Р Е Ш Е Н И Е
№
260187/8.8.2022г..
гр.
П., 08.08.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П., II състав, в публичното заседание на тринадесети
юли през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: СИМОНА КИРИЛОВА
при
секретаря Десислава Дрехарска, като разгледа докладваното гр. дело № 2085 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на М.Г.Х. срещу А.П.А..
В исковата молба
се твърди,
че страните са бивши съпрузи, като бракът между тях бил прекратен с влязло в
сила решение от 30.11.2018 г. Поддържа се, че по време на фактическата раздяла,
но преди прекратяването на брака по съдебен ред, ищцата закупила урегулирано
незастроено дворно място с площ 844 кв.м., находящо се в землището на с. Л.,
общ. П., на стойност 20 300 лв. Поддържа се, че произходът на средствата за
закупуване на имота бил отпуснат на ищцата потребителски кредит в размер на 30
000 лв. – получен отново по времето, в което страните били фактически
разделени, но преди прекратяване на брака, и за обезпечаване на който бил
вписан залог върху трудовото възнаграждение на ищцата. В този смисъл се поддържа
становище, че приносът за закупуването на имота е само на М.Х., поради което
ищцата счита, че е собственик на целия имот. При изложените твърдения с
исковата молба и уточненията към нея се иска да бъде признато за установено, че
ищцата е изключителен собственик на процесния УПИ – поради липса на съвместен
принос от страна на ответника, а в условията на евентуалност – поради трансформация
на лични средства, послужили за придобиването му. Претендират се разноски.
Производството е прекратено в частта, с която ищцата е
поискала определяне на по-голям дял от конкретния имот, поради неизпълнение на
указанията за отстраняване на констатираните нередовности,
с оглед необходимостта искът по чл. 29, ал. 3 СК да се предяви за определяне на
по-голям дял от цялото имущество.
Ответната
страна в
отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал. 1 ГПК чрез
назначения особен представител, изразява становище за неоснователност на
предявените главен и евентуален искове. Не се оспорват обстоятелствата около
прекратяването на брачното правоотношение между страните. Оспорват се
твърденията на ищцата изтегленият кредит да е използван именно за закупуване на
УПИ, като се въвеждат доводи, че презумпцията за съвместен принос при придобиването
на имота не е оборена и доколкото имуществото е придобито по време на брака, ответникът
също притежава права върху същото. Поддържа се, че ответникът е полагал труд по
трудово правоотношение, получавал е съответно възнаграждение и е влагал
финансови средства, грижи и труд, в което се изразявал приносът му в
придобиването на брачното имущество. Твърди се, че доколкото ответникът е работил
като шофьор и извършвал курсове извън страната, ищцата е разполагала с дебитните
му карти, от които теглила парични суми за задоволяване на лични нужди, както и за нужди на семейството,
включително за придобиване на процесния имот.
Изложени са съображения за неоснователност на евентуално
съединения иск, свързани с липсата на доказателства имотът да е заплатен изцяло
с лични средства на ищцата и липса на данни, оборващи законовата презумпция за
съвместен принос при придобиването на имота.
Поддържа се, че плащането на цената при придобиване на недвижим имот със
средства от договор за кредит, сключен само от единия съпруг, не представлява
влагане на негови лични средства. Иска се предявените главна и евентуална
претенции да бъдат отхвърлени в цялост.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и
чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно евентуално съединени
искове, както следва: главен, заявен като положителен, установителен иск с
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, ал. 4 СК, че УПИ е изключителна собственост
на ищцата поради липса на съвместен принос при придобиването му от страна на
ответника, и евентуален иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 23, ал. 1 СК, че ищцата е
собственик на недвижимия имот, поради трансформация на лични средства.
По делото не е спорно, а от ангажираните писмени
доказателства се установява, че страните са бивши съпрузи, сключили граждански
брак на 13.10.1984 г., прекратен с влязло в сила съдебно решение № 550511/30.11.2018 г. по гр.д. № 80319/2017 г.
на СРС, 139 състав, постановено по искова молба, депозирана на 13.11.2017 г., както и закупуването на УПИ от
страна на ищцата на 05.11.2015 г. по
възмезден начин по време на брака.
При исторически прочит на правната уредба в трите Семейни
кодекса – от 1968 г., от 1985 г. и сега действащият от 2009 г., е видно, че в
тях са заложени едни и същи, непроменени принципи на семейните отношения – равенство
на мъжа и жената, зачитане на личността в семейството, уважение, грижа и
подкрепа между на членовете на семейството. И в трите кодекса е прогласено, че
съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство, уважение, общи усилия,
съобразени с възможностите, имуществото и доходите на всеки от тях, да
осигуряват благополучието на семейството и грижата за децата. Именно на тези
принципи е основана идеята за съпружеската имуществена общност /СИО/,
Съвместният принос е в основата на съпружеската имуществена
общност. Ако такъв е налице, има общност, ако липсва – общност не възниква.
Законът определя двете възможни форми на приноса – с пряко материално
съдействие за придобиване на имуществото и с косвено, и установява законно
предположение за съществуването му. В основата на всяко законно предположение
лежи нормалното състояние на нещата – „това,
което обикновено става“. Когато е налице отклонение от нормалното състояние
на брачните отношения, съпругът, който твърди това, следва го установи като
докаже пълна липса на съвместен принос /нито с пари, нито с труд, нито с работа
в домакинството или отглеждане на децата/ от другия съпруг и тогава имуществото
ще се третира не като общо за двамата, а като лично.
Съгласно чл. 21, ал. 1 СК, съпружеска имуществена общност са
само вещните права и то тези, които са придобити през време на брака в резултат
на съвместен принос. За възникването на съпружеска имуществена общност определящ
е момента на придобиването на правото на собственост. Когато същото е придобито
по време на брака, то става съпружеска имуществена общност. Съвместният принос
се предполага оборимо при възмездните придобивни
основания, какъвто е договорът за покупко-продажба.
Следователно, ако по време на брака единият съпруг е
придобил вещно право /каквото е правото на собственост върху недвижим имот/,
без това да е станало на абсолютно лично основание, единственият начин, по
който е възможно да се установи, че този имот не е съпружеска имуществена
общност, е да се обори предположението за съвместен принос. Оборването на
презумпцията може да се извърши само по съдебен ред, както чрез предявяване на положителен установителен иск, че ищецът
е собственик на определено вещно право, тъй като ответникът няма принос в
придобиването му, така и чрез предявяване на отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик, респ.
съсобственик на определено вещно право, поради липса на принос в придобиването
му. И в двата случая предмет на доказване ще бъде липсата на принос на
съпруга-ответник във всичките му форми – средства, труд, отглеждане на децата и
работа в домакинството / Решение
№ 114 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1641/2015 г./.
В процесния случай ищцата иска по положителен начин да бъде
установено, че е изключителен собственик на процесния УПИ поради липса на
съвместен принос от страна на ответника, евентуално – поради трансформация на
лични средства.
Законните презумпции са норми, които разпределят тежестта на
доказване в процеса. Следователно при спор не е необходимо да се доказва наличие
на съвместен принос – както по иска с правно основание чл. 21, ал. 4 СК, така и
по иска по чл. 23, ал. 1 СК доказателствената тежест, съответно за пълна липса
на принос и за личен произход на вложените в придобиването на имота средства,
се носи от този, който се позовава на липсата на принос и твърди, че вложените
средства са лични и това е ищцата. Ищецът провежда главно /а срещу законна
оборима презумпция – обратно/ пълно доказване, ответникът - насрещно доказване,
което цели само да разколебае убедителността на доказателствата, които ищецът
представя, но не и да установи главния факт от значение за изхода на спора.
Съобразно трайната съдебна практика имотът, който е придобит
през време на фактическа раздяла, е индивидуална собственост на придобилия го
съпруг. Фактическата раздяла, според обобщената съдебната практика, може да се
характеризира като обективно състояние в отношенията между съпрузите при липса
на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях. Самият факт на
разделно живеене например не може да
се приравни на фактическа раздяла, когато
съпругът работи в друго населено място или друга държава /Решение № 4 от
13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2019 г./. Раздялата е окончателна, трайна
и продължителна, прекъснала е всички емоционални, икономически и лични отношения
между съпрузите, имотът не е придобит с общи усилия, за нуждите и благополучието
на семейството. /така ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС, Решение № 43 от
5.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 802/2012 г., Решение № 80 от 1.06.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 3812/2016 г./.
В конкретния случай, съобразно събраните доказателства, се
установява, че фактическата раздяла между страните е настъпила през 2017 г. (на 20.06.2017 г., след
получаване на покана за плащане на вноска по кредит и снабдяване с удостоверение
от БНБ за задълженията на ответника), т. е. не преди, а две години след
закупуване на имота /2015 г./, видно от изявленията им, направени в хода на бракоразводното
дело /л. 212-213/, които съдът кредитира по реда на чл. 175 ГПК. Твърденията,
които удостоверяват неблагоприятни за страната факти, представляват гласни доказателствени
средства (признание), а признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни
и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността
с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор,
предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.
В идентичен смисъл, наред с извънсъдебното признание на
ищцата, са и ангажираните гласни доказателства чрез разпита на свид. Г. А.А., който изяснява, че
в периода на закупуване на имота през 2015 г. страните са били „полуразделени“, изяснявайки, че баща му е напускал
жилището – понякога по работа, друг път – не, като не е имал друго жилище.
Наред с данните за упражняваната от ответника трудова дейност, свързана с дългосрочно
пътуване в чужбина и отсъствие от дома – международен шофьор, не може да се
направи извод към момента на закупуване на имота да е била налице „фактическа
раздяла“ като правно понятие в обсъдения смисъл, което да е релевантно и по
отношение на съвместния принос в брачното правоотношение.
Следователно, с оглед на всички събрани по делото
доказателства по несъмнен начин се установява, че имотът е закупен не по време
на фактическата раздяла между страните, а преди това.
Установява се същевременно от ангажираните писмени
доказателства – трудови книжки, справки от работодатели, че в целия период на
действие на брачното правоотношение страните непрекъснато са работили по
различни трудови правоотношения, като всеки от тях е реализирал съответни доходи.
По време на работата си в „С.“ в периода от 1984 г. до 1999
г., както и в годините между 2002 и 2004 г., ответникът е реализирал доход,
близък до минималната работна заплата, определена със съответните ПМС. Идентично
в периода 1984 г. до 1991 г. ищцата, полагала труд при същото дружество е
реализирала доход, близък до МРЗ. В периода от 2000 г. до 2001 г., 2005-2006 г.
под формата на основна и допълнителна заплата ответникът е реализирал средно
месечен доход, надхвърлящ средно между 3 и 4 пъти размера на МРЗ, в периода от
2007-2013 г. – осигурителен доход, средно с около 50% по-висок от минималния, а
след 2014 г. – осигурителен доход, съобразно МРЗ.
За периода от 2015 г. до 2018 г. /л. 320/ ищцата е реализирала
доход – средно месечно около 922 лв. за 2015 г., средно месечно 1307 лв. за
2016 г., средно месечно 1464 лв. за 2017 г. и средно месечно 1764 лв. за 2018
г. В периода от 2015 до 2018 г. ответникът е работил при „Г. Т.“ ЕООД, с брутен доход в размер на минималната
работна заплата за страната за съответните периоди, а допълнително под формата
на командировъчни годишно са му изплащани, съответно – за 2016 г. – 21152,30
лв. /или средно 1762,69 лв. месечно/, за 2017 г. 28760,47 лв. /или средно
2 396.70 лв. месечно/, за 2018 г. – 34363,93 лв., като за 2015 г. и
предходния период няма съхранявана в архива информация.
В разпита си пред настоящата инстанция свид.
Г. А. изяснява, че преди около 15 години
баща му имал множество кредитни карти. Поддържа, че баща му не е плащал никакви
сметки, не е носил нищо в дома, а всичките му пари отивали по някакви кредити,
като включително и свидетелят оставял на ответника пари и изтеглил кредит
(погасяван в последствие от ищцата), за да му помогне с кредитните задължения,
без свидетелят да знае по какъв начин са натрупани. Съдът прецени показанията
на свидетеля по реда на чл. 172 ГПК и наред със заявеното от него, че в телефонен
разговор с баща си синът е казал, че е най-добре всеки от двамата родители да
прехвърли на него своята част и да се приключи.
Идентично от разпита на свид. И.
Д.се установява, че когато е искала да изтегли кредита за закупуване на
процесния имот, ищцата й споделила, че със съпруга й имат проблеми, поради
което предложила сестра й да й бъде поръчител, като свидетелката не може да
възпроизведе други детайли досежно отношенията между страните, защото „това все пак са
лични неща“ и ищцата не е споделяла подробности. Свидетелства, че около 2013
г., ответникът дошъл при нея, за да направят извадка от кредитния регистър, като
тогава имал много задължения и лошо ЦКР, без да сподели по какъв начин са
натрупани тези задължения.
От представената справка за кредитополучател, издадена на А.А. от БНБ на 20.06.2017 г. – датата на фактическата раздяла
между страните, се установява, че ответникът има задължения към 4 дружества за
бързи кредити – по силата на договори за потребителски кредити, сключени съответно
с БНП Париба на стойност 2044,20 лв. от 16.05.2007
г., Дайнърс Клуб – на стойност 1000 лв. от 30.11.2016
г., с Профи Кредит
– на стойност 950 лв. от 16.12.2016 г., и с Изи Асет Мениджмънт – за 800 лв. от 16.01.2017 г.
Твърдението ищцата да е обслужвала кредити на ответника остава
недоказано, доколкото не са ангажирани допустими писмени доказателства - арг. чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, именно ищцата да е
погасявала задължения на ответника /например платежни нареждания, разписки, извлечения
от банкова сметка ***., още повече, че ищцата е счетоводител – л. 320/. Същевременно
съгласно извлечението от Кредитния регистър, натрупаните от ответника кредитни задължения
– предвид техния брой (4), размер и период (2007-2017 г.) не са били прекомерни
с оглед реализирания от него доход, съгласно ангажираните доказателства. Извън
заявеното от свидетеля, че ответникът е имал задължения, погасявани от ищцата,
липсват писмени доказателства – договори за кредит или платежни документи, установяващи
такова обстоятелство.
В този смисъл, не би могъл да се направи категоричен извод,
че ответникът не е допринасял по абсолютно никакъв начин за общото домакинство.
Както последователно приема ВКС в своята практика, приносът се изразява в
осигуряване на по-големи доходи, работа в домакинството и грижи за децата. При
преценка на приноса на всеки от съпрузите не следва да се дава приоритет на
никоя от формите на приноса за сметка на друга, тъй като законодателят е равнопоставил всички форми на принос (Решение №
237/27.08.2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС, І г. о.). При липса на
ангажирани от ищцата доказателства в обратна насока, следва да се заключи, че
страните съвместно са полагали грижи за тяхното общо дете до навършването на
пълнолетието му. Бракът им е продължил тридесет и три години, като съпрузите са
живели в общо домакинство, като сигурни данни за необратимо влошаване на отношенията
помежду им са налице към 2017 г., когато ответникът е напуснал семейното жилище,
т.е. две години след закупуване на
процесния имот. Ответникът е работил непрекъснато, като в част от периода на
брака е получавал относително по-големи доходи от ищцата, като липсват
категорични доказателства ответникът да е използвал доходите си единствено и
само за задоволяване на лични потребности и по какъв начин. При проследяване движението
на финансовите средства на страните по сметката на ответника до 2015 г. и по
сметката на ищцата след 2015 г., не могат да се направят преки изводи за
разпиляване или спестяване на средства. Липсват доказателства за поети от
ответника други задължения – извън
четирите кредита на обща стойност 4800 лв. за десетгодишен период от 2007-2017
г., включително писмени доказателства за кредити, теглени от ответника за
собствени нужди и погасявани от ищцата. Още повече в контекста на заявеното от свид. А., че ответникът никога не е дал обяснение за своята
задлъжнялост, доколкото в период, надхвърлящ 15 години, през които родителите и
сина са съжителствали в едно домакинство, е нелогично близките да не са
направили опит да установят във връзка с какво бащата поема задължения, ако
това е в ущърб на семейството и в такъв продължителен период действително
бащата има лични и финансови проблеми, които неминуемо се отразяват и на семейните
отношения.
По изложените съображения съдът намира, че по делото не бяха
ангажирани доказателства, които в
необходимата степен на пълно доказване да оборят по несъмнен и категоричен начин
установената в закона презумпция за съвместен принос. В случай, че страната
не установи фактите, на които основава твърдяното субективно материално право и
изрично указани от съда, съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според тези последици
недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл.
154, ал. 1 ГПК, и с оглед така приетия за несъществуващ факт съдът не може да
даде защита на твърдяното право. Тази процесуална санкция е свързана с процесуалното
бездействие на страната и неизпълнението на изрично възложената й процесуална (доказателствена)
тежест (в този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4488/2013 г.).
При прилагане неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приложи установената в закона
презумпция за наличие на съвместен принос. Следователно главният иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По евентуалния
иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК.
Поради отхвърлянето на главната искова претенция, налице е
процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения иск. Съпругът,
който се домогва да обори законовата презумпция за съвместния принос, носи
доказателствената тежест да установи трансформацията на средства с личен
произход в придобитата през време на брака вещ. В цитирания смисъл са и Решение
№ 39 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2020 г., II г. о., Решение №
218/01.12.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. и Решение № 69/13.05.2019 г. по гр.
д. № 3436/2018 г. на ВКС.
В конкретния случай ищцата обосновава иска с твърденията, че
произходът на средствата, послужили за закупуване на имота, бил отпуснат на
ищцата потребителски кредит в размер на 30 000 лв., и за обезпечаване на който
бил вписан залог върху трудовото възнаграждение на ищцата.
При режима на съпружеска имуществена общност придобитото по
време на брака, чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут,
какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването му. Ако
продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем,
заемател по който е само единият съпруг, влагането на тези средства не обуславя извод за наличие на
трансформация по смисъла на чл. 23 СК. Средствата, получени по договор за заем
за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за
тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващото погасяване на
задълженията от единия от съпрузите, с негови лични средства, не се отразява
върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата
в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг,
които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако
целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови
лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание
чл. 127, ал. 2 ЗЗД, да претендира от другия заплащане на припадаща се част от
платеното. В този смисъл е и трайната съдебна практика, обективирана в Решение
№ 60080 от 11.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3814/2020 г., Решение № 904 от
2.10.2008 г. по гр. д. № 3167/2007 г., Решение № 415 от 22.10.2012 г. по гр. д.
№ 231/2012 г., Решение № 36 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 3386/2014 г., Решение №
428 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 6452/2013 г., Определение № 529 от 16.11.2017
г. по гр. д. № 1570/2017 г. и др.
По изложените съображения, предвид поддържаните от ищцата
твърдения, съдът счита, че не е налице нито пълна, нито частична трансформация на
лични средства, получили за закупуване на имота, поради което евентуалният иск
също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на
разноски, но той не е сторил такива, доколкото се е представлявал от особен
представител.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от М.Г.Х.,
ЕГН **********, срещу А.П.А., ЕГН **********, представляван от особен
представител адв. Н. Х. установителен иск с правна квалификация
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 21, ал. 4 СК, за признаване за
установено, че УПИ ****, представляващ дворно урегулирано
незастроено място с площ по нотариален акт 852 кв.м., а по скица – 844 кв.м., находящо се в землището на с. Л., общ. П., обл. П., кв. 66 по ПРЗ на с. Л., утвърден със Заповед №
91/22.04.2008 г., при граници – от север – улица, от югоизток – УПИ ****, от югозапад – УПИ ****, е изключителна собственост на М. Г.Х.
поради липса на съвместен принос от страна на А.П.А..
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от М.Г.Х.,
ЕГН **********, срещу А.П.А., ЕГН **********, представляван от особен представител
адв. Н. Х., евентуален
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23, ал. 1 СК, за признаване за установено,
че М.Г.Х. е изключителен собственик на УПИ ****,
представляващ дворно урегулирано незастроено място с площ
по нотариален акт 852 кв.м., а по скица – 844 кв.м., находящо
се в землището на с. Л., общ. П., обл. П., кв. 66 по
ПРЗ на с. Л., утвърден със Заповед № 91/22.04.2008 г., при граници – от север –
улица, от югоизток – УПИ ****, от югозапад – УПИ ****, е изключителна собственост на М.Г.Х.,
поради трансформация на лични средства – отпуснат на М.Г.Х. потребителски
кредит по силата на Договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г.,
сключен с „Търговска банка Д“ АД.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: Р. А.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: