РЕШЕНИЕ
№ 483
гр. Пловдив, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000468 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на Окръжен
съд-Смолян,е осъден ответникът по делото З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** да заплати на ищцата
Р. А. Е. с ЕГН ********** сумата от 60 000 лв.,представляваща обезщетение за причинените
неимуществени вреди,изразяващи се в болки,страдания и психически стрес по повод
получените от нея телесни увреждания,в резултат на ПТП,настъпило на 02.08.2020 г.,което е
причинено от водача на лек автомобил „Р.К.“ с рег.№*** Р.С.Е. по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,ведно със законните лихви
върху главницата,считано от 12.11.2019 г.-датата на уведомяване на застрахователя за
настъпилото ПТП с извънсъдебна молба-претенция до окончателното изплащане на
обезщетението,както да заплати и сумата от 258,75 лв. разноски по делото за първата
инстанция,съобразно размера на уважения иск,които суми първоинстанционният съд е
постановил,че следва да се преведат по сметка с IBAN : *** в „П.Б.“АД с титуляр Р. А. Е..
Със същото решение е отхвърлен предявения от Р. А. Е. с ЕГН ********** против З.
„Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** иск с правно основание чл.432,ал.1 КЗ във връзка с чл.380 КЗ,за
разликата от 60 000 до 80 000 лв.,като неоснователен и недоказан.
1
С горното решение ответното застрахователно дружество е осъдено още да заплати
по сметката на Смолянски окръжен съд дължимата ДТ в размер на 2 400 лв.,съобразно
уважената част на предявения иск,а също така е осъдено да заплати на основание чл.38,ал.2
от ЗА на адв. Р. И. М.,ЕГН ********** адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство и защита на ищцата в размер на 2 796 лв. с ДДС. И на
следващо място,с решението от 14.04.2022 г. на ОС-Смолян е осъдена Р. А. Е. да заплати на
З. „Д.“АД-гр.С. съдебни разноски,направени в първата инстанция,в размер на 212,50
лв.,съобразно отхвърлената част на предявения иск,както и 360 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Настоящото въззивно производство е образувано на основание въззивна жалба на З.
„Д.“АД-гр.С. с ЕИК ***,подадена чрез юрисконсулт А. С.,с която решение №26 от
14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на ОС-Смолян,се обжалва в частта,с
която е уважен предявеният от Р. А. Е. иск за заплащане на застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 25 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв.,ведно със
законната лихва от 12.11.2019 г.Дружеството-жалбоподател счита първоинстанционното
решение за неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и
противоречие със събраните и приети по делото доказателства.Твърди,че нарушението на
материалния закон от първоинстанционния съд се изразява в неправилното прилагане на
нормата на чл.52 от ЗЗД и в тази връзка-че присъденото обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 60 000 лв. е завишено,с оглед принципа за справедливост и постоянната
съдебна и застрахователна практика.Заявява още,че обезщетението в посочения размер не
съответства на обема,интензитета и продължителността на търпените от ищцата
неимуществени вреди.Счита,че обезщетение в размер на 25 000 лв. би съответствало на
обществения критерий за сраведливост,регламентиран в чл.52 от ЗЗД,“при редуциране на
обезщетението с коефициент за принос“.Представя с въззивната жалба платежно нареждане
за изплатено на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 25 000 лв. и лихви в
размер на 6347,73 лв.,начислени за периода от 12.11.2019 г. до 13.05.2022 г.
На база изложените във въззивната жалба съображения,дружеството-жалбоподател
моли да бъде отменено горното първоинстанционно решение в частта,с която е уважен
предявения срещу дружеството от Р. А. Е. иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 25 000 лв.,ведно със законната лихва от 12.11.2019 г. до
окончателното плащане,като се присъдят на дружеството и направените по делото
разноски,съобразно изхода на спора.
Въззиваемата Р. А. Е.-ищца в първоинстанционното производство,е подала в
законния срок писмен отговор на въззивната жалба,чрез пълномощника си адв.Р. М..В
същия отговор е изложено становището,че въззивната жалба е допустима,но по същество е
неоснователна,а обжалваното с нея решение е правилно,законосъобразно и подробно
обосновано,като присъденото обезщетение за неимуществени вреди е справедливо
определено,в съответствие с утвърдената съдебна практика.Подробни аргументи за
обосноваване на това си становище въззиваемата развива в подадения от нея отговор и въз
2
основа на тях моли въззивната жалба да се остави без уважение и да се потвърди обжалвания
съдебен акт като правилен,обоснован и законосъобразен.Моли да бъде осъдено
дружеството-жалбоподател да й заплати направените по делото разноски,включително
адвокатско възнаграждение за втора инстанция,определено от съда на основание чл.38,ал.2
и ал.1,т.2 във вр. с чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата,във вр. с чл.7,ал.2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение,с начислен
ДДС.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице /в случая-
юридическо/,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в
осъдителната му част,срещу която е насочена жалбата,като заедно с това при подаването на
жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо процесната въззивна
жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваната му част,с която е уважен частично предявения по
делото осъдителен иск,а самият този иск също намира за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и
събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е разгледал осъдителен иск по
чл.432,ал.1 от КЗ,предявен от Р. А. Е. против З. „Д.“АД-гр.С.,за заплащането на сумата от 80
000 лв.,представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди-претърпени
от ищцата болки и страдания,в резултат на причинени й телесни увреждания при
ПТП,станало на датата 02.08.2020 г.,ведно със законната лихва за забава върху
претендираната главница,считано от датата на уведомяването на застрахователя за
настъпилото ПТП с подадена пред него от ищцата извънсъдебна претенция на 12.11.2020 г.
По повод на предявения иск ищцата е изложила в исковата си молба твърдението,че
на 02.08.2020 г. в с.С.,община З.,на ул.“В.Л.“№43,водачът Р.С.Е. на лек автомобил марка и
модел „Р.К.“,с рег. №***,не е осъществил непрекъснат контрол над управляваното от него
3
МПС,вследствие на което е загубил контрол над автомобила,излязъл е в ляво извън пътното
платно и се е ударил в подпорна бетонна стена,с което е реализирал ПТП и при инцидента
сериозно е пострадала ищцата,която е била петник в посочения лек автомобил.Изложено е и
твърдението,че за произшествието е съставен констативен протокол за ПТП с пострадали
лица рег. №***/2020 г. и на водача на автомобила е издаден АУАН серия Д №***/2020 г.,а
непосредствено след злополуката ищцата е била транспортирана в МБАЛ „Д.“АД-
гр.К.,където е била приета в отделението по Ортопедия и травматология с оплаквания за
силни болки в двете ръце,невъзможност за движение на ръцете,оток на същите,деформации
и други.След назначени й и проведени различни медицински изследвания,на ищцата била
поставена диагноза:“Съчетано закрито счупване на диафизите на лакътната и лъчевата кост
на лява ръка и счупване на долния край на лъчевата кост на дясна ръка“.На 04.08.2020 г. под
обща анестезия била извършена оперативна интервенция,при която било направено открито
наместване с вътрешна фиксация-радиус и улна,а също била поставена и гипсова
имобилизация,а на 11.08.2020 г. ищцата била изписана от болницата с дадени й препоръки
да спазва указаните й режим и поведение по отношение на увредените крайници,както и да
приема предписаното й лечение.В исковата молба ищцата е изложила твърдения и за това
какви болки и страдания-физически и психически,както и затруднения й е причинил пътния
инцидент,респ. получените вследствие на него травматични увреждания,като твърди още,че
и към момента на завеждане на делото страданията й продължават и все още тя не се е
възстановила и не може да движи и да използва пълноценно ръцете си.
По повод на предявения иск е изложено и твърдението,че към момента на пътния
инцидент виновният водач,управлявал горния лек автомобил,е имал валидна задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,сключена с ответното
застрахователно дружество,с полица №***,валидна от 09.04.2020 г. до 09.04.2021 г.Твърди
се също така,че на 12.11.2020 г. ищцата е отправила молба-претенция до застрахователя на
отговорния за произшествието водач-ответника З. „Д.“АД,с искане да бъде определено и
изплатено дължимото застрахователно обезщетение,но към момента на подаване на
ИМ,въпреки че е изтекъл законоустановения срок за произнасяне по
претенцията,застрахователят не е определил и изплатил на ищцата застрахователно
обезщетение и това,според нея,поражда правния й интерес на основание чл.432,ал.1 от КЗ
да предяви пред съда процесния осъдителен иск за заплащане на такова обезщетение.Заявява
също така,че тъй като застрахователят е уведомен за настъпилото ПТП на 12.11.2020 г. с
извънсъдебната молба-претенция,то същият от този момент,на основание чл.429,ал.3 от
КЗ,дължи върху претендираната главница законна лихва и,която следва да бъде начислена
до окончателното изплащане на главницата.
Ответникът З. „Д.“АД с ЕИК *** е подал в законния срок писмен отговор на
исковата молба,с който е оспорил иска изцяло като неоснователен.Признал е единствено
твърдяното от ищцата обстоятелство,че към датата на процесното ПТП е съществувала
валидна валидна застраховка „Гражданска отговорност“по отношение на лекия автомобил
„Р.К.“ с рег. №*** по силата на сочената в исковата молба застрахователна полица.Оспорил
4
е обаче твърдението за изключителна вина на водача на този автомобил-Р.С.Е.,за
причиняването на процесното ПТП,оспорил е и описания в ИМ механизъм на
произшествието,както и твърдените травми-тяхното съществуване и техния
интензитет.Оспорил е с отговора си е причинно-следствената връзка между процесното ПТП
и претърпените от ищцата травми,а също и твърденията за преживян стрес,душевни болки и
страдания от ищцата вследствие на процесното ПТП.Противопоставил е твърдението,че към
момента на завеждане на делото ищцата е напълно възстановена от получените увреждания
и че ако се установи по-продължителен период на оздравяване на процесните травми,то това
се дължи изцяло на неправилно проведено,закъсняло или непроведено изобщо лечение.В
тази връзка ответникът е заявил,че ищцата не е спазвала препоръките на лекарите,не е
провеждала рехабилитация и физиолечение за получените телесни увреждания,не е
извършвала контролни прегледи при ортопед,с което е допринесла за по-бавното си
възстановяване.Ответникът е противопоставил и възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от ищцата Р. Е.,обосновавайки го с твърдението,че същата е нарушила
разпоредбата на чл.137а,ал.1 от ЗДвП,като не е използвала обезопасителен колан и
вследствие на това е получила уврежданията,посочени в исковата молба.
При условията на евентуалност,в случай,че се установят изключителната нива на Р.Е.
за процесното ПТП,сочените от ищцата телесни увреждания и причинно-следствената
връзка между произшествието и уврежданията на ищцата,ответникът е заявил възражение
срещу претендирания размер на обезщетението,считайки този размер за необосновано
прекомерно завишен и несъобразен с нормата на чл.52 от ЗЗД.
В допълнителната ИМ ищцата е изложила твърдения за извършен й на датата
09.11.2020 г. преглед от лекар и за извършена на датата 26.01.2021 г. операция за
отстраняване на поставената й остеосинтеза,като й били дадени препоръки да приема
симптоматични медикаменти при нужда.Наред с тези допълващи ИМ твърдения,ищцата е
изложила и аргументи срещу възраженията на ответника,направени в отговора на
ИМ,заявявайки че всяко едно от тях е неоснователно.
Ответникът не е подал отговор на допълнителната ИМ в срока по чл.373,ал.1 от ГПК.
С обжалваното решение от 14.04.2022 г. ОС-Смолян е приел,че предявеният иск по
чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане от ответника на обезщетение за причинени на ищцата
неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП от 02.08.2020 г. е доказан по
основание,а по размер е приел иска за основателен до сумата от 60 000 лв. и в този именно
размер е уважил иска,а за разликата до пълния претендиран размер от 80 000 лв. е отхвърлил
същия иск като неоснователен и недоказан.Заявеното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата е прието от първоинстанционния съд за
неоснователно,поради което не е извършено намаляване на определеното обезщетение за
неимуществени вреди на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.
Настоящата апелативна инстанция счита,че фактическата обстановка, относима към
предмета на процесния иск и касаеща настъпването на твърдяния от ищцата
деликт,механизма на процесното ПТП,причинно-следствената връзка на произшествието
5
със сочените в ИМ телесни увреждания на ищцата и самото причиняване на тези
увреждания,а също и наличието на валидна и действаща към момента на настъпване на
произшествието застраховка „Гражданска отговорност“ по сключен между виновния водач
и ответника застрахователен договор,обективиран в цитираната в ИМ застрахователна
полица,е изяснена правилно,пълно и съобразно събраните по първоинстанционното дело
доказателства.Ето защо и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на окръжния
съд в тази им част.
Имайки предвид съдържащите се във въззивната жалба оплаквания,дружеството-
жалбоподател,макар да е навел в първата инстанция редица възражения срещу
установеността на процесния иск по основание,пред настоящата инстанция същият
фактически не оспорва приетия от първоинстанционния съд извод,че същият иск е доказан
по своето основание,т.е. че са настъпили предпоставките на чл.432,ал.1 от КЗ за ангажиране
отговорността на застрахователя-ответник да заплати на ищцата застрахователно
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди,настъпили в пряка причинна
връзка с описаното в исковата молба и установено по делото ПТП от 02.08.2020 г.,виновно
причинено от водача на застрахования при ответника лек автомобил.В тази насока
въззивният съд отчита и обстоятелството,че решението се обжалва само що се отнася до
присъдения размер на обезщетението и над сумата от 25 000 лв.,като дължимостта на
обезщетението до този размер не се оспорва от жалбоподателя и същата сума /ведно с
изтекли лихви/ дори е изплатена вече от него на въззиваемата,както е видно от
представеното с жалбата преводно нареждане от 13.05.2022 г.Предвид изложеното,имайки
предвид предметните предели на настоящото въззивно обжалване,очертани от оплакванията
в разглежданата въззивната жалба срещу обжалваната част на първоинстанционното
решение,спорен пред настоящия съд остава само въпроса за размера на дължимото на
ищцата обезщетение от гледна точка на залегналия в нормата на чл.52 от ЗЗД принцип на
справедливостта,в която връзка апелативният съд следва да прецени и дали правилно
първоинстанционният съд е приложил в случая посочената законова разпоредба.По
посочения спорен въпрос апелативният съд приема следното:
Както е трайно прието в съдебната практика,обезщетението за неимуществени вреди
се определя по размер от съда съобразно произтичащия от нормата на чл.52 отЗЗД принцип
на справидливостта.Съгласно ППВС №4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на
чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие,а е обусловено от редица конкретни и обективно
съществуващи обстоятелства,които решаващият съд следва да прецени в тяхната съвкупност
при определяне на размера на обезщетението.В този контекст при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди е нужно да се отчете начинът на извършване на
противоправното деяние,претърпените от ищцата болки и страдания вследствие на
причинените й в резултат на деянието травматични увреждания,периодът на
възстановяването й от същите увреждания,нейната възраст,причинените й неудобства и
дискомфорт при социалните й контакти и обслужването на ежедневните лични нужди по
времето на възстановителния период от уврежданията,социално-икономическите условия в
6
страната към момента на настъпване на застрахователното събитие-м.август 2020 г.
На първо място в хронологичен аспект,при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди следва да се отчете обстоятелството,че от процесното ПТП,настъпило
на датата 02.08.2020 г.,ищцата Р. Е. е претърпяла следните травматични
увреждания,установени на база приложената към първоинстанционното дело медицинска
документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза,изготвено от вещото
лице д-р Н.С.,а именно:счупване на лява лъчева и лакътна кост в средна трета с разместване
на фрагментите,както и счупване на дясна лъчева кост в дисталния край,характерно като
счупване на типично място.След травмата на мястото на счупването се е получил оток и
деформация,които са затруднили движението на лява подмишница,а дясна гривнена става
също била отекла и се е е деформирала по типа на байонет,както сочи вещото лице д-р
С..Движенията в дясна ръка били болезнени,но възможни в определен обем.След
настъпилите травматични увреди в лява предмишница,през острия период,обхващащ
времето от травмата до момента след оказаната спешна специализирана помощ,ищцата е
търпяла болки с голям интензитет и сила,причинени от нарушаване на целостта на лъчевата
и лакътната кост,получения хематом и оток в същата зона.Търпяла е и значим дискомфорт
от невъзможността за обслужване и натоварване на увредения крайник,както и от получения
оток и деформация,обхващащи мястото на фрактурите на предмишницата и дясна гривнена
става.В подострия стадий,започващ след направените манипулации,болките са били с по-
умерен интинзитет и сила,като в хроничния стадий след операцията,болките постепенно
намалявали,като е останал дискомфорта от отока и ограничените движения в лява
предмишница.От заключението на същата експертиза и приложена към делото мед.
Документация става ясно още,че на ищцата е било проведено оперативно лечение на
счупванията в лява предмишница,била е приложена метална остеосинтеза с плаки,както и
гипсова имобилизация за 35-40 дни,а след три месеца ищцата отново претърпяла операция
на лява предмишница поради опорочаване на остесинтезата,като бил отстранен стария и
опорочен остеосинтезен материал и била поставена заключваща плака за лъчевата кост и
игла на Щайнеман за лакътната кост.След втората операция била поставена отново гипсова
имобилизация за 60 дни.Дясната гривнена става и специално счупената лъчева кост е
лекувана консервативно с гипсова имобилизация за 30 дни.Според вещото лице
С.,продължителността на лечебния и възстановителния процес е 4-5 месеца за лявата
предмишница и 2 месеца за дясната гривнена става,като през това време ищцата е търпяла
дискомфорт от носенето на гипсовата имобилизация и на двете предмишници-за лява
предмишница при първата операция за 35-40 дни,а след втората операция-за 60 дни,а за
дясна предмишница-за 30 дни.Чрез устни обяснения,документирани в протокола от
проведеното на 17.03.2022 г. открито съдебно заседание по първоинстанционното
дело,вещото лице д-р С. конкретизира,че след счупването на дясната ръка и дори по време
на гипсовата имобилизация на същата са били възможни ограничени движения,въпреки
търпените болки,като е било възможно да се правят хващания с пръстите на ръката,понеже
те и по време на имобилизацията са останали свободни и не са били лишени от захват.За
разлика от десния горен крайник обаче,по време на гипсовата имобилизация на левия
7
крайник,обхващата цялата лява предмишница,ищцата не е могла да се самообслужва с този
крайник,нито да си направи тоалет,както заявява вещото лице С. при дадените от него устни
обяснения.При тези обяснения е посочен от вещотолицеи факта,че на ищцата е правена и
трета операция на лява предмишница,при която е отстранена само поставената при втората
операция Щайнеманова игла на лакътната кост,а другата плака,поставена при втората
операция,се е останала на мястото,където е била поставена,като нейното отстраняване
зависи от личния извод на пациента.В съдебното заседание на 17.03.2022 г. вещото лице С.
посочва още,че няма видими деформации по крайниците от фрактурите,но има останали
белези от оперативната интервенция на лявата ръка.Като цяло,според вещото
лице,движенията на ръцете на ищцата са възстановени в добър обем,като на проведения
преглед се е установило,че са напълно достатъчни възстановените движения в обем за
обслужване на ищцата.
От заключението на съдебно-психологичната експертиза,изготвено от вещото лице
Д.Т. /магистър-психолог/,се установява,че злополуката от 02.08.2020 г.,последвалите
медицински интервенции и периода на възстановяване са оказали силно травмиращо
въздействие върху ищцата,тъй като са довели до невъзможност да се справя сама с грижата
за личната си хигиена,самообслужването и домакинските дейности за период от няколко
месеца.Необходимостта от чужда помощ и усещането,че не може да се грижи сама за себе си
са се отразили негативно на психологическото благополучие на ищцата.Затрудненията при
самообслужването на ищцата са били със стресогенен характер и са преживявани като
загуба на усещането за независимост и контрол,предизвикали са срам и
неудобство,съпроводени с болезнено изживяване,отъждествяващо се с мъчително
посегателство върху достойнството и себеуважението й.Оценката и интерпретацията на
събитията е в основата на емоционалното преживяване на ищцата,довело до висока
тревожност,подтиснатост,напрегнатост,сетивна и емоционална чувствителност.Според
вещото лице Т.,психическото състояние на ищцата Р. Е. към момента на проведеното от
вещото лице психологично изследване се характеризира с повишена
тревожност,напрегнатост,чувство за неефективност,невротичност и
депресивност,съпроводени с емоционална лабилност и подтиснато настроение.И както сочи
същото вещо лице,личностовите особености на Р. Е.,занижените й възможности за справяне
с травмиращи събития,създават благоприятни условия за изпадане в депресивни
състояния.Но според устните обяснения на вещото лице Т.,дадени в съдебното заседание на
17.03.2022 г.,към същия момент е трудно да се каже,че се откриват белези на
посттравматично стресово разстройство при ищцата.С други думи,наличието на такова
разстройство при ищцата като последица от процесното ПТП не може да бъде прието за
установено.
По отношение на претърпените от ищцата болки и страдания в резултат на
процесното ПТП,по първоинстанционното дело са събрани и гласни доказателства-
показанията на разпитаните по делото свидетели Р.Е.-съпруг на ищцата,Ф.К. и Д.Я.-
приятелки и съседки на ищцата.От разпита на св. Е. се установява,че поради счупване на
8
ръцете на ищцата при пътния инцидент /вина за който всъщност има самия свидетел като
водач на горния лек автомобил/,същата не е могла да се грижи за домакинството след
изписването й от болницата,че тя е съумявала тогава да се храни с едната ръка /тази,която
според свидетеля не била гипсирана/,но имала нужда от чужда помощ за
къпане,обличане,личен тоалет.В тази връзка помощ й оказвали горните две
свидетелки,както посочва свидетелят Е..Наред с това,според този свидетел,съпругата му /т.е.
ищцата/ изпитвала неудобство от това,че тя не може да се справи сама,че друг трябва да й
помага и не можела да спи вечер.Казва още,че ищцата продължава да има болки от
счупването,макар да е изминала повече от година след инцидента /към момента на разпита
на свидетеля,извършен в съдебното заседание на 19.01.2022 г./,както и че е е станала по-
затворена от преди и често плаче,а и изпитва страх да пътува на предна седалка в
автомобил,поради което сядала на задната седалка,когато пътува с такъв.Според
показанията на същия свидетел,към момента на разпита му ищцата вече се справя с къщната
работа,макар и не както преди,че вече движи ръцете си,но движението им не е възстановено
в пълен обем и уточнява,че ръцете я болят,когато вдига тежко и при промяна на
времето.При преценка достоверността на показанията на св. Р.Е.,съдът съобрази
обстоятелствата,че той е съпруг а ищцата и освен това е водача,причинил процесното ПТП
/както се доказва в производството пред първата инстанция и не е спорно в настоящото
въззивно производство/.Намира обаче,че въпреки това описаните показания на същия
свидетел / изключение на твърдението му,че едната ръка на ищцата не е била гипсирана/
следва да бъдат кредитирани,тъй като са основани на преки лични впечатления на свидетеля
и не противоречат на останалите събрани по делото доказателства относно физическото и
психологическо състояние на ищцата след настъпването на процесния пътен инцидент.
На следващо място,от показанията на св.К. и св. Я. също се потвърждава,че по
времето,когато ищцата е била с гипсирани ръце след пътния инцидент,тя се е нуждаела от
чужда помощ при ежедневното самообслужване на личната си хигиена,обличането й и
домакинската работа,като в това отношение първата свидетелка й е помагала за къпането,а
втората свидетелка-за храненето,обличането и домакинската работа.Свидетелката К.
посочва още,че е оказвала психологическа помощ на ищцата,като й е давала кураж,защото
ищцата е била много отчаяна и освен това правела масажи и помагала за раздвижване
ръцете на ищцата след свалянето на гипса.Заявява също така,че катастрофата е оказала
негативно влияние върху ищцата в психологически аспект,тъй като преди това е била
общителна,а след катастрофата ищцата започнала много бързо и лесно да се
разстройва.Посочва още,че ищцата вече движи ръцете си,но все още я болят и не може да
носи тежко /повече от килограм/,в градината не може да отглежда растения,а може само за
цветята да се грижи и освен това се притеснява да пътува в кола.
От своя страна свидетелката Я. също посочва,че преди инцидента ищцата е била
общителна,а катастрофата я епроменила,като тя станала нервна,не е се говорело и не искала
да се събира с хора,страхувала се да пътува с кола.По времето,когато се нуждаела от чужда
помощ за ежеднивните си лични и домакински нужди,ищцата изпитвала неудобство от
9
това,както сочи св. Я..Същата свидетелка,подобно на св. К.,посочва,че ищцата не може /към
момента на проведения разпит на свидетелката/ да се грижи за градината си,не може да
обработва картофи и други земеделски култури,а когато времето се смени и застудява,има
болки в ръцете,макар вече да може да ги разгъва.Същата свидетелка казва още,че ищцата е
била в гипс 9-10 месеца и след свалянето му е ходела на рехабилитация,но в тази част
показанията й не следва да се кредитират,тъй като не се потвърждават нито от приложена
към делото медицинска документация,нито от заключението на СМЕ.Напротив,от
заключението на същата експертиза става ясно,че общия период,през който счупените ръце
на ищцата се били в гипсирани е далеч по-кратък от този,посочен от свидетелката Я.,дори и
при сумарното отчитане на времето на двукратното гипсиране на лявата
предмишница.Освен това,не се установи наличието на медицински документи,които да
удостоверяват провеждане на рехабилитационни процедури от ищцата след свалянето на
гипсовата имобилизация на ръцете й,а и самата ищца е заявила в съдебното заседание на
19.01.2022 г. /по време на разпита на св. К./,че не е ходила на рехабилитация,макар да
обяснява това с факта,че не й е било дадено медицинско направление за провеждането на
такава.
При така изяснените правнозначими факти,имащи отношение към определяне
размера на дължимото на ищцата обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди
вследствие на процесния пътен инцидент,настоящият съд счита,че справедливото по
смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение в случая следва да бъде определено на сумата от 50
000 лв.За определяне на обезщетение в посочения размер съдът взе предвид възрастта на
пострадалата към момента на пътния инцидент-67 г.,вида и характера на получените от нея
травматични увреждания при инцидента,необходимостта през възстановителния период и
най-вече по време на гипсовата имобилизация да бъде оказвана на ищцата чужда помощ за
справянето с обикновените ежедневни потребности и домакинската работа.Съдът взема
предвид и посочения в експертното заключение на СМЕ-за период на възстановяване от
получените от ищцата телесни увреждания,като за разлика от първоинстанционния съд в
това отношение не кредитира посочения от св. Я. по-дълъг възстановителен период и
период на гипсова имобилизация на ръцете /9-10 месеца/.Освен това,съдът отчита и
степента на търпените от ищцата физически болки и страдания вследствие на получените
телесни увреждания,установеното по делото от съдебно-психологическата експертиза и от
показанията на горните свидетели негативно отражение на процесното ПТП върху
психиката на ищцата,а от друга страна отчита и приетото от СМЕ заключение,че ищцата
физически е вече добре възстановена след приложеното й лечение на травмите,като е
останал само дискомфорта на двете предмишници след натоварване и при промяна на
времето,а прогнозата за в бъдеще за състоянието на двете предмишници е добра,въпреки
претърпените страдания от страна на ищцата.При определяне размера на
обезщетението,съдът взе предвид и социално-икономическите условия в страната към
момента на процесния пътен инцидент.
Въз основа на гореприетото,апелативният съд счита,че първоинстанционното
10
решение следва да бъде отменено като неправилно в частта,в която предявеният осъдителен
иск с правно основание чл.432,ал.1 от КЗ е уважен над сумата от 50 000 лв. до присъдения
размер от 60 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази разлика,считано от датата
12.11.2019 г. до окончателното й изплащане.В останалата обжалвана част,в която същият
иск е уважен над сумата от 25 000 лв. до 50 000 лв.,ведно със законни
лихви,първоинстанционното решение е правилно и като такова ще се потвърди в тази му
част.
В частта,с която процесният осъдителен иск е уважен до размера от 25 000 лв. и
отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв.
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в тези му части.
Относно заявеното от ответника-настоящ жалбоподател възражение в
първоинстанционното производство относно съпричиняването на вредоносния резултат от
ищцата,следва да се посочи,че то е прието за неоснователно от първоинстанционния съд,а в
подадената от ответника въззивна жалба не се съдържат никакви оплаквания срещу този
извод на същия съд.Единствено на втора страница от жалбата е посочено,че според
жалбоподателя „обезщетение в размер на 25 000 лв. би съответствало на обществения
критерий за справедливост,регламентиран в чл.52 от ЗЗД,при редуциране на обезщетението
с коефициент за принос“.Така използваният израз,при положение,че в жалбата няма никакви
фактически и правни аргументи на жалбоподателя относно съпричиняването на вредоносния
резултат на ищцата,нито пък срещу направения от първоинстанционния съд извод за
неоснователността на заявеното в първата инстанция възражение за съпричиняване,не
следва да се приема като искане на жалбоподателя за ревизиране на първоинстанционното
решение относно приетия извод за неоснователността на същото възражение,респективно-
като искане за намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.Но
дори и да се счете,че жалбоподателят е заявил такова искане в жалбата си,то същото е
абсолътно неоснователно,а преценката на първоинстанционния съд относно заявеното от
ответника възражение за съпричиняване е правилна и базирана на събраните по делото
доказателства.Същото възражение е основано на твърдението,че ищцата по време на
настъпване на процесното ПТП е била без правилно поставен обезопасителен колан,но по
първоинстанционното дело-от заключението на автотехническата експертиза,изготвено от
в.л. инж. Г.Т.,както и от показанията на свидетеля А.Л.-очевидец на
произшествието,категорично се установява,че по време на инцидента ищцата е пътувала на
предната седалка до шофьора с поставен обезопасителен колан и то правилно поставен
такъв /както сочи вещото лице Т./,съответно на което се налага и извода за неоснователност
на заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед частичната основателност на разгледаната въззивна жалба,касателно частта
от първоинстанционното решение,в която е присъдено обезщетение за сумата над 50 000 лв.
до 60 000 лв.,въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя съдебни
11
разноски за въззивната инстация в размер на 200 лв.-част от платената ДТ по въззивната
жалба,съответстваща на уважената част от жалбата.И отново предвид частичната
основателност на жалбата и обстоятелството,че пред настоящата инстанция дружеството-
жалбоподател е представлявано от юрисконсулт,на основание чл.78,ал.8 от ГПК
въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на същото дружество юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. /определено като размер от съда на основание чл.25,ал.1
от Наредбата за заплащане на правната помощ/.
От друга страна,с оглед частичната неоснователност на въззивната
жалба,дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на адв. Р. М.-
пълномощник на въззиваемата,сумата от 1536 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2
във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата,определено като размер на основание
чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,ведно
с начислен ДДС.Такова възнаграждение се дължи на адв. М. предвид осъществената от нея
и уговорена в представения договор за правна защита и съдействие от 27.04.2022 г.
безплатна адвокатска защита на въззиваемата пред настоящата въззивна инстанция на
основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
В подадена от въззиваемата чрез пълномощника й адв. М. молба с вх.№7570 от
05.10.2022 г. е заявено „възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна
възнаграждение,в случай че същото надвишава минимално определеното“.От своя страна
дружеството-жалбоподател,в молба с вх.№7731 от 11.10.2022 г.,подадена чрез юрисконсулт
А. С.,е направило възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна,в случай,че същото надвишава предвидения в Наредба №1/09.07.2004 г.
за МРАВ минимум.Заявените и от двете страни възражения за прекомерност не подлежат на
разглеждане и преценка по същество.Това е така за направеното от въззиваемата
възражение,тъй като от насрещната страна изобщо не е заявявано искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение,а поначало възражението,основано на чл.78,ал.5 от ГПК,се
отнася само за адвокатски възнаграждения.А заявеното от дружеството-жалбоподател
възражение за прекомерност не следва да се разглежда,тъй като не е налице уговорено за
пълномощника й,нито изплатено от нея адвокатско възнаграждение,а напротив-налице е
уговорка за безплатна адвокатска защита,в какъвто случай дължимото на адвоката й
възнаграждение се определя от съда на основание чл.38,ал.2 от ЗА и в този случай нормата
на чл.78,ал.5 от ГПК също не се прилага.
По разноските за първата инстанция:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта,с която дружеството-ответник е осъдено да заплати по сметка
на Смолянския окръжен съд държавна такса над размера от 2000 лв. до размера от 2400 лв.,а
в полза на адв. Р. М. е осъдено да заплати адвокатско възнаграждение на основание
чл.38,ал.2 от ЗА за разликата над сумата от 2 436 лв. до присъдения размер от 2796 лв. с
включен ДДС.
Мотивиран от горното съдът
12
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на
Окръжен съд-Смолян,в частта,с която е осъден ответника З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК ***,е
осъден да заплати на ищцата Р. А. Е. с ЕГН ********** обезщетение за причинените й
неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 02.08.2020 г. пътнотранспортно
произшествие,за разликата над сумата от 50 000 лв. до присъдения й размер от 60 000
лв.,ведно със законната лихва върху същата разлика,считано от 12.11.2019 г. до
окончателното й плащане,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Р. А. Е. с ЕГН ********** против З.
„Д.“АД-гр.С.,с ЕИК ***,осъдителен иск по чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно
обезщетение за неимуществените вреди,причинени й в резултат на станалото на 02.08.2020
г. ПТП,за разликата над сумата от 50 000 лв. до размера от 60 000 лв.,присъден на ищцата с
първоинстанционното решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по
описа на ОС-Смолян.
ПОТВЪРЖДАВА решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по
описа на Окръжен съд-Смолян,в останалата му обжалвана част,с която З. „Д.“АД-гр.С.,с
ЕИК *** е осъдено да заплати на ищцата Р. А. Е. с ЕГН ********** застрахователно
обезщетение за причинените й неимуществени вреди от станалото на 02.08.2020 г. ПТП,за
сумата над 25 000 лв. до размера от 50 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от
12.11.2020 г. до окончателното плащане.
В частта,с която предявеният от Р. А. Е. с ЕГН ********** против З. „Д.“АД-гр.С.,с
ЕИК ***,осъдителен иск по чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за
неимуществените вреди,причинени й в резултат на станалото на 02.08.2020 г. ПТП,е уважен
до размера от 25 000 лв. и е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния претендиран
размер от 80 000 лв. първоинстанционното решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по
т.д.№44/2021 г. по описа на ОС-Смолян,не е обжалвано и е влязло в сила.
ОТМЕНЯ решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на
Окръжен съд-Смолян,и в частта,с която е осъдено З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** да заплати по
сметка на Смолянския окръжен съд държавна такса за разликата над сумата от 2000 лв. до
сумата от 2400 лв.
ОТМЕНЯ решение №26 от 14.04.2022 г.,постановено по т.д.№44/2021 г. по описа на
Окръжен съд-Смолян,и в частта,с която е осъдено З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** да заплати на
адвокат Р. И. М. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за разликата над сумата от
2436 лв. до присъдения размер от 2796 лв.
ОСЪЖДА З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК *** да заплати на адвокат Р. И. М. с ЕГН
********** сумата от 1536 лв. /хиляда петстотин тридесет и шест лева/,представляваща
адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата за
13
осъществена безплатна адвокатска защита на въззиваемата Р. А. Е. в производството пред
въззивната инстанция по възз.т.д.№468/2022 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА Р. А. Е. с ЕГН ********** да заплати на З. „Д.“АД-гр.С.,с ЕИК ***
сумата от 200 лв. /двеста лева/ разноски за производството пред въззивната инстанция,както
и сумата от 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.8 от
ГПК за процесуално представителство от юрисконсулт пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14