№ 7370
гр. София, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Г.А
при участието на секретаря Г.Х
като разгледа докладваното от Г.А Гражданско дело № 20221110162783 по
описа за 2022 година
Настоящото дело е образувано по искова молба, депозирана от И. Г. И.
срещу “*********************** (в несъстоятелност), с която е предявен
иск за обезщетение за причинени в резултат на трудова злополука
имуществени вреди, с правно основание чл. 200 КТ.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между
страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на
трудов договор от 24.04.1998 г., изменен с допълнително споразумение от
21.07.1999 г. и 15.08.2002 г., по силата на което заемал длъжността
„машинист на технологичен кран“. Навежда доводи, че на 04.06.2001 г. е
претърпял злополука, която е призната за трудова с Разпореждане №
1667/31.07.2001 г. Ищецът сочи, че претендира обезщетение за имуществени
вреди, представляващи пропуснати ползи в резултат на трудовата злополука
за периода от 01.12.2019 г. до 30.09.2022 г., включително (общо за 34 месеца),
представляващи разлика между неполученото от него трудово
възнаграждение и получените пенсии за инвалидност за същия период, а
именно в общ размер на 7007,70 лева, като претендира върху всяка една от
посочените главници и изтекла лихва за забава, чийто общ приблизителен
размер за периода от 01.12.2019 г. до 30.09.2022 г. определя в размер на 2000
лева. Предвид посоченото, моли съда да осъди ответника да заплати
обезщетение за имуществените вреди вследствие на трудовата злополука,
представляващи разликата между полученото възнаграждение и
възнаграждението, което би получил, ако беше продължил да изпълнява
посочената длъжност.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна,
в който се изразява становище за неоснователност на исковете. Релевират се
доводи, че трудовата злополука е недоказана, поради липса на Решение на
1
ТЕЛК, с което да се установи дали настъпилите увреждания имат траен
характер. На следващо място се прави възражение за изтекла погасителна
давност на вземанията на ищеца. Оспорва се претенцията по чл. 86 от ЗЗД,
доколкото се счита, че последната не представлява трудов спор и не следвало
да се предявява срещу дружество, обявено в несъстоятелност.
В срока за отговор, ответникът е поискал привличане на трето лице
помагач, а именно лицето причинило телесната повреда на ищеца – Ч. Д. Д.,
срещу когото е предявил обратен иск за сумата от 7000,70 лева. Твърди се, че
Д. е причинил процесното ПТП, в резултат на което лявата подбедрица на
ищеца била ампутирана. Твърди се, че било образувано наказателно
производство, при което Ч. Д. бил осъден за извършено престъпление по чл.
343а, ал. 1, б „а“, вр. с чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.
В срока за отговор, ответникът по обратния иск е депозирал отговор, с
който оспорва така предявената претенция. Намира същата за неоснователна,
доколкото по делото не били представени Решение на ТЕЛК, от което да е
видно какъв е размерът на намалената трудоспособност на увреденото лице.
На следващо място се сочи, че ищецът по главния иск, въпреки намалената
трудоспособност би могъл да положи усилия и да намери подходяща работа,
от която да получава поне минималната работна заплата за страната.
С определение № 22503 от 27.06.2023 г. като трето лице помагач на
страната на ответника е конституиран Ч. Д. Д., срещу когото е приет за
съвместно разглеждане предявения обратен иск от
“*********************** (в несъстоятелност) за сумата от 7007,70 лева
главница и 2000 лева мораторна лихва, както и законната лихва от подаването
на насрещната искова молба до изплащането на сумата.
С протоколно определение № 10070 в проведеното на 10.04.2024 г.
открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение, чрез намаляване на
предявените искове за главница и мораторна лихва, същите следва да се
считат за предявени за сумата в размер на 6797,70 лева-главница, а искът за
мораторна лихва следва да се счита за предявен за сумата в размер на 1090,45
лева.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът
установи следното:
Предявеният иск е обоснован с доводи за наличие на трудово
правоотношение между страните, по силата на което ищецът заемал
длъжността „машинист на технологичен кран”, настъпила на 04.06.2001г.
злополука, която е призната за трудова, претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между
получената пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което би
получил.
Релевантните към предмета на доказване обстоятелства са наличие на
трудова злополука; причинени имуществени вреди; причинна връзка между
вредите и трудовата злополука.
Предявен е иск с правно основание чл. 200 КТ, за вреди, настъпили от
трудова злополука, поради което и на основание чл. 104, ал. 4 ГПК вр. с чл.
2
357, ал. 1 КТ делото е подсъдно на районен съд. (в т.см. постановеното по
реда на чл. 274, а;. 3 ГПК определение № 558 от 23.07.2012 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 243/2012 г., IV г. о., ГК).
Не се спори между страните, а и се установява от събраните писмени
доказателства- трудов договор № 722 от 24.04.1998г., че между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „машинист на кран технологичен“.
Не е спорно и обстоятелството, че на 04.06.2001г. на работното място на
ищеца е станала злополука, при която на път за работа ищецът е блъснат от
автомобил. С разпореждане № 1667 от 31.07.2001г., издадено от НОИ- ТП
София град, се установява, че декларираната злополука се приема за трудова
по чл. 55, ал. 2 КСО.
Конкретиката на случая сочи, че е налице злополука, призната по
надлежния ред. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има
двойствено значение- от една страна то представлява индивидуален
административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от
друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него
факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен
юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на правото.
Обстоятелството дали трайно намалената неработоспособност е под или над
50% е ирелевантно за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. В т.см. са
постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по гр. д. № 2487 за 2008 г. на
III г.о., гр. д. № 483 за 2009 г. на III го, гр. д. № 69 за 2009 г. на IV г.о, гр. д. №
855 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 1934 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 436 за 2009
г. на IV г.о., гр. д. № 29 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 354 за 2010 г. на III г.о.,
гр. д. № 1028 за 2010 г. на III г.о., решение № 477 от 4.04.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1444/ 2010 г., IV г.о., ГК, решение № 33 от 27.01.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 5146/2008 г., IV г. о., ГК, решение № 128 от 11.02.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 268/2009г., съгласно които ВКС е дал разрешение на поставения
материалноправен въпрос в смисъл, че „Вредите, понесени от работници/
служители вследствие трудова злополука или професионално заболяване,
довели до трайно намалена работоспособност под 50%, подлежат на
обезщетяване от работодателя на основание чл. 200 КТ”. Изменението на КТ
през 2004г. само е заменило понятието "инвалидност" с "трайна
неработоспособност над 50%", уеднаквявайки терминологията по КТ и КСО,
но тази промяна не изключва отговорността на работодателя за всички
причинени на работника вреди от трудова злополука или професионална
болест. В чл. 200 КТ е уредена безвиновната отговорност на работодателя за
причинени на негов работник или служител вреди от трудова злополука или
професионално заболяване, като законът не се интересува от причинителя и
неговата вина. Изложеното обуславя извод, че е налице първата предпоставка
на фактическия състав, регламентиращ отговорността на работодателя при
трудова злополука.
Наличието на първата предпоставка от фактическия състав,
регламентиращ отговорността на работодателя при трудова злополука налага
3
изследване на втората такава, а именно претърпени от ищеца вреди.
Съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, "Работодателят дължи обезщетение за
разликата между причинената вреда- неимуществена и имуществена,
включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване". Развитие на тази правна норма в контекста на
поставения въпрос са отговорите, дадени с решение № 492/19.07.2010 г. по гр.
д. № 1114/2009 г. на ВКС, III г. о., и решение № 548/6.12.2010 г. по гр. д. №
1119/2009 г. на ВКС, III г. о., с които е прието, че вредата трябва да се търси
като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или
служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение
и/ или пенсията по общественото осигуряване, тъй като само между тези
величини има причинно- следствена връзка, и разликата между получаваното
трудово възнаграждение, което би било получавано, ако не е налице
професионалното заболяване и възнаграждението за по- ниско платената
длъжност, следствие трудоустрояването. Размерът на обезщетението следва
да се формира от разликата между получаваното преди увреждането брутно
трудово възнаграждение от една страна и размера на обезщетението за
временна нетрудоспособност- ППВС 4/ 1968г.
С писмения отговор ответникът е релевирал възражение, че
отговорността му се ограничава до момента на постановяване на решението
за обявяването му в несъстоятелност, от когато трудовите правоотношения на
работниците и служителите подлежат на прекратяване. Конкретиката на
случая сочи, че с решение от 31.05.2010г. по т.д. № 95/ 2007г. по описа на
СГС, ТО, VІ- 2 състав, ответното дружество е обявено в несъстоятелност и е
постановено прекратяване на дейността му. Също така на основание чл. 714
ТЗ постановеното решение подлежи на незабавно изпълнение. С обявяване на
дружеството в несъстоятелност за същото възниква основание да прекрати
трудовите правоотношения на работниците и служителите. Прекратяването
обаче не настъпва по силата на закона, а е необходимо работодателят да
упражни правото си на уволнение. Ето защо правно релевантно за отпадане
отговорността на работодателя би било реалното прекратяване на трудовото
правоотношение с ищеца поради закриване на предприятието, от който
момент би отпаднала причинната връзка между намалената му
работоспособност и доходите, които не е могъл да реализира поради
пенсионирането. В случая обаче трудовото правоотношение на ищеца не е
прекратено на това основание.
Обезщетението при деликт може да компенсира и бъдещи вреди, когато
те произтичат от увреждането и тяхното настъпване е сигурно, а размерът им
- установим. При трудова злополука обезщетение за бъдещи вреди се дължи,
когато е доказана трайна нетрудоспособност на работника, настъпила в
резултат на трудовата злополука. Когато вредите за бъдеще време са
установими, т. е. увреждането има траен или необратим характер, това
обстоятелство може да бъде отчетено при определянето на размера на
обезщетението за неимуществените вреди, но когато в имуществената сфера
на пострадалия вредата ще настъпва периодично, обезщетението за
пропуснати ползи за в бъдеще се определя на периоди със законните
4
последици за забава от деня на падежа, до настъпване на промяна в
обстоятелствата, водеща до прекратяване или изменение на размера на
обезщетението. Същото важи и когато вредите настъпват в периоди, следващ
датата на подаване на исковата молба.
Имуществената отговорност на работодателя може да бъде ангажирана
за обезщетяване на пропуснати ползи от разлика над получаваната пенсия до
придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68
КСО. Дадените разяснения в т.6 от ППВС № 4 от 30.10.1975г. по гр. д. №
5/1975г., намират приложение и при действието на КТ. С тях се приема, че
крайният срок, в който може да се претендира разлика между заплащането
преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след
това пенсия е до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за
осигурителен стаж възраст. Това е така, защото именно поради увреждането
от трудовата злополука работникът е лишен от възможността да работи до
навършване на посочената възраст и търпи имуществени вреди от
лишаването му от тази възможност. Това е крайният момент, до който може
да търси имуществени вреди от разлика над получаваната пенсия по
общественото осигуряване. В тази насока са и решение № 216/09.06.2011 г. по
гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 463/14.07.2010 г. по гр. д.
№ 1009/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 606 от 01.12.2010 г. по гр. д. №
326/2009 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 413 от 19.03.2013 г. по гр. д. №
334/2012 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО и редица други.
По делото не се твърди, а и не се установява след изтичане на този срок
да е възстановена трудоспособността на ищеца и същият да може да престира
работната си сила.
От значение за отговорността на работодателя е обстоятелството, че
заеманата от ищеца длъжност "машинист на технологичен кран" вече не
съществува при работодателя, предвид констатациите на вещото лице и
доколкото същият не осъществява търговската си дейност. Също така следва
да се съобрази и обстоятелството, че работодателят не е заличен като правен
субект. Съгласно задължителните разяснения, дадени с решение № 216 от
09.06.2011 г., постановено по гр. д. № 718/2010 г. по описа на ВКС, ГК, ІV
ГО, в случаите, при които длъжността вече не съществува при работодателя,
то като база трябва да се вземе минималният осигурителен праг за съответния
период.
Съгласно изготвеното по делото заключение по приетата по делото
ССчЕ, която съдът възприема като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че сумата, която се получава като разлика между
възнаграждението, което би получавал ищецът за длъжността „машинист на
технологичен кран“ при ответника и получените от него пенсии и добавки, за
периода от 01.12.2019 г. до 30.09.2022 г. е общо в размер на 6797,70 лева.
Неоснователен е доводът на ответника, че при определяне размера на
дължимото обезщетение следва да си приспаднат получените от ищеца
социални добавки по ЗХУ. Правно релевантните величини, въз основа на
които се определя размера на дължимото обезщетение са посочени в чл.200,
5
ал.3 и ал.4 КТ, като социалните добавки не са сред тях. Ето защо
определените и изплатени суми за социални цели не следва да се приспаднат
от трудовото възнаграждение, което ищецът би получил, ако работеше по
трудово правоотношение при ответника.
Възражениетo за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Обезщетението за имуществени вреди се дължи от момента, от който то е
изискуемо, т.е. от момента, от който тези вреди се търпят реално. Законът не
установява общ тригодишен срок от датата на установяване на
професионалното заболяване, след изтичането на който да се считат погасени
всички претенции на пострадалия работник за получаване на обезщетение за
имуществени вреди. Установеното в чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ правило се
основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с
момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество, т. е. с
оглед на всички предпоставки, които следва да бъдат налице, за да възникне
правото на работника да го претендира.
Изложеното обуславя извод за основателност на иска за цялата сума от
6797,70 лева, поради което искът за главница следва да бъде уважен.
Основателността на иска за обезщетение за имуществени вреди
вследствие на претърпяната трудова злополука налага да бъде разгледан и
предявения в условията на евентуалност обратен иск срещу третото лице
помагач.
Съгласно нормата на чл. 54 ЗЗД лицето, което отговаря за вредите,
причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил.
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно-
обезпечителна и безвиновна. Той отговаря спрямо пострадалия работник или
служител в случай на трудова злополука, на основание наличието на трудово
правоотношение с увредения работник или служител, независимо дали
трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие,
непреодолима сила или действие на трето лице. Съгласно задължителната
съдебна практика- решение по гр. д. № 4161/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
решение № 395 от 10.10.2012г. по гр.д. № 1538/ 2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,
когато вредите от трудовата злополука са причинени от чуждо виновно
поведение от лице, което няма качеството на работник или служител при
същия работодател и съответно чл. 202 КТ не може да намери приложение,
след заплащане на обезщетението по чл. 200 КТ работодателят разполага с
регресно материално субективно право и иска по чл. 54 ЗЗД. Целта е
отговорността за вредите да бъде понесена от този, който ги е причинил.
В случая отговорността на прекия причинител на вредите е установена с
влязла в сила присъда. Съгласно нормата на чл. 300 ГПК влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С
оглед на това съдът следва да зачете нейното действие.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявения обратен
иск и неговото уважаване до размера 6797,70 лева, като за разликата до
6
пълнопредявения размер следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на предявения иск по чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже възникването на главното парични задължение, настъпването на
неговата изискуемост, както и размера на обезщетението за забава в размер на
законната лихва. Съдът приема за неоснователни наведените доводи от
страна на ответника, че искът за мораторната лихва е недопустим и делото в
тази му част следва да се прекрати. Съгласно Решение № 232 от 18.01.2024 г.
на ВКС, трето г.о., обезщетението за забава за плащането на обезщетение по
чл. 200 от КТ не съставлява самостоятелна претенция, доколкото е
обусловено от съществуването на главното задължение и следователно
предявеният иск попада в изключението по чл. 637, ал. 6, т. 2 от ТЗ. В
настоящия случай основателността на главния иск обуславя извода за
основателност и на акцесорната претенция. Съгласно изготвеното по делото
заключение по приетата ССчЕ се установява, че размерът на мораторната
лихва върху всяка просрочена сума помесечно, за периода от първо число на
месеца, следващ този, за който е дължимо възнаграждението до датата на
подаване на исковата молба в съда – 18.11.2022 г. е общо в размер на 1090,45
лева, поради което искът следва да бъде уважен в този размер, а за разликата
до пълнопредявения размер следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
Изходът от спора дава право на съдебни разноски само на ищцовата
страна (чл. 78, ал. 1 от ГПК).Съдебно-деловодните разходи, които се полагат
на ищеца, възлизат в размер на 2000 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение, съобразно представен по делото списък с
разноски.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът по насрещния иск
“*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ следва да заплати разноски на ответника Ч. Д. в
размер на 49,72 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно отхвърлената част от исковата претенция, съгласно представен по
делото договор за правни услуги /л.101/.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК, в тежест на “***********************
(в несъстоятелност), с ЕИК ************************ следва да бъдат
възложени разноски за държавна такса в размер на 315.53 лв. и 400лв. депозит
за вещо лице или общо 715.53 лв., които следва да бъдат заплатени в полза на
СРС.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК Ч. Д. Д., с ЕГН ********** следва да
заплати на държавна такса в размер на 315.53 лв., съобразно уважената част
от исковата претенция, която следва да бъде заплатена в полза на СРС
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА “*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
7
************************ да заплати на И. Г. И., с ЕГН **********, сумата
от 6797,70 лева (шест хиляди седемстотин деветдесет и седем лева и 70 ст.),
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи
се в пропуснати ползи за периода 01.12.2019 г.- 30.09.2022 г., вследствие
злополука, настъпила на 04.06.2001г., призната за трудова с разпореждане №
1667 от 31.07.2001г., издадено от НОИ- ТП София град, ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба- 18.11.2022 г., до
окончателното плащане на сумата, на основание чл. 200 КТ, както и сумата от
1090,45 лева ( хиляда и деветдесет лева и 45 стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода от първо число на месеца, следващ този, за
който е дължимо възнаграждение до 18.11.2022 г., на основание чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА Ч. Д. Д., с ЕГН ********** да плати на
“*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ сумата 6797,70 лева (шест хиляди седемстотин
деветдесет и седем лева и 70 ст.), на основание чл. 54 ЗЗД, както и сумата от
1090,45 лева ( хиляда и деветдесет лева и 45 стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода от първо число на месеца, следващ този, за
който е дължимо възнаграждение до 18.11.2022 г., на основание чл. 86 ЗЗД,
при условие, че “*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ плати посочената сума на И. Г. И., с ЕГН
**********, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над
уважения размер от 6797,70 лева до пълнопредявения размер от 7007,70 лв.,
както и иска за мораторна лихва, за разликата над уважения размер от
1090,45 лв. до пълнопредявения размер от 2000 лв.
ОСЪЖДА “*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ да заплати на И. Г. И., с ЕГН ********** сумата
2000,00 лева (две хиляди лева.), представляваща направени пред настоящата
инстанция разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА “*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ да заплати на Ч. Д. Д., с ЕГН **********, сумата
49,72 лв., представляваща направени пред настоящата инстанция разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА “*********************** (в несъстоятелност), с ЕИК
************************ да заплати по сметка на Софийския районен съд
сумата 715.53 лева, представляваща разноски в исковото производство, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, Ч. Д. Д., с ЕГН **********
да плати по сметка на Софийския районен съд, сумата от 315,53 лева,
представляваща държавна такса върху предявения обратен иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му пред Софийския градски съд.
Решението е постановено при участието на Ч. Д. Д. като трето лице
помагач на страната на ответника “*********************** (в
несъстоятелност).
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9