Р Е Ш Е Н И Е
№ 101 22.03.2018 г. гр. С.В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С. ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
двадесет и седми февруари Година 2018
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛА КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря СТОЙКА С. като разгледа докладваното от мл. съдия КЪНЧЕВ
въззивно гражданско дело № 1027 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
В
законния срок е постъпила въззивна жалба от П.М.К. чрез пълномощника – адв. С.Д.
– против Решение № 1230 от 16.11.2017 г., постановено по гр. дело № 3125/2017
г. по описа на Районен съд – С.с което са уважени предявените срещу нея искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 537, ал. 2 ГПК, отрицателен
установителен с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС.
Взема
се становище за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Неправилно първоинстанционният съд преценил, че ответницата не
владяла, а само държала процесния имот за период повече от десет години и не го
придобила по давност. Безспорно било установено, че П.К. е владяла целия имот,
а не само своята идеална част. Изложени са подробни съображения в тази насока. След прекратяването на брака
между въззивницата и С.К., процесният имот останал в състояние на обикновена
съсобственост. През изследваните десет години единствено П.К. се била грижила
за имота. Твърди се, че когато един от съсобствениците упражнявал фактическа
власт върху съсобствена вещ било възможно, като не се съобразява с правата на
останалите съсобственици, да владее изключително за себе си.
Моли
се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени. Молят се направените разноски пред
двете съдебни инстанции.
В
законния срок е подаден отговор на въззивната жалба от ищцата – Р.С.К. чрез
пълномощник – Т.К.. Взима се становище за неоснователност на жалбата. Неверни
били твърденията на ответницата за необоснованост на първоинстанционното
решение. Правилно съдът бил приел, че П.К. е само държател, а не владелец на
целия имот. Свидетелите по делото безспорно установили, че ищцата е живеела
заедно със съжителя си в посочения имот. Не било установено жалбоподателката да
е отблъсквала със свои действия владението на ищцата. Излагат се съображения в
тази насока.
Моли
се жалбата да бъде отхвърлена. Моли се и присъждане на направените разноски
пред настоящата инстанция.
Входирана
е въззивна жалба и от втория ответник по делото – М.С.К. – чрез адв. С.Д. –
против същото решение. Взема се становище за неправилност и незаконосъобразност
на последното. Приложеният нотариален акт № 43/2015 г. на нотариус П. И. бил безспорно писмено доказателство.
Оспорването на посочените в него факти не било доказано от ищеца. В решението
не било обосновано защо се приема, че обективираният с този акт договор за продажба
представлява недействителна сделка, при коя форма на недействителност и на
какво основание. Излагат се съображения в тази насока. Съгласно чл. 70 ЗС,
приобретателят следвало да се третира като добросъвестен владелец.
Моли
се първоинстанционното решение да бъде отменено, а всички искове, предявени
срещу този ответник – отхвърлени. Молят се и направените разноски по делото.
В
законния срок е подаден отговор на въззивната жалба от ищцата – Р.С.К. чрез
пълномощник – Т.К.. Взима се становище за неоснователност на жалбата.
Ответникът заявил, че оспорва изцяло обжалваното решение, а в петитума молел за
отмяна само на предявените срещу него искове. Правилно първоинстанционният съд
бил приел, че за първата ответница не е изтекъл предвиденият срок за придобивна
давност, то тя не била собственик на целия, прехвърлен с нотариалния акт имот.
Излага съображения в тази насока.
Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното дело –
потвърдено. Моли направените разноски пред въззивната инстанция.
След съвещание настоящият съдебен състав обсъди
изложените в жалбите и отговорите към тях становища, провери гражданско дело № 3125/2017
г. по описа на Районен съд – С.и намери за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в законния срок, от
процесуално леги-тимирани страни и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
т.е. са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите. Съдът
констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано изцяло и от двамата
ответници. Решението е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Съдът
приема за безспорни между страните фактите: С.С. К. и П.М.К. са сключили
граждански брак на 30.07.1962 г.; с делбен протокол от 03.10.1989 г.,
постановен по гр. дело № 757/1989 г. по описа на РС – С.С.К. е получил в дял І
3/8 ид. части от поземлен имот с идентификатор 68850.503.231, с площ от 325 м2
в гр. С., находящ се на бул. Л. – сега бул. М. М. К. – № ., съставляващ УПИ
ІІІ-3231, заедно с целия построен в имота самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68850.503.231.1.1, разположен на първи етаж, представляващ
апартамент; бракът на С.С. К. и П.М.К. е бил прекратен по взаимно съгласие с
Решение № 50 от 30.06.1992 г., като с прекратяването, съпружеската имуществена
общност се е трансформирала в обикновена съсобственост при квоти ½ за
всеки от съпрузите; на 12.12.2009 г. С.К. е починал, при наследници Р.С.К. и М.С.К.
– негови дъщеря и син;
От
Нотариален акт за собственост на недвижим имот № ., том ., рег. № ., дело № . от
.4 г. се установява, че нотариус П. И. , вписан под № 308 в регистъра на
нотариалната камара, е признал въз основа на обстоятелствена проверка П.К. за
собственик по давностно владение на 3/8 ид. части от поземлен имот с
идентификатор 68850.503.231, с площ от 325 м2 в гр. С., находящ се
на бул. Л. – сега бул. М. М. К. – № ., съставляващ УПИ ІІІ-3231, заедно с целия
построен в имота самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68850.503.231.1.1, разположен на първи етаж, представляващ апартамент.
В
Нотариален акт за продажба на недвижим имот № ., том ., рег. № ., дело № 23 от .
г., издаден от нотариус П. И. е
обективиран договор за покупко-продажба, с който П.К. е продала на сина си М.К.
целия процесен имот, като е запазила за себе си безвъзмездно и пожизнено
правото на ползване върху него.
Видно
от приходна квитанция № 183734/31.07.2012 г. на отдел „Местни данъци и такси“
към Община С., към тази дата данъчно-задължено лице е бил С.С. К.. След
неговата смърт, от представената квитанция № 30912/16.02.2016 г. на отдел
„Местни данъци и такси“ към Община С.се установява, че данъчно-задължено лице е
Р.С.К..
В
показанията си от 03.10.2017 г. свидетелят И. Й. Т.заявява, че се познава с
ищцата от 1994 г. и живее на семейни начала с нея от 2005 г. до този момент.
След края на 2005 г. двамата се преместили да живеят в апартамент на П. и С.К.,
находящ се в гр. С., кв. З.. В началото на 2006 г. заедно със С.К., свидетелят
започнал престрояване на мазето в процесния имот с цел да го пригоди за живеене.
Ремонтът траял до 2007 г. Част от него бил заплатен със средства на Р.К. – 4000
лева, придобити чрез заем. През 2007 г. И. Т. и Р.К. се преместили отново в
апартамента в кв. З.. През 2009 г. след смъртта на С.К., свидетелят и ищцата се
върнали в жилището, находящо се на бул. “М. М. К.“ № ., където живеели до 2012
г. След този момент продължавали да идват в имота на гости, включително и с
преспиване. П.К. никога не била забранявала на Р.К. да обитава процесния имот.
Отношенията между двете били прекрасни, нямало никакви поводи за подаване на
жалби.
От
показанията на свид. Донка Димитрова Гатева се установява, че ищцата е живяла в
процесния имот от 2006 г. до 2007 г., след което за известно време тя и И. Т.
се преместили в апартамента в кв. „З.“. В края на 2009 г., когато починал С.К.,
Р.К. и И. Т. се преместили обратно в имота, където живеели до средата на 2012
г. В имота живеели двамата, заедно с ответницата П.К., като имали достъп и до
първия етаж от къщата. П.К. спяла в една от стаите, а И. Т. и Р.К. – в друга.
В
показанията си свид. Г. Г. К.заявява, че живее с втория ответник М.К. на
семейни начала от 2014 г. През 2007 г. започнала редовно да посещава къщата,
включително и с преспиване. К. живеел в къщата, заедно с майка си и баща си.
Друг не е живеел там през този период. Не била виждала роднините на ответника
до 2009 г. Когато С.К. починал, И. Т. и Р.К. започнали да идват по-често. Към
момента на даване на показанията, в къщата живеели свидетелката и двамата
ответници. Когато ищцата и нейният съжител идвали на гости, спели в съборена
постройка, подобна на барака, разположена в двора. Свидетелката заявява, че не
знае Р.К. и И. Т. да са живеели в приземния етаж от къщата. П.К. винаги е
живеела в процесния имот. Ремонта на къщата, заплащането на сметките и битовата
поддръжка се извършвали от нея.
От
показанията на свид. Б. С. Т.се установява, че имота се състои от етаж и мазе.
След смъртта на С.К. ремонтите в него се извършвали от П.К.. Свидетелката
ходела често при П.К., но не знае дали Р.К. е живеела там. И. Т. не е извършвал
ремонти в къщата. В двора на имота имало барака или бунгало. В мазето на къщата
имало две стаи, като свидетелката заявява, че не знае дали има баня и тоалетна.
Къщата се поддържала и данъкът за нея се заплащал от П.. Свидетелката не знае
дали в избеното помещение е имало хладилник, спалня или мивка. Заявява, че
имало легло, маса, фотьойл, два-три стола, малка печка.
Въз
основа на така възприетите факти, съдът достига до следните правни изводи.
Чл.
68, ал. 1 ЗС определя владението като упражняване на фактическа власт върху
вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Владението като
фактическо състояние се състои от два елемента – фактическото държане на вещта
(corpus) и съзнанието за държанието ѝ като своя (animus).
Именно това съзнание отличава владението от простото държане – чл. 68, ал. 2
ЗС. Владението следва да бъде достатъчно ясно изразено в действителността чрез
действията на владелеца. Често обективно явление е ситуацията, при която едно
лице ползва и упражнява фактическа власт върху вещ, която е съсобствена между
това лице и други лица. В тези случаи съдебната практика е трайна и
непротиворечива – Решение № 566 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2009 г., I г. о., Решение № 4 от 20.02.2013 г. на ВКС по гр. д. №
418/2012 г., II г. о. и др. – че съсобственикът, които упражнява макар и
еднолично фактическата власт върху вещта, е владелец само за своята идеална
част от имота и държател за идеалните части на останалите наследници. В тези
случаи, за да придобие целия имот по давност, той следва да превърне с
едностранни действия държането му във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици, като при спор той носи
доказателствената тежест да установи т. н. преобръщане на владението. Поради
специфичния режим на вещта в съсобственост, се въвежда един по-висок стандарт
за обективиране на намерението за владение в действителността. Необходимо е
владелецът не само ясно, спокойно и явно да владее, но и да предприеме активни
действия, с които да покаже на всички, включително и на другите съсобственици,
че има намерението да държи цялата вещ изключително за себе си. В конкретния
случай не се спори от страните, че към момента на смъртта на С.К., П.К. е била
собственик и владелец на 6/32 ид. ч. от поземления имот и на ½ ид. ч. от
самостоятелния обект в сграда, докато Р. и М. К. са били собственици
респективно на 3/32 ид. ч от имота и ¼ ид. ч. от обекта за всеки от тях,
т.е. тримата са били съсобственици. Въпреки че след смъртта на С.К., П.К. не е
спряла да живее в процесния обект, нито от представените документи, нито от
свидетелските показания се установява, тя да е обективирала с действията си
намерение да се противопостави на намерението за владение на другите
съсобственици и да установи свое такова върху целия процесен имот – 3/8 от
поземления имот и целия самостоятелен обект в сграда. Тук не става дума за
установяване на владение чрез насилие, така че не се споделя посоченото във
въззивната жалба възражение, че такова не е необходимо. Демонстрирането на
намерението за владение става не чрез насилие, а чрез конкретни действия по
противопоставяне владението на останалите съсобственици. Такива действия П.К.
предприема през 2014 г., когато инициира производство по съставяне на
нотариален акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка, завършило
с издаването на Нотариален
акт за собственост на недвижим имот № ., том ., рег. № ., дело № . от .4 г. от
нотариус П. И. . Настоящата инстанция не споделя извода, заявен във подадената
от името на П.К. въззивна жалба, че след като тя единствена се е грижила за
целия имот през изследваните десет години, упражняваната от нея фактическа
власт представлява владение върху целия имот. Такова е налице едва от 2014та
година, но не и преди това. Следователно към момента на входиране на исковата
молба не е изминал изискуемият от закона десетгодишен период, за да се приеме,
че П.К. е придобила целия имот по давност. Посочените в жалбата действия –
битовото обслужване, строителните подобрения, направените плащания по
поддържането на вещта – поемани само от нея евентуално биха били признак за
явно владение спрямо всички трети лица и биха били достатъчни, ако тя е владяла
една изцяло чужда вещ, която не е била в режим на съсобственост. В случая
обаче, тя е действала като съсобственик на процесните вещи, така че тези
действия се възприемат по-скоро като действия по запазването на общата вещ,
отколкото като такива, които обективират владелческо намерение. Настоящата
инстанция счита, че имотът не е придобит по давност от П.К. и че Р.К. все още
притежава правото на собственост върху 3/32 ид. ч от съсобствения имот и ¼ ид. ч. от съсобствения обект.
Поради това положителният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен, а първоинстанционното решение – потвърдено в тази му
част.
Съгласно чл. 537, ал.
2 ГПК, както и разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 2012 г., по
т. д № 3 от 2012 г. на ВКС, констативния нотариален акт се издава в едностранно
охранително производство с участието само на молителя. В случай че този акт
засяга правата на трети лица, породеният гражданскоправен спор се решава по
исков ред. При евентуално уважаване на иска, издаденият акт се отменя или
изменя. На отмяна по този ред подлежат именно т.нар. констативни нотариални
актове, а не и тези, с които се обективират сделки, с които се изменя или
прехвърля право на собственост върху недвижими имоти. В случая предявеният от
ищцата иск за установяване правото на собственост върху 3/32 идеални части от
поземлен имот с идентификатор 68850.503.231, находящ се на адрес: гр. С., ул. “М.
М. К.“ № ., както и върху ¼ идеална част от целия намиращ се в него
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.503.231.1.1, разположен на
първи етаж без посочена квадратура, е основателен. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт
за собственост на недвижим имот № ., том ., рег. № ., дело № . от .4 г. на
нотариус П. И. трябва да бъде отменен за
така посочените идеални части. Първоинстанционното решение е правилно и следва
да бъде потвърдено в тази му част.
По
отношение на предявения отрицателен установителен иск с предмет установяването,
че П.К. не притежава право на ползване върху 3/32 идеални части от поземлен имот с идентификатор 68850.503.231,
находящ се на адрес: гр. С., ул. “М. М. К.“ № ., както и върху ¼ идеална
част от целия намиращ се в него самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68850.503.231.1.1, разположен на първи етаж без посочена квадратура, съдът
намира, че в производството по делото безспорно беше доказано от ищцата, че
ответницата П.К. не притежава право на собственост върху така посочените
идеални части от имотите. Поради това договорът, обективиран в Нотариален акт за
продажба на недвижим имот № ., том ., рег. № ., дело № 23 от . г., издаден от
нотариус П. И. , не поражда вещнопрехвърлителен ефект върху тези идеални части
от тях. Вещнопрехвърлителното действие на сделка, сключена с
нотариален акт, настъпва само тогава, когато праводателят е бил титуляр на
вещното право. Ако той не го притежава, то не настъпва и вещнопрехвърлителният
ефект на сделката, поради което и правата на трети лица не се засягат от
нейните последици, които в този случай са облигационни и относителни /само
между страните по сделката/- по аргумент от чл. 21 ЗЗД. Сделката, обаче, е
действителна и поражда права и задължения между страните така, както това е
уговорено. В този смисъл несъстоятелно се явява
възражението, посочено във въззивната жалба на ответника М.К., че съдът не бил
посочил на какво основание приема този договор за недействителна сделка. Никъде
в първоинстанцион-ното решение не е посочено, че сделката се приема за
недействителна. Напротив, тя е действителна и поради това този нотариален акт
не може да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Такива са и
указанията, дадени в цитираното тълкувателно решение. Сключеният между П.К. и М.К.
договор не обвързва Р.К. по отношение на притежаваните от нея идеални части.
Като част от правото на собственост, правото на ползване може да бъде
прехвърляно само в този размер, в който е притежавано от съответния субект. Известен
е принципът, че никой не може да прехвърли повече от това, което притежава,
т.е. налице е установяване, че П.К. не притежава право на ползване върху 3/32 идеални части от посочения имот с идентификатор
68850.503.231 и върху ¼ идеална част от целия намиращ се в него
самостоятелен обект с идентификатор 68850.503.231.1.1. Решението на РС – С.следва
да се потвърди и в тази му част.
Предявените искове с
правно основание чл. 108 ЗС също са доказани и основателни. По делото се
установи, че Р.К. е собственик на посочените идеални части от процесните имоти.
Като такава, тя има правото да иска предаване на владението върху тях от всеки,
който ги владее неправомерно. Безспорен е факта, че към момента на подаване на
исковата молба М.К. е бил владелец на 3/8 ид. части от поземления имот и на
целия находящ се в него самостоятелен обект в сграда, по отношение на две от
трите права, съставляващи правото на собственост, а именно – правото на
владение и на разпореждане. Правото на ползване, върху имотите, П.К. е запазила
за себе си, следователно се явява владелец по отношение на него. Доказано беше,
че и двамата ответници владеят притежаваните от ищцата идеални части от
процесните имоти без да имат основание за това. Фактическият състав, уреден в
чл. 108 ЗС е безспорно доказан, поради което и двата иска следва да бъдат
уважени, а първоинстанционното решение – потвърдено и в тези свои части.
Изразеното във
въззивната жалба на П.К. становище, че когато един от съсобствениците упражнява
фактическа власт върху съсобствена вещ и извърши подобрения на последната, е
възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици да владее
изключително за себе си, е принципно вярно. Не такъв обаче е конкретният
случай. Както вече се посочи, дори и П.К. да е имала такова намерение, то е
обективирано безспорно и спрямо всяко друго лице, едва с инициирането на
процедурата по чл. 587, ал. 2 ГПК през 2014та година.
Възраженията,
направени с въззивната жалба на М.К. за доказано негово качество на
добросъвестен владелец, не се споделят от настоящия състав. Чл. 70, ал. 1 ЗС
поставя наличието на няколко предпоставки, за да се приеме, че един владелец е
добросъвестен. Една от тях е владелецът да не е знаел, че праводателят му не е
собственик. От представените по делото доказателства безсъмнено се доказа, че
към момента на сключване на договора за покупко-продажба М.К. е знаел, че П.К.
е съсобственик на своите идеални части от имотите. Самият той е бил свидетел в
производството по издаване на констативния нотариален акт. Знаел е, че съсобственици
на поземления имот и етажа от къщата са ищцата, ответницата и той самият. Дори
да се приеме, че у него е било налице убеждение, че майка му е придобила имота
чрез давностно владение, това убеждение би се основавало единствено на
непознаването му на вещноправния режим в Република България. Известно е, че
незнанието на закона не извинява и на база така установените факти не може да
се приеме, че М.К. не е знаел, че придобива процесните вещи от несобственик и
че е бил добросъвестен владелец спрямо тях.
Всички тези изводи са правилно установени и от
районния съд, поради което ОС – С.се солидаризира с мотивите му, като препраща
към тях без да ги преповтаря на основание чл. 272 ГПК.
По отношение
на разноските, съдът счита, че с оглед оставянето на въззивните жалби без
уважение, сторените такива от въззивниците следва да останат в тяхна тежест.
Искането на въззиваемата страна, формулирано в отговорите и на двете жалби, да
ѝ бъдат присъдени разноските пред въззивната инстанция следва да се
уважи. Пред настоящата инстанция от пълномощника ѝ беше представен списък
за разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие № 103491,
където е посочено, че е заплатена сумата от 1200 лева в брой. Съгласно
указанията, дадени в ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., т. 1,
когато адвокатското възнаграждение е заплатено в брой, договорът е достатъчно
доказателство за извършването им и има характера на разписка. Т.е. разноските
са редовно заявени, доказани и следва да се присъдят в тежест на въззивниците.
В
заключение, ОС – С.намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Водим
от всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1230 от 16.11.2017 г., постановено по гражданско дело № 3125 по описа за 2017
г. на Районен съд – С., VІІІ граждански състав.
ОСЪЖДА П.М.К., ЕГН ********** и
адрес *** и М.С.К., ЕГН ********** и адрес *** да заплатят общо на Р.С.К., ЕГН **********
и адрес ***, сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева – разноски за водене на
делото пред въззивна инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд по реда на глава ХХІІ ГПК при наличие на основанията на
чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.