Р Е Ш Е Н И Е № 505
гр. Пловдив, 26.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ИСКОВО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ-ти граждански
състав, в открито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МАРИЕТА БЕДРОСЯН
при участието на
секретаря Г.П., като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1172 по описа за
2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове
по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът И.С.Ш., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***, чрез
адв. М.Т., е предявил срещу ответника И.П.П., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове
по чл. 240 и чл. 92 от ЗЗД с цена от общо 94 125 лв.
Ищецът
твърди, че сключил с ответника на 26.03.2015 г. Договор за паричен заем, в
изпълнение на който му превел по банков път заемната сума от 75 000 лв., а
ответникът се задължил да я върне в 6-месечен срок от получаването й, заедно с
6 % годишна лихва, като при неизпълнение на задълженията по договора
заемополучателят дължи и 0,2 % неустойка за всеки просрочен ден.
Тъй като ответникът не е изпълнил
задължението си да върне заемната сума от 75 000 лв., ведно с договорената
лихва, въпреки отдавна настъпилия падеж, ищецът моли съда да постанови решение,
с което да осъди ответника да му заплати 75 000 лв. - главница по договор
за паричен заем; 4 875 лв. - възнаградителна лихва от 6 % годишно върху
главницата за периода 26.03.2015 г. - 26.04.2016 г.; 14 250 лв. -
неустойка от 0,2 % на ден върху главницата за периода 28.09.2015 г. -
31.12.2015 г., ведно със законните последици.
Във връзка с отговора на ответника с допълнителна молба
ищецът е заявил, че оспорва твърдението, че още на 27.03.2015 г. сумата от
75 000 лв. му е била върната от ответника и твърди, че тя и до момента не
е върната и не е била преведена от И.П.П. по банковата сметка на ищеца - *** в „Прокредит Банк” АД, или по др. негови банкови сметки,
с основание „връщане на заем” или на друго основание. Оспорва представения от
ответника документ „Връщане на паричен заем” по отношение на неговото
съдържание, като твърди, че по посочената в документа банкова сметка ***ка,
като в негова тежест е да докаже, че е извършил плащане на заемната сума
съобразно договорените условия.
Оспорва възраженията за прекомерност на договорената в чл.
10 от договора за заем неустойка, както и за противоречието й с добрите нрави,
като твърди, че същата се претендира само за период от 95 дни, а не до
окончателното плащане, и поставянето на горна граница на претенцията е
основание за нейната действителност.
Подробни
съображения в тези насоки излага в исковата молба, в допълнителната молба и в
писмена защита по съществото на спора. В подкрепа на твърденията си ангажира
писмени доказателства и ССЕ.
Ответникът И.П.П., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***, партер, чрез адв. Н.Д., е подал отговор, в който
заявява, че счита исковете за неоснователни, а предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД
е недопустим, тъй като претенциите за неустойка за забава и за обезщетение за
забавено плащане се кумулират.
Не оспорва наличието на сключен между страните договор за
заем от 26.03.2015 г., както и че на следващият ден ищецът е превел на
ответника сумата от 75 000 лв., но твърди, че веднага след това сумата е
била върната обратно на ищеца по банковата му сметка *** в „Прокредит Банк” АД, за което той е издал писмен документ
на ответника.
Твърди също, че страните по делото - И.С.Ш. и И.П.П.,
заедно с М. Д. З. и Т. П.П., в качеството им на съдружници в „***транс - 2002” ООД, се споразумели М. З. да прехвърли фиктивно на И.П. и на Т. П. при равни права собствения недв. имот с идентификатор
56784.539.150, с площ от 10 184 кв.м, с адм. адрес: ***, срещу сумата от 150 000 лв., която купувачите
получили в заем от И.Ш. - всеки по 75 000 лв. На 27.03.2015 г. ищецът
превел по банковите сметки на ответника и на Т. П. по 75 000 лв. или общо 150 000 лв., които те
от своя страна веднага превели на продавачката по привидния договор за
покупко-продажба на недв. имот – М. З.. Последната веднага след това
изтеглила сумата на каса в „Прокредит Банк” АД и я върнала на ищеца И.Ш., който
отново я внесъл по банковата си сметка в тази банка, след което издал на
ответника и на Т. П. документ, че заемите от по 75 000 лв. на всеки от
тях са върнати на него като заемодател.
Твърди също, че претенциите за неустойка и за
възнаградителна лихва са неоснователни, тъй като ответникът е върнал получената
в заем сума от 75 000 лв. още на другия ден. Отделно от това, искът по чл.
92 от ЗЗД е нищожен, тъй като уговорената в чл. 10 от договора за заем
неустойка от 0,2 % на ден или 72 % годишно е прекомерна. Тази клауза
противоречи и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй
като така уговорения размер на неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Подробни съображения в тези насоки излага в отговора си и в
писмена защита по съществото на спора. В подкрепа на твърденията си ангажира
писмени и гласни доказателства и ССЕ.
Съдът като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на предявените
искове, събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и
като взе предвид доводите на страните, съгласно чл. 235 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото няма спор, че на 26.03.2015 г. между страните по делото е сключен
Договор за паричен заем, по силата на който ищецът И.Ш., в качеството му на
заемодател, е предоставил в заем на ответника И.П., в качеството му на
заемополучател, сумата от 75 000 лв., видно от приложения договор. Според
чл. 2 от договора, заемната сума ще се преведе на заемополучателя по посочената
в договора банкова сметка, ***-месечен срок от получаването й, съгласно чл. 5 от договора.
Заемополучателят дължи на заемодателят и възнаградителна лихва в размер на 6 %
годишно върху заетата сума (чл. 4), а при неизпълнение на задълженията си по
договора дължи и 0,2 % неустойка за всеки просрочен ден (чл. 10).
Няма спор, че заемната сума от 75 000 лв. е била преведена от ищеца И.Ш.
на 27.03.2015 г. по посочената в договора банкова сметка *** И.П. в „Прокредитбанк
България“ АД, видно от приложения банков документ за вътрешен трансфер и
извлечение от банковата сметка.
Ответникът е представил документ, озаглавен „Връщане на паричен заем“,
според който страните по договора за паричен заем от 26.03.2015 г. декларират,
че на 27.03.2015 г. заемателят е върнал на заемодателя сумата от 75 000
лв., преведена по банкова сметка ***: *** С.Ш..
Във връзка с оспорване на съдържанието на този документ е допусната
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Т.С.Р., която съдът
възприема като компетентна, безпристрастно изготвена и неоспорена от страните.
От нея се установява, че на 27.03.2015 г. по банковата сметка на И.Ш. с IBAN: ***едните трансакции:
-
в 10:12:48 часа на Ш. са преведени от „Детелина – Дрита“
ЕООД 150 000 лв.;
-
в 10:17:25 часа И.Ш. е превел на И.П. 75 000 лв. по
Договор за паричен заем от 26.03.2015 г., както и 75 000 лв. - на Т. П. на същото основание;
-
в 14:45:26 часа самият е внесъл по сметката си
150 000 лв. в брой с основание „Захранване на сметка“;
-
в 14:59:37 часа Ш. е превел на „Детелина – Дрита“ ЕООД
100 000 лв.
В периода 26.03.2015 г. – 08.12.2016 г. по банковата сметка на И.Ш. с IBAN: ***анков превод или вноска на каса от И.П.П. с основание „Връщане на заем“ или
друго основание.
За периода от 27.03.2015 г. до 26.04.2016 г. дължимата възнаградителна
лихва от 6 % годишно върху сумата от 75 000 лв. е в размер на общо
4 975 лв. За периода от 28.09.2015 г. до 31.12.2015 г. или общо за 95 дни
дължимата неустойка от 0,2 % на ден върху сумата от 75 000 лв. е в размер
на общо 14 250 лв.
Представени са също банков документ за вътрешен трансфер, според който на
27.03.2015 г. И.П. е превел на М. Д. З. 75 000 лв.; нареждане/разписка за изтеглени от З. на същата дата общо 150 000 лв. и нот. акт № 176, том 1, рег.№ 1367, дело №
166/26.03.2015 г. на нотариус Б. Т., рег.№ *** на НК, с който М. З. е продала на ответника И.П.П. и на Т. П.П. при равни права описания в акта недв. имот за сумата
от 150 000 лв., която ще бъде преведена от купувачите на продавачката в
срок от 3 дни по банков път.
По делото е разпитана свидетелката М. Д. З., показанията на която съдът не
обсъжда, тъй като са ирелевантни на спора по същество.
При така установените фактически обстоятелства, съдът направи следните
правни изводи:
Предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД са ОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество, като заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.
От събраните по делото писмени доказателства и от признанията на страните
се установява наличието на валидно сключен между тях на 26.03.2015 г. писмен
договор за паричен заем по смисъла на чл. 240 и сл. от ЗЗД, както и реалното
предаване на заемната сума от 75 000 лв. от ищеца на ответника, т.е. от
заемодателя на заемателя, като сумата е била преведена по банков път на
следващия ден – 27.03.2015 г. по посочената в договора банкова сметка ***. Ето
защо, съдът намира, че ищецът е изпълнил задължението си по договора за заем да
предаде реално заемната сума на заемополучателя, поради което той е изправна
страна по този договор.
От събраните по делото писмени доказателства не се установява ответника И.П.
да е изпълнил задължението си по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, т. 1, вр.
чл. 6 от Договор за паричен заем от 26.03.2015 г. да върне на ищеца И.Ш.
заемната сума от 75 000 лв. в уговорения 6-месечен срок по чл. 5 от
договора за заем. В чл. 6, ал. 1 от същия договор е посочено, че „Връщането на заемната сума ще се осъществи
при настъпване на падежа по следната банкова сметка: ….“, като конкретна
банкова сметка ***, поради което съдът приема, че връщането на сумата може да
се извърши по всяка банкова сметка *** (ищеца), на която той е титуляр.
Ответникът твърди, че още на същия ден – 27.03.2015 г. е върнал на ищеца
заемната сума, като в подкрепа на това твърдение представя нарочен документ,
озаглавен „Връщане на паричен заем“, който по своя характер представлява разписка
по смисъла на чл. 77 от ЗЗД, която се предоставя от
кредитора на длъжника за доказване
изпълнението на задължението, съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗЗД. В този документ е посочено, че „Днес, 27.03.2015 г. заемателят върна на заемодателя сумата от
75 000 лв., преведена по следната сметка: *** титуляр И. С.Ш.“.
Съдържанието на този частен документ е оспорено от ищеца, като от
назначената съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Т.Р., се
установява, че в периода 26.03.2015 г. – 08.12.2016 г. по банковата сметка на И.Ш.
с IBAN: ***анков превод или вноска на каса от И.П.П. с основание „Връщане на заем“ или
друго основание, поради което съдът приема, че оспорването на съдържанието на
документа „Връщане на паричен заем“ е доказано от ищеца и затова същият документ
следва да се изключи от писмените доказателства по делото на основание чл. 194
от ГПК като документ с невярно съдържание.
Дори самият ответник косвено признава в отговора си, че заемната сума не е
била върната от него по посочената в документа „Връщане на паричен заем“ банкова
сметка ***, тъй като твърди, че тази сума е била преведена от самия него на
друго лице – свидетелката М. З. по повод на други правоотношения
между тях, както и че не той, а З. е върнала от негово име на ищеца заемната сума в брой, което обстоятелство
обаче не може да се установява с гласни доказателства, тъй като чл. 164, ал. 1,
т. 4 и т. 5 от ГПК не допуска в тези случаи свидетелски показания.
Ето защо, съдът намира, че от събраните по делото допустими и безспорни
писмени доказателства и ССЕ не се установява при условията на пълно и главно
доказване обстоятелството, че ответникът И.П. е изпълнил задължението си по чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, т. 1, вр. чл. 6 от Договор за паричен заем от
26.03.2015 г. да върне на ищеца И.Ш. заемната сума от 75 000 лв. в
уговорения 6-месечен срок, т.е. до 28.09.2015
г., поради което предявеният иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен
и доказан и следва да бъде уважен в предявения размер от 75 000 лв., ведно
със законната лихва от завеждане на делото на 13.05.2016 г. до окончателното
плащане.
Тъй като съгласно чл. 4 от Договора за паричен заем от 26.03.2015 г. между
страните е уговорена възнаградителна
лихва от 6 % годишно върху заетата сума от 75 000 лв., то и акцесорната
претенция за лихви чл. 240, ал. 2 от ЗЗД е основателна и доказана по размер от общо 4 975 лв. за периода от 27.03.2015 г. до 26.04.2016 г., съгласно ССЕ, поради
което следва да бъде уважена до претендирания размер от 4 875 лв.
Предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Тъй като главният
иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е основателен, поради пълно неизпълнение от страна
на ответника, и в този случай страните са договорили изрично в чл. 10 от
договора за заем заплащане на неустойка, то е налице хипотезата на чл. 92, ал.
1 от ЗЗД. Съгласно чл. 10 от процесния Договор за паричен заем от 26.03.2015
г., при неизпълнение на
задълженията си по договора заемателят дължи неустойка в размер на 0,2 % от
заемната сума от 75 000 лв. за всеки просрочен ден, като по делото не се
установи заемателят да е изпълнил задължението си да върне в срок заемната
сума, поради което той е неизправна страна по този договор.
Възражението на ответника за нищожност
на тази клауза от договора, поради накърняване на добрите
нрави, обаче съдът намира за основателно. Добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД са морални норми, на които законът е придал правно
значение. Принципът на справедливостта е една от тези морални норми, който
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност на клаузата за неустойка, поради накърняване на
добрите нрави, следва да се извърши към момента на сключване на конкретния
договор, като се съобразят нейните цели и функции. В случая, при съвкупна
преценка на всички клаузи на Договора за паричен заем от 26.03.2015 г. съдът
намира, че клаузата за неустойка по чл. 10 от 0,2 % на ден или 73 % годишно е
прекомерен спрямо причинените от неизпълнението вреди, които ще се репарират с
присъждане на законната лихва върху дължимата сума до окончателното ѝ
плащане, като вреди в по-голям размер от обичайните не се твърдят и не се
установяват. Присъждането на неустойка от 73 % годишно, заедно с начислената
възнаградителна лихва от 6 % и наказателна лихва за забава би довело до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя по договора,
като в този случай така договорената неустойка излиза извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливостта в гражданските правоотношения и не е адекватна на вредите,
които биха могли да настъпят за заемодателя от невръщане в срок на заемната
сума, за репариране на които на основание чл. 86 от ЗЗД се дължи и законната
лихва.
Неоснователно и недоказано е възражението на ищеца, че неустойката не е
нищожна, тъй като е ограничена със срок от 95 дни. Такъв срок няма фиксиран в
договора за заем, а обстоятелството, че в настоящото производство се претендира
присъждане на неустойка за период от 95 дни не лишава ищеца от възможността във
всеки един момент да предяви иск за неустойка за останалия срок до
окончателното плащане на главницата по договора.
Ето защо, при преценка на конкретните условия, при които е сключен
процесния Договор за паричен заем от 26.03.2015 г., съдът намира, че клаузата
за неустойка по чл. 10 от него излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и с това накърнява добрите нрави, поради
което същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и не поражда
правно действие, а предявения иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД в размер на общо
14 250 лв., дължими за периода от 28.09.2015 г. до 31.12.2015 г. или общо
за 95 дни, следва да се отхвърли като недоказан и неоснователен.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца
направените от последния разноски по съдебното производство, съразмерно с
уважената част от исковете (79 875 лв.) или 8 385,92 лв., при
направени разноски от общо 9 882 лв., съобразно представения списък по чл.
80 от ГПК и приложените платежни документи.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника
направените от последния разноски по съд. производство, съразмерно с
отхвърлената част от исковете (14 250 лв.) или 567,73 лв., при направени
разноски от общо 3 750 лв., съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и
приложените платежни документи.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И.П.П., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***,
партер, чрез адв. Н.Д., да заплати на И.С.Ш., ЕГН **********,***, със съд.
адрес:***, чрез адв. М.Т., следните суми: на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
сумата 75 000 лв. (седемдесет и пет хиляди лв.) – главница по Договор за
паричен заем от 26.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 13.05.2016
г. до окончателното плащане; на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД сумата
4 875 лв. (четири хиляди осемстотин седемдесет и пет лв.) – възнаградителна
лихва от 6 % годишно по чл. 4 от същия договор, дължима за периода от
27.03.2015 г. до 26.04.2016 г.; на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
8 385,92 лв. (осем хиляди триста осемдесет и пет лв. и 92 ст.) – такси и
разноски по съдебното производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.П.П., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***,
партер, чрез адв. Н.Д., срещу И.С.Ш., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***,
чрез адв. М.Т., иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 14 250 лв.
(четиринадесет хиляди двеста и петдесет лв.) - неустойка от 0,2 % на ден за
периода от 28.09.2015 г. до 31.12.2015 г., поради нищожност на клаузата за неустойка
по чл. 10 от Договор за паричен заем от 26.03.2015 г. по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА И.С.Ш., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***, чрез
адв. М.Т., да заплати на И.П.П., ЕГН **********,***, със съд. адрес:***, партер, чрез адв. Н.Д., на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 567,73 лв. (петстотин шестдесет и седем лв. и 73
ст.) – такси и разноски по съдебното производство, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд – гр. Пловдив в
2-седмичен срок от връчването му.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ………………
/М. Бедросян/