РЕШЕНИЕ
№ 228
гр. Пловдив, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20225300502832 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба с вх.№28190/28.10.2022г. депозирана
от С. Н. И., ЕГН **********, Н. Р. Н., ЕГН **********, Ж. Р. Р., ЕГН
********** и Н. В. Р., ЕГН **********, чрез процесуалния им представител
адв. Н. М. против Решение №2500 от 06.07.2022г. постановено по гр.д.
№346/2021г. по описа на ПРС, четиринадесети гр.с., с което се отхвърлят
предявените от С. Н. И., ЕГН **********, Н. Р. Н., ЕГН **********, Ж. Р. Р.,
ЕГН ********** и Н. В. Р., ЕГН **********, срещу Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство и
О., с адрес: гр. Пловдив, бул. ***, искове за ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Държавата и О., че С. Н. И., Н. Р. Н., Ж. Р.
Р. и Н. В. Р. са собственици на основание давностно владение на поземлен
имот с идентификатор 62858.501.584 по КК и КР на село Р., О., одобрени
със заповед № РД-18-34 от 06.03.2008г. на ИД на АГКК, адрес на имота: с. Р.,
ул. ***, площ от 1518 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 62858.501.936,
1
62858.501.1050, 62858.501.1584, 62858.501.935, 62858.501.575, 62858.501.938,
62858.501.1577, и на поземлен имот с идентификатор 62858.501.1584 по КК
и КР на село Р., О., одобрени със заповед № РД-18-34 от 06.03.2008г. на ИД
на АГКК, адрес на имота: с. Р., ул. ***, площ от 784 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, при съседи: поземлени имоти
с идентификатори 62858.501.1050, 62858.501.935, 62858.501.584. С
постановеният съдебен акт в полза на Държавата е присъдена сумата от
100.00 лева разноски в производството и в полза на О. е присъдена сумата
от 100.00 лева- разноски в производството. В жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност и неправилност на постановения съдебен акт, с
оплаквания за неправилна преценка на събраните по делото доказателства по
съображения подробно изложени в същата. Иска се отмяна на
първоинстанционния акт, като вместо това съдът уважи предявените искове.
Претендират се разноски направени пред първата инстанция, а пред
настоящата инстанция – разноски само за държавна такса.
Въззиваемата страна Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройство и О., оспорват жалбата и
наведените в нея доводи като изцяло неоснователни по съображения
подробно изложени в отговора. Молят да се потвърди първоинстанционния
акт като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски пред
настоящата инстанция, съгласно представения списък с направени такива.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните
по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен
интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което
се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана
по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК предявен от С. И., Н. Н., Ж. Р. и Н. Р. срещу
Държавата и О.. Ищците твърдят, че са собственици на имоти с
идентификатори 62858.501.584 и 62858.501.1584 по КК на с. Р..
Правото си на собственост основават на давностно владение изтекло в
полза на техния праводател Н. Р. Д., починал през 1986 г., легитимиращ се
с нотариален акт за придобиването на имота на основание давностно
2
владение от 1962г. Твърдят, че фактическата власт се упражнявала от
техния праводател двадесет години преди издаването на нотариалния акт до
края на живота му, а след смъртта му през 1986г. и от наследниците му.
Твърдят, че ответниците оспорват правата им, поради което за тях се
поражда правен интерес от установяване на правото им на собственост
върху процесният имот..
Ответниците оспорват исковете. Твърдят, че процесния имот е бил
собственост на Държавата и праводателят на ищците не би могъл да го
придобие по давност, предвид съществувалата забрана за това по отношение
на социалистическата собственост. Признават единствено, че полза на
праводателя на ищците Н. Р. Д. е било признато безвъзмездно право на
строеж, отразено в издадения акт за държавна собственост.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е
приел, че праводателят на ищците Н. Р. Д. е придобил безвъзмездно
отстъпено право на строеж върху държавното дворно място, но нито той,
нито наследниците му, са придобили имота по давност, предвид
съществуващата забрана затова в законодателството ни през годините..
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК, съдът намира,
че същото за валидно и допустимо.
Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да
бъде проверена правилността на решението, единствено по изложените
във възззивната жалба доводи.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства, поради
което съдът постановява акт си на базата на събраните такива пред първата
инстанция, като след преценката им, направи следните правни изводи:
Наследодателят на ищците Н. Р. Д. се е снабдил с нотариален акт
№***г. по обстоятелствена проверка, съгласно който му е признато правото
на собственост на основание давностно владение на дворно място с площ от
2308кв.м, съставляващо парцел VI, кв.71 по плана на с.Р., обл.Пловдив. Няма
спор между страните, че имотът предмет на нотариален акт от 1962г. е
идентичен с поземлен имот с идентификатор 62858.501.584 по КК и КР на
село Р., О., с площ от 1518 кв.м. и поземлен имот с идентификатор
62858.501.1584 по КК и КР на село Р., О., с площ от 784 кв.м.
3
Ищците твърдят, че техният праводател е владеел имота близо 20
години преди издаването на нотариалният акт от 1962г, т.е. началото на
давностното владение датира през 1942г. Между страните няма спор, че Н.
Р. е упражнявал фактическа власт по отношение на процесния имот до
смъртта си, а след неговата смърт фактическа власт се осъществява от
наследниците му.
От друга страна Държавата се легитимира като собственик на
процесния имот с Акт за държавна собственост №***г., който акт по своята
правна същност не създава права, а само удостоверява вече съществуващи
такива, но като официален документ се ползва до доказване на противното
с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства. /
Решение № 136 от 16.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., I г. о., ГК /.В
акта за държавна собственост е записано, че в полза на Н. Р. Д. е признато
безвъзмездно право на строеж, публикувано в ДВ бл.73/1964г.
Спорът пред настоящата инстанция се свежда до това – дали в полза на
наследодателят на ищците е изтекла придобивна давност, считано от 1942г.
до смъртта му през 1986, продължила след смъртта му и текла в полза
на наследниците му до 2020г., когато според твърдения на ищците, същите
случайно научават, че за процесните имоти има съставен акт за държавна
собственост. За да бъде отговорено на този въпрос следва да бъде
проследено законодателството ни през процесните години.
До приемане на Закона за собствеността през 1951г. е действал
Закона за давността, регламентиращ института на придобивната давност,
който е изисквал за придобиване на имот по давност, при добросъвестно
владение – 10 годишен срок, а при недобросъвестно – 20 годишен срок. От
1942г., в каквато насока са твърденията на ищците, до приемане на Закона
за собствеността през 1951г., не е изтекъл период от 10 години, поради което
не би могло да се приеме, че в полза на наследодателя им, е изтекла дори
кратката придобивна давност при добросъвестно владение. От друга страна,
от данните по делото би могъл да се направи обоснован извод, че
наследодателят на ищците е завладял държавно място. Индиция затова е,
представена извадка от стар регулационен план на с.Р. от 1932г., в която е
отбелязано, че имотът представлява дворно място, парцел 6, кв.71 –
общински, а в извадката от разписната книга на с.Р., представляваща „имотен
4
регистър на селото“ в графа собственост е записано, че имотът е собственост
на „селски народен съвет“, като за прецизност следва да бъде отбелязано, че
действащите по това време закони не предвиждат разграничение между
държавна и общинска собственост.
В чл.5 от Закон за опрощаване на задължения към държавата, е
регламентирано, че се опрощават задълженията на лицата, получили или
заели държавни дворни места за построяване на жилища в селата, на които е
признато право на строеж по Закона за уреждане правата на лицата, които са
заели или получили държавни дворни места. Освобождават се от
задължението да заплащат обезщетение лицата, получили или заели
държавни дворни места, на които е признато право на строеж по Указа за
ликвидиране отношенията по законите за уреждане собствеността върху
дадени или заети места за жилища на бездомниците. Съгласно чл. 6 се
признава безвъзмездно правото на строеж на лицата, заели без основание
държавни дворни места или получили такива места по различни закони - в
селата до 15 декември 1951 г. и в градовете до 15 ноември 1934 г., ако са ги
застроили до 1 септември 1956 г. и не са ги изплатили. Ето защо, имайки
предвид представеното удостоверение за признато право на строеж на
държавно дворно място, настоящият съдебен състав споделя направеният от
първоинстанционният съд извод, че наследодателят на ищците е завзел и
застроил празно държавно дворно място до 1956 г., без да има учредено право
на строеж, след което му е признато такова по силата на закона. По силата на
учреденото право на строеж, наследодателят на ищците е получил правото да
ползва и незастроената част от имота, което право същият е осъществявал до
смъртта си през 1986г.
Принципа за забрана на придобиване по давност на вещ е залегнал и в
редакция на разпоредбата на чл.86 на Закона за собствеността /ДВ
бр.31/1990г./ , съгласно която не може да се придобива по давност вещ, която
е държавна или общинска собственост. Настоящата редакция на
разпоредбата на ДВ бр.33 от 1996г., гласи, че не може да се придобива по
давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост, което
обоснова извода, че от влизане в сила на законовата разпоредба – от –
01.06.1996г. е започнал да тече давностният срок по отношение на вещи –
частна държавна или частна общинска собственост, който са завладени
преди влизане в сила на цитираната разпоредба. С приемането обаче на парг.1
5
от ДР на ЗС, в сила от 01.06.2006г. давността за придобиване на имоти –
частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022г. От
изложеното следва, че в периода от изменение на разпоредбата на чл.86
Закона за собствеността до приемането на парг.1 от ДР на ЗС, в сила от
01.06.2006г не е изтекъл 10 годишният давностен срок, необходим да бъде
придобит имота по давност.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че
процесният имот не е придобит по давност нито от наследодателят на
ищците, нито от ищците, поради което предявените искове се явяват
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Първоинстанционния съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод,
поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата
оставена без уважение като неоснователна.
Предвид изхода на спора на въззиваемите се дължат разноски пред
настоящата инстанция в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение за всеки един от тях.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2500 от 06.07.2022г. постановено по
гр.д.№346/2021г. по описа на ПРС, четиринадесети гр.с.
ОСЪЖДА С. Н. И., ЕГН **********, Н. Р. Н., ЕГН **********, Ж. Р.
Р., ЕГН ********** и Н. В. Р., ЕГН ********** да заплатят на Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство,
сумата от 100.00 лева разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА С. Н. И., ЕГН **********, Н. Р. Н., ЕГН **********, Ж. Р.
Р., ЕГН ********** и Н. В. Р., ЕГН **********, да заплатят на О., с адрес: гр.
Пловдив, бул ***, сумата от 100.00 лева- разноски във въззивното
производство.
6
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7