№…………………
гр. София, 19.7.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, І-15 състав, в публичното заседание на двадесет
и трети април две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Галя Вълкова
при
секретаря Антоанета Петрова и като разгледа докладваното от съдия Вълкова гражданско дело № 3715 по описа за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, подадена от Ш.А.М. срещу П.на Република България,
с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
Ш.А.М. твърди, че е пострадал от престъпленията, разследвани по следствено дело
1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжени сили (ПОВ), преобразувано в
следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура-София
(ВОП), сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София. Делото е известно като
т.нар. „Възродителен процес“. Процесът представлявал принудителна промяна на
имената на български граждани от турски етнически произход, забрана на езика и етнорелигиозните им обичаи, традиции и вярвания, а в
заключителна фаза – прогонване на стотици от България в т.нар. „голямата
екскурзия“. Ищецът твърди от 02.02.1985 г. до март
1986 г. да е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на о-в Белене,
от 19.03.1986 г. до 13.07.1988 г. да е бил лишен от свобода в с. Костичевци, обл. Видин. Ищецът не
е извършвал престъпление, няма присъда и не му е налагано наказание „лишаване
от свобода“. Твърди в с. Белене да е бил лишен от свобода в килия при липса на
елементарни условия за живот и лична хигиена, давана му била лоша храна, първоначално
не му е било позволено да уведоми близките си къде е, впоследствие му позволили
свиждане през 6 м. Принуждаван бил да работи тежък физически труд, като накрая
е накаран да плати за „настаняването“ в Белене. В с. Костичевци
единствената разлика била, че не е заключван в килията. Не можел да напуска
селото, до контактува с близките си, бил в пълна социална изолация, равняваща
се на лишаване от свобода по смисъла на чл. 5 ЕКПЧ. През лятото на 1989 г. бил изгонен от България в Турция и така се
установил да живее там. Ищецът наред с други пострадали, учредили в Турция
Сдружение „За с.,п.к.,и с.на Балканите“. Чрез сдружението търсел информация за
образуваното сл. дело № 1/1991 г. Интензивни действия по разследване били извършвани
в периода 1991 г. – 1994 г., двукратно бил внасян обвинителен акт, връщан от
съда за отстраняване на процесуални нарушения. Ищецът бил разпитан като
свидетел и му били разяснени правата като пострадало лице. По искане на
пострадалите с определение на СГС по ЧНД № 3175/2018 г. на СГС на основание чл.
369 НПК на прокурора е даден едномесечен срок за произнасяне, в който не е
последвало приключване на делото. Нови срокове са дадени и по други НЧД по
искане на пострадали. През октомври 2018 г. е издадено постановление за спиране
на досъдебното производство поради молба за правна помощ, което ищецът определя
като лишено от смисъл, още повече, че четвъртата съдебна поръчка не е изпратена
поради изтекла давност. Разследването продължавало вече 30-та година без
никакви изгледи някой от виновниците да бъде предаден
на съд в обозримо бъдеще или делото да бъде приключено по друг възможен начин.
За прекомерната продължителност липсва обективно и разумно оправдание и по
същество било налице отказ от правосъдие. П.не е приключила досъдебната фаза на
процеса въпреки призива на Народното събрание в декларация от 2012 г., както и
над 100-те определения на съда с постановени искания на пострадалите по чл. 368 НПК. Продължителността на производството породила у ищеца неимуществени вреди:
притеснения, очакване и страх от резултата от производството, несигурност, фрустрация, разочарование и загуба на доверие в
институциите, чувство за липса на справедливост, безсилие. Ищецът твърди да е
лишен от свобода за повече от 3 години без съд и присъда поради
самоопределянето му от турски етнически произход, наред с това бил лишен от
възможността за справедливо репариране на причинените му вреди. Единственият
все още жив обвиняем се е позовал на давност и поискал прекратяване на
производството. Ищецът оценява вредите в размер 120 000 лв. – х 1500-2000 евро
за всяка година от продължителността на разследването. След 07.09.1992 г. ЕКПЧ
се прилага за България, с което за държавата е възникнало позитивното
задължение за ефективно разследване. По изложените съображения моли на
основание чл. 2б ЗОДОВ да бъде осъдена П.на Република България да заплати на
ищеца сумата от 120000 лв. , ведно
със законната лихва, считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, която главница представлява обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на
сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по
описа на ВОП-София, сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София.
В
отговор на исковата молба Прокуратура на Република България оспорва предявения
иск. Посочва, че на нормата на чл. 2б ЗОДОВ не е придадено ретроактивно
действие, същата е в сила от 15.12.2012 г. Липсва конкретизация на
процесуалните действия, които се твърди да не са изпълнени. Производството е
провеждано ритмично и липсва бездействие на прокуратурата, което да е причина
за продължителността му. П.не следва да отговаря за периода след внасяне на
обвинителния акт в съда и връщането му. В съдебна фаза съдът е господар на
процеса. Разследване на територията на друга държава става по реда на
международноправното сътрудничество. Делото се отличава със сериозна фактическа
и правна сложност. От 446 са разпитани 312 свидетеля, останалите не са
установени, вкл. посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е
изпълнена. По тази причина производството е спряно, впоследствие възобновено.
Не са представени доказателства за предприето бездействие. Най-сериозен дял от
действията са свързани със събирането на доказателства от Република Турция.
Времето, през което са извършвани законосъобразни действия, не следва да се
отчита като неоснователно забавяне. Посочва, че претендираното възнаграждение
не отговаря на критерия справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Не следва
вредите от т.нар. „възродителен процес“ да се съобразяват в настоящото
производство, същите подлежат на обезвреда по реда на
Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Дори да
се приеме, че забава е налице, тя не препятства възможността ищецът да предяви
иск по реда на чл. 49 ЗЗД. За събитията, описани от ищеца, е обявена
политическа и гражданска реабилитация с решение на Народното събрание,
обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г. Оспорва началния момент на претендиране
на лихва.
В
съдебно заседание ищецът се явява лично. Чрез адв. Ф.
поддържа предявения иск и моли същият да бъде изцяло уважен. Ответникът,
чрез прокурор К., оспорва иска. Посочва, че твърдяното от ищеца увреждане се
свързва със събития от 1985 г. и 1989 г., които не са предмет на
производството. Вредите са недоказани.
Съдът,
след като взе предвид становището на страните и събраните по делото писмени
доказателства, преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
Видно
от удостоверение за идентичност на имена изх. № 096/01.08.2016 г. на с.
Странджево, общ. Крумовград, е налице идентичност на имената на лице с ЕГН **********:
Ш.А.М., Ш.А.М., Ш.А.М.и Ш.А.М..
Със
заповед от 25.02.1985 г. на МВР е констатирано, че Ш.М., роден на *** г. в с.
Падало при провеждане на мероприятието по подмяна на турско-арабските имена и
за национално осъзнаване на турчеещите се българи е
оказал съпротива на длъжностните лица при отразяване да ги е заплашил с масово
отравяне. Определено е прилагане на принудителна административна мярка по чл.
39, ал. 1 т. 1 от Закона за народната милиция. С последваща
заповед е наредено принудителното установяване на ищеца в Белене, Плевенски
окръг за срок от три години. Заповедта съдържа подпис на министър Г. Ш..
По
делото е прието удостоверение изх. № 24660/04.08.1994 г. на МВР, в което е
отразено, че Ш.А.М./Ш.А.М.е бил изселен от с. Белене в с. Костичевци,
Видинско, за времето от 19.03.1986 г. – 13.07.1988 г.
По
делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява,
че с Постановление от 31.01.1991 г. е
образувано досъдебно производство (сл. дело) № 1/1991г. по описа на П.на въоръжените
сили. Впоследствие са разделени материали от сл.дело №1 /1990 г по описа на
Главна прокуратура на Република България касаещи дейност през 1984-1989 г,
първоначално квалифицирано като престъпление по чл. 162,ал.1 вр. чл.20,ал.2 от НК. Делото е водено срещу Т.Ж.(председател
на Държавния съвет) и о.з. генерал-полковник Д.С.(министър на вътрешните работи)
за деяния, инкриминирани в посочения период и в съучастие с други лица. Първоначално
са повдигнати обвинения по чл. 162, ал.1 вр. чл. 20,ал.2
вр. чл. 26,ал.1 НК на Т.Ж.(постановление от
18.01.1990 г., постановление от 26.06.1992 г.), на о.з. генерал-полковник Д.С.(постановление
от 03.09.1991 г., постановление от 01.07.1992 г.), ТГ.А.(постановление от
24.09.1992 г.), П.М.(постановление от 19.05.1992 г.), П.К.(постановление от
30.06.1992 г.) В хода на разследването с постановления от 21.12.1992 г за
привличане като обвиняемия спрямо о.з. генерал-полковник Д.С.е повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 387,ал.2 вр.
чл.20,ал.2 вр. чл.26 ,ал.1 от НК. С постановления от
14.01.1993г. са повдигнати обвинения по чл.387,ал.2 вр.
чл.20,ал.З вр. чл. 26, ал.1 от НК спрямо Т.Ж.и Г.А..
С Постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство
е частично прекратено по отношение спрямо Т.Ж., о.з. генерал-полковник Д.С., Г.А.,
П.М.и П.К.за извършено престъпление по чл. 162, ал.1 вр.
чл.20,ал.2 вр. чл.26, ал.1 от НК. На 20.07.1993 г. сл.дело
№1/1991 г. е внесено с обвинителен акт срещу Ж., С.и А.за престъпление по чл. 387 НК във Върховен съд на Република България, по което е образувано НОХД № 1/1994 г.
по описа на Военна колегия при ВС. С разпореждане на съда делото е върнато за
допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, като са дадени конкретни указания за отстраняването им. След
проведено разследване на 19.12.1997 г. сл.дело №1 /91 г е внесено с обвинителен
акт във ВКС. С Разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД №1/98 г. на съда делото е
върнато за допълнително разследване на ПВС, поради неизпълнение на указанията,
дадени с разпореждане по НОХД №1/94г. на ВК на ВС. С писмо от 13.05.1998 г.
делото е изпратено по компетентност СВОП, което с постановление на прокурор е
преобразувано на 29.09.1998 от сл. дело №1/92 по описа на ПВС в сл.дело
№780-H/98 на СВОП (към настоящия момент с № П-048/99 по описа на ВОП). Със
същото постановление наказателното производство е частично прекратено спрямо Т.Ж.на
основание чл. 23 7, ал.1 т.1 от НПК (отм.). С постановление от 18.12.1999 г.
наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д.С., на
основание чл.21,ал.1т.4 от НПК (отм). С постановление
от 17.02.2000г. е прекратено наказателното производство и спрямо ТГ.А.за
престъпление по чл. 387,ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26,ал.1 вр. чл.20,ал.З от НК.
С постановление на прокурор при Военно-апелативна прокуратура от 03.01.2001 г е
отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство водено
срещу А.. Съгласно приложеното постановление за привличане на обвиняемо лице с
дата 14.01.1993 г. на ТГ.А.е повдигнато обвинение за това, че като министър-председател
на Република България през периода 08.05.1984 г. до 13.02.1985 г. в гр.София
при условията на продължавано престъпление в съучастие с Т.Ж.подбудил военно
длъжностно лице о.з. генерал-полковник Д.С.- министър на вътрешните работи да
злоупотреби и превиши властта си като издаде заповеди, окръжни и указания, с
които възложил на личния състав на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния
ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от
МВР на граждански лица, нямащи статута на орган на държавна власт и управление,
въвел фактическо извънредно положение на част от територията на страната и от
тези деяния са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконни
изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване
от свобода, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на
свободно придвижване и в извън населените места, правото на свободни контакти,
правота на свобода и неприкосновеност на личността - престъпление чл. 387,ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26,ал.1 вр. чл.20,ал.З от НК. На 07.12.2012г. е проведен разпит в
качеството на обвиняем на А., в който разследващият орган е разяснил на
обвиняемото лице, че е изтекла абсолютната давност, предвидена в закона за
престъплението, за което на А.е повдигнато обвинение, което изключва
наказателното преследване, както и правото на обвиняемия да поиска
производството да продължи. Съгласно протокола обвиняемият е заявил, че желае
да се ползва от давността и делото водено срещу него да бъде прекратено. Не се
спори, че по делото продължава да се разследване, като с Постановление на
административния ръководител на Военно-окръжна прокуратура София от
07.03.2018г. е удължен срока за разследване до 08.05.2018 г. С оглед постъпили
молби с дата 19.03.2018г от пострадали лица с искане по чл. 368,ал. 1 от НПК
делото е изпратено на Софийска военен съд. С определения от 04.05.2018г. на
състав при СВС съдебните производства по образуваните наказателните частни дела
по молбите за вземане мерки за ускоряване на наказателното производство, са
прекратени и делото върнато на СОП по компетентност за изпращане, съгласно чл. 368,
ал.2 НПК на съответния компетентен съд. С определения от 19.07.2018 г. по НЧД №
3173/2018г, № 3174 /2018 г., № 3175 /2018 г. и по № 3176/2018г. по описа
на СГС, НО, 25 състав е бил определен едномесечен срок за проверка и оценка на
доказателствата и доказателствените средства и произнасяне
на прокурора, съгласно правомощията му по чл. 242,ал.1 от HПK по досъдебно
производство № II -048/1999г по описа на ВОП София. С определение от
03.09.2018г. по НЧД № 3650 /2018г по описа на СГС, НО, 25 състав е определен
едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените
средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по чл.242,ал.1 от НПК по досъдебно производство № II-048/1999г по описа на Военно-окръжна
прокуратура- София. С постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор във
Военно-окръжна прокуратура - София на основание чл. 199 , чл.244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чл. 242 ал.1
пр.2 от НПК е спряно наказателното производство по досъдебно производство №
II-048/1999г по описа на ВОП София,
понастоящем водено срещу Г.И.А.- бивш министър
председател на Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. чл. 20, ал.З от НК. С постановлението е указано да се
изпрати препис от него, както на обвиняемия Г.И.А., така и на пострадалите
лица, а също и на всички наследници на
пострадалите лица, които са починали , с оглед на правото им да обжалват
постановлението за спиране на осн. чл. 244 ал.5 от НПК.
В
Държавен вестник бр. 44/01.06.1990 г. е публикувано решение на Народното
събрание, Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни
въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в
държавния, обществения и стопанския живот, с което е обявена политическа и гражданска
реабилитация за неоснователно лишаване от свобода и въдворяване в Белене на 517
лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските
граждани, като в решението е посочено и името на Ш.А.М..
От
представените по делото доказателства е видно, че Ш.А.М. е разпитван на
26.10.2001 г. пред Софийска окръжна военна прокуратура.
По
ЧНД 107/2018 г. на Софийски военен съд по повод искане на Ш.М. за ускоряване на
досъдебното производство и определяне на мерки по ДП ІІ-48/1999 г. по описа на
ВОП София делото е изпратено по компетентност на Военно-окръжна прокуратура.
С
определение от 06.11.2018 г. по НЧД № 4759/2018 г. на СГС, НО 13 с-в, е
определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и за произнасяне на прокурора
спрямо правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по досъдебното производство. В
мотивите на съдебния акт е отчетено, че наказателното дело се води срещу ТГ.А.за
извършено престъпление по чл. 387,ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26,ал.1 вр. чл. 20, ал.З
от НК, като с оглед постановлението за привличане на обвиняемо лице от
14.01.1993 г. /л. инкриминирания период
е от 08.05.1984г. до 13.02.1985 г. Съгласно диспозитива на обвинението,
настъпилите тежки последици от деянието са изразяват в противозаконна изолация
на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“, противозаконно ограничаване на правата на българските граждани на
свободно придвижване и в отвън населени места, правото на свободни контакти,
правото на свобода и неприкосновеност на личността. По делото са установени
пострадалите български граждани, като в списъците фигурира и жалбоподателя Ш.М..
Съдът е приел, че производството по
делото е с фактическа сложност, предвид големия брои пострадали лица. Към
настоящия момент с постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор във
Военно-окръжна прокуратура-София на основание чл. 199, чл. 244 ал.1 т.1 вр. чл.25 ал.2 вр. чд. 242 ал.1 пр,2 от НПК е спряно
наказателното производство по досъдебно производство № II-048/1999г по описа на
ВОП София , понастоящем водено срещу Г.И.А.- бивш министър-председател на
Република България за извършено престъпление по чл. 387, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26,ал.1 вр. чл.20, ал.З от НК като се изчакват отговори по
изпратени съдебни поръчки до Република Турция за установяване и разпит на 35
пострадали лица , които се намират на територията на Република Турция. Извършва
се и изпращане на преписи от постановлението за спиране, както на обвиняемия Г.И.А.,
така и на пострадалите лица, а също и на всички наследници на пострадалите
лица, които са починали, с оглед на правото им да обжалват постановлението за
спиране на осн. чл. 244 ал.5 от НПК. Същевременно
съдът е намерил, че по делото се установява наличие на абсолютно основание за прекратяване на наказателното
производство по чл. 24, ал. 1, т.3 от НПК и това е така, тъй като
предвиденото наказание за престъплението по чл. 387,ал. 2 вр.
ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр.чл.
20, ал.З от НК, за което А.е привлечен като обвиняем е „лишаване от свобода“ от
една до осем години. Съгласно чл. 81, ал.3 от НК наказателното преследване се
изключва, независимо от спиране или прекъсване на давността, ако е изтекъл срок
надвишаващ с една втора срока, предвиден в чл.80, ал.1 от НК, като същият е в
зависимост от предвиденото наказание за конкретното престъпление. В случая, относимият срок е посочен в чл.80, ал.1 т.3 от НК, тъй като
наказанието за престъплението по чл.387, ал.2 вр.
ал.1 от НК е „лишаване от свобода“ повече от три години. Съдията-докладчик е
подчертал, че наказателното преследване
се изключва по давност, съгласно чл.
81, ал.3 вр. чл.80,ал.1 т.З от НК след изтичане на петнайсет години от датата
на деянието - срок надвишаващ с една втора, срока по чл.80, ал.1 т.3 от НК.
Видно от постановлението за привличане на обвиняемо лице е, че П.ангажира наказателната
отговорност на А.за продължавано престъпление, т.е. давностният
срок започва да тече от прекратяване му - чл.80, ал.З от НК т.е, от 13.02.1985 г.
Срокът от 15 години, изключващ
наказателното преследване спрямо А.е изтекъл на 13.02.2000 г. На
07.12.2012г. е проведен разпит в качеството на обвиняем на Г.А., който е
заявил, че желае делото водено срещу него да бъде прекратено поради изтичане на
давността и не желае да се ползва от правото си по чл.24, ал.2 от НПК да иска
производството да продължи. При тази хипотезата, прокурорът е следвало да упражни правомощията си съгласно чл. 242,ал.1
от НПК. С оглед на изложеното решаващият съд е намерил, че молбата за ускоряване на наказателното
производство е основателна и следва да бъде определен срок на основание чл. 369,ал.2
от НПК за приключване на досъдебното производство с прокурорски акт по
същество, което по своята същност представлява проверка и оценка на
доказателствата, като срока, който съдът определя, е съобразен със срока,
визиран в чл.242,ал.4 от НПК. Определеният срок е един месец.
Между
страните няма спор че и започналото на 30.01.1991 г. наказателно производство
по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили (така нареченото дело за "Възродителния
процес"), не е приключило и към
настоящия момент.
За
установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди по делото са събрани
гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Ш.Ю.М.. Свидетелят сочи, че ищеца
се познават още от малки деца, живеели са в с. Падово
на около 200 м. съседни къщи. Сега ищецът живее в село до гр. Одрин – с. Ески Кадън. Свидетелят живее в
гр. Одрин. Свидетелят и ищеца се виждат често, но покрай Ковид-пандемията
контакти поддържат предимно по телефон. Помни, че ищецът е бил задържан от
полицията и след 3-4 месеца жена му и баща му научили за задържането. Това
станало през 1985 г., по време на възродителния процес. Близките на Ш.ходили да
го търсят в полицията, откъдето им казали, че „щял да се появи“. Впоследствие
семейството на ищеца (съпруга и две деца) го посещавали в Белене, свиждания се
позволявали веднъж на 6-7 месеца. След около 2 години преместили ищеца в
изостаналото село Костичевци, за период около година
и половина - две. Там свидетелят ходел на свиждане на ищеца. След 1-2 месеца
след завръщането на ищеца от с. Костичевци в с. Падово дошла полицията и казала на ищеца да си събира
багажа и да се маха. Това станало през май или юни 1989 г. Ищецът не могъл да
организира напускането си, на следващия ден заминал с кола за Турция. В дома
си, в обора, оставил 7-8 крави, 30-40 овце, имало и кокошки. Доста време след
това свидетелят гледал животните. Впоследствие свидетелят започнал да продава
животните и да праща парите на ищеца. Знае, че ищецът е идвал в България да
дава показания за това, че е лежал в Белене. Споделя очаквания да се накажат
виновните за задържането му. Според свидетеля ищецът бил притеснен и очаквал
„нещо да се случи“ по това дело.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ.
Допустимостта
на иска по чл.
2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл.
6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8,
ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение на
вредите по реда на глава
трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият
съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което
притежава материално-правна легитимация, чиито права и задължения в качеството
му на пострадало лице, се засягат пряко от производството по сл. д. № 1/91 г.,
впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а
към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. По силата на чл.
2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или
бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен
съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно
отделно исково производство да претендира обезщетяването на нанесените му
вреди.
Нормата
предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може
да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Съдът
не споделя наведените от ответника възражения нормата на чл. 2б да е приложима
след приемането й (обн. ДВ, бр. 98 от 2012 г.). Създаването на
конкретен ред за разглеждане на спорове при твърдения за забавено правосъдие не
следва да се тълкува в посочения от ответника смисъл – че на обезвреда подлежат вредите от забавено правосъдие след
въвеждането на разпоредбата. Правото на справедлив съдебен процес, включва в
себе си и правото на разглеждане на делото в разумен срок, независимо дали се
касае за досъдебно или за съдебно производство. Това право е изводимо както от
цитираната разпоредба на ЕКПЧ (Конвенцията е ратифицирана 1992 г.), така и от
чл. 7 от Конституцията, регламентиращ отговорността на държавата за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
Ищецът
притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 74, ал.
1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от ангажираните по
делото писмени доказателства същият е бил разпитван в рамките на процесното
досъдебно производство от П.в качеството му именно на "пострадал" (протокол
за разпит на стр. 173 и сл. в делото), което обуславя активната му процесуална
легитимация в производството.
При
преценка дали срокът на досъдебното производство излиза извън разумния такъв
съдът не е обвързан от изводите на ИВСС и дължи на самостоятелно основание да
прецени основателността на твърденията на страните.
Съобразно ал.
2 на чл. 2б ЗОДОВ съдът взема
предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора.
В конкретния случай не се спори, че процесното
дело е с изключителна фактическа и правна сложност. При все това обаче, включително
в настоящото производство ответникът, не представи доказателства за активност в
изпълнение на дадените от съда указания за отстраняване на допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Нещо повече, с изтичането на абсолютната
давност и изрично заявеното искане от страна на обвиняемия производството да
бъде прекратено, изпълнението на тези указания се явява безпредметно. Вместо
това ответникът е продължил с действия по извършване на съдебна поръчка и
впоследствие – постановил спиране на наказателното производство, като делото
продължава с администриране на определението с оглед неговата обжалваемост, вкл. от наследниците на пострадалите. Нещо
повече, следва да се отчете, че дори процесуалните нарушения да бъдат
отстранение, внасянето на обвинение при изтекла абсолютна давност само по себе
си съставлява нарушение, обуславящо отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1,
т. 3 ЗОДОВ.
Съдът
отчита, че конкретното досъдебно производство се води за престъпление, което е
засегнало стотици граждани, отказали във времето на т.нар. Възродителен процес
да променят своите имена. Макар П.да не дължи конкретен резултат, от значение
са надлежно извършените действия за разкриване на извършителя, изясняване на
фактите и внасянето на делото с обвинение в съда. В конкретния случай
продължилото около 30 години досъдебно производство не може да се оправдае с
пречки от процедурно естество. Съдът отчита, че дори да се приспадне от общата
му продължителност периодът от време, през който делото се е намирало във
съдебна фаза, предвид двукратното внасяне на обвинителен акт по него, то общата
продължителност на ДП към датата на депозиране на исковата молба, с която е
инициирано настоящото производство е над 28 години.
Разумността
на срока за разследване, внасяне на обвинение и постановяване на присъда (независимо
от изхода) следва да е в рамките на определената със закон абсолютна давност, в
противен случай разследването се явява безпредметно за пострадалите лица. Тази
продължителност настоящият съдебен състав приема на равнозначна на отказ от
правосъдие.
Ищецът
не е възпрепятствал производството. Напротив, същият е сезирал съда с искане за
определяне на мерки за неговото ускоряване.
С
оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира,
че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок
като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с
оглед нормата на чл. 52, ал. 3 от НПК.
По
отношение на дължимото обезщетение съдът намира следното. От събраните по
делото писмени и гласни доказателства се установяват претърпените от ищеца
неимуществени вреди по повод противозаконното му лишаване от свобода чрез
принудителното му отвеждане в с. Белене и в последствие в с. Костичевци. За дълъг период от време ищецът е бил
противозаконно лишен от свобода, контактите със семейството му са били
ограничени, а впоследствие е бил принуден да напусне дома си и да замине за
Турция.
Според
настоящия съдебен състав неоправдано формален е подходът тези доказателства да
се свързват единствено с евентуално право на ищеца да претендира вреди от
незаконното си лишаване от свобода. Именно поради последното за ищеца се е
породило легитимното очакване от развитие на образуваното досъдебно
производство по начин, който да доведе до повдигане на обвинение и изправяне
пред съд на лицата, взели решение за осъществяване на действията по т.нар.
възродителен процес. Ищецът е проявил процесуална активност и ангажираност с
развитието на производството, но действията му са останали без резултат
поради пасивността на ответника. Със
свидетеля Мюмюн той е споделял своите
очаквания за започването на справедлив съдебен процес, изразявал е притеснения
от липсата на резултат.
Съдът
отчита и че ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, от
което са накърнени негови основни права и свободи – на етническа принадлежност,
свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението,
което следва да се присъди, настоящият съдебен състав намира, че следва да
съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството води до неимуществени вреди (Решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по
делото Скордино срещу Италия).
При
съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД,
настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се следва на ищеца с
оглед продължителността на производството, настъпилите вреди и констатираните
действия в досъдебното производство, които могат да бъдат квалифицирани като
"неоснователно забавяне" е в размер на 50 000 лв. като за горницата
до пълния предявен размер от 120 000 лв. искът като неоснователен и недоказан
следва да се отхвърли.
Основателността на иска води до основателност и
на акцесорната претенция, поради което посочената сума
следва да се присъди заедно със законната лихва от предявяването на исковата
молба – 04.05.2020 г.
По
разноските
При
този изход на спора на ищеца се следва сумата от 10 лв. – разноски за платена държавна
такса. По делото от страна на ищеца е представено пълномощно, но не и договор
за правна защита и съдействие с отбелязване на договорено и заплатено
адвокатско възнаграждение.
Водим
от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П.на Р. Б., с адрес: гр.
София, бул. „****, да заплати на Ш.А.М., ЕГН ********** на основание чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с
чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от
него неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото на разглеждане и
решаване в разумен срок на висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от
1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.
дело № 780-ІІ от 1998 година на Военноокръжна
прокуратура – София, а понастоящем в досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от
1999 г. на Военноокръжна прокуратура – София, за
периода от образуването му през м. януари 1991 година до предявяване на
исковата молба на 04.05.2020 г., заедно законната лихва върху тази сума от 04.05.2020
г. до окончателното й изплащане, и на
основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ сумата 10 лева – разноски по
производството за държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 45000 лева до пълния
предявен размер от 120000 лева., както и претенцията за законна лихва за забава
за периода от 04.05.2017 г. до 03.05.2020 г.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: