№ 577
гр. Враца, 29.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:М. Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова
като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело №
20241400500494 по описа за 2024 година
Въззивното производство е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София против Решение № 49/12.03.2024 г. на
Районен съд-Оряхово, постановено по гр. дело № 659/2023 г., в частта му, в която
предявените искове от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София по чл. 422 ГПК за
главница за сумата над 357,76 лв. до 1305,34 лв., както и за договорно възнаграждение в
размер на 519,53 лв., дължими на основание ДПК № *** срещу С. В. С., са били
отхвърлени.
В жалбата се твърди, че в посочената част решението на районния съд е
неправилно.
Жалбоподателят поддържа, че районният съд неправилно е заключил, че ДПК №
*** е нищожен, поради което С. В. С. следва да заплати само чистата главница по него.
Посочва, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания.
Счита, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент
на разходите и е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като страните са уговорили ГПР
в размер на 48.93 % и глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент от 41.00 %,
който отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. На следващо
място жалбоподателят счита за неправилно заключението съда, че длъжникът по ДПК № ***
не дължи претендираното от дружеството договорно възнаграждение, тъй като в
уговореното между страните ГПР не е включено възнаграждение за пакет от допълнителни
1
услуги. Твърди, че в качеството си на кредитор не създава задължение за потребителя при
сключване на договор за потребителски кредит, да сключи и споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, тъй като тази възможност на клиента се явява опционална
и е уредена в разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и ал. 2 и ал. 3 на чл. 10а ЗПК.
Поддържа, че в процесния договор за потребителски кредит изрично е посочено, че изборът
и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за получаване
на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия, поради което
разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от
общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР,
т.е. дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не следва
да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че
относително осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни
граници, може без затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от сключване на
договор за потребителски кредит, ведно със споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. Изтъква, че в своята съвкупност предоставената от него
преддоговорна информация не накърнява способността на потребителя да вземе търговско
решение, т.е. не е налице съществено изменение на икономическото му поведение. Счита, че
съдът неправилно и незаконосъобразно е направил прихващане на платени суми по договора
от дължимата главница. Посочва, че съгласно чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните части. С оглед на всичко гореизложено счита, че процесния договор,
както и клаузата за договорна лихва са действителни и че следва да бъдат присъдени
дължимите главница и договорно възнаграждение.
Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковете за
главница и договорна лихва в същата част. Претендира разноски за настоящето
производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна С. В. С., чрез пълномощника
й-адв. М. В. М. от АК - Пловдив, е постъпил писмен отговор. Посочва се, че правилно
Районен съд – Оряхово е обявил за нищожен процесния договор за потребителски кредит,
тъй като последният не отговарял на всички изисквания на чл. 22 ЗПК.
Развиват се доводи, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл.11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. В него била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Не
ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото била предвидена възможност и на възнаграждение за поръчителство. Не ставало
ясно защо има разлика в процентите на ГЛП и ГПР, доколкото ответната страна заявявала в
първоинстанционното производство, че в процента на ГПР не било включено
възнаграждението за поръчителство. Договорът бил недействителен поради заобикаляне на
2
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и поради неправилно приложен ГПР. Налице били
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до нищожност на целия
договор, тъй като чл.11, ал.1, т.10 ЗПК било част от задължителното съдържание на всеки
един договор за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК , нарушението му водело до нищожност на
целия договор за кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по –висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради
невключването на уговорките за заплащане на разходи в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното отношение. В случая
не била налице нито една от двете хипотези – нищожната клауза на процесния договор за
кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на
закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата, определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т.
10 ЗПК. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза за ГПР обуславяла недействителността на целия договор.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски.
По делото е депозирана и частна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-
гр.София, чрез юрисконсулт Е. К., срещу против постановеното по реда на чл.248 ГПК
Определение № 302/02.05.2024 г. Счита посоченото определение за неправилно и
незаконосъобразно. Неправилни били изводите на първоинстанционния съд, че размерът на
разноските не е прекомерен, доколкото същите били определени в съответствие с
материалния интерес, броя на предявените искове и фактическата и правна сложност на
спора. Счита, че следва да бъдат намалени присъдените разноски, тъй като не било налице
нито фактическа, нито правна сложност на делото, които да обосноват адвокатски хонорари
в размер на 590,40 лв. за заповедното и исковото производство на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. Присъденият размер бил необосновано висок и прекомерен. По делото не били
извършвани действия или разходи от страна на длъжника или нейния процесуален
представител, които да оправдавали разноски в посочения размер. В решението по делото
бил приложен единствено критерият за материалния интерес, но не и този за реално
извършените от адвоката действия по защита на ответника. Адвокатският хонорар не
следвало да бъде изчисляван и отделно за всеки предявен иск, тъй като се счита, че не
можело да става дума за повече от един иск в настощия казус. В случая се претендирала
сума, която била в резултат от неизпълнението по процесния договор. Главницата,
договореното възнаграждение и лихвите били част от задължението, възникнало на
основание сключения договор за потребителски кредит. Цитира се практика на ВКС. В хода
на делото не били събрани голям обем доказателства, които следвало да бъдат обсъдени,
провело се едно открито съдебно заседание, тоест било безспорно, че нямало никаква
фактическа сложност. Следвало да бъде съобразено приетото в Решения на СЕС – Решение
3
от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/2016 и С 428/2016, Решение от 05.12.2006 г. по
съединени дела С 94/04 и С 202/04. Счита се, че следва и можело да бъде определено
адвокатско възнаграждение под минимума по Наредбата за минималните размери за
адвокатски възнаграждения. Цитира се и Решение на СЕС по дело С438/22. Посочва се, че
присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на ответника по заповедното
производство е неоснователно и ощетяващо ищцовата страна. Следвало да се приеме, че в
полза на длъжника, на неговия процесуален представител в производството по чл. 410 ГПК
и чл. 417 ГПК не се дължали отделно разноски за подаденото възражение по чл. 414 ГПК.
Иска се уважаване на частната жалба и намаляване на разноските, възложени в
тежест на ищеца за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника,
съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения,
както и да се приеме, че за заповедното производство разноски не се дължат.
Постъпил е отговор на частна жалба от адв. М. В. М. от АК – Пловдив. Счита се, че
постановеното определение е правилно. Съгласно Решение на СЕС по дело С438/22 при
определяне на адвокатското възнаграждение, съдът бил органът, който определял неговия
размер, като същият следвало да бъде справедлив и обоснован. Цитира се практика на ВКС,
както и на окръжни съдилища, засягаща фактическата и правна сложност на делата и
определянето на размера на адвокатското възнаграждение. Видно от предоставените по
делото доказателства било, че във връзка с издадено от Национална агенция по приходите
удостоверение за регистрация по ЗДДС, адв. М. е регистрирано по ЗДДС лице. В цитирани
от последния съдебни актове на ВКС се приемало, че при присъждане на възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения за регистрираните по
ДДС адвокати, дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията за регистрираните по
ДДС адвокати. Предвид посочена правна норма, върху минимално дължимото според
Наредба № 1/09.07.2004 г. следвало да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза
на адвоката, съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е оказана
безплатна услуга, пир която адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл. 38, ал.
2 ЗАдв. Във връзка с размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство,
се посочва, че е приложима разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения. Цитира се Определение № 102/14.03.2022 г. по
ч.т.д. № 2481/2021 г. на ВКС, I отделение, която давала отговор на относимия за казуса
въпрос – приложима при представителство на длъжник в заповедното производство била
разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения по аналогия, съгласно която дължимото възнаграждение на адв. М. е в
размер на 400 лв. или 480 лв. с ДДС.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и
отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК, при което следва да бъде насрочено
4
открито съдебно заседание за разглеждането й.
Частната жалба също е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в
рамките на законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С жалбите и отговорите им страните не представят доказателства и не правят
доказателствени искания.
При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата
молба на ищеца.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав
обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изтъкнатите от
страните доводи, при което приема следното:
Районен съд- Оряхово е бил сезиран със заявление на "ПРОФИ КРЕДИТ България"
ЕООД, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК
против С. В. С. за следните суми: сумата 1305,34 лв., представляваща неплатена главница по
Договор за потребителски кредит № *** от 16.12.2021г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението до изплащане на вземането; сумата 519,53 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 24.11.2022г.- 24.11.2022г. , сумата
158,65 лв., представляваща законна лихва за периода от 24.11.2022 г. -29.08.2023 г., сумата
9,02 лв.,представляваща лихва за забава периода 26.01.2022 г. -24.11.2022 г.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№481/2023г. по описа на РС-
Оряхово, по което заповедният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.410 ГПК №292/30.08.2023г. в полза на "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД за сумите, посочени в заявлението, както и за сумата от 39,85 лв.държавна
такса и сумата от 50 лв.юрисконсултско възнаграждение.
Препис от заповедта е връчен лично на длъжника С. С. на 02.10.2023г. и в срока по
чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от същата против издадената заповед за
изпълнение.
След дадени указания, заявителят в срока по чл.415, ал.4 ГПК е предявил
установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 16.12.2021г. между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри: сума на кредита - 1700
лв., срок на кредита - 30 месеца, размер на вноската - 91,47 лв., годишен процент на
разходите - 48,89%, годишен лихвен процент - 41,00%, лихвен процент на ден - 0.11% и
общо задължение по кредита - 2744,06 лв. Посочва се, че по поискана и закупена услуга,
ответницата дължи още 510 лв. възнаграждение за закупена услуга "Фаст" и 1275 лв.
5
възнаграждение за закупена услуга "Флекси", с размер на вноската по закупените
допълнителни услуги – 59,50 лв. Сочи се също, че общото задължение възлиза на 4529,06
лв., общият размер на вноската на 150,97 лв., а датата на погасяване е 25-ти ден от месеца.
Според изложеното в исковата молба, неразделна част от договора за кредит са
общи условия, с които ответницата е предварително запозната, като на същата е представен
и Стандартен европейски формуляр. Съгласно чл. 4 от ОУ длъжникът дължал договорно
възнаграждение за изтегления кредит, което било предварително определено в погасителния
план. Страните се споразумели посоченото задължение да се разсрочи във времето и да се
погасява от клиента в рамките на погасителния план. Към датата на предсрочната
изискуемост неизплатеното договорна задължение от страна на длъжника било в размер на
519,53 лв., като се претендира от падежа на първата неизплатена вноска -24.11.2022 г. до
дата на предсрочната изискуемост -24.11.2022 г.
Твърди се също, че ответницата не е изпълнявала поетите договорни задължения и е
извършила само шест пълни и 1 частична погасителни вноски, като видно от извлечение по
сметка след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от страните в чл.12.3 от
ОУ на 24.11.2022 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за което
длъжникът бил уведомен.
Ответницата погасила сума в размер на 924,37 лв. С плащанията длъжникът
погасил част от задълженията по договора, от които по погасителен план 909,19 лв. Със
сумата от 5,18 лв. била погасена лихва за забава
Според ищеца, ответницата продължава да дължи сума в общ размер от 871,51 лв.,
включваща: главница от 413,26 лв., договорно възнаграждение от 66,06 лв., възнаграждение
за закупена услуга "Фаст" от 105,73 лв., възнаграждение за закупена услуга "Флекси" от
213,30 и лихва за забава в размер на 73,16 лв., което поражда за него интерес от търсене на
защита на правата си по съдебен ред.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответницата С. В. С., чрез
пълномощника и адв.М. М., с които се оспорват исковете като неоснователни и недоказани.
Сочи, че процесният договор е нейдействителен, ако в същия не е посочен
годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. В договора било
посочено, че ГПР е 48,49 % Липсвало уточнение какви точно разходи се включвали в
посочения процент. Посоченият лихвен процент, както и годишен лихвен процент 41 % не
било ясно как точно се съдържат и се изчисляват по отношение на ГПР. Отделно било
предвидено и възнаграждение по пакет от допълнителни услуги. С предвиждането за
заплащане на допълнителни услуги в размер на 1785 лв. се заобикаляла и разпоредбата на
чл. 19, ал.4 ЗПК Събирането на такива разходи било ча,ст от дейността по управление на
кредита и следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите. Поради
невключването на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на
ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
6
правоотношение. Процесният договор следвало да бъде обявен за нищожен и на основание
чл. 23 ЗПК да бъде върната само чистата стойност на кредита.
На следващо място се излага, че уговореният по процесния договор ГЛП от 41 %
противоречи и е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Цитира се съдебна практика.
В настоящия случай договорената лихва била в размер на 41 % годишно, към която следвало
да се прибави скритата лихва по формата на заплащане на пакет от допълнителни услуги,
чрез която щяла да се надхвърли с над 5 пъти законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави. Оспорва се като нищожна клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречие с добри нрави.
Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски по заповедното и
исковото производство.
Иска да бъдат отхвърлени претендираните искови претенции като неоснователни и
недоказани. Претендират се разноски в заповедното и исковото производство.
При така подадените искова молба и отговор, с обжалваното решение Районен съд -
Оряхово е отхвърлил предявените искове като неоснователни и недоказани. Приел е, че
договорът за кредит е недействителен, тъй като не отговаря на императивните изисквания
по чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, поради което по този договор и на осн.чл.23 от ЗПК ответницата
дължи връщане единствено на чистата сума по кредита. Страните не спорели, че по
договора са извършени плащания от ответницата в размер на 924,37 лв. и в този случай
заплатената сума следвало да се отнесе изцяло към получената чиста стойност по кредита
към падежиралите вноски към датата на решението – до 25.02.2024 г., доколкото районният
съд е намерил, че процесният договор е недействителен. Дължима оставала само единствено
претендираната главница и то до размер от 357,76 лв. Върху посочената сума следвало да се
присъди и законна лихва за периода от датата на подаване на заявлението -29.08.2023 г. до
изплащане на вземането. Районен съд – Оряхово отхвърлил иска за главница за разликата
над 357,76 лв. до пълния предявен размер от 1305,34 лв. като неоснователен.
Въззивната инстанция споделя направените от районния съд фактически и
правни изводи и намира, че решението му е постановено при правилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото, при което на основание чл.272 ГПК се
присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Според оплакванията във въззивната жалба, спорен между страните е останал
въпросът за съответствието на сключения между страните договор за потребителски кредит
с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен характер,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
7
в приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя
намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.2 от ДР на
ЗПК , според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима
от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. Общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством
разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия".
Настоящият съдебен състав намира, че в случая договорената цена на пакетите по
допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" представлява общ разход по кредита по смисъла
на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй като несъмнено е пряко свързан с договора за потребителски
кредит, както това е видно от приложения СЕФ, от договора за кредит и от погасителния
план, според които потребителят дължи заплащането на посочените допълнителни услуги.
По своята същност тези договорки за допълнителни услуги са за допълнителни
възнаграждения, извън уговорената възнаградителна лихва, които са пряко свързани с
договора за кредит, били са известни на кредитора към момента на сключването на договора
и потребителят е трябвало да заплати, поради което с оглед императивните разпоредби на
чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на
годишния процент на разходите.
В случая кредиторът е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия
кредит по начин, изключващ възможност за възприемане от страна на потребителя на
действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на
пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в
него значителния добавен разход за възнаграждение за тези, т.нар. услуги, който е по-голям
от размера на отпуснатия кредит - при общ размер на кредита от 1700 лв., разходът за
допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" е 1785 лв. Този начин на договаряне е позволил
на кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия разход и забраната на
чл.19, ал.4 ЗПК размерът на ГПР да не надвишава петкратния размер на законната лихва,
доколкото при включване на разходите за допълнителни услуги размерът на ГПР би се
увеличил над допустимия от закона такъв. Регламентираното от законодателя ограничение за
размера на всички разходи по кредита цели да предотврати прекомерното му оскъпяване
чрез въвеждане на други разходи, комисиони, възнаграждения от страна на търговеца, в
8
нарушение на принципа на добросъвестността, което би довело до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП, който
закон намира приложение съгласно чл.24 ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на клаузите,
касаещи договарянето на т.нар. допълнителни услуги, но и за противоречие на договора с
императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото в уговорения
ГПР не са отразени всички действителни разходи по кредита. Така потребителят като
икономически по- слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран
избор за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността.
В обобщение на изложеното, съдът намира, че вписаните в договора параметри
относно ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл.22 ЗПК. В
този смисъл, като не е посочил коректно неговата стойност и не е включил цените на
допълнителните услуги, кредиторът е нарушил изискванията на закона, което е довело до
недействителност на цялата сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото тази
недействителност се установява в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи
с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл.23 ЗПК е предвидено именно задължението на потребителя за връщане на чистата
сума по кредита - Решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр.д.№ 3855/2021 г., ГК, IV
гр.отд. и др.
Постановявайки обжалваното решение, районният съд е приложил стриктно закона
и след като въз основа на събраните по делото доказателства е установил, че по договора са
извършени плащания от ответницата в размер на 924,37 лв. и в този случай заплатената
сума следвало да се отнесе изцяло към получената чиста стойност по кредита към
падежиралите вноски към датата на решението – до 25.02.2024 г. Този извод на
първоинстанционния съд се явява верен. В настоящия случай се претендира главница в
размер на 1305,34 лв., от която следва да бъде приспадната платената сума от ответницата в
размер на 924,37 лв., както и е посочила контролираната инстанция. Въззивният съд обаче
констатира, че е налице грешка при изчисляване на сумата, за която искът за главница следва
9
да бъде уважен, тъй като разликата между 1305,34 лв. и 924, 37 лв. не е 357,76 лв., а се
равнява на на сумата от 380,97 лв. По гореизложените мотиви искът за главница е
основателен до размера на сумата от 380,97 лв. За този размер предявеният установителен
иск е основателен и следва да се уважи.
Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в частта, в която
същият е уважен за сумата 357,76 лв., а вместо това да постанови друго, с което
установителният иск за главница бъде уважен до посочения размер от 380,97 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
29.08.2023 г. до изплащането на задължението.
Установената недействителност на договора за кредит означава недействителност на
всички негови клаузи, вкл.и клаузата за възнаградителна лихва, каквато по силата на
недействителността не се дължи. Разпоредбата на чл.23 ЗПК напълно изключва
възможността за дължимост на всякакви други суми извън чистата стойност на кредита, и
тъй като е приложена правилно от районния съд, то постановеното от него решение ще
следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
По подадената частна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София
против постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 302/02.05.2024 г.
Основният правен спор между страните се свежда до начина на определяне на
размера на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА, неговият размер и
приложимата спрямо него правна уредба.
При произнасяне по иск по чл.422 от ГПК, исковият съд дължи произнасяне по
сторените разноски, както за исковото, така и за заповедното производство - относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска. В това производство исковият съд следва да
разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските в заповедното
производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното
производство и възраженията по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатските
възнаграждения /т.12 от ТР № 3/2014 г. на ВКС, ОСГТК/.
Когато следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА
обаче, е формирана практика на ВКС, (напр.Определение №7/17.01.2022г. по т.д.
№339/2021г., І т.о., ТК, Определение № 201 от 14.02.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. №
4251/2022 г.), относима и към исковете по чл.422 ГПК, според която при оказана безплатна
адвокатска помощ на страната съдът определя възнаграждението на адвоката в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Според дадените от ВКС разрешения, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира
заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката безплатна
правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което при оказана безплатна адвокатска помощ
присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не
10
представлява присъждане на разноски (по своята правна същност обезщетение) на
спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира
случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат,
а разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна
помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗА липсва уговорен и реално заплатен адвокатски
хонорар от всеки един от представляваните като предпоставка за неговото заплащане съгл. т.
1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне
размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА при съобразяване с нормативно
предвидения минимален размер, е принципът за възмездност на адвокатския труд (чл. 36, ал.
1 ЗА). Съответно, когато съобразно постигнатия от адвоката успешен резултат, съдът
определи възнаграждението му, ръководейки се от наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА, той
осъжда другата страна да го заплати.
От изложеното следва, че в разглеждания случай адвокатското възнаграждение по
чл.38, ал.2 от ЗА на адв.М. за заповедното и исковото производство следва да се определи
според сумата, за която претенциите на ищцовото дружество не са уважени – в случая за
сумата от 1602,55 лв.
Макар цитираната по-горе практика на ВКС да застъпваше становището, че след
изчисляването на постигнатия от адвоката успешен резултат, следващото му се
възнаграждение се определя по правилата и в размер не по-нисък от размерите по Наредба
№1/09.07.2004г.за МРАВ, посочената наредба бе практически отменена с решение на СЕС от
24.01.2024г.по дело C-438/22, според което придадения от националната правна уредба
задължителен характер на Наредба №1/09.07.2004г противоречи на правото на ЕС и
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, тъй като ограничава конкуренцията,
поради което националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в наредбата минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
От това решение на СЕС, което има задължителен характер за националния съд,
следва, че минималните размери по Наредба №1/09.07.2004г.за МРАВ биха могли да служат
единствено като ориентир при определяне на дължимото възнаграждение по чл.38 ЗА, но
критериите, от които съдът следва да изходи за вида и обема на положения от адвоката труд,
защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото( в този
смисъл и решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и решение
№9273/27.07.2016г.на ВАС по адм.дело №3002/2015г.).
Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да
определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на
конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В тази връзка въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че
неправилно първоинстанционният съд е извършил преценка, че конкретният размер на
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА, следва да бъде определено
съразмерно с отхвърлената част от иска, т.е. по общите правила на чл.78 от ГПК, а не според
11
постигнатия от адвоката резултат, както бе посочено по-горе в настоящите мотиви.
В разглеждания случай за осъществената защита на длъжника Г. И. в заповедното
производство, на адв.М. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на
50 лв. Този размер на възнаграждението съответства на обстоятелството, че адвокатският
труд се изчерпва с подаването на бланково възражение по чл.414 ГПК, за което законът не
изисква некаква обосновка, а освен подаването на възражението други процесуални
действия не са извършвани от адвоката. Следва да се посочи също, че заповедното
производство само по себе си не се отличава с никаква фактическа и правна сложност за
страните и техните процесуални представители.
Съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален
интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, за исковото производство
следва да се определи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 200 лв. При
определянето на този размер на възнаграждението въззивният съдебен състав съобрази, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, още повече при засиленото в това
производство служебно начало, с оглед предмета на спора. Делото е било разгледано в едно
съдебно заседание, адв. М. е подал отговор на исковата молба, не се е явил в съдебното
заседание, подал е писмена защита. Следва да се посочи също, че този размер на
възнаграждението балансира между високата квалификация на адвокатския труд, от една
страна, и материален интерес по отхвърлената част от иска, от друга страна.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че частната жалба трябва да
бъде уважена, като обжалваното Определение № 302/02.05.2024 г., постановено по гр.д. №
659/2023 г. по описа на Районен съд – Оряхово и Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-
Оряхово, постановено по гр. дело № 659/2023 г. бъде изменено в частта за разноските като
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София бъде осъдено да заплати на адв. М. В. М. –
Адвокатска колегия - Пловдив сумата от общо 250 лв. без ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, от които 200 лв. - за
исковото производство и 50 лв. - за заповедното производство.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение
следва да бъде изменено в частта, в която С. В. С. е осъдена да заплати на "ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София сумата от 59,34 лв. деловодни разноски в заповедното
произодство и исковото производство и същата следва да бъде осъдена да заплати на
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София сумата от 63,32 лв.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на делото всяка от страните има право на разноски, като страните са
претендирали такива пред настоящата инстанция.
ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София е направило следните разноски: 39,67
лв. – държавна такса за въззивна жалба и 360 лв. за юрискосултско възнаграждение. От
насрещната страна е направено възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение. Съдът намира, че претендираният размер на юрисконсултското
12
възнаграждение е в завишен размер, като същото следва да се намали до 200 лв. с оглед
извършените действия пред въззвната инстанция, фактическата и правна сложност на делото
и материалния интерес по делото. Съобразно уважената част от въззивната жалба следва да
й се присъдят 46,03 лв.
Адвокат М. В. М. – пълномощник на С. В. С. е претендирал адвоткатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал.1, т.2 от
ЗА в размер на 480 лв. с ДДС. Съдът намира, че претендираният размер на адвокатското
възнаграждение е в завишен размер, като същото следва да се намали до 200 лв. без ДДС с
оглед извършените действия пред въззвната инстанция, фактическата и правна сложност на
делото и материалния интерес по делото.
Водим от горното, Окръжен съд - Враца
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.
дело № 659/2023 г., в частта му, в която предявеният от жалбоподателя "ПРОФИ КРЕДИТ
България"ЕООД, ЕИК *** иск по чл.422 от ГПК за главница по Договор за потребителски
кредит № ***/16.12.2021 г. , е бил отхвърлен за сумата от 357,76 лв. до сумата от 380,97 лв. и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. В. С., ЕГН ********** от
***, че същата дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** и сумата от 23,21 лв. - общо 380,97 лв. - главница по Договор за
потребителски кредит № ***/16.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението – 29.08.2023 г. до изплащане на вземането.
ОТМЕНЯ Определение № 302/02.05.2024 г., постановено по гр. дело № 659/2023 г.
по реда на чл. 248 ГПК и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.
дело № 659/2023 г., в частта му за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2 от ЗА, което „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** е осъдено да заплати на адв. М. В. М. от Адвокатска колегия -
Пловдив, с адрес: *** като намалява възнаграждението от 590,40 лв. на общо 250 лв. без
ДДС, от които 50 лв. възнаграждение за заповедното производство и 200 лв. възнаграждение
за исковото производство пред районния съд.
ИЗМЕНЯ Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр.
дело № 659/2023 г., в частта му за разноските, които С. В. С., ЕГН ********** от *** е
осъдена да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление *** сумата от 59,34 лв. – деловодни разноски в заповедното производство и в
първоинстанционното производство и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. В. С., ЕГН ********** от *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ
13
България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** сумата от 63,32 лв.
деловодни разноски в заповедното производство и в първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-Оряхово,
постановено по гр. дело № 659/2023 г. в останалата му част.
ОСЪЖДА С. В. С., ЕГН ********** от *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** сумата от 46,03 лв.,
представляваща разноски пред настоящата инстанция, съобразно уважената част от исковите
претенции.
ОСЪЖДА на осн.чл.38, ал.2 от ЗА "ПРОФИ КРЕДИТ България"ЕООД- гр.София,
ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. В. М. от Адвокатска колегия - Пловдив, с адрес: ***
сумата от 200 лв. без ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита на ответницата С. В. С. в производството пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14