Р Е Ш Е Н И Е № 233
гр.Пловдив,
06.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав,
в открито заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря Цветелина
Диминова, като разгледа докладваното от съдия
Костадинова в. търговско дело № 779 по
описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно - по чл.258 и сл.
ГПК.
С решение № 418 от 26.08.2019 година, постановено по т. дело № 327/2017 година по описа на Окръжен
съд – Стара Загора, по предявения иск с
правно основание чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ от И.В.В. – синдик на „П.Х.“АД /н./, ЕИК ***, срещу „К.“АД /.н. ЕИК ***, „П.Х.“ АД /н./ , ЕИК ***, и „ Н.П.“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК ***, е признато за недействително по отношение на
кредиторите на „ П.Х.“ АД извършеното от страна на това дружество с договор за особен залог от 30.10.2013г. учредяване на особен залог в полза на „К.“АД /н./ върху 51 680 352 бр. обикновени поименни
безналични акции с право на глас, представляващи 47,3% от капитала на „П.“ АД,
ЕИК ***, собственост на „П.Х.“ АД, за
обезпечаване изпълнението на чужди задължения - на „Н.П.“ ЕООД /н./ към „К.“АД по сключен на
20.09.2013г. между „Н.П. ” ЕООД /н./ и „К.“ АД /н./ рамков договор лимит за
издаване на банкови гаранции и акредитиви, извършено в едногодишен срок преди
подаване на молбата по чл.625 ТЗ /на 19.03.2014г./, но не по-рано от датата на
неплатежоспособността - 31.12.2011г. Осъдени са
„П.Х.“АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***
„К.“ АД /н./, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:*** и „ Н.П.“ЕООД /н./, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския окръжен съд, по 800 000 лева държавна такса по делото.
Срещу така постановеното решение са подадени две
въззивни жалби.
„К.“ АД /н./ - ответник в първоинстанционното
производство, е обжалвала решението с оплакванията за недопустимост, евентуално
неправилност и необоснованост. Доводите за недопустимост се свеждат до липсата
както на правото на иск, така и на правен интерес за ищеца от предявяването му.
Липсата на правото на иск е мотивирана с твърдяното от жалбоподателя погасяване
на главния дълг и последващо заличаване на особения залог. Твърди се, че
извършените от заложния кредитор разпоредителни сделки по реда на чл. 311
от ТЗ въз основа на действителен договор
за особен залог не могат да бъдат предмет на исковете по чл. 647 и чл. 646 ал.
2 от ТЗ. Липсата на правен интерес според жалбоподателя се дължала на
невъзможността да се постигне попълване на масата на несъстоятелността на
длъжника при уважаването на исковете / главен и евентуален/, тъй като съгласно
разпоредбите на чл. 647 ал. 3 от ТЗ и чл. 646 ал. 7 от ТЗ не се засягали
правата на трети добросъвестни лица, придобити преди вписване на исковата
молба, а в случая акциите – предмет на особения залог били придобити
добросъвестно от трети лица – „К.“ ЕООД и „А.“ АД. Оспорени са изводите на
първоинстанционния съд за възможността за предявяване на последващи искове по чл. 55 от ЗЗД във връзка с чл. 648 от ТЗ от
синдика срещу „К.“ АД /н./ за връщане в
масата на несъстоятелността на получената при продажбата на заложените акции
сума. Посочено е, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение при
евентуално уважаване на иска би се разпростряла само по отношение на страните
по делото и на кредиторите на „П.Х.“ АД /н./, но не и по отношение на третите
добросъвестни лица – приобретатели на акциите. Твърди се също, че единствената
възможност да се атакуват сделките с третите лица „К.“ ЕООД и „А.“ АД е с
предявяване на иска по чл. 135 от ЗЗД в преклузивния едногодишен срок по чл.
649 ал. 1 от ТЗ, който е изтекъл още на 25.10.2017 година . По тези съображения
се иска обезсилване на
първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото,
евентуално отмяна на решението и отхвърляне на предявения главен иск, както и
на предявените евентуални искове.
Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е
подадена и от ответника в първоинстанционното производство „ Н.П.“ ЕООД /н./. С
нея се поддържа недопустимост на първоинстанционното решение на основание чл. 637, ал. 6 от ТЗ – поради
предявяване на иска след откриване на производствата по несъстоятелност и за
тримата ответници по него. Освен това се твърди, че главният иск, както и
евентуалният иск, предявен едва с допълнителната искова молба, са предявени
след изтичане на предвидения в чл. 649
ал. 1 от ТЗ преклузивен срок. Поддържа се липса на правен интерес от
предявяването на исковете – главен и евентуални. Оспорени са мотивите на
първоинстанционния съд в частта, касаеща възможността за предявяване на
обусловени от иска по чл. 647 от ТЗ искове в отделно производство, като се
поддържа, че в настоящото производство не можели да се обсъждат евентуални
последици от постановеното положително решение по делото. Предявените по делото искове – главен и
евентуални според жалбоподателя не
можели да доведат до попълване и увеличаване масата на несъстоятелността на
длъжника. Твърди се, че с оглед разпоредбите на чл. 647, ал. 3 от ТЗ и чл. 646,
ал. 7 от ТЗ не било възможно да се
засегнат правата на третите добросъвестни лица, придобили акциите възмездно
преди вписване на исковата молба по делото. В жалбата има позоваване и на разпоредбите на чл. 138,
ал. 1 и ал. 2 от ЗППЦК, които не допускали оспорването на прехвърлянето на
безналични ценни книжа по исков ред и не предвиждали механизъм за изпълнение на
осъдително съдебно решение. Цитираната и разпоредбата на чл. 433, ал. 4 от ГПК
като аргумент срещу изложените от първоинстанционния съд мотиви. Твърди се, че
за купувачите по чл. 516 ал. 7 от ГПК липсва презумпция за недобросъвестност. Не можело да се иска и връщане на получената
от „К.“ АД /н./ сума в качеството на взискател по изпълнителното производство, тъй като вземането
й не било оспорено по реда на чл. 439 от ГПК.
При условията на евентуалност се поддържа, че
предявените искове са неоснователни и недоказани. Твърди се, че не е налице
хипотезата на чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ, тъй като учреденият залог не бил за
чужд дълг, а за дълг на търговско
дружество, което заедно дружеството
–длъжник „П.Х.“ АД /н./ били
икономически свързани лица по смисъла на ЗКИ. Изложени са и съображения за
неоснователност на евентуалните искове. Искането е за обезсилване на първоинстанционното
решение и прекратяване на производството по делото, евентуално за неговата
отмяна и отхвърляне на исковете – главен и евентуални.
Срещу двете въззивни жалби са подадени писмени отговори от ищеца в
първоинстанционното производство – синдика на „П.Х.“ АД /н./ и от ответника „П.Х.“
АД /н./. В тях се изразява становище за неоснователност на въззивните жалби и
се оспорват изложените в тях доводи за
недопустимост на първоинстанционното решение, евентуално за неговата неправилност. По искане на тези страни пред въззивната
инстанция са допуснати и събрани нови писмени доказателства.
„К.“ АД /н./ е подала писмен отговор на въззивната жалба на „Н.П.“ ЕООД /н./ с
изразено становище за основателност.
„Н.П.“ ЕООД /н./ е подало писмен отговор на въззивната
жалба на „К.“ АД /н./ с изразено становище за нейната основателност.
Апелативният съд, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира следното:
Въззивните
жалби са процесуално допустими,
подадени са от лица, имащи правен
интерес от въззивно обжалване, а именно от двама от ответниците в първоинстанционното производство срещу решението, с което е уважен предявения
главен иск по по чл. 647 ал. 1 т. 4 от
ТЗ. При подаването на въззивните
жалби е спазен предвидения в чл.
259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок.
Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.
Главният иск, предявен по т. дело № 327/2017 година
по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е с правно основание чл. 647 ал. 1 т. 4
от Търговския закон.
Искът е предявен от синдика на „П.Х.“ АД /н./ срещу
дружеството – длъжник „П.Х.“ АД /н./, „К.“ АД /н./ и „Н.П.“ ЕООД /н./. Първоначален
ищец по делото е бил синдикът С.С.Г.. В хода на процеса синдиците са сменяни,
като предявеният иск е поддържан впоследствие от синдика И.В.. В хода на
производството по делото пред въззивната инстанция отново е настъпила смяна на
синдика, поради което като ответник по въззивните жалби и конституиран сегашния
синдик, вписан в ТРРЮЛНЦ - З.Н.Н..
В исковата молба се твърди, че договорът, сключен на
30.10.2013 година между „П.Х.“ АД /н./
и „К.“ АД /н./, с който е учреден особен залог на безналични ценни книжа – 51
680 352 броя обикновени поименни акции, представляващи 47,3% от капитала на „П.“
АД е недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „П.Х.“
АД /н./.Изложени са обстоятелства за наличието на всички предвидени в чл. 647
ал. 1 т. 4 от ТЗ предпоставки за прогласяване на относителната недействителност
на договора по отношение на кредиторите на несъстоятелността, а именно учредяване
на особен залог за чужди задължения – тези на
„Н.П.“ ЕООД /н./ към „К.“ АД /н./ по сключен между тях рамков договор лимит за издаване на банкови
гаранции и акредитиви от 20.09.2013 година и анекс към него от 30.10.2013 година. Твърди се, че учредяването
на особения залог е извършено в едногодишния срок преди подаване на молбата по
чл. 625 от ТЗ, но не по-рано
от датата на неплатежоспособността.
Обстоятелствата, изложени в исковата молба, които се
установяват от представените по делото писмени доказателства и от справката
в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружествата –
ответници са следните:
Производството по несъстоятелност на „П.Х.“ АД /н./ е
открито с решение № 314 от 25.10.2016
година, постановено по т. дело № 83/2014
година на ОС – Стара Загора, обявено в
ТРРЮЛНЦ на същата дата – 25.10.2016 година. Началната дата на неплатежоспособността,
обявена с това решение, е 31.12.2011 година. Производството по делото за
несъстоятелност пред ОС – Стара Загора е образувано въз основа на молба вх. №
3465/20.03.2014 година, подадена от кредитора „Н.“ ЕООД.
В очертания с разпоредбата на чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ срок – а именно в едногодишния срок преди подаване на молбата по чл. 625
от ТЗ, но след началната дата на
неплатежоспособността – 31.12.2011 година , а именно на 30.10.2013 година между
„К.“ АД в качеството на заложен кредитор
и „П.Х.“ АД в качеството на залогодател е сключен договор за особен залог на
безналични ценни книжа.
В чл. 1 от този договор е посочено, че той се
сключва за обезпечаване на всички евентуални настоящи и бъдещи вземания на „К.“
АД към „Н.П.“ ЕООД по рамков договор лимит за издаване на банкови гаранции и
акредитиви от 20.09.2013 година, по силата на който банката е предоставила
лимит за издаване на банкови гаранции и акредитиви в размер на
60 000 000 лева на „Н.П.“ ЕООД. Съгласно чл. 2 от договора залогодателят учредява по реда на ЗОЗ в полза
на банката особен залог върху собствените си 51 680 352 броя поименни
безналични акции с право на глас, представляващи 47,3% от капитала на „П.“ АД.
Първата група доводи, изложени във въззивните жалби,
които настоящият съдебен следва да разгледа, са свързани с недопустимостта на
предявения иск, респ. на постановеното първоинстанционно решение.
Искът по чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ е предявен по т. дело № 327/2017 година на ОС – Стара
Загора въз основа на подадена от синдика искова молба, изпратена по куриер на 25.10.2017 година, видно от отразяването
върху разписката за пратката на дружество „Е.“,
осъществяващо куриерски услуги.
Обявяването на решението по чл. 630 от
ТЗ в ТРРЮЛНЦ е на 25.10.2016 година, т.е. искът е предявен в предвидения
в чл. 649 ал. 1 от ТЗ едногодишен срок, с оглед разпоредбата на чл. 62 ал.
2 изречение първо от ГПК, според която
срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по
пощата.
Неоснователно е възражението на „Н.П.“ ЕООД /н./ за
недопустимост на предявения иск, мотивирано с разпоредбата на чл. 637 ал. 6 от ТЗ . Според тази разпоредба след
откриване на производството по несъстоятелност е недопустимо образуването на
нови съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански или търговски
дела срещу длъжника, освен в посочените в закона изключения. От справката в
ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на предявяване на иска по настоящото дело
– 25.10.2017 година и трите търговски дружества – ответници са били с открито
производство по несъстоятелност. По-горе съдът изложи мотиви, касаещи
откриването на производството по несъстоятелност на „П.Х.“ АД. По отношение на
„К.“ АД производството по несъстоятелност е открито и дружеството е обявено в
несъстоятелност с решение № 664 от 22.04.2015г. по т. дело № 7549/2014,
Софийски градски съд. „Н.П.“ ЕООД е с открито производство по несъстоятелност с
решение № 50 от 06.07.2016г. по т. дело № 17/2015, Окръжен съд – Ловеч, влязло
в сила на 01.12.2017 година. Фактът, че
и трите дружества – ответници са с открито производство по несъстоятелност
обаче не е достатъчен, за да обоснове недопустимост на предявения иск на
основание чл. 637 ал. 6 от ТЗ. Императивната забрана, установена в чл. 637, ал. 6 ТЗ, е неприложима в случая. Тя се прилага само за вземания, предмет на
имуществени граждански или търговски дела, които могат да се предявят в
производството по несъстоятелност на ответниците по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ. Делата по конститутивни искове, установителни искове за
собственост, за прогласяване нищожност на договори и други, имащи за
предмет права, които не могат да бъдат предявени пред
синдика в производството по несъстоятелност и съответно защитени пред съда по
несъстоятелността, не попадат в приложното поле на забраната, установена за
парични вземания / определение № 285 от 8 юни 2016 г. на ВКС по ч. т. д. №
1072/2016 г. на II т.о./. Съдържащата се
в ТЗ уредба на отменителните искове,
изброени в чл. 649 ал. 1 от ТЗ, включително исковете по чл. 647, е изрична,
насочена е към попълване масата на несъстоятелността, а не към установяване на
конкретно парично вземане, поради което за тези искове забраната на чл. 637 ал. 6 от ТЗ е неприложима.
Във връзка с довода на въззивния жалбоподател „К.“
АД /н./ за липса на право на иск поради
погасяване на главния дълг и заличаване на особения залог съдът намира
следното:
Със събраните по делото доказателства е установено,
че процесният договор за особен залог върху
безналичните акции на „П.Х.“ АД от капитала на „П.“ АД от 30.10.2013
година е заявен за вписване и е вписан в регистъра на Централния депозитар на 14.11.2013
година с № 5847 -Х-14.11.2013 година. От представените по делото доказателства
е видно, че последващи вписвания, касаещи процесния договор за особения залог не са извършвани в регистъра на Централния депозитар. На 10.12.2013 година от името на „К.“ АД в
качеството на заложен кредитор е подадено заявление с вх. № 02-2012-8154 с
искане за вписване на пристъпването към изпълнение върху цялото заложено имущество - 51 680 352 обикновени поименни
безналични акции с право на глас, представляващи 47% от капитала на „П.“ АД, за
вземане в размер на 60 000 000
лева. По това заявление не е извършено вписване, а с писмо изх. №
01-2013-3659/10.12.2013 година „Ц.“ АД уведомява „К.“ АД във връзка с постъпилото заявление за пристъпване към изпълнение,
че ЧСИ М.П. е започнал процедура по
изпълнение върху процесните безналичните
акции и с разпореждане № 02-2013-7956
/02.12.2013 година „К.“АД е присъединен по изпълнителното дело като взискател в
качеството си на заложен кредитор. От
удостоверение на Централния депозитар на стр. 90 от първоинстанционното дело е
видно, че върху процесните безналични акции е вписан запор по искане на ЧСИ още на 02.07.2012 година под
№ 5195 . На 14.11.2013 година е вписан особения залог по процесния договор със
заложен кредитор „К.“ АД под № 5847 и на
02.12.2013 година под № 5867 е вписано пристъпване към изпълнение на запор № 5195, наложен от ЧСИ. Последното вписване в Централния депозитар,
за което са представени доказателства по делото / стр. 323/, е вдигането на запор № 5195, което е извършено на 02.12.2013
година под № 5868.
От данните по делото е видно, че изпълнението върху
безналичните акции, предмет на процесния договор за особен залог, е извършено в
хода на изпълнително дело № 3045, към което са присъединени и изпълнителни дела
3044, 3043 и 3042, всички от 2013 година на ЧСИ М.П. с рег. №**. Тези изпълнителни дела са с длъжник „П.Х.“ АД и първоначален взискател „У.“ АД въз основа на издадени заповеди за
изпълнение и изпълнителни листове, подробно изброени в изготвеното от ЧСИ
уведомление по чл. 145 от ЗППЦК изх. №
164148/05.12.2013 година / стр. 93 от първоинстанционното дело/. Установено е по делото, че вземането на „У.“
АД е прехвърлено в хода на
изпълнителното производство с договор за цесия от 20.11.2013 година на „К.“ АД, която е конституирана като взискател
на мястото на „У.“ АД. Наред с
качеството си на взискател за придобитите с договора за цесия вземания, по
цитираното изпълнително дело „К.“ АД участва и като заложен кредитор по
процесния договор за особен залог с „П.Х.“ АД. От доказателствата по делото се
установява, че на 28.11.2013 година по изпълнителното дело е подадена молба вх.
№ 50884 от „К.“ АД на основание чл. 459 ал. 2 от ГПК – за присъединяване по
делото в качеството на заложен кредитор поради насочване на изпълнението върху
предмета на обезпечението, в случая на акциите по договора за особен залог. На същата дата „К.“ АД е сезирала ЧСИ и с
молба вх. № 50883/28.11.2013 година за насочване на изпълнението върху
притежаваните от длъжника безналични акции
от капитала на „П.“ АД. При тези молби ЧСИ изпраща на 29.11.2013 година уведомления до Централния
депозитар, че на основание чл. 516 ал. 7 от ГПК пристъпва към изпълнение върху акциите на „П.Х.“ АД от капитала на „П.“
АД и иска вдигането на запора върху тях. На 02.12.2013 ЧСИ уведомява Централния
депозитар за конституирането на „К.“ АД като присъединен взискател в качеството му на заложен кредитор по
процесния договор за особен залог. Пристъпването
към изпълнение е вписано в Централния депозитар на 02.12.2013 година с номер
5867. Продажбата на акциите е възложена на „К.“АД в качеството на инвестиционен
посредник. Сделката е сключена на борсовия пазар на на 02.12.2013 година, с вальор на прехвърляне и на плащане
04.12.2013 година. Общата получена сума от продажбата на всички акции е
103 502 484,37 лева / стр. 91/. На 05.12.2013 година с получената сума ЧСИ погасява с протокол задълженията
по изпълнителното дело, като задържа сумата от 61 336 700 лева, включваща
60 000 000 лева главница, законна лихва и разноски за юрисконсултско
възнаграждение за „К.“ АД в качеството
на заложен кредитор / стр. 92/. От
протокола за погасяване на стр. 98 от първоинстанционното дело е видно, че
задържаната сума е изплатена на „К.“ АД на 10.12.2013 година въз основа на
представеното заявление за вписване на пристъпване към изпълнение вх. № 02-2013-8154/10.12.2013 година, което беше обсъдено от съда по-горе.
Обсъдените
доказателства налагат извода, че
„К.“ АД в качеството си на кредитор на „Н.П.“
ЕООД по рамков договор лимит за издаване
на банкови гаранции и акредитиви от 20.09.2013
година и анекса към него от 30.10.2013 година е получила напълно вземанията си
по договора чрез продажбата на акциите на „П.Х.“АД от „П.“ АД, предмет на
договора за особен залог, извършена в
сроковете и по начина, описани по-горе.
По делото липсват данни за заличаване на залога
върху акциите в регистъра в „Ц.“ АД, в който се вписва залогът върху безналичните ценни книжа на основание чл. 18 ал. 1 от ЗОЗ.
Обсъдените по-горе удостоверения установяват само, че е заличен наложения от
ЧСИ през 2012 година запор върху акциите, въз основа на който е предприето и
извършено изпълнението в хода на изпълнителното производство. Фактът на
погасяване на обезпеченото с особения залог, учреден от „П.Х.“ АД чуждо задължение – това на „Н.П.“ ЕООД по
отношение на „К.“ АД, не води до
погасяване на правото на иск, по-конкретно
на иска по чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ, предявен от синдика в интерес на всички
кредитори на несъстоятелността на „П.Х.“ АД. Става
дума за специален иск, уреден в Търговския закон, имащ за предмет прогласяване по отношение на кредиторите на
несъстоятелността на недействителността на договор за особен залог, учреден от
длъжника като обезпечение на чуждо задължение, който може да бъде предявен от
синдика в преклузивния срок по чл. 649 ал. 1 от
ТЗ, независимо от това дали е започнало и проведено принудителното изпълнение по ЗОЗ.
Що се отнася до доводите за липса на правен интерес
за синдика от предявяване на иска, съдът намира, че за ищеца не съществува
задължение да обоснове изрично правния си интерес Става дума за уреден от специалния
закон иск, имащ отношение към масата на несъстоятелността и насочен към
охраняване интересите на кредиторите на
несъстоятелността, чието предявяване е сред правомощията на синдика съгласно чл. 649 ал. 1 от ТЗ, поради
което при наличие на предвидените в закона предпоставки за неговата
основателност правният интерес от предявяването му съществува. Съдът не споделя доводите във въззивната жалба на „Н.П.“ ЕООД /н./, че
правният интерес не можел да се обосновава с евентуални бъдещи последици от решението,
постановено по иска по чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ. За кредиторите на несъстоятелността на „П.Х.“ АД,
респ. за синдика е налице правен интерес да се прогласи
недействителността по отношение на тях на договора за особен залог, сключен от
длъжника за обезпечаване на чужди задължения.
Чл. 649 ал. 2 от ТЗ изрично овластява синдика да
предяви обусловените от исковете по чл. 649 ал. 1 / включително този по чл. 647
т. 4 от ТЗ/ осъдителни искове за попълване масата на несъстоятелността. Това е
аргумент за наличието на правен интерес за синдика от предявяването на
отменителния иск по чл. 647 т. 4 от ТЗ. Тази разпоредба на закона опровергава
становището, изложено във въззивната жалба на „К.“ АД, че предявяването на
осъдителните искове може да стане само от дружеството – длъжник, но не и от
синдика. Цитираното съдебно решение във
въззивната жалба – решение № 114 от 03.08.2009 година по т. дело № 644/2008
година на второ т.о. на ВКС е по друг въпрос и е постановено преди изменението
на разпоредбите на чл. 649 от ТЗ, включително преди съществуването на ал. 2 в
сегашния ѝ вид, обнародван в ДВ бр. 20/2013 година.
Какви точно осъдителни искове ще предяви
синдикът на основание чл. 649 ал. 2 от ТЗ за попълване масата на
несъстоятелността след прогласяване на относителната недействителност на
договора за особен залог по отношение на кредиторите на несъстоятелността и
срещу кого са въпроси, които нямат отношение към допустимостта на иска по чл.
647 т. 4 от ТЗ.
Голяма част от доводите, които са изложени в двете
въззивни жалби, касаят допустимостта и
евентуалната основателност на бъдещите действия и искове, които синдикът би
могъл да предяви. В този смисъл те са неотносими към спора по настоящото дело,
но за пълнота на изложението съдът ще ги обсъди.
Неоснователно
е позоваването и от двамата жалбоподатели на
разпоредбата на чл. 647 ал. 3 от
ТЗ като аргумент за недопустимост на иска по чл. 647 т. 4 от ТЗ поради
липса на правен интерес. Според тази разпоредба недействителността по този член
не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди
вписването на исковата молба. Установено е с доказателствата по делото, че продадените
в хода на изпълнителното производство акции
са придобити и са притежание на
трети лица - „А.“ АД и „К.“ ЕООД. Във въззивната жалба на „Н.П.“ ЕООД /н./ са цитирани и разпоредбите на чл.
138 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа, като според ал. 1 придобиването на ценни книжа
и други финансови инструменти на регулиран пазар от добросъвестно лице е
действително, независимо дали прехвърлителят е техен притежател, а според ал. 2
сключените и приети за регистрация сделки с финансови инструменти се
регистриран от „Ц.“ АД в централния регистър на ценни нижа независимо от
оспорвания и от предявени искове.
Въпросите за добросъвестността на третите лица биха имали
отношение към основателността на предявени срещу тях осъдителни искове,
но не и към тяхната допустимост, още по-малко към допустимостта на иска по чл.
647 т. 4 от ТЗ.
Следва да се посочи също, че по отношение на осъдителните искове
преклузивният едногодишен срок по чл. 649 ал. 1 от ТЗ, отнасящ се до исковете
по чл. 645, 646 и 647 от ТЗ и по чл. 135
от ЗЗД е неприложим. В този смисъл
неоснователни са доводите, че третите лица, притежатели на процесните
безналични ценни книги биха могли да отговарят само по искове по чл. 135 от ЗЗД, предявени в преклузивния едногодишен срок по чл. 649 ал. 1 от ТЗ.
Неоснователен е доводът за недопустимост на
предявения по делото иск поради това, че
сделките, сключени от „К.“ АД в
качеството на заложен кредитор при условията на чл. 311 от ТЗ с третите лица,
придобили процесните акции, не могат да бъдат предмет на исковете по чл. 646 и
чл. 647 от ТЗ. В случая предмет на предявения иск по чл. 647 т. 4 от ТЗ е договорът за особен
залог, сключен между длъжника „П.Х.“ АД и „К.“ АД като обезпечение на задължения на „Н.П.“ ЕООД.
Сделките по реализация на обезпечението между заложния кредитор и третите лица
– приобретатели действително не биха
могли да бъдат предмет на исковете по чл. 646 и чл. 647 от ТЗ, но това не се
отразява на допустимостта на предявения по делото иск с правно основание чл. 647 т. 4 от ТЗ с оглед обсъдените по-горе възможности за предявяване на обусловени от исковете по
чл. 649 ал. 1 от ТЗ осъдителни искове,
свързани с попълване на масата на несъстоятелността.
В жалбата на „Н.П.“ ЕООД се поддържа недопустимост на иска по чл. 647
т. 4 от ТЗ поради липсата на оспорване на вземането на „К.“ АД в хода на
изпълнителното производство по реда на чл. 439 от ГПК, както и с оглед на разпоредбата на чл. 433 ал. 4 от ГПК. И двете цитирани разпоредби нямат отношение към допустимостта на
предявения иск по чл. 647 т. 4 от ТЗ, чийто предмет е недействителността на
договора за особен залог, а не съществуването на вземането на „К.“ АД,
реализирано в хода на изпълнителното производство и правата на третите лица,
придобити въз основа на изпълнителните действия преди прекратяване на
изпълнителното производство.
По изложените съображения съдът намира за
неоснователни поддържаните във
въззивните жалби доводи за недопустимост на предявения в производството по
делото главен иск по чл. 647 ал. 1 т. 4 от ТЗ.
Що се отнася до основателността на иска, безспорно
е, че са налице предвидените в закона
предпоставки за неговото уважаване. Става дума за договор за особен залог,
сключен от длъжника „П.Х.“
АД /н./ като обезпечение на чужди задължения в едногодишен срок преди подаване
на молбата по чл. 625 от ТЗ, но не по-рано от датата на неплатежоспособността,
в каквато насока съдът изложи мотиви по-горе. Единственото възражение по
основателността на иска, което се поддържа във въззивната жалба на „Н.П.“ ЕООД,
е че не става дума за обезпечение на чужди задължения. То е неоснователно. „П.Х.“ АД и „Н.П.“ ЕООД са самостоятелни
търговски дружества, което е достатъчно, за да се направи извода, че с договора
за особен залог са обезпечени чужди задължения, т.е. такива, които не са на
притежателя на безналичните ценни книжа, върху които е учреден особения залог.
Дори да се приеме, че двете дружества са „икономически свързани лица“ по смисъла на § 1
т. 5 от ДР на Закона за кредитните институции, това не
променя извода, че става дума за два самостоятелни правни субекта – търговски
дружества, респ. че задълженията на „Н.П.“ ЕООД по отношение на „К.“ АД,
възникнали по силата на сключен между
тях рамков договор лимит за издаване на банкови гаранции и акредитиви са чужди за неучастващото като страна по този
договор и непоелото каквито и да било задължения по него търговско дружество „П.Х.“
АД. „Икономически свързани лица“ е термин, въведен от Закона за кредитните
институции за нуждите на осъществяваната от банките дейност и няма отношение
към статута на търговските дружества като самостоятелни правни субекти.
По изложените съображения съдът намира, че
предявеният главен иск по чл. 647 ал. 1
т. 4 от ТЗ е допустим и основателен.
Първоинстанционното решение, с което този иск е уважен, следва да бъде
потвърдено.
При основателност на главния иск съдът не дължи
произнасяне по допустимостта и основателността на предявените при условията на
евентуалност искове по чл. 646 ал. 2 т. 1 и чл. 646 ал. 2 т. 3 от ТЗ.
При неоснователност на въззивните жалби и като се
има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 649 ал. 6 от ТЗ жалбоподателите не са внесли предварително
дължимата държавна такса, такава следва да бъде присъдена с настоящото решение
в размер на 2% от цената на предявения иск – 60 000 000 лева, колкото
е цената на процесния договор за особен
залог. Общата дължима сума е 1 200 000 лева държавна такса. Тя следва
да бъде заплатена по равно от двамата въззивни жалбоподатели – по 600 000
лева, тъй като макар и подали
самостоятелни жалби в качеството си на ответници по предявения иск, те
защитават един интерес / чл. 72 ал. 1 от ГПК/.
По изложените съображения Пловдивският апелативен
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 418 от 26.08.2019
година, постановено по т. дело №
327/2017 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА „К.“ АД /н./, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***
и „ Н.П.“ЕООД /н./, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, да
заплатят в полза на бюджета на съдебната власт, държавна такса за производството пред
въззивната инстанция в размер на по 600 000 лева / шестстотин хиляди лева/ всеки един от
тях .
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.