Р Е Ш
Е Н И Е
№ 127
гр. Несебър, 05.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на двадесет и осми юни две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: В.С.
при участието на секретаря Д.К., като разгледа гр. д. № 1167 по описа на Районен съд Несебър за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
„Б.Д.” ЕАД иска ответницата В.И.П. да бъде осъдена да му заплати сумата от 892
лв., представляваща неизплатена главница по договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица
от 25.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 17.07.2018г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 205,39 лв., представляваща редовна лихва за периода 20.07.2017г. –
16.07.2018г., сумата от 21,84 лв., представляваща лихвена надбавка за забава за
периода от 15.01.2018г. до 16.07.2018г. и сумата от 102,22 лв., представляваща
заемни такси и разноски. В исковата молба се сочи, че на 25.05.2017г. между
страните бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица. Сочи се, че съгласно
договора банката предоставила на клиента револвиращ
кредит под формата на кредитен лимит, достъпът до който се осигурява чрез
кредитна карта, в размер на 1000 лв. с променлив лихвен процент (21,95 % към
датата на сключване на договора), формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR, а при отрицателна стойност на
индекса се приема стойност нула, и фиксирана надбавка в размер на 21,624 %.
Навежда се, че клиентът се задължил да заплаща променлива лихва в размер на
договорения лихвен процент по кредита, която се начислява ежедневно върху
фактически ползваната сума. Излага се, че съгласно чл. 31, ал. 1 от Общите
условия клиентът се задължил да револвира кредита си
с минимална сума на месечната падежна дата. Обръща се внимание, че ако в
рамките на четири поредни месеца, считано от месечната падежна дата, клиентът
не револвира кредита или револвира
със суми, по-малки от минималните, правото на ползване на кредита се спира.
Сочи се, че правото се възстановява ако минималната сума се внесе до края на
следващия (пети) гратисен период. Излага се, че ако и
в този срок клиентът не погаси задължението си, ползването на кредитния лимит
се прекратява, а вземането на банката за целия използван кредитен лимит става
изискуемо и се олихвява с лихва, равна на действащия лихвен процент, увеличен с
допълнителна надбавка за забава в размер на 5 процентни пункта. Твърди се, че
ответницата не платила вноски на падежите 20.07.2017г., 20.08.2017г.,
20.09.2017г., 20.10.2017г., 20.11.2017г. и 20.12.2017г. Сочи се, че на
20.12.2017г. е преустановено револвирането на
кредитната карта, а на 11.01.2018г. на ответницата е връчено уведомление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Навежда се, че изискуемостта е
настъпила от 15.01.2018г. С тези доводи от съда се иска да уважи предявения
осъдителен иск за посочените в исковата молба суми, или до сумите, установени
от заключението на вещото лице. Претендират се разноски от заповедното и
исковото производство.
Ответницата
В.И.П. заявява, че не може да внесе наведнъж сумите, като от следващия месец ще
започне да ги внася по малко.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между него и ответницата – по договор за
издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит за физически лица от 25.05.2017г., усвояването на кредита от страна на
ответника чрез използването на платежен инструмент – кредитна карта,
осъществяването на предпоставките, при наличието на които настъпва уговорената
в договора предсрочна изискуемост на кредит, размера на претендираните
отделни вземания за главница, лихви, такси и разноски. В тежест на ответника, при доказване на горните
обстоятелства, е да установи, че е изпълнил задълженията си по договора за
кредит.
Видно
от договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит за физически лица от 25.05.2017г. (на л. 5 – л. 7 от делото) между ищеца
и ответницата бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
предоставяне на револвиращ кредит под формата на
кредитен лимит, достъпът до който се осигурява чрез картата, в размер на 1000
лв. Към датата на сключване на договора бил уговорен лихвен процент в размер на
21,95 % годишно или 0,06 % на ден, формиран от стойността на 6-месечния SOFIBOR за карти в BGN в размер на 0,326 % и лихвена
надбавка в размер на 21,624 %. Неразделна част от договора били общи условия
(на л. 8 – л. 23 от делото) и условия за издаване и обслужване на плащания с
кредитни карти DSK MAXICARD на Банка ДСК (на л. 24 – л. 25 от делото). По силата на
чл. 27, ал. 2 от общите условия ответницата се задължила да заплаща променлива
лихва в размер на договорения лихвен процент по кредита, която се начислява
ежедневно върху фактически ползваната сума. Съгласно чл. 31, ал. 1 от Общите
условия ако в рамките на четири поредни месеца, считано от месечната падежна
дата, клиентът не револвира кредита или револвира със суми, по-малки от минималните, правото на
ползване на кредита се спира, а съгласно чл. 31, ал. 2 правото се възстановява
ако минималната сума се внесе до края на следващия (пети) гратисен
период. По арг. от чл. 32 от Общите условия ако в
тези срокове клиентът не погаси задължението си, ползването на кредитния лимит
се прекратява, а вземането на банката за целия използван кредитен лимит става
изискуемо и се олихвява с лихва, равна на действащия лихвен процент, увеличен с
допълнителна надбавка за забава в размер на 5 процентни пункта. От фактическа
страна по делото се установява, че ответницата не платила вноски на падежите
20.07.2017г., 20.08.2017г., 20.09.2017г., 20.10.2017г., 20.11.2017г. и
20.12.2017г., въпреки че в периода 19.06.2017г. – 26.06.2017г. усвоила сумата
от 910 лв. (видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза на л. 88 –
л. 92 от делото). От експертизата, която е приета от съда, не е оспорена от
страните, и се кредитира като обективна, компетентна и безпристрастна, се
установява, че на 20.07.2017г. ответницата следвало да заплати минимална вноска
по кредита в размер на 30,36 лв., на 20.08.2017г. – 60,75 лв., на 20.09.2017г.
– 91,18 лв., на 20.10.2017г. – 121,62 лв., на 20.11.2017г. – 145,63 лв. и на
20.12.2017г. – 171,62 лв. От заключението се установява, че последното плащане
на ответницата (в размер на 19,68 лв., от които 18 лв. главница и 1,68 лихва)
постъпило на 10.07.2017г. – за револвиране на
кредитната карта за ползвания до 20.06.2017г. кредит.
С
оглед горното на П. било връчено уведомление (на л. 26 – л. 27 от делото), с
което същата се уведомява, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем.
Уведомлението е получено лично от нея на 11.01.2018г., а ищецът е приел
настъпила предсрочна изискуемост на кредита от 15.01.2018г. Към този момент
била начислена договорна лихва в общ размер на 107,13 лв. (като част от минимално
дължимите вноски, посочени по-горе, за периода 20.07.2017г. – 20.12.2017г.).
При
тези данни съдът намира, че претенцията за сумата от 892 лв., представляваща
главница по договора за кредит, е основателна. По делото се доказа, че
ответницата е усвоила 910 лв. от предоставения й кредитен лимит в периода
19.06.2017г. – 26.06.2017г. Тя е следвало да връща сумата, заплащайки на 20-то
число на месеца (чл. 1, ал. 5 от договора) минимална месечна вноска. Т.е.
сумата от 910 лв. е следвало да бъде върната под формата на кредит с определени
месечни вноски, формирани от главница и договорна лихва, изчислени и от вещото
лице по съдебно-счетоводната експертиза, както следва: до 20.07.2017г. –
главница от 14,77 лв. и договорна лихва от 15,59 лв., до 20.08.2017г. – главница
от 14,11 лв. и договорна лихва от 16,28 лв., до 20.09.2017г. – главница от
15,24 лв. и договорна лихва от 15,19 лв., до 20.10.2017г. – главница от 15,80
лв. и договорна лихва от 14,64 лв., до 20.11.2017г. – главница от 8,25 лв. и
договорна лихва от 15,73 лв. и до 20.12.2017г. – главница от 9,85 лв. и
договорна лихва от 16,14 лв. При неплащането на посочените вноски е настъпил
фактическият състав на чл. 32 от Общите условия към договора и цялата дължима
главница е обявена за предсрочно изискуема по надлежен начин, с уведомяването
на ответницата, считано от 15.01.2018г. Ето защо претенцията за главница е
основателна и следва да бъде уважена изцяло.
По
отношение на договорната лихва следва да се има предвид, че за периода
20.07.2017г. – 15.01.2018г. е начислена такава в размер на 107,13 лв. – върху
невнесените до този момент минимални вноски. След 15.01.2018г. цялата дължима
главница е обявена за предсрочно изискуема от ищеца. В същото време в т. 2 от
Тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2019г. по тълк.
дело № 3/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС е прието, че уговорената в договора
лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за
срока на договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно – обезпечителна
функция съгласно чл. 71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция.
Изменението на договора поради неизправност на заемополучателя
има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на
задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да
иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за
него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,
поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Ето защо
съдът намира, че договорна лихва по договора се е дължала само до 15.01.2018г.
(моментът на обявяване на предсрочната изискуемост) и за претенцията над 107,13
лв. до пълния предявен размер от 205,39 лв., както и за периода от 16.01.2018г.
до 16.07.2018г. искът за присъждане на договорна лихва е неоснователен. Както е
прието в тълкувателното решение от този момент нататък на кредитора се дължи
единствено лихва за забава, но не и възнаградителна
такава. Този извод не се променя и от разпоредбата на чл. 32 от Общите условия,
в която е предвидено, че целият кредитен лимит се олихвява с възнаградителна лихва и допълнителна надбавка за забава в
размер на 5 процентни пункта. В посочената част нормата на чл. 32 от Общите
условия за приема от съда за неравноправна клауза. Както е прието в трайната
практика на ВКС (Решение № 308 от 29.01.2019г. по т.дело № 2931/2017г. по описа
на II търг.
отделение на ВКС и цитираните в него) предпоставките за определяне, че една
договорна клауза е неравноправна, са следните: 1.) клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2.) да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3.) да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4.) да е сключена във вреда на потребителя.
В случая клаузата не е уговорена индивидуално (част е от общите условия към
договора), сключена е в нарушение на принципа на добросъвестност, тъй като след
обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът има право на обезщетение за
забава и уговорките за плащане на допълнителна лихва (вкл. и лихвена надбавка
за забава) на практика представляват повторно начисляване на същото
обезщетение, но този път въз основата на договор. Последното безспорно създава
неравноправност между страните по сделката и е във вреда на потребителя, който
трябва да заплаща една дължима по закон сума два пъти. Както се посочи подобна
уговорка противоречи и на тълкуването, дадено от върховната инстанция с
цитираното вече тълкувателно решение, според което след настъпване на
предсрочна изискуемост уговореното възнаграждение вече не следва да се дължи, а
да се начислява единствено обезщетение за забава, породено от недобросъвестното
поведение на длъжника. С оглед изложеното искът за възнаградителна
лихва следва да бъде уважен само за периода 20.07.2017г. – 15.01.2018г. и до
сумата от 107,13 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 205,39 лв. и за
периода от 16.01.2018г. до 16.07.2018г.
Относно
претенцията за сумата от 102,22 лв., представляваща заемни такси, следва да се
има предвид, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза
посочената сума е формирана от 6 броя такси за пропуснато револвиране
в размер на по 15 лв. и сумата от 12,22 лв. – за усвоени суми чрез банкомат.
Видно от представените към исковата молба условия за издаване и обслужване на
плащания с кредитни карти действително е предвидена такса от 15 лв. за
невнесена минимална сума, както и такса за теглене чрез банкомат. При извършена
служебна проверка за неравноправност на клаузите, съдът достигна до извод, че
таксата в размер на 15 лв. за невнесена минимална сума е неравноправна. В тази
връзка върховната инстанция вече е имала повод да се произнесе (с Решение № 345
от 09.01.2019г. по т.д. № 1768/2018г. по описа на II търг. отделение) в насока, че
предвиждането на такса, свързана с неизпълнение от страна на длъжника,
несъмнено не отговаря на изискването за добросъвестност и нарушава равновесието
между правата и задълженията на търговеца и на потребителя. Възлагането в
тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на договора/кредита в
случай на забава, за която по правило потребителят дължи обезщетение в размер
на лихвата за забава, противоречи на разпоредбите, даващи право на кредитора да
претендира обезщетение за забава. Настоящият случай е именно такъв, доколкото
таксата за „невнесена минимална сума” представлява именно такса за управление
на кредита в случай на забава. Начисляването е неразривно свързано с изпадане
на длъжника в забава, но в такъв случай той дължи законово предвиденото
обезщетение за забава и начисляването на допълнителна такса за това
представлява неравноправна клауза. Ето защо претенцията за такси следва да бъде
уважена само до сумата от 12,22 лв. и отхвърлена до пълния предявен размер от
102,22 лв.
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
обезщетение за забава в размер на 21,84 лв. в тежест
на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на
ответницата в забава за периода 15.01.2018г. – 16.07.2018г., както и размера на
претенцията си. В унисон с цитираното вече тълкувателно решение и като се вземе
предвид, че лихвата за забава в размер на 21,84 лв. се претендира за периода
15.01.2018г. – 16.07.2018г., то с оглед дължимостта
на главницата, съдът намира тази претенция за изцяло основателна. От
заключението на експертизата се установява, че претенцията е доказана и по
размер, поради което следва да бъде уважена изцяло.
При този изход на спора съдът намира
следното във връзка с отправената от ищеца претенция за разноски:
Принципно в т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС,
ОСГТК е прието, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. В мотивите на решението е прието, че съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
На първо място следва да се има предвид, че
тълкувателното решение е постановено по предходната уредба, в която не е бил
предвиден ред за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК при отхвърляне
на подаденото заявление. Ето защо постановките на същото следва да се тълкуват
при съблюдаване и на новата уредба, от която ищецът се е възползвал,
предявявайки исковете си в настоящото производство. Вярно е, че принципно
отговорността за разноски следва да се разпредели съобразно изхода на спора в
исковото производство. Това разбиране на върховната инстанция обаче е
постановено при действаща уредба, при която не е било възможно да се провежда
исково производство при отхвърлено заявление за издаване заповед за изпълнение.
Т.е. в основата на изводите на върховните съдии е действалото в предходните
редакции на ГПК правно положение, а именно, че за провеждането на иск по чл.
415 ГПК е необходимо заявлението за издаване на заповед за изпълнение да бъде
уважено изцяло или частично. След като сега действащият ГПК даде възможност за
предявяване на осъдителен иск при отхвърляне на заявлението, то настоящият
съдебен състав счита, че следва да се произнесе по отговорността за разноските
от заповедното производство като отчете спецификите на този иск.
На първо място от разпоредбата на чл. 415, ал. 4 вр.
ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК може да се направи извод,
че и при отказ да бъде издадена заповед за изпълнение за предявяване на иска
следва да се довнесе дължимата държавна такса. На практика следва да се внесе
държавна такса за осъдителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, която
представлява сбор от внесената такса в хода на заповедното и внесената в
исковото производство такса. В тази насока съдът е дал указания на ищеца да
довнесе държавна такса за исковете си в размер на още 75 лв. към вече
внесените. Т.е. за основа при определяне на разноските следва да се вземе
предвид сумата от 100 лв., представляваща сбор от внесените държавни такси по
заповедното и исковото производство. Без значение е обстоятелството, че част от
таксата е платена в заповедното производство. Наред с това, съдът намира, че
при определяне на юрисконсултското възнаграждение, претендирано от ищеца, следва да бъде съобразена нормата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК. Според този текст размерът на присъденото възнаграждение
за юрисконсулт не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Според чл. 37, ал. 1
от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение
на НБПП. Въз основа на този текст е приета Наредба
за заплащането на правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от цитираната Наредба
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лв. Т.е. съдът следва да определи юрисконсултското
възнаграждение именно в тези рамки. С оглед липсата на фактическа и правна
сложност по настоящото производство и като се вземе предвид ниският размер на претендираната сума, съдът достигна до извод, че за
осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство в полза на заявителя
следва да се определи възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер
на 100 лв. Още повече, че осъщественото от юрисконсулта процесуално
представителство по делото се свежда единствено до подаване на исковата молба и
подаване на молба за провеждане на открито съдебно заседание в негово
отсъствие. В откритото съдебно заседание по делото не се е явил представител на
ищеца. Налага се извод, че и обемът на осъщественото от процесуалния
представител на ищеца представителство съответства на възнаграждение в размер
на 100 лв. Следователно за исковото производство на ищеца следва да се определи
дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Ищецът е
направил и разноски за експертиза в размер на 350 лв. Т.е. ищецът е направил
разноски в общ размер на 550 лв., като съразмерно на уважената част от исковете
следва да му се присъдят разноски в размер на 465,23 лв.
Що се отнася до претенцията за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за извършено процесуално представителство в рамките на
заповедното производство, съдът намира същата за неоснователна. В тази връзка
отговорността за разноски следва да се разглежда като специфичен вид деликтна отговорност, при която въпросът за вината не
подлежи на изследване и при която размерът на вредите е законово определен,
като не се допуска обезщетяването на други вреди, освен посочените в закона. За
да е налице такава отговорност е необходимо: 1. противоправно
поведение на другата страна, изразяващо се в неоснователно предизвикан правен
спор; 2. вреди за страната, в чиято полза е решен правният спор, които са
законово определени (в чл. 78, ал. 1 ГПК) и представляват осъществените по
делото разноски; 3. причинна връзка – т.е. тези вреди да са причинени във
връзка с водене на делото. В случая ч.гр.д. № 770/2018г. по описа на Районен
съд Несебър е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК. С влязло в сила разпореждане от 25.07.2018г. заявлението е
отхвърлено. От разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК може да се направи извод, че
с акта си по същество в заповедното производство съдът може да издаде заповед
за изпълнение или да откаже да издаде такава. Отказът да се издаде такава на
практика представлява цялостно отхвърляне на заявеното до съда искане. От друга
страна правилата за разпределение на отговорността за разноски изискват
уважаване на съответното искане (арг. от чл. 78, ал.
1 ГПК). След като в заповедното производство такова уважаване не е налице, то
на този етап правният спор не е решен в полза на заявителя. Ето защо разноските
от този етап от производството няма как да му се присъдят. Именно поради
отхвърляне на искането му са предявени и осъдителни искове в настоящото производство.
Единствената връзка, която тези искове имат с развилото се заповедно
производство, е с доплащане на дължимата такса по смисъла на чл. 415, ал. 4 ГПК. След като по заповедното производство не е издадена заповед за изпълнение,
то на практика не съществува друга връзка между двете производства, освен така
очертаната от законодателя. Ето защо изходът на спора от исковото производство
има самостоятелно значение и на присъждане подлежат разноските единствено от
този спор. Изходът на спора в заповедното производство е отрицателен за ищеца,
поради което не му се дължат разноски за това производство, с изключение на
заплатената държавна такса – арг. от чл. 415, ал. 4 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА В.И.П., ЕГН **********,***, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК
да заплати на „Б.Д.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумите както следва:
- на
основание чл.
79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ - 892 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица
от 25.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 17.07.2018г. до окончателното изплащане на вземането;
- на
основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ - 107,13 лв., представляваща
редовна лихва за периода за периода 20.07.2017г. – 15.01.2018г., като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния предявен
размер от 205,39 лв., както и за периода 16.01.2018г. до
16.07.2018г.;
- на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ - 12,22 лв., представляваща заемни такси, като ОТХВЪРЛЯ иска
до пълния предявен размер от 102,22 лв.;
- на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД - 21,84 лв.,
представляваща лихвена надбавка за забава за периода от 15.01.2018г. до
16.07.2018г.
ОСЪЖДА В.И.П., ЕГН **********,***, да
заплати на „Б.Д.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 465,24 лв., представляваща направените по делото
разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
Банкова
сметка, ***:
BG14
STSA 9300 0010 0111 11 – „Б.Д.” ЕАД.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: