Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и първи
юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15984 по
описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.09.2019
год., постановено по гр.дело №61470/2018 год. по описа на СРС, ГО 166 с-в, са
отхвърлени предявените от Д. И.П. срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено,
че ищецът не дължи на ответника следните суми: 4 298.68 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит, сключен на
18.04.2008 год. с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, 1 854.80 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.02.2009 год.
до 28.02.2011 год., за които суми на 18.06.2010 год. е бил издаден изпълнителен
лист по ч.гр.дело №290/2010 год. по описа на РС – Бяла Слатина, въз основа
който е било образувано изпълнително дело №34/2016 год. по описа на частен
съдебен изпълнител Г.Б., с рег.№722 на КЧСИ, като ищецът Д. И.П. е осъден да
заплати на ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 200 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
Д.И.П.. Жалбоподателят поддържа, че притезанията, които се изпълнявали
принудително, били погасени по давност. За същите в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
бил издаден процесният изпълнителен лист, като на 15.05.2015 год. кредиторът ги
бил прехвърлил на ответното дружество, което 04.01.2016 год. образувал ново
изпълнително дело, без обаче да посочи изпълнителен способ. Липсвало приложено
уведомление до длъжника за извършената цесия, поради което и тя нямала действие
по отношение на него. Следователно липсвало частно правоприемство, което да
даде право на цесионера да потърси правата си в изпълнително производство.
Частното правоприемство се установявало с писмени доказателства по силата на
чл. 429, ал. 1 ГПК, което означавало, че трябва да има съобщение до длъжника за
извършеното прехвърляне – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Не оспорвал действителността на
договора за цесия, но частния съдебен изпълнител бил допуснал нарушение като
приел да образува изпълнително дело без доказателства, че длъжникът е уведомен
за цесията. За първи път такова уведомление било приложено по делото на
15.05.2018 год. На следващо място сочи, че по първото образувано срещу него
изпълнително дело № 189/2011 год. бил извършен опис на движими вещи на
21.04.2011 год., като на 15.10.2015 год. изпълнителното производство било
прекратено. Реално делото било перемирано още на 18.01.2013 год., като
съдебният изпълнител само прогласил прекратяването. На 04.01.2016 год.
ответното дружество образувало изпълнително дело № 34/2016 год., като не бил
посочил изпълнителен способ. Първото изпълнително действие било извършено на
03.08.2017 год., а следващото – на 19.03.2018 год., но тогава все още не бил
изпълнен фактическия състав по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. За правно валидно действие
можело да се приеме само това, което е извършено след уведомяването на ищеца.
Възлагането по чл. 18 ЗЧСИ не замествало изпълнителните способи, които един
взискател трябвало да поиска. Т.е. с възлагането по чл. 18 ЗЧСИ не се
искало/предприемало принудително изпълнение. Неизпълнението по чл. 434, ал. 2 ГПК представлявало сериозно нарушение на процесуалните правила, водещо до
недействителност на извършените изпълнителни действия, необективирани в
предвидената от закона форма. След настъпилата по силата на закона перемпция не
били налице валидни изпълнителни действия. Вследствие на неизвършването на
принудително изпълнение и неплащане от страна на ищеца, правото на принудително
изпълнение на ответника било погасено с изтичането на петгодишния давностен
срок по чл. 110 ЗЗД. В случая това право било погасено към 18.01.2016 год.,
евентуално към 05.01.2018 год. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
давността била прекъсната с подаването на молбата за образуване на
изпълнителното производство на 04.01.2016 год. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „К.И.И.Б.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че бил налице изпълнителен титул, който обективирал вземанията на
кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, като последния образувал срещу ищеца изпълнително
дело №189/2011 год. по описа на частен съдебен изпълнител Г.Б., с рег.№722 на
КЧСИ. На 15.05.2015 год. кредиторът прехвърлил процесните вземания на ответника
на основание чл. 99 ЗЗД. Впоследствие посоченото изпълнително дело било
прекратено поради перемпция. Ответникът подал молба за образуване на ново
изпълнително дело срещу ищеца на 04.01.2016 год., а именно №34/2016 год. по
описа на частен съдебен изпълнител Г.Б., с рег.№722 на КЧСИ. Уведомлението за
извършената цесия било изпратено на ищеца още на 06.07.2015 год. и било
получено от него на 09.07.2015 год. Освен това ирелевантен за правопораждащия
ефект на договора за цесия бил фактът на уведомяване на длъжника за него.
Неуведомяването не се отразявало на валидността на договора за цесия. В случая
ставало дума за легитимация на цесионера в изпълнителния процес, който се
развивал по различни правила и към момента на образуването му вече било налице
изпълнително основание. В случая цесионерът се явявал частен правоприемник на
взискателя и съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК същият можел да упражни придобитото
право, удостоверено като изпълняемо в съответния изпълнителен лист. Поради това
и без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в
изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ било установяването на
надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за
извършената цесия. Този факт не рефлектирал върху дължимостта на вземането – то
съществувало и следвало да бъде удовлетворено принудително от съдебния
изпълнител, като не освобождавало длъжника от отговорност за погасяването му. Предприетите
действия от съдебния изпълнител във връзка с конституирането на друг взискател
– правомощие, въведено с нормата на чл. 429, ал. 1 ГПК, като изключение от
правилото, че страните в изпълнителния процес са тези, очертани от титула за
изпълнение, били действия, които са неотносими към материалните предпоставки за
наличие на правото, както и за дължимостта на вземането, което длъжникът
трябвало да погаси принудително. В този смисъл заключението на вещото лице по
съдебно-почерковата експертиза било неотносимо към предмета на спора. Освен
това докато бил траел изпълнителния процес погасителна давност не била текла
съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Т.е. от образуването на изпълнително дело
№189/2011 год. до 26.06.2015 год. – датата на постановяване на Тълкувателно
решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, давност не била
текла. Следователно обективно невъзможно било да е изтекъл законоустановеният
петгодишен срок за погасяване на процесните вземания. Извършените по процесните
изпълнителни дела изпълнителни действия безспорно прекъсвали петгодишния
давностен срок, който не бил и изтекъл, а по изпълнително дело №34/2016 год. не
била настъпила т.нар. перемпция, тъй като не бил изтекъл срок по-дълъг от
предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От действията на взискателя давността
била многократно прекъсвана. С подаването на молба, съдържаща искане за
прилагане на определен изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ давността се считала прекъсната на основание чл. 116, б. “в“ ЗЗД – в този смисъл
били и мотивите в т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение. В исковата
молба не били изложени доводи във връзка с протоколирането в изпълнителното
производство, поради което те не следвало да бъдат разглеждани във въззивното
производство – чл. 266 ГПК.Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението е и
правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се посочи следното:
Оспорването на
вземания, във връзка с които е била издадена заповед за изпълнение, по общия
исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ
„Заповедно производство” от ГПК, е недопустимо. Това произтича от особения
характер на производството, уредено в горепосочената глава от ГПК. Касае се за
специални процесуални норми, установяващи специфични права /съответно
задължения/ – относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на
заповед за изпълнение. Поради характера си тези разпоредби изключват
прилагането на общите разпоредби на ГПК. Това разбиране се налага с оглед
логиката и духа на уредбата, приета с новия ГПК /в сила от 01.03.2008 год./,
защото предвидения специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява
пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 ГПК, възражение по чл. 423 ГПК или предявяване на иск по чл.
424 ГПК
/в Определение от № 318 от 09.07.2019 год. на ВКС, постановено по ч.гр.дело №
2108/2019 год., ІV г. о., ГК, е прието, че длъжникът може да предяви и
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато вземането е
предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичането на
двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК/. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на
възражение от негова страна – дори без да е необходимо мотивиране на това възражение, за да се
размести доказателствената тежест и за да бъде заявителят /кредиторът/ задължен да установява вземането си по исков ред, в предвидения за
това срок – чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за защита води до
неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да
търси защита, чрез друг иск извън предвидените.
Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не
влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК. Фактическите състави за оспорване
на изпълнението, съответно на вземането, са различни. В първия случай,
длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили – след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, докато във втория – фактите или
доказателствата следва да са новооткрити – в този смисъл например Определение № 956 от
22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о., ТК
и Решение № 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015
г., I т. о., ТК.
В разглеждания случай ищецът не е
оспорва, че е бил уведомен за издадената срещу него заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.дело №290/2010 год. по описа на РС-Бяла Слатина,
както и че не е упражнил правото си на възражение по чл. 414 ГПК /като следва
да се приеме, че двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е изтекъл най-късно
на 17.06.2010 год. – ден преди издаването на процесния изпълнителен лист,
доколкото липсват данни за момента, в който на ищеца е била надлежно връчена
заповедта за изпълнение от съда/, като основава отрицателните си установителни
искове на изтекла петгодишна давност, която е започнала да се отброява от 18.06.2010
год. /когато е бил издаден изпълнителният лист/. Т.е., същият се позовава на
факти, които са настъпили след влизането в сила на процесната заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
Въззивният съд приема, че относими към
настоящия материален спор са единствено твърдените от ищеца новонастъпили факти
– текла давност за времето след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Без
значение за основателността на исковете по чл. 439 ГПК срещу конституирания в
изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на
надлежното уведомяване на длъжника /ищеца/ по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за
извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на
вземанията – те съществуват и следва да бъдат удовлетворени принудително от
съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за
погасяването им. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и
съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на
съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство,
длъжникът се освобождава от дълга си – в този смисъл Решение № 209 от
28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК.
А в изпълнителното производство неудостоверените в протокол действия за
принудително изпълнение съгласно нормата на чл. 434 ГПК следва да се считат за
неизвършени.
На следващо място настоящият съдебен
състав счита, че при осъществяването на принудително
изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото
право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на
срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в
хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен лист/. С влизането в сила
на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на
силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като
същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което
и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта
на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи
дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено
и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение
– на 17.06.2010 год., е започнала да
тече нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в
т.ч. извършването на опис и оценка на вещ. Взискателят има задължение със свои
действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки
изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ,
включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, именно
защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови
изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали
и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния
съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото
Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение
№ 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV г.
о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този
срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с
него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното
решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда
действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т.
10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за
тези, които са приключили преди това.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че за периода, докато първоначално образуваното срещу
ищеца изпълнително дело №189/2011 год. по описа на частен съдебен изпълнител Г.Б.,
с рег.№722 на КЧСИ, е било висящо, давност за вземанията не е текла. В разглеждания
случай, независимо от обстоятелството, че съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“ едва на 15.10.2015 год.,
от събраните по делото доказателства се установява, че посоченото изпълнително
производство е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 22.04.2013
год., тъй като последното изпълнително действие е било извършено на 21.04.2011
год. /насрочен опис на движими вещи/. Следователно новата петгодишна давност е
започнала да тече от датата на настъпилата перемпция на изпълнителното дело – 22.04.2013
год. Същата обаче е била отново прекъсната с предприемането на изпълнителни
действия по изпълнително дело №34/2016 год. по описа на частен съдебен
изпълнител Г.Б. с рег.№722 на КЧСИ /образувано по молба на ответното дружество
– частен правоприемник на първоначалния взискател по силата на договор за цесия
от 15.05.2015 год./ на 04.08.2017 год. – наложен запор на вземанията на ищеца в
„О.Б.Б.“ АД. От посочената дата до момента /до приключването на съдебното
дирене в настоящата инстанция/ не е изтекъл изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните вземания не са погасени по давност. Релевираните
претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ищецът/ следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.09.2019 год.,
постановено по гр.дело №61470/2018 год. по описа на СРС, ГО 166 с-в.
ОСЪЖДА Д. И.П. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес център „********ет*, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с
ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/