СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл.
съдия Миразчийскавъззивногражданско дело № 2740
по описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 282815 от 30.11.2017 г., постановено по гр.д. № 10502/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 63 състав, Ц. Д.Н., М.В.В. и Д. В.В. са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД лихва за забава за
периода от датата на депозиране на исковата молба до датата на плащането в
размер от по 0,43 лв. всеки върху две главници –от 14,58 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за топлоснабдяване
на имот на адрес: гр. София, общ. Люлин, ж.к. „******и 3,40 лв., представляваща
цена на услугата за дялово разпределение, както и за сумата от по 233,33 лв. всеки,
представляваща съдебни разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответниците Ц. Д.Н., М.В.В. и Д. В.В. частта, в която са
осъдени да заплатят законна лихва и разноски. Във въззивната
жалба се излагат доводи, че неправилно първоинстанционният
съд е определил размера на държавната такса в общ размер на 600 лв.
Аргументират, че не са били уведомени от ищеца за задължението си, тъй като не
са получили покана, нито фактура. Сочат, че са заплатили веднага след като са
били уведомени за задължението с получаване на исковата молба и считат, че не дължат
заплащане на съдебни разноски. Твърдят, че лихвата за забава са платили в
цялост, заедно с главницата и същото не е оспорено от „Т.С.” ЕАД.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевиранитевъззивни основания
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният по делото въпрос е свързан
единствено с това дали ответниците дължат заплащане
на законна лихва от подаване на исковата молба до плащането на задължението и
дали следва да заплатят на ищеца съдебните разноски.
СГС намира за неонсователно
възражението на ответниците, че са заплатили
законната лихва за забава. СРС е осъдил ответниците
на лихва за забава от депозиране на исковата молба до плащане на задължението и
е отхвърлил исковете за законна лихва за периоди, предхождащи исковата молба,
като несонователни поради плащане, което обствоятелство се установява от фискалния бон, приложен по
делото, на който се позовават въззивниците. В
материалите по делото няма доказателство за плащане на законната лихва от
депозиране на исковата молба до плащане наглавницата.
Неоснователно е и възражението на ответниците за недължимост на
съдебните разноски, направени от ищеца. По общото правило на чл. 78 ГПК
присъждането на разноски на страните се основава на вината на насрещната
страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни
действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на
закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда
правна сфера, като задължението за заплащане на разноски е задължение за
заплащане на понесените от съответната страна вреди.
Ако предявеният иск бъде отхвърлен като
неоснователен, се предполага, че ищецът виновно и неоснователно е заставил ответника
да направи разноски по делото – в този случай последният има право на разноски
(чл. 78, ал. 3 ГПК). Ако обаче искът бъде отхвърлен по причини извън вината на
ищеца, следва да се приеме, че последният има право на разноски. И това е така,
тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца, когато
искът е отхвърлен, защото след предявяването му ответникът доброволно е
изпълнил задължението си. Ето защо, осъщественото в хода на процеса плащане не
се отразява на отговорността за разноски на ответниците,
тъй като те са дали повод за спора /арг. чл. 78, ал.
2 ГПК/.
По делото не се спори и се потвърждава
от извършеното от ответниците плащане, че същите са
изпаднали в забава преди депозиране на исковата молба, поради което дължат
законна лихва от подаването й до погасяване на задължението. Съдът намира, че
не е необходимо ответниците да са получили фактура
или покана, за да изпаднат в забава и следователно те са дали повод за
завеждане на исковата молба и дължат съдебни разноски. Относно възражението на въззивниците за размера на държавната такса съдът счита, че
процесуалната норма на чл. 72, ал. 1, ГПК има действие за напред и първоинстанционният съд правилно е приложил законовата
уредба към момента на депозиране на исковата молба (21.02.2017 г.).
Съобразно обстоятелството, че правните
съждения, до които въззивната инстанция е достигнала,
изцяло съответстват на крайните правни изводи на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната
жалба – оставена без уважение.
При този изход на спора само ответникът по
жалбата /ищецът/ има право на разноски, но такива не се претендират.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 282815 от
30.11.2017 г., постановено по гр.д. № 10502/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63
състав в обжалваната част.
Решението в необжалваната част е влязло в
сила.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.