№ 651
гр. София, 31.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ася Събева
Ралица Димитрова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231000500208 по описа за 2023 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „2С“ ООД срещу
решение от 21.11.2022г.на СГС, ГО, 13 състав, постановено по гр.д. №
5481/14г., с което са отхвърлени исковете му по чл.49 от ЗЗД и чл.49 от
ЗЗД във вр. с пар.6 от ЕКЗПЧ за обезщетение за имуществени вреди.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и противоречащо на материалния закон. Поддържа, че исковете
не са погасени по давност В депозирания отговор на исковата молба
Прокуратурата признава, че давността започва да тече от прекратяване на
наказателното производство. Съдът е разгледал възражението за давност въз
основа на твърдения, които ответникът не е навел и с които не е обосновал
възражението си, поради което е допуснал съществено процесуално
нарушение. Възражението за изтекла погасителна давност е бланкетно и
неконкретизирано. По съществото на спора съдът е пропуснал да обсъди
всички представени по делото доказателства и всички доводи и възражения
на страните в цялост. Поради това е достигнал до неправилния извод, че
исковете са неоснователни, ако не са погасени по давност. Жалбоподателят
поддържа, че отнемане в полза на държавата на предмета на контрабандата
1
съгласно чл.242, ал.6 от НК / ДВ бр.50/95г./, може да стане само, ако при
наличието на престъпление контрабанда. При липса на влязла в сила
присъда, не може да се приеме, че такова е извършено, поради което
отнемането на стоката от м/т „Батова“ е незаконосъобразно. При доказана
контрабанда, законът позволява отнемане в полза на държавата на предмета,
но не и продаването му по цени на дребно, както е направила прокуратурата в
случая. Въззивникът твърди, че е извършвал множество доставки на
„параксилол“. Има сключени договори, според които именно това вещество е
бил техен предмет, а не Бензин А-96. Дружеството е поискало стоката да му
бъде върната с цел рекламация. Налице е изрична телеграма от гръцкото
дружество- продавач, че е допусната грешка. Това отрича наличие на умисъл
за контрабанда. Съдът е съобразил, че при наличието на акт за установено
митническо нарушение незаконно задържане на стоки,
незаконосъобразността на задържането настъпва с прекратяването на
наказателното производство. Затова разбирането, че запорирайки стоките
прокуратурата е действала правомерно е несъстоятелно. Неправилен е
изводът, че той не би могъл да претендира обезщетение от наложения запор,
тъй като още преди него няма да може да изпълни, поради доставката на
бензин, а не на параксилол. При несъответствие на стоката с уговореното,
купувачът има право да иска замяна на вещта и няма право да задържи вещта,
а следва да я върне на продавача. Дружеството не е могло да го направи
поради наложения запор от прокуратурата. В решението не е коментиран
доводът, че наказателното производство не е водено в разумен срок и е
допуснато нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧ. Постановлението за образуване на
предварително следствие е от 19.04.1994г., с което е образувано следствено
дело № 329/94г. То е било прекратено на 08.03.1995г., което е отменено от
ОП- Бургас. През 2008г. в съда е внесе обвинителен акт срещу управителя на
дружеството. Производството е прекратено с определение от 07.04.2009г. на
ОС- Бургас, влязло в сила на 23.04.2009г. Наказателното производство е
водено повече от 15 години. Въззивникът счита, че са налице всички
предпоставки на деликтната отговорност. Сочи, че от действията на ответника
е претърпял имуществени вреди. Счита, че е налице пряка връзка между
двете. Ако не е бил наложен запор, то той би могъл да извърши рекламация
на товара пред „Евроил СА“ и би доставил на „Ямболен“ АД заявеното
количество параксилол.
2
Затова моли въззивния съд да отмени решението и да постанови друго,
с което да уважи исковете изцяло.
Прокуратурата в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание
чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита я за
неоснователна. Поддържа, че ищецът не е доказал противоправност в
действията й. Правилно е прието в обжалваното решение, че исковете са
погасени по давност.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с искове по чл.49 от ЗЗД. В исковата молба и
уточнението й от 09.10.2023г., направено пред САС, ищецът „2С“ ООД
твърди, че първоначално е било регистрирано като „С. и син“ ООД, а след
това е променило наименованието на „2С“ ООД. На 28.09.1993г. „С. и син“
ООД е сключило договор с „Ямболен“ АД за доставка на суровината
„Параксилол“. За периода 30.11.1993г. до 14.02.1994г. дружеството е
закупувало необходимите количества от „Нефтохим Бургас“. За доставката на
4 500 мт параксилол е сключил договор с „Евроил СА“- Гърция при цена
FOB рафинерия Аспропиргос от 207 щ.д. на м/т и начин на плащане- чрез
банкова гаранция през Македония трейс банк. Съгласно фактура №
21/30.03.1994г. до дружеството с транспорт моторен танкер „Батова“ е
изпратен параксилол в насипно състояние 4 562.499м/т с единична цена от
207щ.д. или общо 944 437,29 щ.д. На 03.04.1994г. е съставен приемно-
предавателен протокол за влизането на м/т „Батова“ в таймчартър между
корабособственика „ Параходство Български морски флот“ и чартьора „ С. и
син“ ООД. Договорената тайм-чартърна /наемна/ ставка за кораба за
периода 03.03.1994г. до 03.06.1994г. е 52, 40 щ.д. дневно или 472 500 щ.д. На
08.04.1994г. доставката на параксилол е изпълнена и с Митническа
декларация № 0202679/ 08.04.1994г. е деклариран внос на „Параксилол“ от
4 562.499 кг. с изпращач „Евроил Гърция“ и получател ищецът. Въз основа на
тази декларация са начислени мита и данъци в общ размер на 14 562 669лв.
На 15.04.1994г. е съставен Акт за установяване на митническо /валутно/
нарушение, тъй като от анализ на взетата проба от кораба е установено, че тя
отговаря на автомобилен бензин А-96. Прието е, че е нарушен чл.51 от ЗМ и
3
е образувана преписка № ЗМ-103/94г. С постановление № 4630/19.04.1994г.
на РП- Бургас е образувано сл.д. № 329/94г. за контрабанда в особено големи
размери и представляваща престъпление по чл.242, ал.1, б. „в“ и ал.4 от НК. С
Постановление № 4630/22.04.1994г. на РП- Бургас е наложен запор върху м/т
„Батова“ и товара му, състоящ се от 3 954 м.т. бензин А-96 и е разпоредено на
ДФ „Петрол“ да го разтовари и реализира товара. Постановлението за запора
е било обжалвано от ищеца и е потвърдено с Постановление №
776/02.06.1994г. на ОП- Бургас. Със заключително постановление от
23.02.1995г. на следовател при ОСС- Бургас е прието, че липсват данни за
извършено престъпление и на основание чл.221 от НПК сл.д. № 329/94г. е
прекратено. Бензинът е бил реализиран от ДФ „Петрол“ за 101 780 082 лв. и с
натрупаната лихва общата сума е 107 780 002лв. Тя е била депозирана в
Булбанк. С постановление № 4630/08.03.1995г. на РП- Бургас е прекратено
следственото дело и е разпоредено на Булбанк да предостави на „С. и син“
сумата от 107 780 083лв. С писмо № ПД-42/2008г. на ОП- Бургас в ОС-
Бургас е внесен обвинителен акт по сл.д. № 329/94г., с който управителят на
дружеството е обвинен в извършено престъпление по чл.242, ал.3 вр. с ал.1, б.
„б“ , вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл.2, ал.2 от НК. Било е образувано нохд №
191/2008г. С определение № R-42, произнесено в открито съдебно заседание
на 07.04.2009г. е прекратено производството по делото на основание чл.289,
ал.1 вр. с чл.24, ал.1, т.3 от НПК. Определението е влязло в сила на
23.04.2009г. Производството по делото е продължило повече от 15 години.
Това е нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС и държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и юридически лица. Във връзка с внасянето
на параксилол ищецът е осигурил средства за заплащането му чрез банков
кредит в размер на 775 000 щ.д. по договор с „Кредитна банка“ АД. Срокът за
ползване на кредита е до 25.03.1994г., краен срок за издължаване –
25.05.1994г. Уговорената лихва е 15 % на годишна база. За обезпечаване на
кредита банката е приела гаранция от 75 000 щ.д. и залог на закупения
параксилол. С допълнителни анекси банката е предоставила на ищеца кредит
в размер на 1 613 000 щ.д. и натрупана лихва до 08.03.1995г., датата на
превода от „Булбанк“, в размер на 236 087, 91 щ.д. Общата стойност на
разходите за закупуване на параксилол са 3 266 611, 52 щ.д. Дружеството е
претърпяло преки и непосредствени вреди, представляващи пропуснати ползи
от нереализирана печалба от 1 611 741, 82 щ.д., очаквана цена по
4
договорената с „Ямболен“ АД доставка, изчислена като разлика между
стойността по договора за доставка от 3 266 611, 52 щ.д. и реално получената
сума от изплатените 107 780 002, 79 лв., равняващи се на 1 654 869, 60 щ.д.
На 12.03.2001г. дружеството е изплатило кредита, но е заплатило и
допълнителна лихва за периода от 08.03.1995г. до 12.03.2001г. от 1 454 388,
33 щ.д. Тя също е пряка вреда от неправомерните действия на ответника.
Затова моли съда да го осъди да му заплати обезщетение за имуществени
вреди в размер на 1 611 741, 82 щ.д., в едно със лихвата за забава от
4 442 515, 95 щ.д. за периода от 08.03.1994г. до 15.04.2014г., както и
1 454 388, 33 щ.д.- обезщетение за имуществени вреди за неразглеждане на
наказателното дело в разумен срок, в едно със законната лихва за забава от
2 578 683, 04 щ.д. за периода 12.03.2001г. 17.04.2014г., в едно със законната
лихва до окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски.
Ответникът Прокуратура на Република България в депозиран писмен
отговор в срока по чл.131 от ГПК оспорва искове. Счита предявеният иск по
чл.2б от ЗОДОВ за недопустим, доколкото действията и бездействията на
Прокуратурата са се осъществили преди 15.12.2012г., когато тази разпоредба
не е била влязла в сила и е признато правота на ищеца за разглеждане на
делото в разумен срок. Искът е недопустим и поради обстоятелството, че
съгласно чл.8, ал.2 от ЗОДОВ преди да се предяви иск по чл.2б от ЗОДОВ
трябва да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди
по Глава Трета „а“ от ЗСВ. С исковата молба не са представени
доказателства. Искът е недопустим, тъй като е предявен от трето лице,
което не разполага с право на иск. Направено е възражение за погасяване на
правото на иск по давност. Оспорва иска като неоснователен. Ищецът не е
страна в наказателното производство и съставът на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС
не е налице. Няма допуснато нарушение на изискването за разглеждане и
решаване на делото му в разумен срок. Наказателното производство е
приключило на 23.04.2009г. с влязъл в сила съдебен акт. Към този момент
разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ не е съществувала в правния мир.
Претендираните вреди не могат да се свържат с каквито и да било действия
или бездействия на прокуратурата. От доказателствата се установява, че
гръцкият доставчик е допуснал грешка при товареното на закупената стока и
вместо химикалът параксилол е натоварил бензин А-96. Всички вреди, които
се претендират са от тази грешка. Прокуратурата не отговаря за вредите,
5
претендирани след внасяне на обвинителния акт в съда. Счита иска и за
недоказан. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на лихвата на основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД.
Не се спори, че ищецът разполага с правосубектност като търговец,
регистриран по ТЗ като ООД. С решение от 21.03.1996г. по ф.д. № 3741/90г.
на СГС, ФО е регистрирана промяна в правноорганизационната форма и
наименованието на „С. и син“ ООД в „2С“ ЕООД. Дружеството ищец
въпреки предприетата процедура за обявяването в несъстоятелност не е
заличен търговец- решение от 04.04.1996г. на СГС по гр.д. № 31/95г. С
Решение № 1550/09.08.2012г. по т.д. № 31/95г. на СГС, ТО, VI-11 състав
производството по несъстоятелност е прекратено.
Не се спори, че на 28.09.1993г. между „С. и син“ ООД и „Ямболен“ АД
е сключен договор да доставка на параксилол. По него ищецът е имал
качеството на продавач. Неразделна част от него е спецификация, подписана
от контрагентите. Във връзка с извършените доставки на същия химикал от
ищеца на „Ямболен“ АД е представена справка, изходяща от последното, за
периода от 30.11.1993г. до 14.02.1994г.
Във връзка с този договор „С. и син“ ООД е сключило с „ Евроил СА“,
Гърция договор за покупко- продажба на 4 500 мт параксилол за цена от 207
щ.д. за м/т. Договорено е, че плащането ще се осъществи чрез банкова
гаранция. Във връзка с този договор е издадена фактура № 21/30.03.1994г. на
стойност 944 437, 29 щ.д. за закупения параксилол. На 28.03.1994г.
„Евроил“, Гърция е наредило на гръцката рафинерия „Аспропиргос“ АД да
натовари моторен танкер „Батова“ с 5 400 м.т. параксилол за „С. и син“ ООД.
Не е спорно, че за разплащане с гръцкия доставчик ищецът е сключил
договор за банков кредит с „Кредитна банка“ АД от 18.02.1994г. за 775 000
щ.д. с краен срок за издължаване на кредита 25.05.1994г. Към договора за
кредит са сключени четири анекса. С тях се е променил размера на
отпуснатия кредит.
Във връзка с доставката „С. и син“ ООД е сключило договор за наем на
плавателен съд от 03.02.1994г. със собственика на танкер „Батова“ при
договорен наем на ден от 5 250 щ.д. Наемателят се е задължил да открие
неотменима банкова гаранция от 472 500 щ.д. в „Кредитна банк“ АД на
името на наемодателя. Към исковата молба са представени три броя платежни
6
нареждания във връзка с договора за наем. В полза на БМФ- Варна е
издадена банков гаранция за сумата от 472 500 щ.д., които ще бъдат
заплатени от „С. и син“ ООД в срок до 90 дни от получаването на танкер
„Батова“. Във връзка с договора за наем са издадени фактури от
26.05.1994г., 15.06.1994г. и 26.04.1994г., финален разчет от 15.06.1994г.
Безспорно е, че „С. и син“ ООД е подало митническа декларация, в
която е деклариран внос на параксилол, наливно – 4 562,499мт.
Не се спори, че с акт за установяване на митническо/валутно/
нарушение от 15.04.1994г. е установено, че на 10.04.1994г. при извършена
митническа проверка на танкер „Батова“, носещ товар параксилол, внасян от
„С. и син“ ООД е установено, че взетата проба от веществото отговаря на
изискванията за автомобилен бензин А-96. Съдържанието на танкера е било
натоварено на 18 ж.п. цистерни.
Във връзка с това с постановление за образуване на предварително
следствие на 19.04.1994г. е образувано сл.д. № 329/19.04.1994г.
Безспорно е, че с постановление от 22.04.1994г. на РП- Бургас е наложен
запор върху моторен танкер „Батова“ и е разпоредено на ДФ „Петрол“ да
извърши разтоварване, съхранение и реализация на бензина като сумите се
депозират до произнасяне на съда с присъда. Това постановление е
потвърдено с друго от 31.05.1994г. на ОП- Бургас. С последното е прието, че
запорът следва да се счита за вдигнат след пълното разтоварване на бензина.
Разпоредено е ДФ „Петрол“ да извърши разтоварването, съхранението и
реализацията му по цени на дребно за бензин А-96 с включен акциз и ДДС
към 15.04.1994г. Сумите да се внесат по депозит по сметка на републиканския
бюджет в Търговска банка- Бургас. Разтоварването на бензина да се извърши
най- късно до 03.06.1994г., включително.
Със заключително постановление за прекратяване на ОСС-Бургас от
23.02.1995г. е разпоредено сл.д. № 329/94г. да се изпрати на РП- Бургас за
прекратяване на основание чл.21, ал.1 от НПК.
С постановление за прекратяване на наказателно производство на РП-
Бургас от 08.03.1995г. сл.д. № 329/94г. е прекратено. С него е наредено
сумата от 107 780 002, 92 лв. в едно с начислените лихви да се предостави в
разпореждане на управителя на „С. и син“ ООД. Не е спорно по делото, че
от реализацията на бензина ищецът е получил сумата от 1 654 869, 60 щ.д.
7
Безспорно е, че с постановление от 02.11.1995г. на ОП-Бургас е
отменено постановлението от 08.03.1995г. С писмо от 29.07.2008г. в ОС-
Бургас е внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл.242, ал.3,
вр. с ал.1, б. „б“ вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл.2, ал.2 от НК срещу П. С. С., М. К. Н.
и И. П. И.. Въз основан на него е образувано нохд. № 191/2008г. С
определение № R-42/07.04.2009г. производството по делото е прекратено
поради това, че е изтекла абсолютната погасителна давност. Определението е
влязло в сила на 23.04.2009г.
Към отговора на исковата молба не са представени писмени
доказателства.
По делото е допусната счетоводна експертиза и е прието изготвено от
нея заключение. От него се установява размерът на допълнително платените
лихви за периода 08.03.1995г. до 12.03.2001г.- 1 474 550, 83 щ.д., законната
лихва за забава върху сумата от 3 253 736, 81 щ.д. за периода от 08.03.1994г.
до 15.04.2014г. и тя е 8 527 426, 82 щ.д.
Съдът кредитира заключението като компетентно, обективно и
безпристрастно.
СГС е отхвърлил исковете изцяло като е приел, че са погасени по
давност.
Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.
С оглед правомощията си съгласно ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на
ВКС и указанията, дадени в определение № 203/20.05.2021г. по ч.гр.д. №
4883/17г. на ВКС, III г.о., въззивният съд е оставил исковата молба без
движение с дадени конкретни указания на ищеца. С молба от 09.10.2023г. той
е отстранил нередовността й.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове
по чл.49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени от
неправомерни действия на Прокуратура на Република България,
произтичащи от наложен запор на 22.04.1994г. и иск по чл.49 от ЗЗД за
имуществени вреди от разглеждане на наказателното производство извън
разумен срок- чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС.
Въззивния съд се произнася служебно по валидността на
8
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по
правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с
изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна
норма.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е гаранционно – обезпечителна и за да
се ангажира трябва да са налице следните предпоставки: деяние- действие
или бездействие, то да е противоправно, вреда и тя да е причинена от лице,
на което е възложена работата при или по повод на изпълнението й и този,
комуто е възложена работата да има вина за причинените вреди.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма,
чиито фактически състав изисква установяването на определени
предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на
отговорността на възложителя на работата. В случая се претендира
ангажиране на отговорността на Прокуратурата. Възложителят може да се
освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата
не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако
вредата не е причинена при или по повод на възложената работа/ПП на ВС №
7/29.12.1958г./.
Ищецът извежда своята активна материална легитимация от твърдяно
деликтно поведение на Прокуратурата, която чрез своите длъжностни лица-
прокурори, е осъществила неправомерно/противоправно/ поведение, от
което за него са произтекли вреди. Противоправно поведение е всяко
действие или бездействие обусловено от волята на извършителя, което
нарушава установената в чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД забрана да не се вреди
другиму и накърнява правно защитимо имуществено или неимуществено
благо на друго лице. В случая деликтът е осъществен чрез действие,
изразяващо се в налагането на запор с постановление от 22.04.1994г. на
прокурор от РП- Бургас. На основание чл.154 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже елементите от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД.
За Прокуратурата , като пасивно материално и процесуално
легитимирана страна, за да се освободи от отговорност, подлежи на
доказване, че е изпълнила задължението си във връзка с налагането на
запора в съответствие със закона без да увреди ищеца. Тя може да ангажира
9
всички относими и допустими доказателства, които да обезпечат доказването
на нейните възражения и твърдения.
Пред въззивния съд са поставени за разглеждане въпросите за това
дали исковете са погасени по давност и за тяхната основателност.
В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за
погасяване на исковете по давност. И двата имат своето правно основание в
чл.49 от ЗЗД. Правото на иск може да бъде обусловено от давностен или
преклузивен срок, чието изтичане го погасява. Тъй като се погасява само
правото на иск, а не материалното субективно право изтичането на
давностния срок се явява като процесуална пречка-отрицателна процесуална
предпоставка, за съществуването и упражняването на правото на иск. Затова
преди да се разгледа спорът по същество, съдът е длъжен да се произнесе по
възражението за давност. Тя е общата по чл.110 от ЗЗД, а началният момент,
от който започва да тече е денят, от който вземането е станало изискуемо.
За вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от
извършването на деликта, ако деецът е известен-чл.114, ал.3 от ЗЗД, а ако е
неизвестен от деня на неговото откриване. По иска по чл.49 от ЗЗД за
имуществени вреди от наложения запор увреждащият е известен, а именно
прокурор от РП- Бургас, който по възлагане от ответника изпълнява своите
задължения. Поради това вземането за вреди от наложения запор на
основание чл.156, ал.4 от НПК от 1974г., отм./ във вр. с чл.316 от ГПК/отм./
започва да тече от момента, от който е потвърдено постановлението от
22.04.1994г., а именно с постановление от 31.05.1994г. на ОП- Бургас. Най-
късният момент, от който вземането за вреди е станало изискуемо е
03.06.1994г., когато запорът е вдигнат. В случая не може да се счита, че
давностният срок е започнал да тече от 23.04.2009г., когато е прекратено
наказателното производство. Запорът не е действал към тази дата, за да се
приеме, че с прекратяването той е станал противоправен и по -точно е
станало противоправно задържането на запорираната вещ. Установеният
бензин А-96 вместо веществото параксилол е бил реализиран на пазара по
цени на дребно, поради което съществуването на запора е било неоправдано.
Затова и в постановлението от 31.05.1994г. е посочено, че запорът следва да
се счита за вдигнат след пълното разтоварване на бензина. Като крайна дата
за това е посочена 03.06.1994г., включително. По делото няма данни и не се
10
твърди, че разтоварването на горивото е станало в по-късен момент. В случая
е налице хипотезата на чл.108, ал.3 от НПК/отм./, което предпоставя
невъзможност за връщането на бензина. Това не може да стане с
прекратяване на наказателното производство или с влязъл в сила съдебен
акт/присъда/, от който момент би настъпило задължението за връщане на
вещите, отнети като веществено доказателство. От тогава ще настъпи
неговата изискуемост и началото на погасителната давност. Тогава за ищеца
би възникнало правото да получи обратно иззетите вещи. / Р №
70/02.08.2021г. по гр.д. № 2401/20г., ВКС, IV г.о./ Такава хипотеза е
разгледал и ЕСПЧ по делото „Авенди“ ООД срещу България, където отнетите
движими вещи са били налични и са подлежали на връщане на собственика,
от когото са отнети, след като задържането им е станало незаконно. Има
хипотеза, когато вземането за обезщетение за вреди ще стане изискуемо и
преди приключване на наказателното производство, когато предметите,
иззети като веществени доказателства, могат да бъдат върнати на
собствениците им и това няма да затрудни изясняването на обстоятелствата
по делото- чл.108, ал.2 НПК/отм/, сега чл.111, ал.2 НПК . В този случай, ако
собственикът е поискал тяхното връщане и те не са му били предадени, а
задържането им не е оправдано от гледна точка на необходимостта им за
наказателното дело, то държането им би било незаконно и за притежателят
им ще възникне правото на обезщетение за вреди. Тогава моментът, от
който е следвало да се върнат вещите ще е този, от който е отпаднала
нуждата от задържането им като веществени доказателства и това ще е
началният момент на погасителната давност. Връщането на вещите в
наказателното производство може да стане и без искане на собственика на
иззетите вещи, а по инициатива на компетентния орган, ако нуждата от
задържането ми вече е отпаднала. Поради това следва да се счита, че искът
за обезщетение за имуществени вреди от противоправно наложен запор от
ответника е следвало да бъде предявен до 03.06.1999г. и към 17.04.2014г.,
когато е внесена исковата молба в съда, той е погасен по давност.
Поради това следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Акцесорната претенция за лихва за забава е неоснователна и също подлежи
на отхвърляне.
По иска с правно основание чл.49 от ЗЗД във вр. с чл.6, пар.1 от
11
ЕКЗПЧОС.
По правната квалификация на иска.
Материалноправната норма на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ има действие от
датата на влизането й в сила. От тогава и занапред, обезщетението за вреди от
забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на
ЗОДОВ- чл.8, ал.1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно
основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само, когато е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава Трета
"а" от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като
право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава Трета "а" от ЗСВ
имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са
приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от
шест месеца от постановяване на окончателния акт- § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ
(ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи- когато производството е
приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в
сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не
могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава Трета "а" от ЗСВ,
нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази
хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи,
които в нарушение на чл.6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок на
основание чл. 49 ЗЗД. /В този смисъл и решение № 579 от 10.12.2010 г. по гр.
д. № 377/2009 г. ІV г.о. и решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013
г. на ІV г.о. на ВКС, Р №12/27.01.2016г. по гр.д. № 4014/15г., ВКС, IV г.о. /
Отговорността на държавата за вреди чрез нейния субституент по реда на
общия закон -чл.49 от ЗЗД става изискуемо според чл.114, ал.3 от ЗЗД от
деня на извършването на деликта, когато деецът е известен, а когато е
неизвестен от деня на неговото откриване. Но за да е известен деецът е
необходимо действително проявление на увреждането, а това е моментът на
влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното
производство, респективно от влизане в сила на оправдателната присъда. От
този момент вземането за обезщетение за вреди става изискуемо и искът за
него следва да бъде предявен в петгодишния общ давностен срок по чл.110 от
ЗЗД. Не е спорно, че наказателното производство по отношение на
управителя на дружеството – ищец е било прекратено на 23.04.2009г., а искът
12
за имуществени вреди от забавено правосъдие е предявен на 17.04.2014г. Т.е.
не е погасен по давност. / Р № 70/02.08.2021г. по гр.д. № 2402/20г., ВКС, IV
г.о./ Неоснователно е възражението на въззивника, релевирано в жалбата, че
възражението за давност е неконкретизирано. То е правопогасяващо по своя
характер и е достатъчно да бъде въведено своевременно в процеса от
ответника, а именно с отговора на исковата молба, доколкото на основание
чл.120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. Няма изискване и не е
необходимо то да бъде конкретизирано, защото така както е направено е
ясно и разбираемо и се отнася за заявените с исковата молба претенции.
По този иск следва да се разгледа въпросът дали ищецът е активно
легитимиран да го предяви. При отговора трябва да се изхожда от
разпоредбата на чл.135 от ТЗ, според която като орган на дружеството с
ограничена отговорност е посочен неговият управител. Той осъществява
представителството на дружеството пред трети лица, вписва се в търговския
регистър, извършва от негово име правни и фактически действия.
Предприетите срещу него действия по наказателно дело рефлектират и върху
дружеството, което представлява. Не се спори, а и видно от внесения
обвинителен акт в ОС- Бургас е, че към наказателна отговорност е бил
привлечен П. С., който към този момент е бил управител на „С. и син“ ООД,
сега „2С“ ООД. С оглед на това следва да се приеме, че на дружеството
принадлежи правото да претендира имуществени вреди от разглеждане на
делото извън разумния срок. Разпоредбата на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС
предвижда, че всяко лице при решаването на правен спор относно негови
граждански права и задължение или основателността на каквито и да е
наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично
гледане на неговото дело в разумен срок. Тази разпоредба не въвежда
разграничение между това, кои лица имат право на разглеждане на делото в
разумен срок, поради което следва да се приеме, че е валидна както за
физически, така и за юридически лица. Всяко едно от тях има права и
задължения, които могат да бъдат предмет на правен спор. Според
практиката на ЕСПЧ има силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди. Тя се
отнася както до физически, така и до юридически лица. Неразумната
продължителност може да доведе и до имуществени вреди при
юридическите лица. По наказателни дела общата им продължителност
13
започва от момента, когато дадено лице, в случая управителя на дружеството,
е било привлечено като обвиняем за извършено престъпление или от който
лицето бъде съществено засегнато по друг начин от действия, предприети от
държавни органи в резултат на подозрение, че е извършило престъпление.
Крайният момент, към който следва да се извърши преценка за това дали
наказателното производство е приключило в разумен срок, е влизането в сила
на присъдата или акта за прекратяването му. Т.е. в продължителността се
включва и инстанционният контрол. В случая сл.д. № 329/94г. е започнало
на 19.04.1994г., по което управителят на дружеството е бил привлечен към
наказателна отговорност. Чрез него е било засегнато и юридическото лице,
което представлява. Ищецът, в молбата си от 19.10.2023г. уточнява, че след
08.03.1995г. делото е било водено в неразумен срок. Наказателното
производство е приключило на 23.04.2009г., когато е влязло в сила
определението за неговото прекратяване. Продължителността му е била 14
години, което е извън разумния срок за разглеждането му. От това ищецът
твърди, че е претърпял имуществени вреди и те са в причина връзка с
продължителния срок на разглеждане и решаване на наказателното
производство. В негова тежест е да докаже причинната връзка между
противоправните действия на ответника и претърпяната загуба, а именно
допълнително начислени лихви от „Кредитна банка“ АД по договора за
кредит от 18.02.1994г. В тази връзка е прието заключение на счетоводна
експертиза, която е установила начислената лихва за периода 03.03.1993г. до
12.03.2001г. Съдът приема, че по делото не е доказана причинната връзка
между допълнително начислените лихви, представляващи за ищеца
претърпяна загуба, и продължителността на наказателното производство.
Сключването на договора за кредит е във връзка с изпълнение на договорно
задължение от страна на дружеството за заплащане на определено
количество от веществото параксилол. Лихвата е цената на ползвания
паричен ресурс, на която кредиторът има право. Нейното начисляване
зависи от срока на връщането на предоставените парични средства и техния
размер. Кредитното правоотношение и наказателното производство в случая
нямат връзка помежду си. Не се спори, че кредитът е погасен на
12.03.2001г. Няма данни и твърдения, че последващото увеличаване на
размера му до 1 613 000 щ.д. е във връзка с наказателното производство. С
нарастването на размера на кредита се увеличава и размера на лихвата, която
14
се дължи. Допълнителната лихва, както твърди ищецът, е именно заради
увеличаване на главницата в сравнение с първоначалния й размер през 1994г.
и не е установена връзка, че това е станало заради наказателното
производство.
Поради това искът е неоснователен, както и акцесорната претенция за
лихва за забава.
Обжалваното решение трябва да бъде потвърдено поради изложените
правни изводи.
По разноските.
Поради изхода на спора пред въззивната инстанция на жалбоподателя
не се дължат разноски.
На ответника по жалбата се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300лв. При определянето му въззивният съд
съобрази, че пред него е извършено уточнение на исковата молба по реда на
чл.129 от ГПК, което е довело до изразяване на писмено становище на
ответника, депозиран е отговор по въззивната жалба, както и материалния
интерес.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.11.2022г.на СГС, ГО, 13 състав,
постановено по гр.д. № 5481/14г.
ОСЪЖДА „2С“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ул. „21 ви век“ № 17,
ет.4, ап.6 и със съдебен адрес гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 24, ет.3,
офис 14 чрез адв. Д. П. да заплати на Прокуратура на Република България,
гр. София, бул. „Витоша“ № 2 сумата от 300 лв. /триста лева/ разноски по
делото пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
15
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16