№ 217
гр. С., 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:М. Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. М.а М.а
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а М.а Въззивно гражданско дело
№ 20242200500259 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №277/03.04.2024г. по гр.д.
№3936/2022г. на С.ски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен
предявения от М. Г. Т. - Б. против ЗАД „Далл Бог: Живот и здраве“ иск с правно
основание чл.432, ал.1, вр. 493, ал.1, т.1 от КЗ за заплащане на обезщетение в размер на
25000лв., ведно със законната лихва, считано от 11.02.2022г., за претърпени от нея
неимуществени вреди в резултат на смъртта на брат й Т. Г. С. на 16.06.2019г.,
настъпила в резултат на ПТП, причинено на 13.06.2019г. на път І-1-Караваните / км.
136+600, в землището на с. Бели извор, обл. Враца, виновно от водача на т.а. „Фиат
Дукато“, тип метален фургон с рег. №********, гражданската отговорност на който
била застрахована при ответното дружество. С решението са присъдени разноски на
ответното дружество в размер на 200лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство М.
Г. Т. - Б., която обжалва първоинстанционното решение изцяло.
В жалбата си въззивницата М. Т. - Б. чрез пълномощника адв. Г. М. посочва на
първо място, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е
произнесъл по непредявен иск. Съдът се произнесъл с решение по текст в закона, който
1
не бил посочен като правна квалификация нито в исковата молба, нито в доклада на
съдията-докладчик, като в диспозитива е посочил иск по чл.432, вр. с чл.493, ал.1, т.1
от КЗ. Това основание било различно от посоченото в исковата молба – чл.493а, ал.1,
т.4 от КЗ. На следващо място посочва, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Не споделя извода на съда за неустановена изключителна близост
и привързаност между ищцата и починалият й брат. Счита, че съдът е възприел
едностранчиво свидетелските показания и до определен момент. Посочва, че се
установило, че след завръщането й в България през 2012г. заживяла с брат си и
отношенията между тях били изключително близки, надхвърлящи по времетраене и
интензитет обичайните такива за този вид родственици. Въззивницата счита, че съдът е
оставил без внимание факта, че Т. С. приживе бил семеен с три деца, но въпреки това
живял в едно домакинство със сестра си. Съдът не оценил в достатъчна степен
свидетелските показания относно близостта между брата и сестрата, а се впуснал в
ненужни анализи относно разпределението на наследствения имот. Заявява, че се
установило, че двамата били много близки и привързани един към друг, разчитали са
един другиму и си помагали ежедневно. Изключителността в човешките отношения
била различна и следвало да бъде изведена от конкретните обстоятелства. В случая
този критерий бил установен. Смъртта на брат й променила завинаги характера й,
поведението й и взаимоотношенията с околните. С оглед изложеното, въззивницата
моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното
първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковата
претенция. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции
разноски.
С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред
въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, от насрещната страна - ЗАД
„Далл Бог: Живот и здраве“, гр. София.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемото застрахователно дружество
оспорва жалбата като неоснователна. Посочва, че обжалваното първоинстанционно
решение е обосновано, правилно и законосъобразно и моли същото да бъде
потвърдено. Посочва, че съдът е обсъдил и анализирал всички събрани по делото
доказателства и е достигнал до правилен извод за недоказаност на трайна и дълбока
емоционална връзка между ищцата и брат й. Въззиваемото дружество намира за
неоснователни възраженията на недопустимост на решението. Посочва, че съдът дава
правна квалификация на спора. Правилната квалификация на спора е именно
посочената от съда – чл.432 от КЗ. Сочената от ищеца норма не уреждала хипотеза за
предявяване на иск за неимуществени вези пред съд. На съда била предоставена
2
възможност да даде правилна правна квалификация на предявения иск, дори и същата
да се различава от посочената от ищеца. На следващо място посочва, че
интерпретацията на данни и доказателства във въззивната жалба била едностранчива,
необективна и нелогична. Ищцата не доказала наличието на близки взаимоотношения
с починалия Т. С., извън обичайната за този вид родство. Отчетено било че връзката е в
рамките на нормалната между брат и сестра. Сочи, че съдът е бил длъжен да се
съобрази с ТР №1/21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, което е и сторил.
Изискваната в тълкувателното решение дълбока връзка и сериозни морални болки и
страдания не били установени. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
С отговора на въззивната жалба не са направени искания за събиране на
доказателства във въззивната фаза на производството.
В с.з. въззивницата М. Г. Т. - Б., редовно призована, не се явява. Представлява се
от процесуален представител по пълномощие адв. Г. М., който поддържа подадената
от въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея съображения. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло
исковата претенция, ведно с произтичащите от това законови последици. Счита, че са
налице предпоставките по ТР №1/21.06.2018г. на ВКС. Неправилно районният съд
игнорирал свидетелските показания, от които се установявало, че брата и сестрата
имали изключително близка връзка помежду си, надхвърляща обичайната такава.
В с.з. въззиваемото дружество ЗАД „Далл Бог: Живот и здраве“, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуалният му представител по пълномощие юриск. М. М., който оспорва
въззивната жалба, като неоснователна. Поддържа изложените в отговора на жалбата
съображения относно неоснователността и недоказаността на исковата претенция. Не
се установили в процеса факти, обуславящи емоционална връзка, по-силна от
обичайната между брат и сестра. Моли съда да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Възраженията за недопустимост на обжалваното решение, развити във
въззивната жалба, се основават на дадената от съда правна квалификация, която
3
въззивникът намира за неправилна, като счита, че произнасяйки се по иск с правна
квалификация чл.432, ал.1, вр. с чл. 493, ал.1, т.1 от КЗ, вместо по посочената от него с
исковата молба правна квалификация – чл.493а, ал.1, т.4 от КЗ, районният съд е
постановил недопустим съдебен акт. Тези възражения въззивният съд намира за
неоснователни.
Правната квалификация на исковата претенция се дава от съда, което е негово
основно задължение /чл.146, ал.1, т.2 от ГПК/. Тя се прави от съда въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически основания и
заявеното до съда искане. Дадената от ищеца в исковата молба правна квалификация
не обвързва съда. Той определя сам правната квалификация.
В случая, първоинстанционния съд е бил сезиран с пряк иск, предявен от
роднина на пострадало лице срещу застраховател по договор за застраховка
“Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени
вреди от смъртта на брата на ищцата, настъпила в резултат на ПТП от 13.06.2019г.,
виновно причинена от водача на застрахованото МПС, при отчетено съпричиняване за
почиталия водач Т. С., в размер на 25000лв., ведно със законната лихва за забава,
считано от 11.02.2022г. - датата на застрахователната претенция до окончателното
изплащане. Въззивната инстанция намира, че правната квалификация на исковата
претенция е чл.432, ал.1, вр. с чл.493 ал.1, т.1 от КЗ, както правилно я е определил и
първоинстанционния съд в доклада по чл.146 от ГПК и в окончателния си съдебен акт.
Сочената от ищцата разпоредба – чл.493а, ал.4 от КЗ не е основание за
предявяване на иска й. Това основание е чл.432, ал.1 от КЗ. Сочената от ищцата
разпоредба очертава границите на поетия за сметка на деликвента риск на
застрахователя за пораждане на отговорност за непозволени увреждания до доказан
във всеки отделен случай справедлив еквивалент на пряко и непосредствено засягане
на неимуществената сфера на родственици, понесли страдания, поради внезапно
загубена емоционална връзка с близък човек. Тази разпоредба е свързана с
разпоредбата на &96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г. /, с която е
определен максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения кръг лица
/по ал.4 на чл. 493а от КЗ/. Въззивният състав намира тези разпоредби за неприложими.
С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице произнасяне по непредявен
иск. Районният съд, въз основа на изложените в исковата молба твърдения и направени
искания, е дал правилна квалификация на исковата претенция и е постановил решение
именно по така очертания предмет на делото. Постановеното първоинстанционното
решение е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция,
след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното
4
решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са
събирани допълнителни доказателства.
Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.
Разпоредбата на чл. 432, ал.1 от КЗ регламентира право на увредения, спрямо
който застрахованият е отговорен, да иска пряко от застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ обезщетение за причинените му вреди. Застрахователят по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" по смисъла на чл. 429, ал.1 и
чл. 477 от КЗ отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е
гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие в границите на
определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие. Отговорността на
застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност” е
функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования – пряк
причинител на увреждането.
В случая, ищцата в първоинстанционното производство е сестра на увреденото,
по смисъла на чл.478 от КЗ, лице – Т. Г. С., починал в резултат на застрахованото
събитие – настъпилото на 13.06.2019г. ПТП.
По смисъла на ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. по описа на
ОСНГТК на ВКС кръга от лица, които имат право да претендират обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на близък включва лицата, посочени в
Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск е
увреденият да е сезирал с искане за плащане на застрахователно обезщетение
застрахователя по реда на чл.380 от КЗ. Това е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за упражняване на правото на иск пред съда, предвидена в специален
закон и свързана с изтичането на определен срок - чл. 498, ал.3 от КЗ. Срокът е
тримесечен, регламентиран в чл. 496, ал.1 от КЗ и с изтичането му преди или по време
на процеса е обусловена допустимостта на претенцията.
По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че ищцата М. Г. Т. -
Б. е отправила писмена претенция към въззивника - застраховател на 11.02.2022г. С
5
уведомително писмо от 11.05.2022г. застрахователят ЗАД „Далл Бог: Живот и здраве“,
гр. София е отказал на М. Т. - Б. изплащане на обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от смъртта на Т. Г. С..
Поради това, исковата претенция безспорно е допустима.
По делото е установено /по този въпрос спор между страните не е имало/, че към
деня на настъпване на застрахователното събитие – ПТП на 13.06.2019г., е била налице
сключена застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите на товарния
автомобил м. „Фиат Дукато, рег. №******** в ответното дружество ЗАД „Далл Бог:
Живот и здраве“, гр. София.
Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
деликтната отговорност на застрахования, то следва да се установят елементите на
сложния фактически състав на непозволеното увреждане - деяние /действие или
бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и
причинената вреда и вина.
Безспорно по делото е установено извършването на деянието и
противоправността му /задължителната за съда сила на Присъда №18/06.10.2020г. по
НОХД №299/2020г. на ОС - Враца/ – причинено от водача на застрахования товарен
автомобил „Фиат Дукато“, с рег. №******** – Ж. Д. Х., на 13.06.2019г., около 07,15ч.,
на път І-1, км. 136+660, в землището на с. Бели извор, пътно-транспортно
произшествие, като водача на автомобила нарушил правилата за движение по
пътищата, регламентирани в чл.21, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил
смъртта на Т. Г. С. от гр. С., водач на л.а. „Тойота Корола“ /настъпила на 16.06.2019г./,
който с поведението е допринесъл за ПТП и е съпричинил вредоносния резултат.
От посочената присъда по НОХД №299/2020г. на ОС - Враца, ползваща се с
задължителна доказателствена сила /чл.300 от ГПК/ се установява вината на водача на
застрахования автомобил и причинната връзка между деянието и вредоносния резултат
– настъпилата смърт на Т. Г. С..
Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без
наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща
като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека,
представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и
психическо състояние. От събраните по делото доказателства се установява по
безспорен начин, че в резултат на деянието, извършено от застрахования водач -
причинено пътно-транспортно произшествие на 13.06.2019г. е настъпила смъртта на Т.
Г. С. – брат на ищцата М. Г. Т. - Б..
От събраните по делото обстоятелства е установена по безспорен начин
родствената връзка между ищцата и починалия, вследствие застрахователното събитие
6
Т. Г. С. – ищцата е негова сестра.
Както бе посочено по-горе, съгласно ТР№ 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1 по
описа на ОСНГТК на ВКС освен лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961
г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, по изключение
и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия
и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния
случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във
всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение
следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи
несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност)
морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани
очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното
отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Спорният въпрос, пренесен с въззивната жалба във въззивното производство
касае всъщност налице ли е визираната в Тълкувателното решение трайна и дълбока
емоционална връзка между ищцата и нейния брат и търпени ли са продължителни
болки и страдания от смъртта му, обуславящи визираното в тълкувателното решение
изключение за обезщетяване на неимуществени вреди.
При предявяване на искова претенция за обезщетяване на неимуществени вреди
от смърт от лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969г., ищецът
следва да изложи конкретните обстоятелства, които обосновават изведената по-горе
изключителност на връзката му с починалото лице - като част от основанието на иска и
в изпълнение на процесуалните изисквания за редовност на исковата молба, а съдът е
задължен да ги разгледа и да формира преценка, дали същите са доказани и дали
действително установяват изключително трайна и дълбока емоционална връзка,
обуславяща правото на ищеца да бъде обезщетен. Съгласно актуалната практика на
ВКС, независимо от спецификата на отношенията между лицето, търсещо
обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено
от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР №
1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС – 1/ наличие на особено близка емоционална
връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото
за определяне кръга на правоимащите, съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969
7
г., и 2/ проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито
интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията
между съответните лица.
Съдът е длъжен да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията
между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за
съответната /родствена/ връзка.
Въз основа на събраните по делото пред първоинстанционния съд писмени и
гласни доказателства, съдът намира, че в тази насока ищцата не е провела пълно, пряко
и главно доказване по отношение на този правнорелевантен факт и споделя извода на
районния съд в тази насока.
От показанията на свидетелите се установява, че през 2004-2005г. ищцата
заминала да живее в Гърция, но се разболяла и около 2013-2014г. се върнала в
България. След завръщането си в България ищцата се установила да живее в бащината
си къща в кв. „Ново село“, заедно с брат си. Жилището представлявало първи етаж от
къща, като то било разделено между ищеца и брат й – всеки си имал отделни стаи, като
общи били кухнята, банята и тоалетната. Ищцата помагала в домакинската работа. Тъй
като била в недобро здравословно състояние ищцата можела да работи само като гледа
възрастни хора, но заплащането било малко. Тъй като брат й получавал добра заплата,
й закупувал скъпоструващите й лекарства, водил я по лекари и до аптеки. Основната
връзка между брата и сестрата се установила именно след като заживели в жилището
на родителите си след тяхната смърт и започнали взаимно да си помагат, като помощта
на брат й била основно финансова, материална. От показанията на свид. К. се
установява, че ищцата и брат й заживели заедно, поради това, че нямало къде другаде
да живеят, а и жилището било разделено.
Следва да се посочи, че и двамата имали свои семейства – ищцата имала син,
като съпругът й бил починал, но не поддържала връзка с него, а брат й имал три деца,
бил разделен със съпругата си. След като заживели заедно, ищцата смятала брат си за
най-близкия си човек. Доказателства обаче относно техните отношения назад във
времето, преди 2013г. и заживяването им в дома на родителите им, няма ангажирани.
Съдът няма представа как са се развивали техните отношения в продължителния етап
на живота им до този момент /2013г./.
Съдът приема, че действително в периода след 2013-2014г. до смъртта на Т. С.
/16.06.2019г./, ищцата и нейният брат имали създадени близки отношения, имали
емоционална връзка помежду си, именно с оглед заживяването им в къщата на
родителите си и помагайки си при това съжителство. Съдът намира, че така
установените през последните 5-6 години от живота на Т. С. отношения са в рамките
на нормалните, традиционни за българското общество отношения между брат и сестра,
не надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Установените
8
близки отношения, взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа са израз на
традиционните за българското общество родствени отношения. Безспорно е налице
взаимна обич и подкрепа между брата и сестрата, но не се установи връзка,
надхвърляща особено традиционните отношения на обич, подкрепа и близост между
брат и сестра. Тези отношения са нормално развили се именно в резултат на
установеното по необходимост /липса на друго място, където да живеят – арг. свид. К./
съжителство между тях.
Основно подкрепата, оказвана от брата спрямо ищцата по-скоро е
преобладаваща материална. Материалната подкрепа, която брата оказва на сестра си,
сама по себе си не означава и не обуславя априори изискуемата дълбока емоционална
връзка, не означава отношения, по-дълбоки и особени, от обикновените отношения
между близки роднини. Доказателства, в т.ч. свидетелски показания за особени
емоционални отношения, дълбока емоционална привързаност между двамата, няма
ангажирани. От показанията на разпитаните свидетели такъв извод не може да се
направи. Не се твърди и не е установена със събраните по делото доказателства
някаква изключителност на връзката, надхвърляща обичайните взаимоотношения
между братя и сестри.
От изложеното съдът не може да направи извод за особена, дълбока
емоционална връзка, каквито са твърденият в исковата молба, между ищцата и
починалият й брат. Тъй като ищцата, носеща доказателствената тежест, не установи
такава по пътя на пълното, пряко и главно доказване, съдът приема, че такава връзка не
е била налице. Налице е нормална, действително силна, но не и особена, връзка между
брат и сестра, която не може да обуслови посоченото в тълкувателното решение
изключение.
По отношение на второто кумулативно изискване – морални болки и страдания,
надхвърлящи по времетраене и интензитет нормално присъщите за родствената връзка
такива, следва да се посочи, че също не се доказаха в хода на производството.
Безспорно, ищцата е изпитвала скръб, мъка от загубата на брат си, плачела,
усещала липсата му, често ходила на гробищата, но безспорно те са нормални и
присъщи за загубата на такъв близък родственик. Установените по делото болки и
страдания, които са причинени на ищцата от смъртта на нейния брат по своя вид,
интензитет и продължителност не надхвърлят обичайните такива при загуба на близък
човек. Не е установено от събраните по делото доказателства влошаване на
физическото и психическото й състояние, в резултат на загубата на брат й. Тук следва
да се посочи, че в исковата молба не са изложени обстоятелства и по делото не са
събрани доказателства за силни и продължителни психически болки и страдания,
надхвърлящи нормалните за такава ситуация и изискващи специални грижи и лечение.
Без да омаловажава скръбта и болката от загубата на брат й, съдът намира,
9
предвид изложените по-горе съображения, че от събраните доказателства не се
установи тези болки и страдания да са от такова естество, че да бъдат определени като
такива, надхвърлящи по интензитет, страдание и продължителност нормално
присъщите на съответната родствена връзка, в светлината на задължителните
тълкувания на цитираното тълкувателно решение. Не са налице основания за
прилагане в конкретния случай на изключението, визирано в посоченото тълкувателно
решение.
Предвид изложеното, съдът намира, че в производството по делото не е
установена особена, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и брат й,
както и ищцата да е претърпяла от смъртта на брат си продължителни по характер и
интензитет болки и страдания, които да е справедливо да бъдат обезщетени.
С оглед на това, съдът намира исковата претенция за неоснователна.
Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса, на основание чл.78, ал.8 от ГПК, районният съд
правилно е присъдил на ответното дружество юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивницата следва да понесе
своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на въззиваемото дружество
разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 от ГПК, в
размер на 100лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №277 от 03.04.2024г.,
постановено по гр.д. №3936/2022г. по описа на С.ски районен съд.
ОСЪЖДА М. Г. Т. - Б. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г. С. Р.“
№**, офис *, чрез адв. Г. М. да заплати на ЗАД „Далл Бог: Живот и здраве“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г.М. Димитров“ №1
сумата от 100лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България с
касационна жалба в едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните,
при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11