№ 509
гр. Шумен, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. М.а
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20233630102011 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за връщане на
част от даденото по договор, за който се твърди, че е нищожен на основание чл. 22 и чл. 21
от ЗПК – поради противоречие и заобикаляне на норми на ЗПК.
Делото е образувано по искова молба вх. рег. № 12193 от 07.09.2023 г., подадена от
М. С. И. с ЕГН ********** от гр. Шумен, със съдебен адрес: адв. Д. М. от САК, срещу
„****т“ АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от
**** – изпълнителен директор. В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила договор
за паричен заем № 9012-00005601 от 30.09.2019 г. с ответното дружество, както и договор за
предоставяне на допълнителни услуги № 9012-00005601 от 30.09.2019 г. Ищцата твърди, че
процесните два договора са нищожни. Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен, тъй
като размерът на шрифта не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Освен това
твърди, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК като не е посочен правилния
ГПР, изчислен по реда на чл. 19 от ЗПК. Ищцата твърди, че при изчисляване на ГПР е
следвало да се включат и сумите по договора за допълнителни услуги. Освен това самият
ГПР бил посочен само като процент, а не са посочени всички параметри, които са включени
в състава му. Твърди още, че договора за допълнително услуги е нищожен поради
противоречие с чл. 10а от ЗПК, тъй като предвижда заплащане на такси за услуги, които
ответното дружество реално не е предоставило. Моли съда като установи нищожността на
договорите, да осъди ответника да заплати на ищцата 50 лв., частичен иск от 1853,64 лв.,
неоснователно платени суми по нищожен договор. С допълнителна молба в съдебно
заседание е направено увеличение на иска от 50 лв. на 892,49 лв.
В съдебно заседание ищцата или нейният процесуален представител не се явяват.
Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат, че с договора за
допълнителни услуги се цели заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
кредиторът да получи възнаграждение над законово допустимото. Моли съда да присъди и
възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от ответната страна.
В предоставения на ответника „****т“ АД, гр. София срок за отговор такъв не е
постъпил, независимо, че с разпореждането си от 26.10.2023 г. съдът изрично им е указал
възможността да подадат отговор, какво следва да е неговото съдържание и в какъв срок се
1
подава отговора, както и последиците при неподаване на такъв.
В съдебно заседание представителя на ответника моли иска да бъде отхвърлен като
неоснователен. Поддържа, че дори и да се установи недействителност на клаузата за
допълнителни услуги, то това не води до нищожност на целия договор. Поддържа още, че
дори и да се установи, че допълнителните услуги е следвало да бъдат включени в ГПР, това
не води до нищожност на целия договор, а само на клаузите за тези разходи, които
надхвърлят законово фиксираните 50 %. Направено е възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, платено от ищцата.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 30.09.2019 г. М. С. И.
(като кредитополучател/длъжник) и „****т“ АД (като заемодател/кредитор) сключили
писмен договор за заем Microcredit № 9002-00005601. С този договор страните са уговорили,
че заемодателят предоставя на кредитополучателя сумата от 1900 лв. в заем. Между
страните няма спор, че сумата по договора за заем била предоставена на ищцата като със
сумата 1257,15 лв. бил рефинансиран предходен заем, а сумата от 642,85 лв. била получена
от нея в брой.
Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че
предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок до 18 месеца от
сключването на договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40,48 %. Така общо
дължимата сума по кредита възлизала на 2565,72 лв. ГПР бил изчислен на 48,90 % и
съгласно заключението на ССчЕ включва в изчисляването си само договорната лихва и
главницата. Задължението следвало да бъде върнато на 18 равно месечни вноски по 142,54
лв. всяка дължима на 10-то число от месеца, считано от 10.11.2019 г.
На същата дата и по повод сключения договор за заем между същите страни бил
сключен и договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9002-00005601. С него
М. С. И. се задължила да заплати на „****т“ АД сумата в размер на 102,98 лв. на всяко 10-то
число за 18 месеца (или общо сумата от 1853,64 лв. според заключението на ССчЕ) като цена
за следните допълнително услуги предоставени от кредитора: 1. Посещения вкъщи или на
удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка
на клиента по банковата сметка на „****т“ АД; 3. Безплатно внасяне на вноска директно в
офис на „****т“ АД; 4. Безплатно предоговаряне на заема; 5. Разглеждане до минути; 6.
Преференциално обслужване; 7. Право за участие в специални промоции.
Така общо дължимата от ищцата месечна вноска възлизала на 245,52 лв. Общо
дължимата сума по двата договора била 4419,36 лв.
По делото няма никакви данни ищцата да се е ползвала от някоя от услугите по
договора за допълнителни услуги.
Видно от изготвената ССчЕ ищцата е платил на ответното дружество сумата от
3252,58 лв., от които 1900 лв. главница, 460,09 лв. договорна лихва, както и сумата от 892,49
лв. възнаграждение по договора за допълнително услуги. Тъй като вземането по договора за
кредит било изплатено предсрочно на 30.06.2020 г. дължимата договорна лихва и
възнаграждението по договора за допълнителни услуги били преизчислени).
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
Разпоредбата на чл. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че подлежи на връщане даденото
без основание или с оглед неосъществено или на отпаднало основание. В конкретния случай
ищецът твърди, че е дал нещо без основание – че е платил сумата от 892,49 лв.
(възнаграждението по договора за допълнителни услуги) без основание, тъй като
сключеният договор за кредит и договорът за допълнителни услуги били нищожни поради
противоречие и заобикаляне на норми на ЗПК.
Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се
2
основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 във вр. с т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите, поради което по отношение на тези договори е приложим действащият
Закон за потребителския кредит и разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи
неравноправните клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът е длъжен да
направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи
на закона или добрите нрави. В кръга на извършената проверка съдът установи наличието
на клаузи, които противоречат на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗПП.
Съдът намира, че клаузите в цитираният договор, уреждащи допълнителната услуга
„Комфорт“ представлява именно такава неравноправна клауза. Тази допълнителна услуга
предвижда: 1. Посещения вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно
внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „****т“ АД; 3.
Безплатно внасяне на вноска директно в офис на „****т“ АД; 4. Безплатно предоговаряне на
заема; 5. Разглеждане до минути; 6. Преференциално обслужване; 7. Право за участие в
специални промоции.
По пета и шеста точка няма никаква яснота относно обема на предоставената услуга –
приоритетното разглеждане на документите предполага разглеждането им с предимство
преди други лица, които не са поискали тази услуга, но тъй като никъде в Общите условия
на кредитора няма яснота в какви срокове се разглеждат документите по принцип, по
никакъв начин не може да се направи обективна преценка дали в действителност
потребителят получава някаква услуга срещу тази сума. Не е и ясно каква информация му се
предоставя предварително, за да може да вземе информирано решение дали му е
необходима тази услуга – напр. колко подадени и подлежащи на разглеждане заявки за
кредит има към момента и дали въобще има заявки, спрямо които ще получи приоритетно
разглеждане.
Във останалите случаи, в действителност, потребителят не получава никаква услуга –
получава една бъдеща несигурна възможност. Освен това в действителност след прочит на
Общите условия се установява, че тази възможност макар и „безплатна“ в същото време е
„за сметка“ на длъжника. Няма никаква гаранция, че длъжникът ще се възползва от някоя от
тези „възможности“, които допълнителната услуга му предоставя. Цената обаче се дължи
със закупуване на допълнителната услуга, дори и да не се е възползвал от която и да е от
предоставените възможности.
Всичко това не оправдава цената от 1853,64 лв. – почти стойността на главницата
(1900 лв.). Това отговаря на основната дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1
от ЗЗП, според която неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е такава
уговорка във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността в
престациите е очевидна – потребителят заплаща сума в размер на почти равностойността на
главицата по договора за заем срещу едни ефимерни, неясни и предполагаеми (възможни)
услуги.
Съдът намира, че целта, на този договор за допълнителни услуги в действителност не
е да даде възможност на потребителя срещу заплащане да получи някакви допълнителни
услуги, предоставяни от търговеца. Целта е по незаконосъобразен заемодателят да получи
възнаграждение по-голямо от законово ограниченото. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
предвижда, че годишния процент на разходите не може да надвишава 5 пъти законната
лихва за забава (основния лихвен процент на БНБ + 10). Към датата на сключване на
процесния договор ОЛП е бил 0,00, т.е. законната лихва за забава е била 10 %, а
следователно ГПР не е следвало да надвишава 50 %. При уговорена договорна лихва в
размер на 40,48 % по процесния договор за заем и без никакви други разходи, ГПР по този
договор е в почти максималния размер, разрешен от закона – 48,90 %. Предвид
3
констатациите на съда, че предоставяните срещу възнаграждение услуги от заемодателя са
такива само на хартия и не представляват някаква реална дейност от негова страна, то съдът
счита, че целта им е именно да прикрият едно по-високо възнаграждение, с което по
същество се цели да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По същество този
договор прикрива друг разход по заема – допълнително възнаграждение на заемодателя.
С оглед на този извод съдът намира, че нищожността на договора за допълнителни
услуги води до нищожност на целия договор за кредит. Съдът споделя всички изложени в
исковата молба аргументи относно това, че при неправилно изчисляване на ГПР, или когато
кредиторът не е посочил всички елементи, които влизат в ГПР, както и ако не е посочил
ГПР в договора, то този договор би бил нищожен. В конкретния случай кредиторът не е
включил разходите по допълнителни услуги при изчисляване на кредита, но целта му е била
да прикрие по-голяма договорна лихва. В този смисъл и т. 1 от дело C‑714/22 на СЕС.
Прикритият разход е следвало да бъде включен в ГПР, но това не е сторено, за да се избегне
надвишаването на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По тази причина съдът намира, че макар нищожната уговорка за допълнителни
услуги да е обективирани в отделен договор, самият договор за заем също е недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК. Посочената разпоредба изрично посочва, че нарушаването на
определени разпоредби от ЗПК води до нищожност на целия договор. Такова нарушение е
непосочването на ГПР. Съгласно трайната практика на СЕС към тази хипотеза следва да се
включи и хипотезата, когато ГПР е посочен, но не отговаря на действителния.
Предвид горните изводи, съдът счита, че договор за паричен заем № 9012-00005601
от 30.09.2019 г. и договор за предоставяне на допълнителни услуги № 9012-00005601 от
30.09.2019 г., сключени между М. С. И. и „****т“ АД са нищожни. На основание чл. 23 от
ЗПК, когато договорите са нищожни потребителят дължи само чистата стойност на кредита.
В конкретния случай това е сумата от 1900 лв. Ищцата е платила на ответника общо 3252,58
лв. Всичко платено над сумата от 1900 лв. се явява недължимо платено.
С оглед на това съдът намира, че иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
връщане на недължимо платена сума в размер на 892,49 лв. за изцяло основателен.
Ответникът дължи на ищеца и лихва за забава, считано от подаване на исковата молба на
07.09.2023 г.
За разноските:
Страните, чрез процесуалните си представители, са направили изрично искане съдът
да им присъди направените по делото разноски.
Предвид пълната основателност на исковете и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от
ГПК, съдът намира, че направените от ищеца разноски, както следва: за държавна такса от
50 лв., платен депозит за ССчЕ в размер на 250 лв., възлизащи общо на 300 лв. съдът следва
да възложи на ответника.
Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на материално
затруднени лица. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на
ищеца е поискал съдът да присъди адвокатско възнаграждение по този ред, в размер на 480
лв. С оглед изводите на съда за пълна основателност на иска, то и искането за определяне на
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА е основателно. По въпроса как следва да се определи
това възнаграждение съдът намира следното: с решение от 25.01.2024 г. по C‑438/22 на Съда
на Европейския съюз е прието, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения противоречи на член 101, параграф 1 от ДФЕС за
неограничаване на свободата на конкуренцията и на основание чл. 101, параграф. 2 от
ДФЕС подобни споразумения са нищожни. На основание чл. 4, параграф 3 от ДЕС
съдилищата не следва да прилагат подобни норми. Доколкото това означава, че съдът няма
4
как да определи възнаграждението на процесуалния представител по чл. 38 от ЗА, тъй като
тази норма препраща към нищожен според европейското законодателство акт. Предвид това
и доколкото няма друг ред за определяне на възнаграждението, то това следва да става
изцяло по преценка на съда. Преценката на съда следва да включва материалния интерес по
делото, броя на проведените заседания, в които адвокатът е участвал, правната сложност на
делото, другата активност на адвоката по делото и др. В конкретния случай съдът счита, че
според правната сложност и материалният интерес по делото следва да определи
възнаграждение в размер на 450 лв. с ДДС. Същото следва да бъде заплатено от ответника.
Доколкото текстът на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА предвижда, че адвокатът има право на
възнаграждение, определено от съда, то сумата следва да се присъди не в полза на страната,
а директно на нейния представител.
Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „****т“ АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от **** – изпълнителен директор, ДА ЗАПЛАТИ на М. С. И. с ЕГН
********** от гр. Шумен, сумата от 892,49 лв. (осемстотин деветдесет и два лева и
четиридесет и девет стотинки), представляващи платено без основание въз основа на
нищожни договор за паричен заем № 9012-00005601 от 30.09.2019 г. и договор за
предоставяне на допълнителни услуги № 9012-00005601 от 30.09.2019 г., ведно със лихва за
забава в размер на законната лихва върху главницата считано от 07.09.2023 г. до
окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „****т“ АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от **** – изпълнителен директор, ДА ЗАПЛАТИ на М. С. И. с ЕГН
********** от гр. Шумен, сумата в размер на 300 лв. (триста лева), представляващи
сторените от ищеца разноски в производството.
ОСЪЖДА „„****т“ АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от **** – изпълнителен директор, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. М. от АК – гр.
София, сумата в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет), представляващи адвокатско
възнаграждение за защита на ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
5