оскъпяване на **а и е компонент на ГПР. Твърди, че тя се дължи при
неизпълнение на договора от страна на потребителя и на основание чл.19,
ал.3, т.1 ЗПК изрично е изключена от ГПР. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
В срока по чл.219, ал.1 ГПК ответникът е привлякъл като трето лице-
помагач търговско дружество „**“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на
управление: **. Обосновал е правният интерес на привличането с
твърдението, че преди подаването на исковата молба е прехвърлил всички
свои вземания, произтичащи от договора за потребителски ** на третото лице.
Третото лице не е подало отговор на исковата молба.
Съдът въз основа на събраните по делото доказателства достигна до
следните правни и фактически изводи:
2
За основателността на иска ищецът следва да установи, че е заплатил
на ответника сумата, чието връщане претендира, и да поддържа, че същата е
получена от последния без основание.
При установяване на горното ответникът следва да докаже основание
за плащането, както и че то се е осъществило, и тъй като с писмения отговор
той претендира да се ползва от оспорения договор, следва да докаже
съответствието на договора с разпоредбите на ЗПК.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че между страните е сключен
договор за потребителски ** – **на линия №602749 от 13.03.2020 г., както и
усвояването на **а от ищцата.
От представения по делото договор е видно, че **ната линия е в размер
на 500 лв. с възможност за многократно усвояване и връщане, като
продължителността на всеки транш е 30 дни. Срокът за ползване на **ната
линия е 1 година, който може да бъде продължен автоматично до 3 години, ако
в 30 – дневен срок преди изтичане на първоначалния срок нито една от
страните не изрази писмено желание за прекратяване на договора. Лихвата по
**а за първия 30-дневен транш е в размер на 15 лв. и следва да бъде заплатена
в 30–дневен срок от усвояването на първия транш. Годишният процент на
разходите по **а /ГПР/ е 42.58 %. Общата дължима сума от потребителя за
главница и лихва за първия транш е в размер на 515 лв., от които 500 лв.
главница и 15 лв. лихва.
Съгласно чл.17 от договора потребителят е длъжен в 3-дневен срок от
подписването на договора да обезпечи **а чрез поръчител или банкова
гаранция. При неизпълнение на това задължение в чл.27 от договора е
предвидена неустойка в размер на 0.9 % от усвоената главница за всеки ден,
през който обезпечението не е представено. С нея общата дължима сума от
потребителя е 1000 лв., което е видно от погасителния план към договора за
**.
Спорният въпрос между страните е дали тази неустойката има
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция по
отношение на задължението, във връзка с което е уговорена, или тя е
уговорена така, че неминуемо води до възникване на задължението и по този
начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1
3
ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.
Съдът счита, че задължението по чл.27 от договора няма
характери**ите на неустойка и неговата действителна цел не е да гарантира
обезпечението на **а, нито да обезщети евентуалните вреди от
непредставянето на обезпечение. Този извод се налага от логическото
тълкуването на цитираната разпоредба самостоятелно и във връзка с
останалите разпоредби на договора. В случая така наречената неустойка би
трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от
неизпълнението на едно свързано с **а акцесорно непарично задължение на
потребителя - да обезпечи **а с банкова гаранция или поръчителство. Самото
непредставяне на обезпечението обаче не застрашава интересите на **ора,
докато **ът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за **ора са
свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено
необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за **ора е налице интерес от представяне
на обезпечение, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е.
втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен
срок от сключването на договора, в който потребителят да обезпечи **а, след
което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен
характер, сякаш **орът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен
това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го
представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно
обслужван **. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението за неустойка да възникне при редовен ** показва, че целта на
**ора не е да обезпечи **а, за да гарантира неговото връщане, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата
договорна клауза е да оскъпи **а за сметка на потребителя. Ето защо съдът
счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за **ора,
увеличава цената на **а и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият
4
в договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по **а изразява общите разходи по **а за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения **. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по **а за
потребителя това са всички разходи по **а, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за **ни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски **, които са известни на **ора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за **, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на **а, или в случаите, когато
предоставянето на **а е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. От цитираната разпоредба е видно, че всички разходи на
потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат
поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат
включени в него.
При процесния ** известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 15 лв. и неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 500 лв. В този случай годишният процент на
разходите за първия 30-дневен транш /изчислен от съда с калкулатора за ГПР
по бързи **и от електронната страница calculator.bg/ е в размер на
550963.69%, който многократно превишава посочения в договора ГПР от
42.58 %.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
5
** е сключен на 13.03.2020 г. Към 1 януари 2020 г. ОЛП е 0.00 %, респ. към
момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 10 %, а
максимално допустимият размер на ГПР по потребителски **и е 50 %.
Следователно действителният ГПР за процесния потребителски ** е различен
от посочения в договора и значително превишава максимално допустимия
размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК е
нарушено и договорът за ** е недействителен на основание чл.22 ЗЗП.
Когато договорът за ** е недействителен, потребителят дължи на **ора
само чистата стойност на **а – чл.23 ЗПК.
От представените 5 бр. разписки и банково удостоверение от 12.04.2024
г., които не са оспорени от ответника, е видно, че в периода 28.07.2020 г. –
18.08.2021 г. ищцата е заплатила на ответника общо 1020 лв. Основанието за
плащане не е посочено, поради което по молба на ищцата съдът е задължил
ответника „**-**“ АД да представи по делото справка за получените от
ищцата суми по процесния договор за **на линия. Ответникът не е
представил изисканата справката, дори след определянето на срок по чл.158,
ал.1 ГПК и след предупреждението на съда за последиците по чл.161 ГПК при
създаване на пречки за събирането допуснатите доказателства. Ето защо
следва да се приеме за установено, на основание чл.161 ГПК и въз основа на
писмените доказателства, че въз връзка с нищожния договор за ** ищцата е
заплатила на ответника „**-**“ АД сумата от 1020 лв. Действително
дължимата от ищцата чиста стойност на **а е в размер на 500 лв., поради
което разликата от 520 лв. е получена от ответника без основание и подлежи
на връщане. Затова искът за осъждане на ответника да върне тази сума на
ищцата е основателен и следва да се уважи в предявения размер.
Относно разноските:
При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищцата
съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищцата е представила
доказателства за внесена държавна такса в размер на 50 лв. Освен това,
същата е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА от
адвокат Д. ** М. от АК – ** ап.Б. На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените
искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнаграждения за адвокатска
6
работа, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от същата наредба. С оглед цената на
иска, която е 520 лв., минималният размер на възнаграждението е 480 лв. с
вкл. ДДС.
Ето защо съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответника „** - **“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: **, да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на ищцата В.
К. ** с ЕГН **********, настоящ адрес: **, сумата от 520 лв., която е
получена от ответника без основание, ведно със законната лихва за забава от
подаването на исковата молба в съда на 26.04.2024г. до плащането, както и
съдебни разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА ответника „** - **“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на
управление: **, да заплати на Д. ** М. от АК – ** ап.Б, на основание чл.38,
ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
Решението е постановено с участието на „**“ ЕООД, ЕИК **, седалище
и адрес на управление: **, като трето лице-помагач на ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7