РЕШЕНИЕ
№ 3339
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100508653 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20083736 от 01.04.2021 г., постановено по гр. д. № 60192/2020 г. на
СРС, 162 състав, е признато за установено по исковете, предявени от „Т.С.” ЕАД,
ЕИК:*******, срещу О. Х. Й., ЕГН:**********, с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, че О. Х. Й. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 708,37 лв. ,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 10.2017 г. — м.
04.2019 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******“, бл******** c абонатен номер
****, както и сумата от 28,05 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода
от м. 07.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на
подаване на заявлението - 31.08.2020 г., до окончателното им изплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 16.09.2020 г. по гр. д. №
41344/2020 г. по описа на СРС, 162 състав, като са отхвърлени исковете с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 95,33 лв., обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 15.09.2018 г. - 25.08.2020 г., както и за сумата
от 6,32 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 31.08.2017 г. -
25.08.2020 г.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - О. Х.
Й., в неизгодните за него уважителни части на решението. В останалите отхвърлителни
части решението на районния съд е влязло в сила и не е предмет на настоящото въззивно
производство. Изложените доводи във въззивната жалба са за недопустимост, евентуално за
неправилност на решението в обжалваната част. На първо място се излагат съображения за
недопустимост, доколкото преди образуваното процесно гр. д. № 60192/2020 г. по реда на
чл. 422 ГПК, е било образувано друго гражданско дело - гр. д. № 53150/2020 г. на СРС, 159
1
състав, по което е предявен отрицателен установителен иск от О. Х. Й. срещу „Т.С.” ЕАД за
недължимост на процесните вземания. В тази насока се изтъква, че при заведен по-рано
отрицателен установителен иск съдът по предявения впоследствие положителен
установителен иск е длъжен да го остави без разглеждане или да спре производството пред
себе си поради преюдициалност на първоначално образуваното съдебно производство.
Моли се да се уважи въззивната жалба като се обезсили обжалваното решение, при
условията на евентуалност да се отмени в обжалваната част. Прави се искане за присъждане
на сторените разноски във въззивното производство, за което се представя списък по чл. 80
ГПК.
Ответникът по въззивната жалба - „Т.С.“ ЕАД, в законовоустановения срок не е
депозирал отговор на въззивната жалба. С писмена молба от 24.10.2022 г. въззиваемият
оспорва въззвината жалба, излага съображения за правилност на решението на районния съд
и претендира присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
Предмет на настоящото въззивно производство е и частна жалба на О. Х. Й. срещу
определение № 20126671 от 28.05.2021 г., постановено по гр. д. № 60192/2020 г. на СРС, 162
състав. С цитираното определение районният съд е оставил без уважение молбата на О. Х.
Й. за изменение на постановеното по делото решение от 01.04.2021 г. в частта за разноските.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното
определение. Навеждат се доводи, че районният съд е следвало да присъди на процесуалния
представител на ответника по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско
възнаграждение и за заповедното производство в размер на 36,39 лв. съобразно
отхвърлената част от установителния иск. Моли се определението да бъде отменено и в
полза на адв. К.Б., действаща като процесуален представител на О. Х. Й. в заповедното
производство, да бъдат присъдени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски в размер на 36,39
лв. съобразно отхвърлената част от установителния иск.
В законовоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от „Т.С.“ ЕАД, с
който същата се оспорва като неоснователна.
Третото лице-помагач не е взело становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
2
обжалване.
В случая с въззивната жалби е направено оплакване относно недопустимост на
обжалваното решение. Също така относно фактите и приложимото право, което пък
очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установява при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части
въззивният съд намира наведените с въззивните жалби доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими
императивни материално правни норми от страна на районния съд.
На 31.08.2020 г. е подадено от „Т.С.” ЕАД заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу О. Х. Й., по което е образувано ч. гр. д. № 41344/2020 г.
на СРС, 162 състав. На 16.09.2020 г. е издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за
процесните суми и период, които са претендирани и в исковото производство по гр. д. №
60192/2020 г. на СРС, 162 състав. Заповедта за изпълнение е връчена на О. Х. Й. на
05.10.2020 г., като на 02.11.2020 г. същият, действащ чрез адвокатско сдружение „Б.К.“, е
депозирал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение. В него се сочи, че претендираните суми
са погасени по давност. Към възражението е приложен договор за правна защита и
съдействие, в който е изложено, че процесуалната защита и съдействие в полза на О. Х. Й.
ще се осъществява на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, доколкото довереникът декларира, че е
материално затруднено лице. Към възражението е приложен и списък по чл. 80 ГПК, с който
се претендира присъждане на сумата от 360 лева в полза на адвокатско сдружение „Б.К.“ за
осъщественото безплатно процесуално представителство на О. Х. Й. в заповедното
производство. Със свое разпореждане от 03.11.2020 г. заповедният съд е указала на
заявителя да предяви съответните искове по реда на чл. 422 ГПК в едномесечен срок от
съобщаването. В тази насока на 03.12.2020 г. е предявена исковата молба от „Т.С.” ЕАД, по
която е образувано процесното гр. д. № 60192/2020 г. на СРС, 162 състав.
Междувременно на 30.10.2020 г. О. Х. Й., действащ чрез адв. К.Б., е предявил срещу
„Т.С.” ЕАД частичен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 400 лева,
представляваща част от общо 1422,83 лева, начислена и претендирана от „Т.С.” ЕАД за
периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2020 г. за абонатен номер 217508. По тази искова молба е
образувано гр. д. № 53150/2020 г. на СРС, 159 състав. В тази насока с отговора на исковата
молба по процесното гр. д. № 60192/2020 г. на СРС, 162 състав, депозиран на 20.01.2021 г., е
направено възражение за недопустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК положителен
установителен иск.
В разглежданият случай обективираното във въззивната жалба възражение за
недопустимост на предявените искове от „Т.С.” ЕАД по реда на чл. 422 ГПК е
3
неоснователно. Действително в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК на 30.10.2020 г. са предявени
отрицателни установителни искове от О. Х. Й. срещу „Т.С.” ЕАД за недължимост на сумата
от 400 лева, представляваща част от общо 1422,83 лева, начислена и претендирана от „Т.С.”
ЕАД за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2020 г. за абонатен номер 217508, поради което е
образувано гр. д. № 53150/2020 г. на СРС, 159 състав. На първо място исковата молба, с
която са предявени частичните отрицателни установителни искове е била нередовна – не е
ясно е за какво се отнася сумата от 400 лева – главница, лихви, такса дялово разпределение и
за какъв период. Освен това предявените частични или частичен иск не е идентичен с
процесните искове по чл. 422 ГПК. В тази насока са напълно обосновани мотивите на
районния съд, с които е отхвърлил възражението за недопустимост на исковото
производство.
Настоящата съдебна инстанция не споделя обаче принципните съображения на
районния съд, че отрицателният установителен иск в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е
недопустим, респ. за допустимост на установителния иск по чл. 422 ГПК в този случай, тъй
като според него следва да се отчита хронологията по предявяване на претенциите
(несъмнено първи по време е подаден искът по чл. 422 ГПК, който се счита предявен от
датата на подаване на заявлението, поради което при идентичност в предмета на делата
отрицателният установителен иск би бил недопустим на основание чл. 126 ГПК).
Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим
винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но
до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на този срок
длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да
предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че вземането не съществува –
всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с
иск. В този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК –
оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези
възражения са направени пред съд. Когато длъжникът оспори вземането по заповедта за
изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното
вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за
същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
Страната по материално-правен спор има право да избере в какво процесуално качество да
защити правата си в съдебен процес – ищец или ответник. Предявяването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение предполага безспорност на претендираното вземане и
поради това законодателят е предвидил такава процедура, в която не се събират
доказателства, не се осъществяват устни прения и разноските са значително по-малки,
отколкото в един исков процес. Предявяването на заявление по чл. 410 или чл. 417 ГПК
обаче не изключва правото на длъжника в заповедното производство и да заеме ролята на
ищец в едно исково производство с цел да установи, че не дължи. Правният интерес не е
изключен само поради обстоятелството, че законодателят е предвидил нарочна процедура за
защита на правата му, а именно – подаване на възражение по чл. 414 ГПК. За длъжника
съществуват алтернативни методи за защита и публичното му право на иск не може да бъде
4
отречено, поради това, че е срещу него е подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Интересът му е обусловен от различни фактори, включително желанието
спорът относно дължимостта на вземането да бъде разрешен с влязло в сила решение, тъй
като единствено от волята на кредитора в заповедното производство зависи дали да подаде
положителен установителен иск, както и това да бъде постигнато във възможно най-кратък
срок, а не да се чака осъществяване на процедура по даване на указания по чл. 415 ГПК.
Тези разбирания са възприети в определение № 318 от 09.07.2019 г. на ВКС, IV г.о. по ч. гр.
дело № 2108/2019 г.), както и в решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. по описа
ВКС, IV г. о., решение № 157/18.06.2015 г. по гр. д. № 5176/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.,
решение № 207/31.07.2015 г. по гр. д. № 7030/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение
№ 154/27.02.2014 г. по ч. гр. д. № 769/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др. Настоящият
съдебен състав споделя посочена практика на ВКС, но в разглеждания случай О. Х. Й. не е
предявил отрицателен установителен иск в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, с койот да оспорва
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 41344/2020 г. на
СРС, 162 състав. Предявеният от него иск е частичен с неясен точно предмет на оспорени
вземания и с неясен период, за който се отнася сумата от 400 лева.
Неоснователно е изтъкнатото във въззивната жалба оплакване, че районният съд е
следвало да спре чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдебното производство до приключване с влязъл в
сила съдебен акт на гр. д. № 53150/2020 г. на СРС, 159 състав. Липсва твърдяната
преюдициалност на спора по гр.д. № 53150/2020 г. по описа на СРС, 159 състав. Както вече
беше изтъкнато отрицателният установителен иск е предявен като частичен и то за много
по-дълъг период от процесния в настоящото производство - за сумата от 400 лв., част от
вземане в общ размер от 1422,83 лв. за периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2020 г. Така
предявена, претенцията е нередовна и не става ясно за каква част от процесния по
настоящото дело период от м. 10.2017 г. до м. 04.2019 г. е оспорено вземането по това дело,
като дори и да бъде уважен отрицателният установителен иск, рамките на силата на
пресъдено нещо между страните би била неопределена. След като предмет на процесното
дело е вземане за главница в размер на 708,37 лв. за период от м. 10.2017 г. до м. 04.2019 г.,
а предмет на другото дело е вземане за 400 лв. за период от м. 01.2012 г. до м. 04.2020 г.,
между двете дела не съществува идентичност в предмета и при евентуално уважаване на
отрицателната претенция между страните няма да бъде установено със сила на пресъдено
нещо дали и евентуално каква част от тези оспорени 400 лв. касаят процесния в настоящото
дело по-кратък период.
Неоснователни са и възраженията за неправилност на решението на районния съд в
обжалваната част. В първоинстанционното производство се доказва пълно и главно, че
между страните е съществувало облигационно правоотношение по неформален договор за
продажба при общи условия на топлинна енергия в процесния имот през посочения период.
В тази насока, предвид твърденията на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК
районният съд обосновано е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че през периода от м. 10.2017 г. до м. 04.2019 г. в процесния имот с партида
5
при ищеца с абонатен номер 217508 е консумирана топлинна енергия на претендираната
стойност от общо 708,37 лв., респ. че за периода от м. 07.2017 г. до м. 04.2019 г. е натрупана
такса за дялово разпределение в размер на общо 28,05 лв. (която, съобразно разпоредбите на
чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и
търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост, се заплаща от потребителите на топлинна
енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги
на дружествата за дялово разпределение). Следователно, предявеният иск за главница
основателно е уважен изцяло. Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна
давност. Срокът в разглеждания случай е бил прекъснат с подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на 31.08.2020 г. - арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Следователно,
задълженията за процесния период от м. 10.2017 г. до м. 04.2019 г. не са погасени по
давност - за първия месец от посочения период задължението е станало изискуемо на
15.12.2017 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа
на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, не е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
на 31.08.2020 г., от когато се счита прекъсната. Вземането на ищеца за такса за дялово
разпределение за периода м. 07.2017 г. — м. 08.2017 г. също не е погасено по давност,
доколкото същото е станало изискуемо по-малко от три години преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - през м. 06.2018 г., след извършения отчет на уредите за дялово
разпределение.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е уважил
предявените искове, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и
след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита,
че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди в обжалваната част.
По частната жалба на О. Х. Й. срещу определение № 20126671 от 28.05.2021 г.:
Същата се явява неоснователна. Правилно районният съд е приел, че разноски в
заповедното производство в полза на длъжника не се дължат за предявяване на
възражението по чл. 414 ГПК. Последното не се предявява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Тъй като ответникът противопоставя именно правото си на
мотивиране на възражението, незапретено от закона, следва да се отчете, че същото следва
да бъде упражнявано без злоупотреба (чл. 3 ГПК ), каквото би съставлявало възмездяването
за дублираща се адвокатска защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл. 414
ГПК и по защитата срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха
могли да бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК.
6
Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от
основателността на възражението. То е само формална предпоставка, без самостоятелни
правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не
предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК.
Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за
материалното право. Тези разбирания са възприети в определение № 45 от 23.01.2019 г. на
ВКС, I т. о. по ч. т. дело № 3074/2018 г., както и в определение № 140/19.03.2020 г. по ч. т. д.
№ 236/2020 г. по описа на ВКС, II т. о., които настоящата съдебна инстанция също споделя.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивната жалба и наличието на разноски единствено
за юрисконсултско възнаграждение, въззиваемата страна има право на такива съгласно чл.
78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, въззивният съд определя на въззиваемото
дружество сумата 100.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на
делото и неявяването в открито съдебно заседание на процесуалния му представител.
Воден от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20083736 от 01.04.2021 г.,
постановено по гр. д. № 60192/2020 г. на СРС, 162 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20126671 от 28.05.2021 г., постановено по гр. д. №
60192/2020 г. на СРС, 162 състав.
ОСЪЖДА О. Х. Й. с ЕГН:********** да плати на „Т.С.” ЕАД с ЕИК:******* сумата
от 100 лева - разноски във въззивното производство съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273
ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД - „ТА - ЕС - Н.И.” ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7