РЕШЕНИЕ
№ 198
гр. Попово, 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПОПОВО, XII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Маринела Г. Стефанова
при участието на секретаря Десислава Н. Банкова
като разгледа докладваното от Маринела Г. Стефанова Гражданско дело №
20223520100259 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.245 във вр. с
чл.128, т.2 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът – ПЛ. СТ. М. от с.Садина, общ.Попово, действащ чрез адв.Р.Р. от ТАК,
твърди в исковата си молба, че работел по трудово договор в ответното дружество от 2017г.
Твърди, че до средата на 2020г. редовно му било изплащано трудовото възнаграждение.
След това започнали проблемите, и от м.юни 2020г. до прекратяване на трудовото му
правоотношение със заповед №31/09.08.2021г. не му било изплащано трудовото
възнаграждение
Освен това работодателят му дължал и обезщетение за неползван платен годишен
отпуск, както следва: за 2018г.-10 дни, в размер на лв., за 2019г.-20дни, в размер налв., за
2020г.-20 дни, в размер на лв. и за 2021г.-12 дни, в размер на лв.
Въпреки разговорите с управителя на дружеството така и не му били платени тези
възнаграждения и обезщетение за неползван платен годишен отпуск. В тази връзка ищецът
подал сигнал до ИА „ГИТ“, като за извършената проверка бил уведомен с писмо от
06.10.2021г.
Счита, че тъй като това били парични задължения, ответното дружество му дължи и
лихва за забава
Предвид изложеното претендира за заплащане на трудови възнаграждения за м.юни
2020г. – лв., за м. август 2020г. –лв., за м.септември 2020г. – лв., за м.октомври 2020г. – лв.,
за м.ноември 2020г. – лв., за м.декември 2020г. – лв., за м.януари 2021г.-лв., за м.февруари
2021г.-лв., м.март 2021- лв., за м.юли 2021г.-лв. и за м.август 2021.-лв., или в посочен общ
размер лв.; за заплащане на лихва за забава върху неизплатените възнаграждения , за
периода от първо число на следващ месец до дата на завеждане на иска, в общ размер от лв.;
за заплащане обезщетение за не ползван платен годишен отпуск за 2018г.-10 дни, в размер
на лв., за 2019г.-20дни, в размер на лв., за 2020г.-20 дни, в размер на в. и за 2021г.-12 дни, в
размер на лв., или общо лв., и за заплащане на лихва за забава върху това обезщетение
1
считано от 10.08.2021г. до 11.04.2022г., в размер на лв., ведно със законната лихва върху
тези суми, считано от датата завеждане на исковете до окончателно изплащане на
задълженията.
В съдебно заседание исковете се поддържат така както са предявени чрез
упълномощен представител-адв.Р.Р. от ТАК. Претендират се и разноски
В едномесечния срок и по реда на чл.131 от ГПК постъпи писмен отговор от
ответника- “ Еко Садина” ООД, гр.Пловдив представлявано от Иван Неделчев Бакалски,
действащ чрез адв.Р.К. от ВАК, с който оспорва исковете по основание и размер. Счита, че
обезщетението за неползван платен годишен отпуск за 2018г. и 2019г. е погасено по давност.
Твърди, че имало данни, че ищеца за 2018г. е ползвал платен годишен отпуск в размер на 20
дни.
Редовно призован, за с.з. не се явява. От процесуалния представител на ответника е
депозирано писмено становище, в което по същество се поддържа депозирания отговор по
иска.
Съдът, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, прие за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, а и от приложеното трудово досие на ищеца се установява, че
ищеца на 26.06.2017г. постъпил на работа в ответното дружество, по силата на сключен
между страните трудов договор №2/23.06.2017г.
Съгласно този договор, ищеца започнал работа при ответника като „общ работник,
смесено растениевъдно и животновъдно стопанство”, до извършване на определена работа.
Уговорено било дневно работно време от 8 часа, при трудово възнаграждение – 460.00лв., с
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 6% за всяка
година трудов стаж при настоящия работодател/за всяка година трудов стаж на същата,
сходна или със същия характер работа. Уговорено било още възнаграждението да се
изплаща ежемесечно до 25-то число на следващия месец. Освен това страните са уговорили
основен платен годишен отпуск в размер на 20 дни, и срок на предизвестие при
прекратяване на трудовия договор за двете страни, който е месец.
В последствие с допълнително споразумение от 01.01.2018г. трудовото
възнаграждение на ищеца е променено на 510.00лв., както и срока на договора, който е за
неопределено време. На 01.01.2019г. е подписано ново допълнително споразумение към
трудовия договор между страните, с което е променено основното трудово възнаграждение,
което става 580.00лв., считано от 01.01.2019г., изплащано еднократно всеки месец. С
допълнителни споразумение от 01.01.2020г. и 01.01.2021г., страните са променили само
уговореното трудово възнаграждение, което за 2020г. е било договорено в размер на
610.00лв., а за 2021г. било в размер на 650.00лв.
Не се спори, че на 08.08.2021г., ищецът депозирал молба да бъде освободен от
работа, въз основа на която била издадена и заповед №31/09.08.2021г., с която ТПО с ищеца
било прекратено, считано от 09.08.2021г., на осн. чл.325, ал.1, т.1 от КТ-по желание на
работника. В тази заповед е посочено, че на работника следва да се изплатят следните
обезщетения: съгл. чл.224 КТ- за 2018г.-10 дни-302.55лв., за 2019-20 дни-605.09лв., за
2020г.-20 дни-605.09лв. и за 2021г.-12 дни-363.06лв.
От приложеният отговор, от ДИТ-Търговище, изх.№21071177/06.20.2021г., се
установява, че за нарушения на трудовото законодателство, ищеца е депозирал сигнал
против ответника. В тази връзка била извършена проверка от контролния орган, при която
било установено, че по ведомости, срещу подпис не били изплатени на ищеца следните
възнаграждения за м.юни 2020г. и от м.август 2020г. до м.юли 2021г., като на работодателя
бил даден срок за изплащането им до 27.10.2021г.. По отношение на неползвания отпуск,
ДИТ е установила, че за 2018г. има заявление за ползване на отпуск в периода от
2
02.07.2018г. до 28.07.2018г., съотв. заповед от 30.06.2018г. за ползването й. Други
документи свързани с платения годишен отпуск на ищеца-молби/заявления и заповеди, не
били установени. По отношение на посочените обезщетения в заповедта за прекратяване на
ТПО, е посочено, че срока за изплащането им е бил до 30.09.2021г., който срок не бил
изтекъл към момента на извършване на проверката.
С оглед установяване на всички факти и обстоятелства по делото, бе назначена
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. Е.Б. от гр. Попово.
В заключението си в.л. посочва, че от страна на ответника за целите на екпертизата
са представени ведомости за заплати за м.януари, февруари, март и юли 2021г., а за
2020г.се представени ведомости за м.януари, февруари, март, април, май и юли, като за
посочения исков период за 2020г. (м.юни и от м.август до м.декември) документи
установяващи изплащане на трудови възнаграждения на ищеца не били представени с
обяснението, че не могат да ги намерят.
Представени са справки от НОИ за начислени заплати за процесния период 2020г.и
2021г., както и банково извлечение за платени заплати на ищеца от ответника за месеците
април, май и юни 2021г., като същите били платени на 05.11.2021 г.
За периода м.юни 2020г.-м.декември 2020г. вещото лице описало начислените
възнаграждения на ищеца на база справка от НОИ, като относно обстоятелството дали са
изплатени експертизата не може да даде категоричен отговор, тъй като не са представени
документи удостоверяващи изплащането им.
В тази връзка вещото лице е изготвило два варианта за трудовите възнаграждения на
ищеца: 1-ви вариант- на база на представени от ответника ведомости за заплати, и 2-ри
вариант- на база справка от НОИ.
Съобразно първият вариант, вещото лице посочва, че трудовите възнаграждения са в
размер на 2055.22лв., отнасящи се за периода от м.януари 2021г. до м.юли 2021г. За
останалите претендирани месеци няма представени ведомости.
Съобразно втория вариант вещото лице посочва, че трудовите възнаграждения са в
размер на 5060.98лв., отнасящи се за целия исков период, като са посочени отработените
дни, брутното и нетно трудово възнаграждение. Освен това в.л. е посочило и брутното
трудово възнаграждение на ищцата за месеца предхождащ месеца на прекратяване на ТПО,
във връзка с претендираните обезщетения, което е в размер на 660.98лв. и чистото
възнаграждения-512.91лв.
По отношение на полагаемия годишен отпуск на ищеца, вещото лице приема, че
предвид липсата на представени документи, ищеца не е ползвал отпуск, така както е
отразено в заповедта за прекратяване на ТПО, и на тази база е изчислило дължимото се
обезщетение, което възлиза в размер на 1875.79лв. За 2018г. вещото лице е посочило, че във
ведомостите за заплати има начислен отпуск в размер на 20 дни, но тъй като за този период
имало само издадена заповед, но не и молба от ищеца, за ползването й, то счита, че
полагаемия се отпуск за този период е 20 дни, като е изчислило за 10 дни, така както е
посочено в заповедта, и така както е поискано от ищеца.
Във връзка с претенидираната от ищеца лихва за забава върху неизплатените трудови
възнаграждения, в.л. е изчислило същата,считано от 01-во число, на месеца следващ всяко
едно от плащанията до предявяване на исковата молба, като общия размер на това
обезщетение, съобразно двата варианта за трудовите възнаграждения са както следва: по 1-
ви вариант-209.99лв. , и за 2-ри вариант -656.60лв. Направило е изчисления и лихвата за
забава по отношение на обезщетение за неползван отпуск, считано от 10.08.2021г. до
11.04.2021г., която възлиза в общ размер на 127.66лв.
Заключението на вещото лице, макар и оспорено от ответника досежно лихвата за
3
забава, бе прието и приложено по делото, като съдът прие, че същото е обективно,
безпристрастно и компетентно изготвено.
С трудовото досие на ищеца, от страна но ответника е представена заповед без № от
30.06.2018г., с която на осн чл.155 от КТ, и молба без № от 30.06.2018г. е разрешено на
ищеца да ползва платен годишен отпуск от 02.07.2018г. до 28.07.2018г. вкл., в размер на 20
дни. Молба за ползване на този отпуск от ищеца не е представена. Представено е и
заявление от ищеца до работодателя, от 11.08.2021г., с която иска работната му заплата за
м.06.20г. частична, м.08.2020г. до м.08.2021г. да му бъде изплатена по банкова сметка.
Представено е извлечение от банковата сметка на ищеца, от което се установява, че на
05.11.2021г. работодателя му е превел сумата от 1530.21лв., като основание за превода е
посочено -РЗ за м.04,05,06.2021г.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По отношение на иска по чл.245 във вр. с чл.128, т.2 от КТ
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, съдът
намира, че предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение, е основателен и
доказан и като такъв, следва да бъде уважен.
Безспорно между страните е било налице трудово правоотношение, прекратено със
заповед на работодателя, неоспорена от ищeца. Съгласно чл.242 от КТ положеният труд по
трудово правоотношение е възмезден. Разпоредбата на чл.128 КТ регламентира основното
задължение на работодателя по трудово правоотношение да заплаща на работника или
служителя уговореното трудово възнаграждение, а чл.245 от КТ гарантира изплащането му.
Установено е, че работодателят е начислил трудовите възнаграждения на ищeца за м.
06,08,09,10, 11 и 12 на 2020г. и за м.01,02,03,07 и 08 за 2021г. Съдът приема за безспорно
установено, че ищецът добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения за процесния
период, тъй като ответника не е направил възражение относно това обстоятелство, поради
което същия дължи изплащане на трудово възнаграждение договорено между страните,
ведно със законната лихва. Трудовото възнаграждение за процесния период е било
изискуемо с оглед установеното в чл.270 КТ задължение в тежест на работодателя да
изплаща трудово възнаграждение авансово или окончателно всеки месец, доколкото не е
уговорено друго. Трудовото възнаграждение е било изискуемо и ликвидно, установено по
основание и размер.
Доколкото липсват представени ведомости за работни заплати, или други разходо-
оправдателни документи, от страна на ответника за определени месеци, съдът приема, че
дължимите трудови възнаграждения на ищеца следва да се определят по втори вариант от
заключението на в.л.- по справка от НОИ, доколкото това е официална справка за начислени
трудови възнаграждения на ищеца, подадена от самия работодател. Доколкото липсват
доказателства за изплащането им, то съдът приема, че същите не са изплатени, съотв. са
дължими от ответника. Това важи и за м.юни 2020г., за който месец, също няма представени
доказателства, че е изплатено част от дължимото възнаграждение. В тежест на ответника по
делото бе да докаже изплатени ли са трудовите възнаграждения, в какъв размер и кога.
Въпреки указаната му от съда доказателствена тежест, ответника не ангажира никакви
доказателства за това обстоятелство. Предвид на което съдът приема, че ответника не е
изпълнил задължението си по чл.128, т.2 от КТ, и не е изплатил трудовите възнаграждения
на ищеца, за визираните от него месеци за 2020г. и 2021г. В този смисъл съдът приема, че
същите се дължат на ищеца, и следва да осъди ответното дружество да му ги заплати.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че размерът на начисленото от ответника трудово възнаграждение на ищеца за
процесния период след приспадане на дължимите удръжки е както следва: за м.юни 2020г. –
4
479.03лв., за м. август 2020г. –481.87 лв., за м.септември 2020г. – 481.87 лв., за м.октомври
2020г. – 481.87 лв., за м.ноември 2020г. – 481.87 лв., за м.декември 2020г. – 481.87 лв., за
м.януари 2021г.-512.91лв., за м.февруари 2021г.-512.91лв., м.март 2021-512.91 лв., за м.юли
2021г.-516.49лв. и за м.август 2021.-117.38лв., или общо 5060.98лв., и същото, както посочи
съдът по-горе не е изплатено от работодателя. Съдът приема, че дължимите на ищеца
трудови възнаграждения следва да бъдат присъдени като чиста сума, а не като БТВ, тъй като
удръжките, които работодателя следва да направи за ДОД и ДОО са публично – правно
задължение към държавата и следователно размера им се приспада от общо начисленото на
работника брутно трудово възнаграждение, т.е. тези удръжки не са дължими като трудово
възнаграждение по смисъла на чл.128 КТ на работника.
Тъй като няма изменение на иска в тази част на ищеца следва да се присъди
претендираната от него сума в размер на 5060.24лв. Съдът установи, че е допусната
аритметична грешка при сборуване на тези възнаграждения от ищеца в ИМ, и всъщност
исковата претенция на ищеца е в общ размер на трудовите възнаграждения от 5060.24лв.,
вместо посочения от него общ размер от 5026.34лв.
Предвид така обсъдените доказателства съдът намира, че исковете за неизплатено
нетно трудово възнаграждение за м. 06, 08, 09, 10, 11 и 12 на 2020г. и за м.01, 02, 03, 07 и 08
за 2021г., се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени в пълен размер от
5060.24лв., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на
предявяване на иска – 11.04.2022г. до окончателното изплащане на задължението.
Следва да бъде допуснато и предварително изпълнение на решението в частта му за
присъдените трудови възнаграждения, на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК.
По иска по чл.224 от КТ.
Съобразно нормата на чл.224, ал.1 от КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.
Ищецът претендира, че за периода от 2018г. до датата на прекратяване на ТПО-
09.08.2021г. следва да му бъде изплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск
от 62 дни, което право му било признато със заповедта за прекратяване, и възлиза на сума в
общ размер от 1875.79 лв.
За тази сума и период е и заключението на в.л. По делото не бяха ангажирани
доказателства същият да е ползван от ищеца, въпреки направеното възражение от страна на
ответника за това, че отпуск за 2018г. е ползван от работника. Кодексът на труда въвежда
ред за ползването на отпуските, включващ изискване за писмена молба на работника и
заповед на работодателя (чл.173, ал.1 от КТ ). В случая обаче молба за ползване на отпуск за
2018г. от страна на ищеца не е представена. Представена е заповед за разрешаване, от която
обаче съдът не може да направи извод, че работникът реално е ползвал отпуск за тази
календарна година. Поради което съдът приема, че това възражение на ответника е
неоснователно.
Основателно е обаче възражението му, че за тази година правото на ползване на този
отпуск е погасено по давност, съотв. не се дължи обезщетение за него.
Съгласно чл.176а, ал.1 от КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от
причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В конкретния случай,
няма доказателства за това ищеца да е поискал отлагане на своя платен годишен отпуск за
2018г., поради което правото му на ползване, съответно правото му да получи обезщетение
за него е погасено по давност. Както вече бе посочено, в конкретния случай, правото за
ползване на платен годишен отпуск се погасява с изтичането на две години от края на
годината, за която се полага, тъй като ищеца не е поискал отлагане на ползването му. Или
5
правото на ищеца да ползва този отпуск е погасено на 31.12.2020г.
В този смисъл, с оглед направеното възражение на ответника, на ищеца не може да се
присъди обезщетение за неползван отпуск за 2018г., в размер на 10 дни. Този извод на съда
не може да се промени от това, че работодателя сам е вписал в заповедта за прекратяване на
ТПО, че дължи обезщетение за неползван отпуск за тази година, което безспорно
представлява извънсъдебно признание на дълг, и е основание за прекъсване на този срок,
съобразно нормата на чл. 116, б. "а" ЗЗД. Но принципното положение е че давност може да
бъде прекъсната с признаване на вземането, само ако бъде направено до изтичане на
давностния срок. В конкретния случай, както посочи и по-горе съда правото на ползване на
този отпуск е изтекъл на 31.12.2020г., а заповедта е издадена на 09.08.2021г., т.е. след
изтичане на давностния срок.
Не е погасено правото да се ползва отпуск за 2019 г. обаче, тъй като давността се
отброява от края на годината, за която се полага платеният отпуск (арг. чл.176а, ал.1 от КТ).
Тоест, възможността да се ползва платеният годишен отпуск за 2019г би се погасила едва в
края на 2021г. Същевременно, заповедта за прекратяване на ТПО е издадена на 09.08.2021г.,
поради което работодателят е признал правото за 2019г., и е прекъсната давността. В този
смисъл възражението на ответника, че и за тази година правото на отпуск е погасено по
давност се явява неоснователно, и обезщетение за неползването на 20 дни отпуск за 2019г.
се дължи от работодателя.
Що се касае до правото на отпуск за календарните 2020 г. и 2021г., то явно е, че към
момента на прекратяване на трудовия договор по силата на Заповед №31/09.08.2021г.,
правото да се ползва не е било погасено по давност, поради което и за тези години
работодателя дължи обезщетение, доколкото не са представени доказателства за това дали
същите ползвани от ищеца, съотв дали са платени от работодателя тези обезщетения.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че ищеца има право на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2019г., 2020г. и 2021г., в размер от 52 дни, който
съобразно изчисленията на вещото лице възлиза на сума в размер от 1573.24 лв.
Предвид гореизложеното, по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 1573.24лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 52 дни за 2019г.,
2020г. и 2021г., като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от
1875.79лв., за 10 дни за 2018г., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Върху
сумата 1573.24лв лв. следва да се присъди и законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда-11.04.2022г. до окончателното й изплащане.
По отношение на иска по чл.86 от ЗЗД
При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер
на законната лихва от деня на забавата, на осн. чл.86 от ЗЗД. Категорично от
доказателствата по делото се установява, че със забавяне на заплащане на дължимите
месечни трудови възнаграждение на ищеца, както и обезщетението за неползван отпуск,
ответното дружество като работодател следва да носи отговорност в размер на законната
лихва. Това е така, тъй като в трудовия договор е определен момента, в който трудовите
възнаграждения стават изискуеми, и съгласно чл.84, ал.1 от ЗЗД, не е необходимо
работникът да отправя нарочна покана до работодателя за изплащане на тези
възнаграждения, а последния изпада в забава с настъпване на съответния определен срок в
договора. Същото важи и за обезщетенията при прекратяване на ТПО, съобразно нормата на
чл.228, ал.3 от КТ.
Поради което съда счита, че към момента на предявяване на исковете ответника е бил
забава и дължи заплащане на обезщетение за забава както за неизплатените възнаграждения,
така и за неизплатените обезщетения. Въз основа на изложеното, иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД е
6
доказан по основание.
По отношение на размера за неизплатените възнаграждения съдът намира, че същия е
доказан в размерите, които се претендира.
В случая ответникът навежда възражения, че неправилно лихвата за забава се
претендира и е изчислена от в.л. от първо число на следващия месец, тъй като в трудовия
договор било уговорено, че възнаграждението следва да се изплаща до 25-то число на
следващия месец. Факт е, че в трудовия договор от 23.06.2017г., страните по делото са
договорили, че възнаграждението следва да се изплаща до 25-то число на следващия месец.
Впоследствие обаче с допълнително споразумение към този договор от 01.01.2019г.,
страните се договорили не само за промяна на размера на трудовото възнаграждение, но са
променили и начина му на изплащане, като изрично са уговорили, че същото ще се изплаща
еднократно всеки месец. Или от 01.01.2019г., страните са договорили, че дължимото се
трудово възнаграждение следва да се изплаща до 30/31 число на всеки отработен месец.
Считано от 01-во число на следващия месец, работодателя изпада в забава. В този смисъл
правилно ищеца претендира лихва за забава от 01-во число на следващия месец, като
съобразно заключението на в.л. лихвата за забава върху неизплатените трудови
възнаграждения, за периода от падежа на всяко плащане на трудовото възнаграждение-
първо число на следващ месец до 11.04.2022г възлиза в размер на 656.60лв.
Тъй като обаче ищеца претендира лихва за забава върху неизплатените му трудови
възнаграждения в размер на 652.87лв., то съдът намира, че тази сума следва да му бъде
присъдена, доколкото няма изменение на иска в тази част.
По отношение на лихвата за забава върху неизплатените му обезщетения за
неползван отпуск, съдът намира, както посочи и по-горе, че този иск е доказан по
основание.
По отношение на размера съдът намира, че на ищеца се дължи лихва за забава за
неизплатените обезщетения за неползван отпуск, установен и определени от съда в размер
на 1573.24лв., и то за периода от 01.10.2021г. до датата на предявяване на иска-10.04.2022г.
Това е така, съобразно нормата на чл.228, ал.3 от КТ, която постановява, че обезщетенията,
дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, като
след изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва.
В случая заповедта за прекратяване на ТПО е издадена на 09.08.2021г., и срока за изплащане
на признатите с тази заповед обезщетения за неползван отпуск е изтекъл на 30.09.2021г. От
01.10.2021г. работодателя е изпаднал в забава С помощта на он-лайн калкулатор
(www.calculator.bg) съдът изчисли, че дължимата лихва за забава, за периода от 01.10.2021г.
до 10.04.2022г. върху неизплатените обезщетения за неползван отпуск в размер на
1573.24лв., за 2019г., 2020г. и 2021г. е в размер на 83.91 лв., като за разликата над тази сума
до пълния претендиран размер от 127.66лв., за неползван отпуск за 2018г. и за периода от
10.08.2021г. до 30.09.2021г., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен
По разноските.
И двете страни са направили искане за присъждане на разноски, и съобразно изхода
на спора, и двете страни имат право на разноски съобразно уважената съотв. съобразно
отхвърлената част на исковете.
В конкретния случай обаче от страна на ответника не са представени доказателства за
сторени разноски по делото в т.ч. и за адвокатско възнаграждение, тъй като с отговора е
приложено само пълномощно да осъществяване на процесуално представителство по
делото, поради което такива не му се и дължат.
От страна на ищеца са представени доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 450.00лв. Съобразно уважената част на исковата претенция на
7
ищеца се дължат разноски в размер на 429.81лв., и тази сума съдът намира, че ответното
дружество следва да бъде осъдено да му заплати, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК
На основание чл. 78, ал.6 от ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати по сметка на ПпРС сумата 465.34лв., от които 315.34лв. - държавна такса за
предявените искове и 150.00лв. – възнаграждение на вещото лице по назначената съдебно-
счетоводна експертиза.
Водим от изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ на ПЛ. СТ. М., ЕГН **********, от с.С., общ.Попово,
обл.Търговище, ул.“Х.с.“ №СУМАТА лв. (ст.), представляваща дължими и неизплатени
трудови възнаграждения, след приспадане на законовите удръжки за м.06.2020г.,
м.08.2020г., м.09.2020г., м.11.2020г., м.12.2020г., м.01.2021г., м.02.2021г., м.03.2021г.,
м.07.2021г. и м.08.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
11.04.2022г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ на ПЛ. СТ. М., ЕГН **********, от с.С., общ.П., обл.Т.,
ул.“Х.А.“ № СУМАТА лв. (ст.), представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 52 дни за 2019г., 2020г. и 2021г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 11.04.2022г. до окончателното изплащане на задължението, като
ОТХВРЪЛЯ иска за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1875.79лв., за
10 дни неползван отпуск за 2018г.
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ на ПЛ. СТ. М., ЕГН **********, от с.С., общ.П. обл.Т.,
ул.“Х.с.“ № СУМАТА лв. (ст.), представляваща обезщетение за забава за периода от падежа
на всяко плащане на трудовото възнаграждение-първо число на следващ месец до
11.04.2022г.
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ на ПЛ. СТ. М., ЕГН **********, от с.С., общ.П.,
обл.Търговище, ул.“Х.А.“ № СУМАТА лв. (ст.), представляваща обезщетение за забава, за
периода от 01.10.2021г. до 10.04.2022г. върху неизплатените обезщетения за неползван
отпуск за 2019г, 2020г. и 2021г. в общ размер от лв., като ОТХВРЪЛЯ иска за разликата над
тази сума до пълния претендиран размер от 127.66лв., за неползван отпуск за 2018г., и за
периода от 10.08.2021г. до 30.09.2021г
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ на ПЛ. СТ. М., ЕГН **********, от с.С., общ.П.,
обл.Търговище, ул.“Х.А.“ № СУМАТА лв. (четиристотин двадесет и девет лева и 81ст.),
представляваща разноски по делото, съобразно уважената част на исковете, на осн.чл.78,
ал.1 от ГПК
ОСЪЖДА „ЕКО САДИНА” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление- гр. Пловдив, район Централен, ул. „Съборна“ № 2, представлявано от Иван
8
Неделчев Бакалски, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Попово СУМАТА
465.34лв. (четиристотин шестдесет и пет лева и 34ст.) – от които 315.34лв. - държавна
такса за предявените искове и 150.00лв. – възнаграждение на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ДОПУСКА предварително изпълнение на решението в частта му за присъдените
трудови възнаграждения, на основание чл. 242, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок, от връчването му на
страните, пред Търговищки окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Попово: _______________________
9