Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.08.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 11268 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 16.04.2018 год., постановено по
гр.дело № 57019/2017 г. на СРС, Г.О., 153 състав, е признато за
установено на основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.4 ЗПК/ отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Г.С.Д., ЕГН **********, дължи
на „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, сумата от 2969,75 лв., представляваща непогасена
главница по договор за потребителски кредит от 22.02.2010 г. и анекс към него,
чиято предсрочна изискуемост е настъпила, ведно със законната лихва за периода
от 04.05.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 673,34
лв. за периода от 11.05.2014 г. до 13.03.2017 г., мораторна
лихва в размер на 796,77 лв., за периода от 04.05.2014 г. до 13.03.2017 г.,
както и начислени такси в размер на 61,20 лв., като са отхвърлени исковете за
договорна лихва над сумата 673,34 лв. до пълния предявен размер 1071,61 лв. и
за периода 11.04.2013 г. до 10.05.2014 г. и за мораторна
лихва над сумата 796,77 лв. до пълния предявен размер 890,51 лв. и за периода
от 11.01.2014 г. до 03.05.2014 г., като погасени по давност. С решението на
съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, Г.С.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на кредитора „ Ю.Б.“ АД, ***, сумата 422,72 лв. за разноски в исковото
производство и сумата 135,09 лв. за разноски в заповедното производство.
Срещу решението на СРС, 153 с-в е постъпила въззивна жалба от Г.С.Д., с искане същото да бъде отменено в частта, в която са
уважени предявените установителни искове за
признаване на вземането на ищеца и вместо него да бъде постановено решение, с
което същите да бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „ Ю.Б.“ АД, ***, чрез своя
процесуален представител юрк.Мартин Димитров оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „ Ю.Б.“
АД, *** срещу ответника Г.С.Д., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените
правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален
закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата правилност.
Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените от „Юробанк България”-АД, гр.София срещу Г.С.Д., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 от ЗЗД/ до размер на сумите, за които е признато съществуване на ликвидно
и изискуемо вземане на ищеца по отношение на ответника/,
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема за изцяло неоснователен
изложения от ответника довод във въззивната жалба за
допуснати от първоинстанционният съд съществени
процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга
страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е
контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до
нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите
изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната
доказателства пред въззивната инстанция, в случай на
направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая
такова искане не е направено. С оглед на което доводите на ответника за
допуснати процесуални нарушения от СРС,
изложени в депозираната от него въззивна жалба
се явяват неоснователни. Съдът приема,
че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение не е допуснато от първоинстанционният съд
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
На
следващо място, противно на изложеното в жалбата, първоинстанционният
съд е обсъдил всички относими към спора доказателства
и доводи на страните, като даденото от него разрешение по спорното право във
връзка с установяване на дължимост на претендираните от ищеца суми, дължими от ответника по договор за потребителски кредит от 22.02.2010 год. и анекс към него от
11.12.2012 г., е съобразено изцяло с приложимите материалноправни
разпоредби на закона.
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните
по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата
инстанция. В случая ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в
предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е
оспорил заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза,
не е ангажирал доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца
доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства
по делото.
В настоящия случай, съдът приема, че в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417,т.2 от ГПК, въз
основа на вземане произтичащо от договор за потребителски кредит от 22.02.2010 г. и
анекс към него от 11.12.2012 г., ищецът/ кредитор/ се е позовал на настъпила
предсрочна изискуемост на целия кредит.
Съдът приема, че за да възникне правото на кредитора
да обяви кредита за предсрочно изискуем е необходимо да са налице обективните
предпоставки, уговорени в договора, както и субективният елемент – обявяване на
предсрочната изискуемост на длъжника. Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което настъпва при наличието на две предпоставки:
обективен фактор, обусловен от неплащането на част от вноските с настъпил падеж
или лихви по договор за кредит и субективен фактор, обективиран
в упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която
волеизявлението на кредитора, че го счита за предсрочно изискуем е достигнало
до длъжника – кредитополучател, и то ако към този момент са били налице
обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящия
случай, съдът приема с оглед събраните по делото доказателства, че посочените
обстоятелства са безспорно установени по
делото от страна на ищеца, поради което е налице предсрочна изискуемост на
кредита, настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. От друга
страна съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че длъжникът-
ответник по делото не е установил
погасяване на каквато и да било част от претендираната
от ищеца главница, поради което вземането за главница съществува в размер на
сумата от 2969,75 лв.
С
оглед на изложеното правилно е приел първоинстанционният
съд, че кредитополучателят дължи заплащане на процесното непогасено вземане в размер на сумата
от 2969,75 лв. и при липсата на ангажирани доказателства за погасяването
му, то претенцията на ищеца в първоинстанционното
производство за установяване на дължимост
на главницата в размер на сумата от 2969,75 лв., се явява основателна, поради
което правилно е уважен предявения установителен иск.
С оглед на което решението, в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
На следващо място, в настоящия случай, предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника-
ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта
относно уважените установителни искови претенции на
ищеца по реда на чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1
от ЗЗД за признаване за установено вземане по отношение на ответника за договорна лихва в размер на
673,34 лв. за периода от 11.05.2014 г. до 13.03.2017 г., за мораторна
лихва в размер на 796,77 лв., за периода от 04.05.2014 г. до 13.03.2017 г.,
както и за начислени такси в размер на 61,20 лв., въззивната
проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният
съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 от ГПК. С оглед на което, решението
и в тази част следва да бъде
потвърдено.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение
на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на
спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8
от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата
страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към
момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция
на текста, която настоящата въззивна инстанция, с
оглед висящността на делото, следва да съобрази,
размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от ответниците в полза на въззиваемата
страна- ищец юрисконсултско възнагражение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.04.2018 год., постановено по гр.дело № 57019/2017 г. на СРС, Г.О., 153 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Г.С.Д., ЕГН **********,***, да заплати на „Ю. Б.”-АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.