Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 04.06.2018 7г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми март през 2018 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия ПЛАМЕН ГЕНЕВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2776 по описа
за 2017 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК и вр.
чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение № 18605 от 15.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1460/2015 г. на СРС, 28
състав, е признато за установено предявените от К.И.Д., Д.И.Д. - С., и А.И.Д., против
Р.Л.Б., искове с пр. осн. чл. 108 от ЗС, че К.И.Д.,
Д.И.Д. - С., и А.И.Д., са собственици на
апартамент № 10 /десет/ на трети жилищен етаж, на кота +9.15, със застроена
площ от 51,83 кв. м., състоящ се от входно антре, дневна - трапезария с
кухненски бокс, спалня, баня и тоалетна, склад и тераса, при съседи: ап. 9,
предверие 1, стълбище, двор и двор към ул. Алдомировска“, заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1,956 % от
правото на собственост върху УПИ, както и ателие № 12 /дванадесет/ на трети
жилищен етаж, на кота +9.15, със застроена площ от 42,29 кв. м., състоящо се от
входно антре, дневна - трапезария с кухненски бокс, баня и тоалетна и тераса,
при съседи: калкан, двор към ул*******“, ап. 11, предверие 2, асансьорна шахта
и ап. 9, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата,
както и 1,612 % идеални части от правото на собственост върху УПИ, подробно
описани Нот. акт. нотариален акт за взаимно учредяване на право на строеж и
строителство от 26.09.2008 г., № 164, том III, per.
№5532, дело №572 от 2008 г. и
разрешение за ползване ДК-07-ЮЗР-142/17.05.2011 г. на ДНСК като е осъдена
Р.Л.Б., да предаде на К.И.Д. , Д.И.Д. - С., и А.И.Д. владението на имотите. С решението е осъдил ответницата да заплати на всяка от ищците на основание чл.59 от ЗЗД обезщетение в
размер на по 1099,37 лв. на всеки ищец за ползването на имотите в периода от
16.05.2014 до 13.11.2014 г. Относно разноските
първоинстанционният съд с решението е
осъдил Р.Л.Б. основание чл. 78,ал.1 от ГПК,
да заплати на Д.И.Д. — С. -333 лв. разноски, на К.И.Д. и НА А.И.Д.- по
444.44 лв. разноски, и на основание чл. 78,ал.6 от ГПК да заплати на Софийски
районен съд сумата от 959,84 лв. разноски по делото. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК са осъдени
трите ищци да заплатят на ответница Р.Л.Б. сумата от 360 лв. разноски по
делото.
С
решение №
3036 от 09.01.2017 г. първоинстанционният съд, на основание чл.250 от ГПК е допълнил диспозитива на решението си
по исковете по чл.59 от ЗЗД, като е отхвърлил иска до пълния предявен
размер от по 1700 лв. за всяка от ищците като неоснователен, и е изменил на основание
чл.248 от ГПК решението си в частта за разноските, като вместо горепосочените
разноски по чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищците, е осъдил ответницата да
заплати на основание
чл. 78,ал.1 от ГПК на Д.И.Д. - С. - 150,67 лв. разноски за държавна такса и
1097,78 лв. разноски за адвокат по делото, на К.И.Д. -1097,78 лв. разноски за
адвокат, и на А.И.Д. -557,40 лв. разноски за адвокат, и на трите ищци общо-
123,50 лв. разноски за вещо лице по делото. Допуснал е и на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК поправка
на очевидна фактическа грешка като навсякъде в решението вместо Д. Росенова да
се чете „Д.И.Д. - С.“.
Решението
по чл.235 от ГПК в частите, в които исковете са били уважени и последващата
отговорност за разноски, респ. и решението от 09.01.2017 г. в частта по чл.248
от ГПК относно разноските, присъдени в полза на ищците, са били обжалвани
поотделно в срок от ответната страна по иска Р.Л.Б. чрез пълномощник адв.А.Д..
С
въззивната жалба по същество на решението по чл.235 от ГПК, са изложени доводи
за неправилност на решението поради нарушение на
материалния и процесуалния закон и необоснованост. Възразява се, че при
несъобразяване със събраните по делото доказателства, първоинстанционнитя съд е
приел, че ищците са доказали, че са носители на правото на собственост, вкл. по
наследяване . Излагат се доводи, че процесните две жилища не са били върнати в
патримуниума на наследодателя на ищците, тъй като по силата на разваляне на
договора за издръжка и гледане от 2004 г. със съдебно решение, на връщане
подлежало това, което е било прехвърлено от наследодателя на ищците, но не и придобитото
от отвeтницата след това по силата на
договор за суперфиция от 2008 г. , и на второ място, че връщане на даденото по договора
за издръжка и гледане (ДИГ) него не става автоматично, а въз основа на поискване
от прехвърлителя/респ. наследниците му, каквото иск за връщане на прехвърленото
по силата на този алеаторен договор - а именно на 1/2 ид.ч. от имот пл.№ 3 и
сградата в него, предмет на договора от 2004 г., нямало предявен. Счита, че
неправилно и необосновано, и в нарушение на съдебната практика според посочени
в жалбата решения на ВКС, първоинстанционният съд не е направил разграничение
между обекта на право на собственост, прехвърлен с ДИГ, и процесните две
жилища, които са различни от обекта предмет на ДИГ и били придобити от
ответницата въз основа на договор за суперфиция, сключен преди вписване на
исковата молба по иска за разваляне на ДИГ. Възразява още, че след като ищците
не твърдят порок на договора за суперфиция от 2008г., той ги обвързва, и че
първоинстанционният съд е следвало да зачете неговата действителност и вещно
действие, и да приеме, че ответницата по силата на него и изпълнения строеж, е
придобила собствеността върху двете процесни жилища. Възразява още, че правото
на собственост върху 1/2 ид.ч. от имот
пл.№ 3 не се прехвърля и върху процесните две жилища, защото те не са били
притежание на прехвърлителя към ДИГ, възникнали са като обекти след смъртта на
прехвърлителя, въз основа на валиден договор за суперфиция, при което е налице
изключение от прилагане правилото на приращение по чл.92 от ЗС.
След като наследодателя на ищците не е бил в правоотношения със строителя на
сградата, не е бил страна по договора за суперфиция, не си е запазил правото на
строеж върху процесните две жилища, и този договор за суперфиция не е бил
атакуван от ищците или наследодателя им, то ищците не установяват да са
собственици на същите тези две жилища. Излагат се и съображения за неправилност
на първоинстанц;ионното решение и поради неправилно приложение на чл.88, ал.2
от ЗЗД, тъй като процесните две жилища не са били предмет на ДИГ, правото на
собственост върху тях е надлежно придобито от ответницата, и прехвърленото с ДИГ вече не съществувало,
поради което развалянето на ДИГ не може да се разпростре върху процесните две
жилища. Счита, че поради последвало на ДИГ застрояване на имота, вещта, предмет
на ДИГ вече се счита, че не съществува, т.е. разнозначно на
изразходване/отчуждаване на вещта по смисъла на решение № 112/18.07.2013г. по
гр.д.№ 509/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., и развалането на ДИГ влече само имуществени
претенциии. Излага и оплаквания за процесуални нарушения относно разпределяне
на доказателствената тежест и неправилно приемане за установена датата на
завършване на сградата в груб строеж само на база свидетелски показания, и
необсъждане възражението на ответната страна, заявено още с отговора на
исковата молба, че е придобила по давност правото на строеж от придобиването му
на 26.09.2008г. по силата на договора за суперфиция, до получаване на поканата
от ищците да им предаде владението на процесните две жилища през 2014 г., т.е.
повече от 5 години е владяла същите необезпокоявано със съзнанието, че е техен
собственик. Възразява още, че искът за развалане на ДИГ не прекъсва придобивната давност относно
правото на строеж, защото предмет на иска по чл.87 от ЗДД и силата на пресъдено
нещо на съдебното решение по разваляне на ДИГ се разпростирала само върху
правото на собственост върху земята, но е и върху производните й право на
строеж или право на собственост върху вече построеното, в който смисъл се
позовава на решение № 437/13.05.20009г.
по гр.д.№ 1068/2008г. на ВКС, и решение № 401/12.01.2012г. по гд.№ 895/2010 г.
на ВКС, двете на І г.о. По отнощение на исковете по чл.59 от ЗЗД намира решението
също за неправилно, по съображенията, че ищците не са доказали да са станали
собственици на процесните две жилища, а по иска на А.Д.-и поради липсата на покана от нея, доколкото
пълномощникът й не е имал такава представителна власт да отправя подобна
покана. Счита, че така направените още с
отговора на исковата молба възражения по тези искове не били обсъдени то първоинстанционния
съд, което водело също до необоснованост и неправилност на решението. Моли да
се отмени обжалваното решение, и исковете да се отхвърлят, претендира
разноските поделото.
Въззиваемите страни- ищците
К.И.Д., Д.И.Д. - С., и А.И.Д. чрез пълномощник
адв.А.Д. от САК, оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда
от сочения в жалбата пороци. Излагат възражения, обосновани с цитирани в отговора решения на ВКС по чл.290
от ГПК и на ППВС, че след разваляне на ДИГ с обратна сила се заличават
последиците от него и прехвърлителят се счита за собственик на прехвърленото от
датата на ДИГ до развалянето му, че сградата предмет на договора за суперфиция
е изградена в груб строеж след подаване
на исковата молба по чл.87 от ЗЗД, и че след като ДИГ е развален поради
неизпълнение задълженията на ответницата като приобретател по него, то тя не
може да се счита добросъвестне владелец и не може да се ползва от кратката придобивна
давност, и към датата на исковата молба по настоящето дело не е изтекъл 10
годишен период по чл.79, ал.1 от ЗС. Излага и доводи, че ответницата не е трето
лице по смисъла на чл.88, ал.2 от ЗЗД и не може да се ползва от
непотивопоставимост на развалянето на ДИГ спрямо нея, и след като по силата на
развалянето на ДИГ наследодателят на ищците се счита собственик на земята от
датата на ДИГ до развалянето му, то извършаваната от ответницата трансформация
на обема на собствеността не може да се противопостави на ищците, и по силата
на чл.92 от ЗЗД, след развалянето на ДИГ, правото на собственост върху двете
процесни жилища се счита преминало върху наследодателя им като прехвърлител и
собственик на ид.ч. от мястото. Молят решението да се потвърди в обжалваните
части.
С частната си жалба си
срещу решението от 09.01.2017 г. в частта по чл.248 от ГПК, ответницата Р.Б. излага доводи, че не дължи посочените разноски на ищците, тъй като счита
исковете за неоснователни иподлежащи на отхвърляне, и на второ място, че е
осъдена неправилно да заплати на ищците суми за разноски, каквито те не са
направили и не са искали да им бъдат заплатени. Оплаква се, че с молбата по
чл.248 от ГПК пълномощникът на ищците е поискал да бъдат присъдени на ищците
разноски за адвокатско възнаграждение 1333,33лв. в полза на Д.И.Д. — С. и К.И.Д., а съдът е осъдил ответницата да заплати на всяка една от тях по
1097,78лв. разноски за адвокат, което надвишава поисканото от тези страни.
Ответните страни по
частната жалба чрез пълномощника си адв.А.Д. оспорва същата, като счита
определението на СРС справилно и съобразено с доказателствата за направени
разноски и списъка по чл.80 от ГПК.
И двете насрещни страни
правят искания поотделно за разноски за въззивната инстанция, както и взаимни
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение за защита на
противната страна.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство :
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части допустимо, тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените
с исковата молба претенции.
При
произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищците К.И.Д., Д.И.Д. - С., и А.И.Д. са предявили срещу Р.Л.Б. обективно и субективно предявени искове в условие на
кумулативност, с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, за установяване в отношенията между
страните, че всяка от ищците е собственик на 1/3 идеална част по наследство от недвижими имоти, находящи се в гр. София, УПИ VI - 2,
3, 22, 23 от кв. 223, по плана на гр. София, м. „Пробив бул . П. Славейков“, с
площ от 706, 50 кв. м„ при съседи по скица: ул. „Алдомировска“, УПИ У-4, 4, 20,
21, ул*******“, УПИ УП-24 и УПИ УП-25, а именно апартамент № 10 на трети жилищен етаж, на кота +9.15, със
застроена площ от 51,83 кв. м., състоящ се от входно антре, дневна - трапезария
с кухненски бокс, спалня, баня и тоалетна, склад и тераса, при съседи: ап. 9,
предверие 1, стълбище, двор и двор към ул. Алдомировска“, заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата, както и 1,956 % от правото на
собственост върху УПИ, както и ателие № 12 на трети жилищен етаж, на кота
+9.15, със застроена площ от 42,29 кв. м„ състоящо се от входно антре, дневна -
трапезария с кухненски бокс, баня и тоалетна и тераса, при съседи: калкан, двор
към ул*******“, ап. 11, предверие 2, асансьорна шахта и ап. 9, заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1,612 % идеални
части от правото на собственост върху УПИ, и се осъди ответницата да им предаде владението на
описаните имоти, както и за осъждане на ответницата да им заплати обезщетение за ползване на имотите за периода
16.05.2014 г. до датата на освобождаване на имотите, в размер на сумата от по
450 лв. месечно за апартамент № 10 и 300 лв. месечно за ателие № 12. С
последваща молба от 02.12.2014 г. е уточнено, че претенцията за обезщетение за
ползване на имотите е за периода 16.05.2014 г. /датата на получаване от страна
на ответницата на представената по делото нотариална покана/ до 13.11.2014 г. /датата на исковата
молба съобразно прекратителното поределение на СРС от 14.12.2015 г./ на по 1
050/хиляда и петдесет/ лв. за апартамент № 10 и по 700
/седемстотин/ лв. за ателие № 12, за всяка една от ищците.
Твърдят, че наследодателят им И.К., е бил
собственик на 1/2 ид.
ч. от поземлен имот с планоснимачен № 3 в гр. София, ул. „*******/бивша ул. „Д.Б.“/,
кв.***, местност „Пробив бул. П. Славейков“, по плана на гр. София, целият с
площ от 156,40 кв. м„ при съседи на поземлен имот, съгласно протокол за съдебна
делба: улица,А.Д., Т.С.и И.Б., заедно с построената в поземления имот къща,
състояща се от две стаи и антре, застроена на около 45 кв. м„ находяща се в
дъното на източната част на поземления имот на калкан, с клозет, заедно с
правото на преминаване през досегашния изход към улицата покрай северната стена
на съществуващата към улицата постройка, съгласно нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 183, том 8 от 1954 г. и протокол по делбено дело № 14870/1985
г„ 41 с-в, СРС от 09.12.1985 г. С нотариален акт № 200, том 3, per. № 9380, дело № 522/01.12.2004 г. И.К. прехвърлил описаните по-горе недвижими
имоти на ответницата, срещу задължението за издръжка и гледане на първия, като
си е запазил правото на ползване върху имота. Впоследствие с нотариално заверена декларация за отказ от право на
ползване от 30.10.2007 г„ с per. №5039 на Нотариус К.Б., с per.
№ 043 на НК и вписана в
службата по вписванията под акт № 07, том 27 от 2007 г., бащата на ищците се отказал от правото на ползване
върху имота. След
отказа ответницат, пкато съсобственик, сключила договор за взаимно учредяване
право на строеж и строителство, с нотариален акт № 164/26.0.9.2008 г. относно
УПИ VІ-2,3,22,23, част от който е и имот пл.№ 3, за изграждане на сграда в
новообразувания УПИ, като ответницата си е запазила и взаимно учредила правото
на строеж на процесните две жилища-ап.10 и ателие 12. Сградата бил апостроена и
за нея идсадено разрешение за ползване от 17.05.2011г.
Твърдят, че с
решение на СРС от 16.05.2011 г„ по гр. д. № 36206/2009 г„ 51 с-в, влязло в
законна сила на 24.04.2013 г„ вписано под акт № 210, т. 21 от 26.06.2013 г. в
Служба по вписванията, гр. София, договорът за прехвърляне на описаните по-горе
имоти, срещу задължение за издръжка и гледане е бил развален, поради виновно
неизпълнение от страна на ответницата. Исковата молба по иска за разваляне на
дИГ предявена на 21.09.2009г. ,била вписана на 22.03.2010 г., и че независимо
от висящото производство по разваляне на договора, ответницата в качеството си
на съсобственик, се разпоредила по нотариален акт за разпределяне и прехвърляне
на ид.части от дворното място УПИ VІ-2,3,22,23, по силата на който за
отвтеницата остават в собственос принадлежащите към двете жилища ид.ч. от
дворното място, а именно 1,956% към ап.10 и 1,612% към ателие 12. Излагат, че с
нотариална покана с per. № 2711, том. 1, акт 175 от 30.04.2014 г., на Нотариус А. Д., с per. №404 при НК, с
район на действие СРС, получена от ответницата на 07.05.2014 г„ ищците поканили
последната да предаде владението на процесиите недвижими имоти, които считат за
своя собственост, но ответницата съгласно констативен протокол, акт № 185, т.
1, per. №
2913/15.05.2014 г. отказала чрез пълномощник с довода, че е собственик на
процесиите имоти, поради което не следва да предаде владението върху тях, нито
дължи заплащане на обезщетение. Претендират направени по делото разноски.
С отговора
на исковата молба ответницата оспорва предявените искове. Възразява, че развалянето
на договора, с който е прехвърлено правото на собственост върху 1/ 2 ид. ч. от
поземлен имот от 156,40 кв. м. и сграда от 45 кв. м. не се отразява върху вече
възникналото право на собственост върху процесните апартамент и ателие, които
са различни от предмета на алеаторния договор, и че развалянето на договора за
прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане не засяга правата
придобити от З-ти лица, преди вписване на исковата молба за развалянето му,
каквото в настоящия случай се явява дружеството - строител. В условие на
алтернативност, прави възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност,
на основание добросъвестно владение.
Оспорва
изцяло предявените искове за присъждане на парично обезщетение, поради
обстоятелството, че ищците не са собственици на процесиите имоти и не са
активно легитимирани да претендират обезщетение за лишаване от правото на
ползване, а по иска
на А. Д.авъзразява, че е неоснователен поради липсата на представителна власт
за подаване на
нотариалната покана за обезщетение на пълномощника й тогава. Моли да и бъдат
присъдени направени в производството разноски.
Събраните по
делото писмени доказателства, преценени от въззивния съд в тяхната съпкупност,
сочат на същите изводи относно установените факти, като тези в
първоинстанционното решение относно последователността на сделките, датите на
влизане в сила на съдебните решения, изграждане на жилищна сграда в имот, част
от който е бил и пл.№ 3, развалянето на ДИГ, разпоредителните сделки от
ответницата след сключване на ДИГ с наследодателя на ищците сделките, съответни
на твърденията на ищците с исковата молба, които фактически констатации се
споделят от въззивният съд и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на първоинстанционното решение в частта относно установените факти, в изключение на
момента на завършване на сградата в груб строеж. Съобразно тях въззивният съд приема, че ДИГ между
наследодателятн на ищците и ответницата за прехвърляне на 1/ 2 ид.ч. от имот
пл.№ 3, сключен с нотариален
акт № 200, том 3, per. № 9380, дело № 522/01.12.2004 г., е развален по иск на наследниците на И.К. –настоящите ищци,
с искова молба, подадена на 21.05.2009г. в съда, вписана на 22.03.2010 г., с решение на СРС от 16.05.2011 г„ по гр. д. № 36206/2009 г„ 51
с-в, влязло в законна сила на 24.04.2013 г. Установено е още, че след сключване на ДИГ, но преди
вписване на исковата молба за развалянето му, е сключен договор за суперфиция
между съсобствениците на новообразуван УПИ-2,3,22,23 (част от който е пл.№ 3, предмет на ДИГ), по силата на който ответицата –приобретател по ДИГ Р.Б. е запазила за
себе си правото настроеж върху процесните две жилища с ид.ч. от о.ч. на сградата.
В последствие, но след предявяване и вписване на исковата молба за разваляне на
ДИГ, ответницата е сключила договор за разпределяне и прехвърляне на общи части
от земята-УПИ-2,3,22,23 с останалите съсобственици, по силата на който за така
определените й две жилища-процесните, се определят общо 3,568% ид.ч. от собствеността върху УПИ-то . построената в УПИ-то сграда е разрешена за ползване с акт №
ДК-07-ЮЗР-1423 от 17.05.2011г. на ДНСК.
Единственото
оплакване по въззивната жалба относно фактите касае именно датата на завършване
на грубия строеж, както
е приет от СРС, и възивния
съд, предвид и новото доказателство, събрано по реда на чл.266, ал.3 от ГПК-
акт за приемане на конструкция и разрешаване на довършителните работи от
15.02.2010 г. образец 14, приема за установен момента на завършване на сградата в груб строеж различно от приетото СРС, а именно приема, че сградата е била завършена на етап груб строеж
на 15.02.2010г. При наличие на писмено доказателство, предвидено в закона,
свидетелските показания, събрани пред първоинстанционния съд в тази насока, не
следва да се обсъждат. Същите свидетелски показания обаче сочат, че ответницата
след датата на разрешението на ползване на сградата017.05.2011г. ползва
единствена процесните две жилища, факт, който междувпрочем не е и спорен между
страните.
Оплакванията
по въззивната жалба за процесуални нарушения от първоинстанционния съд при
формиране на правните изводи се отнасят до необсъждане на защитното възражение
на ответницата за придобиване по давност на правото на строеж върху процесните две жилища, както и
до неправилно прилагане на материалния закон към установените факти и
необосновано на правните изводи и несъотвествието им с практиката на ВКС по
сходни случаи. По тези оплаквания въззивният съд намира следното :
Първо, по
възражението за непротивопоставимост на развалянето на ДИГ на правото на
собственост върху процесните две жилища поради различния предмет и невъзможност
да се върне даденото по силата на ДИГ, тъй като не съществува във вида, в който
правото е прехвърлено :
С предявения
иск по чл.108 от ЗС ищците като наследници на прехвърлителя по ДИГ реализират
правото си да получат обратно даденото по вече разваления ДИГ като дадено на
отпаднало основание. Спорно по делото е дали даденото по ДИГ съществува и дали
подлежи на връщане на наследниците на прехвърлителя собственост върху
процесните две жилища на основание
чл.87, ал.3, вр.чл.55, ал.1от ЗЗД.
Безспорно
установено по делото е, че след сключване на ДИГ е настъпила промяна съгласно ЗУТ в регулационния статут на дворното
място имот пл.№ 3, 1/ 2 ид.ч. от което дворно място ответницата е придобила по този ДИГ- същото е включено с по-голям
имот –нов УПИ VІ-2,3,22,23 според доказателственото копие
от нотар.акт 164/26.09.2008г. за учредяване на суперфиция чежду
съсобствениците, и съгласно
чл.95, ал.2 от ЗС правото на собственост върху ид.ч. от земята се е запазило,
макар и трансформирано върху ид.ч. вече от новия УПИ. При липсата на други
данни от н.а. по суперфицията № 164/26.09.2008г., следва да се приеме, че делът
на пл.№ 3 в новия УПИ е 156,40/706,50 ид.ч. или 22,12%, от които ответницата по
силата на ДИГ има половината, или 11,06% ид.ч. от собствеността върху от УПИ-2,3,22,23. По силата на договора за разпределение на ид.ч. от
земята, Р.Б. получава като принадлежащи към двете жилища общо 3,568% ид.ч. от
УПИ-то. Следователно запазва част от полученото по силата на разваления ДИГ
ид.ч. от земята (макар и в по-малък обем), която ид.ч. й дава правото на
притежава съгласно чл.92 от ЗС и съответните на тази ид.ч. жилища в тази земя
по силата на реализирано право на строеж и договора за взаимно запазване и учредяване на право на
строеж върху същия този УПИ . възражението на отвтеницата, че
исковата молба за разваляне на ДИГ като вписана след договора за суперфиция, е
непротивопоставима на същата, възизвният съд намира за неоснователно. Съгласно решение № 111/23.03.2012 г. по
гр.д.№ 718:2911г. на ВКС, ІІ г.о. "…разпоредбата
на чл.88,ал.2 ЗЗД предвижда непротивопоставимост на развалянето само на права, придобити
от трети лица преди вписване на исковата молба,имайки предвид придобиване на
вещни права върху имота..". ,. Ответницата Р.Б., първо, не е трето лице придобило права по силата на
договора за суперфиция от 2008г. ,
и второ, към момента на суперфицията не се е
разпоредила с правото на собственост върху ид.ч. от земята, което е притежавала
. Разпореждане с ид.ч. от земята-от УПИ-2,3,22,23, Р.Б. е направила след предявяване на иска и след вписване на исковата молба по иска по
чл.87, ал.3 от ГПК
за разваляне на ДИГ, поради
което това разпореждане от нея с ид. Части от УПИ-то над общо 3,568% ид.ч. от УПИ-то, е
непротивопоставимо на ищците като наследници на прехвърлителя по ДИГ, а за запазената общо 3,568% ид.ч. от УПИ-то същата не е трето лице. Това е така, защото с иска по чл.108 от
ЗС, предмет на настоящето проиводство, ищците
търсят защита в по-малък обем - само
за общо 3,568% ид.ч. от УПИ-то., които са останали непрехвърлени на
трети лица, което съдът, съобразно диспозитилното
начало на исковия граждански процес по чл.6 от ГПК, следва да зачете, т.е. в патримониума на приобретателя по ДИГ е останала
ид.ч. от прехвърлената с ДИГ ид.част от пл.№ 3. На второ място, с извършената промяна в регулационния статут на пл.№ 3 съгласно ЗУТ и с осъществяването на строеж на сграда в новообразувания и от него
УПИ-2,3,22,23, не може да се счита, че прехвърленото право на собственост върху
1/ 2 ид.ч. от пл.№ 3 е престанало да
съществува, поради което не подлежи на връщане. Както вече беше посочено, това
право на собственост върху земята, макар и в по-малък обем от прехвърленото, е
останало в патримониума на приобретателя по разваления ДИГ и подлежи на връщане
на прехвърлителя, респ. на неговите
наследници, упражнили наследеното право на разваляне на ДИГ в пълен обем.
Съгласно приетото от възизвния съд по-горе, прехвърлителят по ДИГ след
развалянето му, се счита за собственик на земята и в периода от сключване на
ДИГ до развалянето му, и съгласно чл.92 от ЗС става собственик и на построеното
върху земята по силата на приращението, стига между временно преди вписване на
исковата молба за разваляне, правото на строеж да не е придобито от трето лице.
В случая ответницата си е запазила правото на строеж върху процесните две
жилища като съсобственик на дворното място, което право не надвишава дела й в
съсобствеността на земята, както вече беше посочено от въззивния съд по-горе, при което следва да се приеме, че двете
процесни жилища не са обекти на правото на собственост, различни от правата,
които Р.Б. е получила по силата на ДИГ. Тя е била с положението на
съсобственик, получил съгласие на другите съсобственици да строи в общата
земя съгласно чл.183, ал.1 от ЗУТ и да стане индивидуален собственик на
отделни обекти по силата на приращението по чл.92 от ЗС. Следователно след
разваляне на ДИГ, собственик на ид.ч. от земята, прехвърлена
с ДИГ става прехвърлителят, респ. наследниците му, и на връщане подлежи
даденото по ДИГ или това, което е останало от него в патримониума на
приобретателя, заедно с приращението по чл.92 от ЗС, тъй като собствеността
върху построеното следва собствеността върху земята поради неделимостта им в
патримониума на приобретателя. Приобретателят не може да задържи построеното и
придобито от него като съсобственик на земята,
защото в случая то не може да се отдели от правото на съсобственост върху
земята, което право приобретятелят се счита, че е загубил с обратна сила след
развалянето на ДИГ. Ето защо въззивният съд приема, че прехвърленото право с
ДИГ не е погинало, нито е потребено, а съществува в
патримониума на приобретателя (макар и в по-малък обем ид.ч. от земята, но
отчуждаването на другата ид.ч. не е предмет на делото) и построеното преди
развалянето на ДИГ като съответно на правото на съсобственост върху земята, не е отделно и независимо
право, което да не е прехвърлено, напротив, то е елемент от правото на
собственост върху земята и се счита прехвърлено на приобретателя с
прехвърлянето на правото на собственост върху земята. Иначе казано, като е придоблила по ДИГ правото на
собственост върху ид.ч. от земята,
ответницата е получила и правото да построи върху тази земя сграда/част от сграда, съответна на правото й в съсобствеността. Установи се
по делото, че процесните две жилища според припадащите им се ид.ч. от земята,
върху която е построена сградата-УПИ - 2,3,22,23, не надвишават правото на съсобственост в
земята, поради което следва да се включат в обема на право, подлежащо на
връщане съгласно чл.87, ал.3, вр. чл.55, ал.1 ЗЗД (в този смисъл е и решение №
420 от 08.07.2005 г. по гр. д. № 98/2005 г., І г. о. на ВКС, според което, „ ако по време на
действието на договор за прехвърляне на недвижим имот върху него са изградени
постройки, след развалянето на договора по силата на чл.92 от ЗС, собственик на
постройките става собственикът на земята, а не този, който ги е изградил…След
разваляне на договора прехвърлителите са станали отново собственици на
прехвърленото, включително и на построеното от приобретателите… при липсата на
доказателства правото на собственост по отношение на построеното да е
възникнало отделно от правото на собственост върху земята, то приобретателят по
алеаторния договор, като собственик на земята е собственик на построеното върху
него. С развалянето на алеаторния договор е развалено и придобивното основание,
на което приобретателят е бил собственик на дворното място и с връщането на
правото на собственост върху мястото обратно в прехвърлителите, респ.
правоприемниците им те стават собственици и на построеното по принципа на
приращението..“). По тази причина не е
налице невъзможност да се върне даденото по силата на ДИГ, нито неговото
„погиване“ или друга правна невъзможност по смисъла на ТР І 3/20014г. на ОСГК
на ВКС. Сочените от въззивницата решения на ВКС касаят липса на даденото по
разваления договор, каквато липса в настоящия случай няма. В случай, че Р.Б.
е вложила средства да изграждането на двете жилища, тя би имала правата на
подобрител на чужд имот след развалянето на ДИГ и имуществена претенция. Трите
ищци като наследници по закон на прехвърлителя-всяка по 1/ 3 ид.ч., са
упражнили изцяло наследеното право да развалят ДИГ, и по силата на развалянето
му в патримониума на техния наследодател по силата на чл.87, ал.3 от ЗЗД следва
да се счита, че се връща даденото по ДИГ, което в случая въззивният съд приема че е процесните две жилища с
принадлежащите им общи части от сградата и ид.ч. от дворното място, предмет на
иска и съобразно описанието им с исковата молба. Ето защо ищците са доказали правото
си на собственост по наследяване поради разваляне на ДИГ, и упражненото право
на поискване връщане на даденото по разваления договор. По изложените
съображения възвивният съд намира направените оплаквания по въззивната жалба относно
липсата на идентичност на даденото по ДИГ и процесните две жилища, за неоснователни.
Второ, по
евентуалното възражение за придобиване по давност на двете жилища:
Ответницата
се позовава на кратка придобивна давност, като твърди, че е придобила правото
на строеж по давност (съобразно и уточнението пред въззивния съд в открито съдебно
заседание на 07.03.2018 г.) считано от датата на акта за суперфиция до датата
на получената нотариална покана,отправена от ищците до нея 07.05.2014 г. за предаване на имотите. От
датата на договорът за суперфиция, сключен между съсобствениците на УПИ-2,3,22,23 на 26.08.2008г., по силата на който
ответницата Р.Б. получава правото на строеж на двете процесни жилища, до датата
на подаване в съда на исковата молба за разваляне на ДИГ, с който ответницата
се е легитимирала като съсобственик на ид.ч. от дворното място при договора за
суперфиция - 21.05.2009г., не са изтекли 5 години, а по-малко от 1 година. Първо, както вече беше посочено, Р.Б.
е съсобственик на земята и като такава е носител и на правото да строи в нея,
поради което не може и да придобива по давност право на строеж, което не
надвишава ид.ч. от мястото, което тя има. И евентуално, това възражение е
неоснователно. С предявяване
на 21.05.2009г. на исковата молба по чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на ДИГ от
ищците като наследници на прехвърлителя, срещу Р.Б. като приобретател по ДИГ, е
прекъсната на основание чл.116, б.“б“ от ЗЗД
придобивната давност спрямо правото на сроеж, което Р.Б. си е запазила/и придобила спрямо процесните две жилища. Не вписването
на исковата молба, а нейното предявяване в съда на 21.05.2009 г. е прекъсна придобивната давност - в този смисъл Решение № 182 от
17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 628 от
5.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2009 г., I г. о., ГК. Това е така,
защото Р.Б. в случая при суперфицията, на първо място се легитимира и като
съсобственик на дворното място, т.е. правото й на строеж не е производно и
отделно от правото на собственост върху земята по смисъла на чл.63, ал.1 от ГПК
така че да владее отделно правото на строеж, и тя не се явява трето лице спрямо
ищците по иска за разваляне на ДИГ като наследници
на прехвърлителя на ид.ч. от земята, и на второ място, с исковата молба по иска
по чл.87, ал.3 от ЗЗД (предмет на гр.д.№ 26206/2009г. на СРС 51 състав) ищците са
поискали от съда и да отмени акта за суперфиция в частта относно правото на
строеж запазено и придобито от Р.Б. за двете жилища поради отпаднало
основание-разваляне на ДИГ. С решението на СРС по иска по чл.87, ал.3 от ЗЗД от
16.05.2011 г. това искане не е било уважено с мотива че чл.537, ал.2 от ГПК е
приложим само относно констативни нотариални актове, какъвто този за
суперцицията не е. Ето защо с тази искова молба ищците са смутили
необезпокояваното до тогава владение на правото на строеж, както и на правото
на собственост върху ид.ч. от дворното място, поради което ответницата Р.Б. не
е могла да придобие по давност правото на строеж до 21.05.2009г. съгласно чл. 79, ал. 1, вр. чл.85 от ЗС.
Невъзможно е да се присъединява изтекла придобивна давност върху
правото на строеж за двете жилища, за периода преди обособяването им като
самостоятелни такъв, която в последствие е продължила като придобивна давност за правото
на собственост. С изтичане срока по чл. 79, ал. 1 и /или, ал.
2 ЗС/, при упражнена необезпокоявана и спокойна
фактическа власт с доказано намерение за своене, се придобива правото на
собственост, а не право на строеж. За да се придобие право на собственост чрез
давностно владение е необходимо да се установи владение върху конкретен
недвижим имот. След изграждане на сградата на етап груб строеж - което
въззивният съд приема да е станало към 15.02.2010г., правото на строеж се
трансформира в право на собственост по силата на закона, доколкото се
касае до " упражнена суперфиция " по смисъла на разяснения по ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. От датата на подаване
на исковата молба по чл.87, ал.3 от ЗЗД - 21.05.2009г., владението на
ответницата е смутено и няма характер на необезпокоявано от други лица. Дори и
да се приеме, че исковата молба по делото за разваляне на ДИГ не прекъсва
давността относно правото на строеж и на собственост, то от запазване/ придобиване
изцяло на правото на строеж върху двете жилища с договора за суперфиция, до завършване на грубия строеж (15.02.2010 г.), не са изминали 5 години придобивна давност
относно правото на строеж, както и от договора за суперфиция 26.08.2008г. до датата на възникване на
самосгтоятелните жилища - 15.02.2010
г. също не е изтекла 5 годишна
придобивна давност относно правото на собственост върху отделните обекти-двете
процесни жилища. Отделно от това, евентуално, от момента на договора за
суперфиция- 26.08.2008г., до получаване на нотариалната покана от ответницата на 07.05.2014г. не е
изтекла 10 годишната придобивна давност, тъй като ответницата не може да
придобие правото на собственост върху жилищата като трансформираното право на собственост върху
ид.ч. от земята, което е притежавала по ДИГ, защото по силата на развалянето на
ДИГ по нейна вина, тя не може да се ползва от правото на добросъвествен
владелец на построеното- в този смисъл решение № 453/28.05.1986г. на ВС, както
беше посочено по-горе в мотивите на настоящето решение. Поради това
възражението на жалбоподателката е неоснователно.
Поради съпвадане изводите на двете инстанции относно основателността на
предявените искове по чл.108 от ЗС, обжалваното решението следва да се потвърди
в тази част
ПО ИСКОВЕТЕ С
ОСНОВАНИЕ ЧЛ.59 ОТ ЗЗД
Съдът приема, въз
основа на уважаване исковете по чл.108 от ЗС, че ищците се легитимират като
собственици, от момента на откриване на наследството, тъй като ефекта на
разваляне на ДИГ настъпва по-рано, то от момента на поискането да им бъдат върнати
двете процесни жилища от ответницата, до подаване на исковата молба, ответницата
им дължи обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения им имот,
според правата им в съсобствеността по наследяване по чл.5, ал.1 от ЗН- по 1/3
, както правилно е приел и първоинстанционния съд. При липсата на конкретни
оплаквания по правилността на решението в тази част, въззивният съд намира
направените изводи за правилни, доколкото не установи и нарушение на императивна материалноправна
норма. Оплакването за неоснователност на иска на А.Д. поради липсата на
представителна власт на пълномощника й, въззивният съд намира за неоснователно.
С подаване на исковата молба по настоящето дело, по което ищцата А.Д. се представлява
от изрично упълномощен от нея адв.А. Д. да подаден исковата молба, вкл. и с
правата по чл.34, ал.2 и 3 от ГПК, и поддържане на исковете от същия, включващо
и действиита по отправяне на нотариалната покана за заплащане на обезщетение,
следва да се приеме, че е потвърдено направеното от името на А.Д. искане по
нотариалната покана, макар лицето, действало от нейно име като упълномощител на
адв.Ал.Д. –представляващ ищците по нотариалната покана, тогава, да не е имало
правото на предявява искания за обезщетение за процесните два имота, то с
подледващото упълномощаване на ад.Д. от А.Д. за редявяване на иска по чл.59 от ЗЗД основан на тази именно нотариална покана, следва да се счита, съгласно
чл.42, ал.2 от ЗЗД, че действията на адв.Д. по подаването й са потвърдени. Ето
защо и поради липсата на други оплаквания по решението в тази част, въззивният
съд приема, чие то е правилно, основано на събраните по делото доказателства, и
следва да се потвърди.
По частната жалба срещу решението от 09.01.2017 г. в
частта по определението по чл.248 от ГПК за разноските
Въззивницата-ответник се оплаква относно така определените след изменението
разноски само относно адвокатското възнаграждение в полза на ищците, като
счита, че СРС недопустимо е присъдил на ищците
К.Д. и Д.Д.а-С. повече от поисканото от тх адвокатско възнаграждение - при
поискани 1333,33лв. от тях двете, СРС им е присъдил по 1097,78лв., което се
явявало свръхискане.
Въззивният съд намира това оплакване за основателно. Действително тези две
ищци са заплатили на адв.Ал.Д. общо 1333,33лв. уговорено адвокатско
възнаграждение, съгласно договора за правна помощ от 16.09.2014г.-л.11 от
първоистанционното дело пред СГС. Съобразно приетото от СРС полагащо им се
право на възстановяване на разноски 82,33 % - по което няма оплакване с
частната жалба, на двете се дължат общо 1097,33лв., а поотделно половината или
по 548,66лв., а не както е приел СРС по 1097,78 лв. на всяка. В тази част определените разноски в полза на
тези две ищци над по 548,66лв. за всяка от тях, се явява недопустимо, съобразно
искането молбата на ищците по чл.248 от ГПК, подадена до първоинстанционния съд,
и доказателствана за сторена разноска з адав.възнаграждение от тях двете. По
отношение на останалите разноски, определени с определението на СРС
инкорпорирано в решението от 09.01.2017г. не се констатира недопустимост според
молбата на ищците по чл.248 от ГПК, и поради липсата на конкретни оплаквания за
неправилност, следва да се приеме, че разноските са правилно определени в
останалите части, и определението по чл.248 от ГПК с останалата обжалвана част
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция: Съобразно изхода на
въззивното производство, направените от въззиника-ответник разноски пред СГС
остават в негова тежест и не се дължи възстановяването им от ищеца по същество
на решението п очл.235 от ГПК. По частата жалба следва да възстановят на
ответницата-частне жалбоподател 15 лв. разноски за държавна такса изцяло.
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззиваемите-ищци
разноски за въззивното производство се дължат от ответника, в пълен размер от 333,33лв.
на А.Д. и по 333,50лв. на всяка от другите две ищци за адв.възнаграждение
съобразно договорите за правна помощ и удостоверените с тях заплащане в брой на
сумата от 333,33лв. от А.Д., и 667лв. от К.Д. и Д.Д., на адвоката. Размерът на
уговорените адвокатски възнаграждения не се явява прекомерен, тъй като е
съобразен в чл.7, ал.5 от Наредба № 1/2005г. на ВАдвС и е за защита по два
оценяеми иска-чл.108 ЗС и чл.59 от ЗЗД, участието на адвоката в заседания пред
въззивния съд, и усложнението на доказателствения процес и поддържаните
множество възражения от ответника и пред въззивния съд, вкл. и отговор по
подадена частна жалба срещу определение по чл.248 от ГПК, по които
пълномощникът на ищците е взел отношение.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18605 от 15.11.2016 г.,
поправено с решение № 3036 от 09.01.2017г. в частта по чл.247 от ГПК, постановени
двете по гр.д. № 1460/2015 г. на СРС, 28 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са били уважени исковете по чл.108 от ЗС и чл.59
от ЗЗД, и в частта за разноските по чл.78, ал.3 ГПК и чл.78, ал.6 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА решение № 3036 от 09.01.2017 г. постановено
по гр.д. № 1460/2015 г. на СРС, 28 състав, в частта, в която на основание
чл.78, ал.1 от ГПК е осъдена Р.Л.Б. да заплати на Д.И.Д. - С. и на К.И.Д. разноски за
адвокат на всяка една поотделно , за сумата над 548,66лв.
до 1097,78 лв., и
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части по определените с
него на основание чл.248 от ГПК разноски по чл.78, ал.1 от ГПК и чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Р.Л.Б., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски за
адвокатско възнаграждение за възивната инстанция така : на К.И.Д. с ЕГН **********, с адрес *** - сумата
333,33лв., на Д.И.Д. - С., с ЕГН **********, с адрес ***- сумата
333,33лв., и А.И.Д., с ЕГН **********, с адрес ***-
сумата 333,50лв.
ОСЪЖДА К.И.Д. с ЕГН **********, с адрес ***, Д.И.Д. - С., с ЕГН **********, с адрес ***, и А.И.Д., с ЕГН **********, с
адрес ***, да заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Р.Л.Б., с ЕГН **********,
с адрес ***, всяка по 5 лв., общо 15лв. разноски
за държавна такса по въззивна частна жалба.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.