Решение по дело №2194/2020 на Административен съд - Варна

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

№……………./…………………….2020 г., гр. Варна

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд - Варна, Шести касационен състав в открито заседание, проведено на 26 ноември   2020 г., в следния състав:

 

Председател: КРАСИМИР КИПРОВ

Членове: ЕВЕЛИНА ПОПОВА

МАРИЯНА БАХЧЕВАН

 

 

при участието на секретаря Галина Владимирова и с участието на прокурор С.И. от Окръжна прокуратура - Варна, като разгледа докладваното от съдия Марияна Бахчеван касационно административно-наказателно дело №2194  по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното: 

 

 

 

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 63, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Делото е образувано въз основа на касационната жалба на „В. “ ЕООД, представлявано от управителя А.К.А. срещу решение №73/06.07.2020г. на Районен съд гр.Девня, постановено по а.н.х.д. №321/2019г., с което е потвърдено наказателно постановление №03-010491/10.10.2018г. на директора на дирекция „Инспекция по труда“ гр.Варна, с което на „В. “ ЕООД е наложена на основание чл.414 ал.3 от Кодекса на труда /КТ/ имуществена санкция в размер на 1600 лева за нарушение на чл.62 ал.1 във връзка с чл.1 ал.2 и чл.61 ал.1 от КТ.

Касаторът оспорва решението на Девненски районен съд /ДРС/ твърдейки, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – фактическите констатации и правни изводи на съда не се подкрепят от събрания по делото доказателствен материал. Конкретните му твърдения са свързани с оспорване на извода, че на 04.09.2018г. е било налице трудово правоотношение между наказаното дружество и М.М.А. , поради което не е съществувало задължение за сключване на трудов договор между страните и това води до незаконосъобразност на наказателното постановление.  Има оплакване относно размера на наказанието, като счита, че следва да бъде намален до минималния по чл.414 ал.3 от КТ – 1500 лева. Възразява срещу присъденото с въззивното решение юрисконсултско възнаграждение в полза на дирекция „Инспекция по труда“ – Варна в размер на 120 лева, като иска същото да бъде намалено на 80 лева, съгласно чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл.63 ал.5 от ЗАНН и чл.37 ал.1 от Закона за правната помощ.

Същите касационни доводи са посочени в молба с вх.№14638/23.11.2020г., в която се иска цялостна отмяна на решението и наказателното постановление, както и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева за касационното производство.

В писмо с вх.№ 14750/25.11.2020г. ответникът чрез юрисконсулт Д. О. оспорва жалбата  и иска да бъде отхвърлена, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Варненска окръжна прокуратура, представлявана от прокурор С.И. намира за неоснователна касационната жалба, а решението на Девненския районен съд за правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и закона, като смята, че не са налице основания за неговата отмяна.

След преценка на процесуалната допустимост и основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл. 218 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, съдът намира следното:

Касационната жалба, с която е сезирана настоящата съдебна инстанция, е предявена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, от процесуално легитимирано лице съгласно чл. 210 ал. 1 АПК и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211 ал. 1 АПК – съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на 17.08.2020г., а касационната жалба е депозирана в деловодството на въззивната инстанция на 31.08.2020 година, видно от поставения върху оригинала печат на съда. От изложеното следва извод, че жалбата е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 АПК, касационният състав намира жалбата за неоснователна.

С обжалваното НП  е  наложена  на касатора  на основание  чл.414, ал.3 от КТ  имуществена  санкция  в размер на 1600 лв.  за нарушение чл. 62 ал.1 във вр. с чл.1  ал.2  и чл.61 ал.1 от КТ, а именно : затова, че на 04.09.2018 г. в лозов масив, находящ се в землището на гр. Суворово, „В. “ ЕООД в качеството си на работодател е допуснало до работа лицето М.М.А.  да престира труд  като изпълнява трудови функции на „общ работник“, с определено работно  място – същият лозов масив, определено работно време – от 8.00 ч. до 17.00 ч.  и  договорено трудово възнаграждение в размер на 25 лв.  на ден , без да е сключен трудов договор в писмена форма между страните по възникналото трудово правоотношение.

          За да  потвърди обжалваното НП, Районен съд гр.Варна  е приел за установени изложените в него факти, сочещи на наличието на възникнало трудово правоотношение и липсата на сключен в писмена форма трудов договор, а по отношение на размера на наложената имуществена санкция е приел ,че административно-наказващият орган правилно е преценил тежестта на извършеното нарушение, степента на обществена опасност на нарушителя и наличието на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства.

          Касационният съд намира, че въззивното решение е постановено при отсъствието на заявеното  касационно    основание   по чл.348 ал.1 т.1  от НПК -  нарушение на материалния закон.

          Фактите по делото са правилно установени от въззивния съд  при спазване на приложимите процесуални правила. Относно същите, тезата на касатора е вътрешно противоречива – не се отрича извършването на описаната в НП дейност на посочените в него място и дата, но  същевременно се твърди, че самоличността на М.М.А.  не била идентифицирана при извършената от контролните органи проверка. Последното  се опровергава от съдържанието на АУАН и НП, в които лицето е посочено с трите му имена и ЕГН. Относно факта за липсата на сключен в писмена форма трудов договор не е имало спор между страните в хода на въззивното производство. В тази връзка, без да отрича характера и вида на извършваната дейност, така както  същата  е описана в НП, касаторът  твърди, че тя била осъществявана в изпълнение на сключен между страните граждански договор. Гражданският договор има за предмет престация на определен резултат, като писмената форма не е задължителна за него. В случая няма спор, че същността на извършваната дейност  се състои в  бране на грозде  в  описаният в НП лозов масив – в този смисъл са и гласните доказателства, събрани по искане на наказаното дружество. Тази дейност, в никой случай не състои в предоставянето на определен резултат, а се изразява в престирането на труд, т.е. предоставяне на работна сила по смисъла на  разпоредбата на чл.1 ал.2 от КТ, която по императивен начин определя, че такъв  вид отношения  винаги се уреждат като трудови такива – съобразно конкретните обстоятелства, приложими  са  били разпоредбата на чл.68, ал.1 т.2 от КТ  или разпоредбата на чл.68 ал.3 от КТ.   Императивно е определена  в разпоредбата на чл.62 ал.1 от КТ и формата на така възникналите   правоотношения – сключен в писмена форма трудов договор.  При установените по несъмнен начин факти за липсата на сключен писмен трудов договор между „В. “ ЕООД  и  М.М.А.  и допуснатото от работодателя постъпване на  работничката да започне работа при тези обстоятелства, то дружеството- касатор е нарушило  цитираните в НП разпоредби  на чл.1 ал.2, чл.61 ал.1 и  чл.62 ал.1 от КТ.  Нарушението осъществява  от обективна страна състава на адм. нарушение по чл.414 ал.3 от КТ, в който смисъл при правилно приложение на материална закон е била ангажирана с обжалваното НП  безвиновната отговорност на юридическото лице  - работодател.  Съобразно тежестта на нарушението, имащо за последица лишаването на работника от полагащите му се социални осигуровки, касационният съд намира, че наложената с НП имуществена санкция в размер близък до минималния такъв  предвиден в разпоредбата на чл.414 ал.3 от КТ, е била законосъобразно определена, поради което основание за изменение на НП не е съществувало. Така, като е преценил правилно  материалната и процесуалната  законосъобразност на обжалваното НП / за последното е липсвал спор/  и е потвърдил същото, Районен съд - Девня  е постановил решението си при правилно приложение на материалния закон. 

           Освен  материално законосъобразно, при извършената от касационния съд служебна проверка относно валидността и допустимостта на въззивното решение, такива пороци не се констатираха, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

          Съобразно този резултат от касационното оспорване, не е налице правно основание  даващо правомощия на касационната инстанция да  измени въззивното решение в частта му за разноските, каквото искане касаторът е предявил   обосновавайки се с  аргумента, че същото не съдържало  мотиви  в това отношение – подобни правомощия биха съществували за касационната инстанция, само ако  с постановеното от нея решение се  променя резултата от въззивното решение. Приложимата  в това отношение съдебна процедура   е друга  – тази по чл.248 от ГПК за изменение на съдебното решение в частта му за разноските от страна на постановилият го съд. Правното основание за приложение на същата се съдържа в специалната разпоредба на чл.63 ал.3 от ЗАНН, която предвижда присъждане на разноските по реда на АПК, т.е. по отношение на тях не е приложим  на основание чл.84 от ЗАНН редът  по НПК. По тези съображения и с оглед препращащата  към ГПК разпоредба  на чл.144 от  АПК, по това искане на касатора следва да се произнесе  Девненският районен съд.

          Що се касае до претенцията на ответника за разноски, касационният съд намира същата за основателна -  осъществено е процесуално представителство от  О. -началник отдел „АИПО“ с юридическо образовнание, за което се дължат  разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание  чл.63,ал.5 от ЗАНН в размер на 80 лв. съгласно  чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ.  

           Предвид изложеното,  Административен съд – гр.Варна, VІ касационен състав

                                                                                                                                                                   Р Е Ш И  :

 

ОСТАВЯ  В СИЛА   решение № 73/ 06.07.2020  г. по НАХД № 321/2019 г. по описа на Районен съд  - гр.Девня.

ОСЪЖДА „ В. “ ЕООД, ЕИК ***, представлявано от управителя А.К.А. да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.Варна за разноски по делото сумата от 80  лв.

ИЗПРАЩА делото на Районен съд  – гр.Девня за произнасяне по реда на чл.144 от АПК във вр. с чл.248 от ГПК    по искането на „ В. “ ЕООД  за изменение на същото решение в частта му за разноските.

 

Решението не подлежи на обжалване.

                                                                  

 

                                                                                               

ПРЕДСЕДАТЕЛ  :                                   ЧЛЕНОВЕ  : 1.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    

 

                                                                                      2.