Разпореждане по дело №112/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 121/06.10.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 168/2008 г. по описа на РС – Момчилград, същият съд е признал: П. Н. Ж. К., ЕГН *, със снета по делото самоличност, за виновен в това, че през периода 22.05.2004 г. – 24.05.2004 г. в землището на с. Кос, общ. М, в съучастие като извършител с Ц И. Д. от Г. Х., чрез използване на МПС – товарен автомобил „Волво” с ДК№ ***** и автокран марка „Шкода” с ДК№ **** и технически средства – ъглошлайф, бензинов агрегат и електрожен, е отнел чужда движима вещ - метално хале с размери: дължина 32 метра, широчина 12 метра и височина 5,50 метра, на стойност 7100 лева, от владението на „С – Е. К., собственост на Е. Б К. от Г. М, без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като кражбата е извършена от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен и откраднатата вещ не е била под постоянен надзор и до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ е заместена, поради което и на основание чл. 197, т. 3 вр. чл. 195, ал. 1, т. 2, т. 4, пр. 1 и 2 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК е осъден на наказание „глоба” в размер на 300 лева, като на основание чл. 304 от НК същият подсъдим е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 2 от НК, а именно – кражбата да е в големи размери; П. Ц И. Д., ЕГН *, със снета по делото самоличност, за виновен в това, че през периода 22.05.2004 г. – 24.05.2004 г. в землището на с. Кос, общ. М, в съучастие с Н. Ж. К. от с. К., общ. Х., като помагач, чрез използване на МПС – товарен автомобил „Волво” с ДК№ **** и автокран марка „Шкода” с ДК№ **** и технически средства – ъглошлайф, бензинов агрегат и електрожен, е отнел чужда движима вещ – метално хале с размери – дължина 32 метра, широчина 12 метра и височина 5,50 метра, на стойност 7100 лева, от владението на „С – Е. К., собственост на Е. Б К. от Г. М, без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като кражбата е извършена от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен и откраднатата вещ не е била под постоянен надзор и до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ е заместена, поради което и на основание чл. 197, т. 3 вр. чл. 195, ал. 1, т. 2, т. 4, пр. 1 и 2 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК го е осъдил на наказание „глоба” в размер на 300 лева, като на основание основание чл. 304 от НК същият подсъдим е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 2 от НК, а именно – кражбата да е в големи размери. Със същата присъда горепосочените подсъдими са осъдени да заплатят солидарно по сметка на РС – Момчилград сумата от 1380 лева - разноски по делото.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от защитника на подс. К. – А. Д. С. от АК - К.. В нея са изложени становища за нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на първоинстанционната присъда. От въззивния съд се иска тя да бъде отменена, като подс. Н. К. бъде признат за невинен, евентуално – като делото бъде върнато на първата съдебна инстанция или на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, без да се сочат конкретни такива нарушения.

В срока по чл. 322 от НПК не са постъпили писмени възражения срещу подадената жалба. Не са постъпили и допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата, по реда на чл. 320, ал. 3 от НПК.

Прокурорът от ОП – К. счита, че по делото, включително и след проведеното съдебно следствие в хода на въззивното производство, не са събрани доказателства, обосноваващи изменение или отмяна на атакувания съдебен акт и моли същият да бъде потвърден.

Отново в съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на подс. К. поддържа така подадената жалба. Счита, че не е доказано наличието на съставомерните обективни и субективни признаци на престъплението, в което е обвинен Н. К.. В тази връзка твърди, че инкриминираната вещ е недвижима и не може да бъде предмет на престъплението „кражба”. Изразява становище, че К. не е съзнавал обстоятелството, че тази вещ е чужда, а я е считал за негова, продадена му от другия подсъдим, като сочи това, че подзащитният му е извършил съответното проучване относно собствеността преди демонтирането на визираната вещ, че това демонтиране не е направено тайно. Подс. К. се придържа към заявеното от защитника си и заявява, че иска от съда справедливост.

В същото заседание защитникът на подс. Д., А. Б. от АК – К., заявява, че поддържа изложеното от защитника на другия подсъдим, както и това, че неговият подзащитен е доволен присъдата на районния съд, намира я за справедлива, поради което и не я обжалва. Подс. Ц. Д. поддържа становището на защитника си и заявява, че е доволен от присъдата на РС – Момчилград.

Въззивният съд намира, че процесната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание. Съдът, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира:

По делото се установява следната релевантна фактическа обстановка:

През 1996 г. св. Е. К., действащ като „С” – Е. К., Г. К., след провеждане на търг закупил от ВК „М”, Г. М, сграда - сеновал, намиращ се в землището на с. Кос, общ. М, построен през 1972 г., изграден от метална сглобяема конструкция (метално хале) с ограждащи я тухлени стени и с покрив от етернитови плоскости. Сеновалът бил деклариран от едноличния търговец пред данъчната администрация като недвижим имот. През 1999 г. търговецът съборил тухлените стени на сградата и покрива й. От нея останала само металната конструкция (т. нар. „хале”), съставена от 16 колони (стъпващи на бетонни основи и закрепени за тях с болтове), ребра и ферми. След това св. К. от време на време минавал покрай мястото на тази конструкция в случаите, когато имал път към Крумовград и тогава наглеждал халето. На неустановена с точност по делото дата през 2004 г., но не по-късно от 13.05.2004 г., Н. К. и Ц Д., след като установили, че халето не е под постоянен надзор, се разбрали да организират демонтирането на металната конструкция и същата да бъде предадена на К.. На 13.05.2004 г. бил съставен договор между двамата подсъдими, подписите в който били заверени от нотариус на съща‗а дата и съгласно който договор подс. Д. продавал на подс. К. същото хале - металната конструкция, която била останала от сеновала - като в текста на договора било записано, че Д. декларира това, че е единствен и легитимен собственик на металната конструкция, че тя не е обременена с ипотечни задължения и други вещни тежести, права на трети лица, че не е предмет на съдебни и други спорове и че няма публични задължения към държавата и общината. Подсъдимият Н. К. организирал група от лица, между които свидетелите А. Х., П. К. и М.Е., на която група възложил демонтирането на халето, включително натоварването му на камион. Демонтажът започнал на 21.05.2004 г. и приключил на 24.05.2004 г. Колоните на конструкцията били до голяма степен изгнили, съответно – болтовете, с които били закрепени към бетонните основи били клеясали, поради което се наложило групата да реже метала, използвайки бензинов агрегат и ъглошлайф (захранван от агреагата), за да може да освободи колоните от основите. На мястото на извършване на демонтирането присъствал подс. К., а в последния ден – и подс. Ц. Д.. Една част от разглобения метал била натоварена на камион марка „Волво” с ДК№ ****, управляван от св. З. Я. и откаран до Г. М; Я. бил помолен от подс. Д. да превози с камиона си металната конструкция. Поради това, че се повредил кранът, с който подсъдимите искали да бъде извършен демонтажът на колоните, подс. Ц.Д. помолил св. Г. Г. да помогне с неговия (на свидетеля) автокран, марка „Шкода” с ДК№ ***. Последният отишъл на място с автокрана и чрез него колоните били натоварени на камиона, управляван от св. З. Я.. Първоначално, разглобената метална конструкция била откарана от св. Я. до Г. Х., а впоследствие – до Г. П., където била разтоварена; при пътуването до Г. П. св. З. Я. бил придружаван от подс. Д.. Участващите в демонтирането на металната конструкция свидетели нямали представа, че собствеността върху халето е на св. Е. К., а не на К. и Д., като някои от тях знаели от подсъдимите, че собственик е Н. К., а други били с впечатлението, че и двамата подсъдими са придобили общо металното хале. По-късно през 2004 г. пострадалият Е. К. установил липсата на халето и сигнализирал органите на МВР.

Подс. К. е роден през *** г., като същият е неосъждан, разведен, с висше образование, кмет на с. К., общ. Х.. Подс. Д. е роден през *** г. в Г. Х., неосъждан, вдовец, със средно образование, безработен, с малолетно дете.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите К., К., Е., Я. (дадени пред първата и въззивната инстанции, включително тези, дадени пред съдия в досъдебното производство и прочетени в хода на съдебното следствие пред въззивния съд), Г., А.., Ш. и А., отчасти – от показанията на св. Х. (дадени пред първата и въззивната инстанции, включително тези, дадени пред съдия в досъдебното производство и прочетени в хода на съдебното следствие пред въззивния съд), отчасти - от обясненията на подсъдимите (дадени пред първата и въззивната инстанции), от заключението на извършената съдебно-техническа експертиза, от протокола за извършен на 18.11.2004 г. оглед на местопроизшествие, от приложените: справки за съдимост на подсъдимите и характеристична справка за подс. Д.; декларации за семейно и материално положение на подсъдимите; заверено копие на договор за покупко-продажба от 13.05.2004 г. с нотариална заверка на подписите; заверено копие на протокол за проведена тръжна процедура по отношение имущество на ВК „М”, Г. М.; заверено копие на фактура № * от 31.05.1996 г. с издател ВК „М., Г. М.; удостоверение от ОС – К. относно „С”; заверени копия от данъчни декларации и от документи, изходящи от ТДД – К.; удостоверение от ОИК при Община Х. за избиране на кмет на с. К. от **** г.; писмо от Сектор „ПП-КАТ” при РДВР – Х. с приложени към него справки от база „КАТ”.

Настоящата инстанция споделя констатацията на районния съд, че не следва да бъдат кредитирани показанията на св. Х. за това, че до процесното хале, на няколко метра от него, имало друго, което било демонтирано преди това, поради това, че в тази си част показанията на Х. противоречат на показанията на св. К., св. К., св. Ш., св. Е. и св. А., като е необходимо да бъде отбелязано, че свидетелите Е. и Ш. са местни жители – от района, където се е намирала процесната конструкция, поради което е съвсем нормално да познават достатъчно добре обитавания от тях район; в тази връзка, в проткола от извършената съдебно-техническа експертиза действително е посочено, че близо до останките от сеновала се наблюдават останки от друга сграда, но тя е с предназначение за персонала. Съдът обаче кредитира в останалата им част показанията на този свидетел и на другите гореизброени свидетели, доколкото същите са последователни и логични и намират опора в останалите доказателствени материали по делото.

Въззивният съд кредитира изцяло заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, което е логично, дадено от компетентно лице, притежаващо съответните научни знания и незаинтересовано от изхода на делото.

Настоящият съд кредитира и протокола за оглед на местопроизшествие, както и съдържанието на другите изброени по-горе документи и заверени копия от документи, приложени по делото. Съдържанието на тези документи е логично и намира опора в останалия доказателствен материал, а, що се отнася до протокола за оглед, характеристичната справка, справките за съдимост, удостоверението от ОИК, писмото от Сектор „ПП-КАТ” при РДВР – Х. с приложени към него справки от база „КАТ”, удостоверението от ОС – К. относно „С.”, както и заверените копия от нотариалната заверка на договора между подсъдимите, от изходящите от ТДД документи, от протокола за проведена тръжна процедура и от фактурата с издател ВК „”, Г. М., то следва да се посочи, че тези документи са издадени от съответните компетентни длъжностни лица.

Обясненията на подсъдимите следва да бъдат кредитирани в частта относно самото организиране и извършване на демонтирането, както и относно това какво са заявили на участващите в него свидетели във връзка със собствеността на халето. Обясненията на същите за това, че не са знаели за действителното положение относно собствеността на вещта и по-конкретно – относно това, че не са били налице каквито и да било обстоятелства, които да им дават право да се разпореждат с процесната метална конструкция – не следва да бъдат кредитирани. Налага се да бъде уточнено, че въпреки изразеното признание на вината си, подс. Д. практически не признава такива факти, от които да бъде направен извод за виновност в осъществяване състава на престъплението „кражба” (т. е. – за наличие на субективната страна от престъпния състав). Това, че не е извършил достатъчно задълбочена проверка по въпроса за собствеността на металната конструкция съвсем не означава признаване на умисъл за престъплението. И двамата подсъдими твърдят, че са смятали, че собственик на халето е лице – познат на подс. Д., който към месец май 2004 г. се намирал в Г, както и че това лице е разрешило на Ц. Д. да се разпорежда с процесната вещ, както прецени, т. е. – преотстъпил му я е. Настоящият съдебен състав счита, че визираните обяснения на подсъдимите представляват защитна версия, която е поддържана и пред първата съдебна инстанция и която версия в случая ползва тезата на подс. К.. По-конкретно, напълно неправдоподобна е версията, че Н. К. и Ц.Д. са се доверили на някакво лице, с което Д. се бил запознал в Г. и което лице изразило съгласие Д. да се разпорежда, както прецени с халето, като същевременно обаче двамата проучвали въпроса за собствеността, разпитвайки в тази връзка различни лица от района. Налице е очевидно противоречие между така заявеното доверие спрямо познатия на Д. и проучването на въпроса за собствеността; следва да бъде отбелязано, че съгласно обясненията както на Ц. Д., така и на Н. К., подсъдимите са проучвали не само това дали процесното хале съвпада като описание с това, за което им бил заявил познатият на Д., но именно и въпроса за собствеността, поради което и били ходили при различни институции да разпитват на кого е това хале. Съвсем нелогично е подс. К. – лице с висше образование, със значимо положение в обществото, с достатъчно богат житейски опит – да се съгласи не само да заплати немалка сума на другия подсъдим за халето, но и да направи съответните разноски по превоза му, както и да загуби време във връзка с придобиване на металната конструкция, без да му е представен какъвто и да било документ за собствеността на халето, разчитайки на това, че познатият на Д. му се е доверил напълно и му е предоставил възможност да се разпорежда с металното хале. Следва в тази връзка да бъде обсъден договорът с нотариална заверка на подписите, заверено копие от който е приложено по делото, съгласно който подс. Ц Д. продава на подс. Н. К. „навес, метална конструкция с размери 32/12 м., находящ се в землището на с. З., М община”. Н. съдебен състав счита, че действително този договор следва да бъде отнесен към процесната метална конструкция, независимо от посочването на землището на с. З, а не това на с. К, като местоположение на вещта, доколкото е налице съвпадение в дължината и широчината на процесното хале и договорът е от същия месец, през който е извършен демонтажът, а, от друга страна, нормално е подсъдимите да нямат точна представа в землището на кое конкретно населено място се намира халето. От наличието на такъв договор по никакъв начин не следва, че подс. К. е бил със съзнанието, че инкриминираната вещ е станала негова, съответно – че преди това е принадлежала на другия подсъдим. Прави впечатление това, че, от една страна, двамата подсъдими твърдят, че са предприемали действия по идентифициране на халето и установяване на собствеността му, а, от друга страна, в договора се съдържат декларации от страна на Д. (като продавач), че конструкцията не е обременена с ипотечни задължения и други вещни тежести, права на трети лица, че не е предмет на съдебни и други спорове и че няма публични задължения към държавата и общината. Липсва каквато и да било логика подобни обстоятелства да бъдат декларирани от лице, което дори не е сигурно къде се намира въпросната вещ и чия точно собственост е. Нотариалната заверка на подписите в договора няма никаква друга функция освен да удостовери, че те действително са положени от лицата, посочени като страни в договора, което е и записано в самата заверка („удостоверявам подписите върху този документ, положени от…”). Тук следва да бъде отбелязано още и това, че съгласно обяснения на подс. К. същият е знаел, че халето е на въпросния познат на Д., а не на самия Д., като последният е имал съгласието на собственика да се разпорежда с процесната конструкция. При това положение липсва логика договорът да бъде сключван с Ц. Д. като продавач, щом последният не е станал собственик на вещта (а, евентуално, само действа със съгласието на собственика). Настоящият съдебен състав намира, че споменатият договор с нотариална заверка на подписите има като главна своя цел създаването именно на алиби – както пред органите на властта, така и пред трети лица – относно собствеността върху халето и относно това какво се е отразило в съзнанието на Н. К. в тази връзка. Изложените тук обстоятелства, включително и взети поотделно, водят до извода, че обясненията и на двамата подсъдими досежно субективните им възприятия относно собствеността на инкриминираната вещ не следва да бъдат кредитирани. Следва да се посочи още, че обясненията на подсъдимите относно това, че демонтажът не се е извършвал тайно, действително са съвсем логични предвид обема на металната конструкция, а и намират опора в други гласни доказателствени средства по делото. Това обаче съвсем не означава, че двамата подсъдими не са имали умисъл за престъплението кражба. В тази връзка и предвид доказателствата по делото може да бъде направен извод, че подсъдимите действително са направили известно проучване на въпроса за собствеността върху металната конструкция (макар и не в пълния обем, който те сочат). Това тяхно поведение е съвсем логично, защото в противен случай същите биха рискували в много по-голяма степен да бъдат заловени и разкрити. Действително, не би имало логика Д. и К. да предприемат съответната престъпна деятелност, ако нямат информация, че халето не се наглежда редовно от собственика, че същият го е занемарил и дори хората от съседните села не знаят кой е собственик на този обект. Съвсем естествено е, че при едно такова положение е много по-малко вероятно в процеса на демонтиране да се установи престъпната деятелност на двамата подсъдими или те да бъдат разкрити след това и – респективно - е много по-вероятно никой да не положи навреме съответните усилия да опази металната конструкция от престъпното посегателство, да сезира органите на властта във връзка с противозаконното демонтиране и навреме да бъде предприето издирване на виновните лица. В тази връзка обаче не може да бъде кредитирано заявеното от подс. К., че двамата с другия подсъдим били ходили „и в тази потребителната кооперация в Г. М и там се оказа, че халето просто не е на никой”. Видно е от показанията на св. А., председател на ВК „М”, Г. М. в периода от 1995 г. до 2007 г. и незаинтересовано от изхода на делото лице, които показания въззивният съд кредитира, че след продажбата на халето през 1996 г. „никой не е идвал да се интересува от това хале”.

Налага се да бъде уточнено, че обясненията на подс. Ц. Д. за това, че не е присъствал на демотнирането, не следва да се кредитират относно последния ден на демонтирането, доколкото противоречат на показанията на св. Г., който заявява, че когато е отишъл на мястото на демонтажа с неговия автокран, там е заварил подс. Д.; св. Г. по никакъв начин не се явява заинтересовано от изхода на делото лице, а освен това е съвсем нормално в паметта на същия по-ясно да са се отразили събитията във връзка с използването на неговия автокран.

Обясненията на подс. К., че процесната демонтажна дейност е извършена не по-късно от една седмица след сключване на договора между двамата подсъдими (т. е. – 13.05.2004 г.), не следва да бъдат кредитирани, доколкото не намират опора в останалите доказателствени материали по делото. Неточността на обясненията на този подсъдим в това отношение може да бъде обяснена с изминалия период от време. Обясненията обаче на другия подсъдим – Д. – в тази насока – че периодът е бил 21-24.05.2004 г., макар и подсъдимият да не е съвсем сигурен - са конкретни и логични, като Д. посочва и наличието на причина - повреда, поради която се е наложило работата да продължи чак до празничния ден 24 май. Св. З. Я., в разпита си пред съдия в досъдебното производство, проведен на 19.01.2006 г., сочи, че демонтирането на халето е било през почивни дни в края на месец май 2004 г. Св. Ш. пък заявява, че е видял от автобуса група от хора, които са демонтирали халето, като мисли, че това е станало „през месец май 2004 г., преди празника”. Св. Х., в разпита си пред съдия в досъдебното производство, е посочил, че пред подс. К. от е бил поет ангажимент за демонтиране на халето в рамките на 3 дни. Споменатият по-горе св. Я. сочи, че е бил викнат за извозване на демонтирания метал и когато е отишъл на мястото на халето, там вече е заварил извършващи се демонтажни дейности, като той (Я.) е бил на това място в течение на два дни. Накрая, следва да се посочи, че повреда действително е имало, доколкото се е повредил кранът, с който първоначално е трябвало да бъдат демонтирани колоните на металната конструкция, за което дава показания и св. Г., с помощта на чийто кран са демонтирани тези колони. От така наличните гласни доказателствени средства, като се има предвид и датата на нотариалната заверка в договора между подсъдимите, се стига до извода, че периодът на демонтиране е точно този, който сочи подс. Ц. Д.. Изложеното от този подсъдим за това, че демонтажът е продължил 4 дни след като се е случила повреда се подкрепя от заявеното от св. Х., че ангажиментът към Н. К. (поет преди да е известно, че ще се случи повредата) е бил за демонтиране в тридневен срок; заявеното от П., че и работата на 23.05.2004 г. е била предизвикана от повредата (т. е. – трябвало е да приключи преди тази дата), не се подкрепя от показанията на св. Х. за първоначалния срок, в който е следвало да се извърши работата, като в това отношение, предвид ролята на този свидетел в демонтиране на металната конструкция, следва да бъде дадена вяра на неговите показания. Св. Я. пък е дошъл на мястото на халето, когато вече се е извършвала демонтажната дейност и е останал още два дни. Споменът на св. Ш., че е видял работниците при халето преди празника през май 2004 г. и категоричните доказателства по делото за това, че демонтирането е станало след 13.05.2004 г., подкрепят заявеното от Д., че дейността е била извършвана и в предхождащите 24 май дни и е продължила до тази дата поради настъпила повреда.

Във връзка с посоченото в обвинителния акт в смисъл, че отнемането е извършено и чрез електрожен (като техническо средство), се налага да се посочи, че в хода на съдебното следствие не са събрани доказателства за това.

Изводът за заместване (възстановяване паричната равностойност) на откраднатото не почива на доказателствата по делото. Практически, информацията относно това е достигнала до съда единствено посредством изявлението на повереника на частния обвинител и граждански ищец Е. К.. Това изявление обаче в наказателния процес няма каквато и да било доказателствена стойност. Все пак, настоящата инстанция, доколкото не е сезирана със съответния протест или със съответната жалба, не може да влоши положението на подсъдимите в това отношение.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че и двамата подсъдими се явяват т. нар. „посредствени извършители” на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2, т. 4, пр. 1 и пр. 2 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, тъй като са мотивирали други лица, които не са съзнавали това, че халето не е на никой от подсъдимите, т. е. – наказателнонеотговорни лица - да разглобят, натоварят и извозят металната конструкция, като по този начин тя бъде отнета от собственика й, за да бъде тя противозаконно отнета. В това отношение прави впечатление следното:

На подс. Ц е повдигнато обвинение за съучастническа дейност под формата на помагачество, а не на извършителство, поради което нито първоинстанционният съд, нито въззивният имат възможността да го осъдят като извършител. Въпреки това не може да не бъде отбелязано, че участието и на двамата подсъдими в престъплението се свежда именно до мотивиране на други лица да извършат отнемането на вещта, било като я разглобят, било като я натоварят, било като я извозят. Деятелността на подс. Д. в това отношение не е по-различна от тази на подс. К.. Наистина, предвид доказателствата по делото се налага изводът, че самото отнемане е извършено с оглед преминаване на металната конструкция във фактическата власт на Н. К.. Ц. Д. обаче участва в самото изпълнително деяние, мотивирайки други, наказателнонеотговорни лица да извършат действия по отнемане, т. е. – отнема вещта с цел да се извърши с нея имуществено разпореждане, като тя премине във фактическата власт на другия подсъдим.

Подсъдимите са обвинени от Прокуратурата, че са извършили кражбата, като са се сговорили предварително за нейното осъществяване и случаят не е маловажен, т. е. – при квалифициращия признак по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК. След като на подс. Д. е повдигнато обвинение само за помагачество, то е съвсем очевидно, че няма как при това положение кражбата да е извършена от две или повече лица по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, защото престъплението е извършено от две или повече лица по смисъла на Особената част на НК само тогава, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица – чл. 93, т. 12 от НК; т. е. – за да е налице визираният квалифициращ признак е необходимо да има минимум двама извършители, което не съответства на процесното обвинение. Горното налага изменение на присъдата в съответните й части, както по отношение на жалбоподателя, така и по отношение на необжалвалия подсъдим, спрямо когото също са налице основанията за това.

Възприетата по-горе в мотивите към настоящото решение фактическа обстановка относно времевия период, в който е започнала и е завършила дейността по демонтиране на конструкцията, не означава по никакъв начин излизане извън рамките на обвинението (което е за отнемане, осъществено в периода 22.05.2004 г. – 24.05.2004 г.), нито пък изменение на присъдата на първата инстанция в тази й част. Следва да се посочи, че по делото се доказа, че довършването на процесното отнемане, за което е повдигнато обвинение, е именно на 24.05.2004 г., т. е. – на тази дата е довършена кражбата на металната конструкция, собственост на пострадалото лице, която дата фигурира и в обвинителния акт като край на периода, а и през другите дни, посочени в този акт, е извършвана описаната в него демонтажна дейност, включително рязане, вдигане и натоварване на метала, съответно – използване на горепосочените технически средства и МПС. Налага се отново да се уточни, че предвид направения по-горе анализ на доказателствата досежно времето на демонтиране на халето, натоварването и извозването на разглобения метал (за което са използвани МПС) е извършено в последните два дни на демонтажа, т. е. – самото отнемане по смисъла на чл. 194, ал. 1 от НК - е извършено на дати, обхванати от периода, посочен в обвинителния акт. С други думи, подсъдимите действително са виновни за противозаконното отнемане на инкриминираната вещ от владението на пострадалия без неговото съгласие чрез използване на съответните технически средства и моторни превозни средства, която дейност действително е извършвана и е довършена през посочения в обвинителния акт времеви период.

Вещта, отнета от подсъдимите посредством мотивираните от тях лица, е годен обект на престъплението „кражба”, доколкото е движима. Металната конструкция, предмет на инкриминираното деяние, е такава, която е преместваема, т. е. – не е трайно прикрепена към земята или към постройка (съобр. чл. 110 от ЗС), като е имала и болтове с оглед разглобяването и сглобяването й. Във връзка с възраженията на защитника на подс. К. в тази насока следва да бъде уточнено, че в протокола от извършената съдебно-техническа експертиза не е псоочено друго. Самият сеновал действително се явява постройка – недвижима вещ. Предмет на процесното обвинение обаче е не сградата, която е била съборена, а останалата преместваема метална конструкция, т. нар. „хале”. Следва да бъде изрично уточнено обаче, че дори и отнетата вещ да е била трайно прикрепена към земята или към постройка, то след демонтирането й тя е станала движима по смисъла на чл. 194, ал. 1 от НК. Тълкуване в обратния смисъл не би било съобразено с целта на закона, тъй като би довело до много по-неефективна наказателноправна закрила на собствеността, доколкото в такъв случай деецът би носел наказателна отговорност единствено за унищожаване или повреждане на чужда, недвижима вещ (сравни наказанията, предвидени за отделните състави на двете престъпления). В тази връзка деецът, който например отсича дърво и го отнема от валдението на другиго без негово съгласие и с намерение противозаконно да го присвои или който отнема от владението на земеделски стопанин необрани насаждения, без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, върши кражба, а не унищожаване на чужда вещ. Това становище е застъпено и в практиката на бившия ВС – виж Решение № *** г. на II н. о. и Решение № *** г. на I н. о., където въобще не се поставя под въпрос дали една вещ, която е била трайно прикрепена към земята, може да бъде обект на кражба, ако в резултат на инкриминираното деяние тя бъде отделена от земята, а се обсъжда по кой точно състав на престъплението кражба следва да се квалифицира отнемането на необрани насаждения. Изложеното тук становище е застъпено и то категорично и в правната теория – виж А. С, „Престъпления против собствеността”, Г. София, 2003 г.

Престъплението е осъществено при квалифициращите обстоятелства по чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 4, пр. 1 и пр. 2 от НК. Откраднатата вещ не е била под постоянен надзор, доколкото нито собственикът й, нито друго лице са упражнявали такъв; металната конструкция е била оставена на т. нар. „обществено доверие”. При самото отнемане, с оглед демонтиране, натоварване и извозване на вещта от мястото, където се е намирала, са използвани горепосочените технически средства (агрегат и ъглошлайф) и моторни превозни средства. Предвид липсата на събрани доказателства за използване на електрожен като техническо средство, то подсъдимите следва да бъдат оправдани по това обвинение.

От субективна страна и двамата подсъдими са извършили престъплението при условията на пряк умисъл – всеки от тях е съзнавал общественоопасния характер както на собственото си деяние, така и на това на другия съучастник, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици на тези деяния и е искал настъпването им.

Касателно определените на подсъдимите с първоинстанционната присъда наказания „Глоба” в размер на 300 лева, настоящата съдебна инстанция счита, че те по никакъв начин не се явяват несправедливи по отношение на двамата подсъдими. Тези наказания правилно са определени от районния съд при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, доколкото действително е налице – по отношение на всеки от подсъдимите – едно изключителна смекчаващо обстоятелство, а именно – продължителността на наказателното производство, при което и най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко за подсъдимите. Законосъобразно – в съответствие чл. 2 от НК - съдът е приложил редакцията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК от ДВ бр. 92/2002 г., съгласно която редакция лишаването от свобода, в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от НК, когато не е предвиден най-ниският предел, се заменя – относно пълнолетните лица - с поправителен труд, пробация или глоба от 100 до 1000 лева. Това, че подсъдимите не са осъществили квалифициращия признак по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, както и това, че при кражбата не е използвано техническото средство електрожен, по никакъв начин не означава, че определените накзания от районния съд се явяват несправедливо тежки спрямо подсъдимите. Правилно първоинстанционния съд е отчел това, че обществената опасност на самите подсъдими е ниска. Настоящият съдебен състав обаче не споделя извода на първата инстанция, че „обществената опасност на деянието е типична за престъпленията против собствеността”. Следва да се има предвид това, че открадната вещ е със значителна стойност – 7100 лева. Не може да не бъде отбелязано и това, че в случая са осъществени не един квалифициращ признак по чл. 195, ал. 1, т. 2-6 от НК, което - ако беше осъществен само един такъв признак - би било достатъчно за приложение на състава по чл. 197, т. 3 от НК при наличие на съответното връщане или заместване. Районният съд е определил на подсъдимите наказание, съвсем близко до абсолютния минимум, позволен от закона за осъщественото от тях престъпление. Съдът е приложил най-благоприятната за двамата подсъдими от алтернативно предвидените в чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК (ред. ДВ бр. 92/2002 г.) възможности, като им е наложил наказание „глоба”. Отделно от това, размерът на тази глоба е съвсем близък до минималния възможен от 100 лева и много под максималния от 1000 лева. Изложеното тук означава, че наказанията и на двамата подсъдими се явяват занижени предвид принципното изискване за съответствие между престъплението и наложеното във връзка с него наказание (чл. 35, ал. 3 от НК) и предвид целите на наказанието като мярка на наказателна принуда съгласно чл. 36 от НК; въззивната инстанция обаче, в настоящия случай, не разполага с възможност да утежни тяхното положение, доколкото липсват съответните жалба или протест.

Предвид разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК и предвид изхода на делото, съдът правилно е преценил, че подсъдимите лица следва да заплатят направените по същото дело разноски. Необходимо е да се уточни това, че оправдаването досежно квалифицирания състав по чл. 195, ал. 2 от НК (двамата са оправдани по това обвинение от първата инстанция) и квалифициращия признак по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, както и досежно това за извършване на кражбата да е използван електрожен като техническо средство, не означава, че е налице хипотезата на чл. 189, ал. 4 от НПК. Подсъдимите К. и Д. не са оправдани по нито едно обвинение по смисъла на последната посочена разпоредба. Чл. 189, ал. 4 от НПК има предвид случаите, при които за дадено деяние или за дадено престъпление – част от идеална съвкупност – подсъдимият е признат за невинен. Идеята на разпоредбата е да не бъдат в тежест на подсъдимото лице разноските, направени във връзка с преследването на деятелност или резултат, за които това лице не носи съответната вина. В конкретния случай по делото се доказва, че подсъдимите са виновни за престъпната деятелност, за която им е повдигнато обвинение. Районният съд обаче е допуснал нарушение на закона, а именно – на чл. 189, ал. 3, изр. 2 от НПК, като е осъдил подсъдимите солидарно да заплатят сумата по разноските. Следвало е съдът да определи всеки от двамата каква част трябва да заплати. Видно от изложеното по-горе, приносът на К. и Д. за осъществяване на престъплението е еквивалентен. Това е отчетено от районния съд, който е наложил и на двамата едно и също по вид и размер наказание. Предвид това присъдата следва да бъде изменена, като двамата подсъдими бъдат осъдени да заплатят всеки по 690 лева – разноски по делото. Последното не означава влошаване на тяхното положение, а напротив – солидарната отговорност е по-обременителна, доколкото при нея цялата дължима сума може да бъде търсена от всеки от подсъдимите.

Настоящата съдебна инстанция не установи наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, които да бъдат основание за връщане на делото за ново разглеждане било на прокурора, било на първоинстанционния съд.

Предвид изложеното по-горе, първоинстанционната присъда следва да бъде изменена в упоменатите по-горе части, като бъде приложен закон за същото престъпление по смисъла на чл. 337, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НПК. По-конкретно:

Следва да отпадне квалифициращият признак по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК на инкриминираната кражба. Подсъдимите следва да бъдат оправдани по обвинението същата да е извършена чрез използване на електрожен. Двамата подсъдими следва да бъдат осъдени да заплатят сумите от по 690 лева – разноски по делото, а не сумата от 1380 лева - солидарно.

В останалата си част присъдата на РС – Момчилград се явява законосъобразна и обоснована, т. е. – правилна – и като такава следва да бъде потвърдена.

Ето защо въззивният съд

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯВА Присъда № ***** г., постановена по Н.О.Х.Д. № **** г. по описа на РС – Момчилград, с която подсъдимият Н. Ж. К., ЕГН *, със снета по делото самоличност, е признат за виновен в това, че през периода 22.05.2004 г. – 24.05.2004 г. в землището на с. К, общ. М, в съучастие като извършител с Ц.И. Д. от Г. Х., чрез използване на МПС – товарен автомобил „Волво” с ДК№ **** и автокран марка „Шкода” с ДК№ **** и технически средства – ъглошлайф, бензинов агрегат и електрожен, е отнел чужда движима вещ - метално хале с размери: дължина 32 метра, широчина 12 метра и височина 5,50 метра, на стойност 7100 лева, от владението на „С* – Е. К., собственост на Е. Б. К. от Г. М., без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като кражбата е извършена от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен и откраднатата вещ не е била под постоянен надзор и до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ е заместена, В ЧАСТТА, с която подсъдимиятН. Ж. К. е признат за виновен в това кражбата да е извършена при условията на чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, а именно - от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен - и В ЧАСТТА, с която е признат за виновен в това кражбата да е извършена чрез използване на електрожен, като го ОПРАВДАВА по тези обвинения.

ИЗМЕНЯВА Присъда № **** г., постановена по Н.О.Х.Д. № *** г. по описа на РС – Момчилград, с която подсъдимият Ц. И. Д., ЕГН *, със снета по делото самоличност, е признат за виновен в това, че през периода 22.05.2004 г. – 24.05.2004 г. в землището на с. К, общ. М, в съучастие с Н. Ж. К. от с. К., общ. Х., като помагач, чрез използване на МПС – товарен автомобил „Волво” с ДК№ *** и автокран марка „Шкода” с ДК№*** и технически средства – ъглошлайф, бензинов агрегат и електрожен, е отнел чужда движима вещ – метално хале с размери – дължина 32 метра, широчина 12 метра и височина 5,50 метра, на стойност 7100 лева, от владението на „С* – Е. К., собственост на Е. Б. К. от Г. М., без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като кражбата е извършена от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен и откраднатата вещ не е била под постоянен надзор и до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ е заместена, В ЧАСТТА, с която подсъдимиятЦ. И. Д. е признат за виновен по обвинението в това кражбата да е извършена при условията на чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, а именно - от две лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, като случаят не е маловажен - и В ЧАСТТА, с която е признат за виновен по обвинението в това кражбата да е извършена чрез използване на електрожен, като го ОПРАВДАВА по тези обвинения.

ИЗМЕНЯВА Присъда № ** г., постановена по Н.О.Х.Д. № ** г. по описа на РС – Момчилград, В ЧАСТТА, с коятоподсъдимите Н. Ж. К., ЕГН *, със снета по делото самоличност и Ц.И. Д., ЕГН *, със снета по делото самоличност, са осъдени да заплатят солидарно по сметка на РС – Момчилград сумата от 1380 лева, представляваща деловодни разноски по делото, като вместо това ОСЪЖДА П. Н. Ж. К. да заплати по сметка на РС – Момчилград сумата от 690 лева, представляваща деловодни разноски по делото и ОСЪЖДА П. Ц. И. Д. да заплати по сметка на РС – МомчилÒрад сумата от 690 лева, представляваща деловодни разноски по делото.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата В ОСТАНАЛАТА Й ЧАСТ.

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: