№ 4149
гр. София, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
ГЮЛСЕВЕР Т. САЛИ-КАДИР
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело №
20231100505061 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение № 14540 от 14.12.2022 год., постановено по гр.д.№55785 по
описа за 2021 год. на СРС, 157 състав, частично са уваЖ. предявените от П. Д. Т., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „*******, действащ чрез процесуалния си
представител адв. А. А. от САК от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* срещу А.
С. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* I“ №*******
(конституиран на основание чл.227 ГПК на мястото на починалата Ж. М. В.), действащ чрез
процесуалния си представител адв. В.В. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ж.к.
„*******, ******* искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД вр. чл.92 от ЗЗД, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер на 390,86 лева, представляваща цена
на топлинна енергия, ползвана през м. 04. 2021 г., м. 06. 2021 г. и м. 07. 2021 г. в процесния
имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.09.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата, като е ОТХВЪРЛИЛ иска за сумата от 4 400 лева,
представляваща неустойка по чл. 12, ал. 2 от договор за наем, сключен на 19.06.2020 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.09.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата. Ответницата е осъдена да заплати на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сума в размер на 500 лева, представляваща направени разноски по делото.
Срещу Решението в срок е подадена частна жалба на 03.01.2023 год. в частта за
разноските от особения представител на ответника. Жалбоподателят претендира
присъждане на разноски в размер на 740 лева, които се явяват съразмерна сума с оглед
отхвърлената част от исковете, а именно за сумата от 4 400 лева. Твърди, че правилно съдът
в мотивите на решението е посочил, че предвид изхода на спора, право на разноски имат и
двете страни в производството, но в диспозитива не е присъдил такива на ответника.
Твърди, че своевременно е направил искане за присъждането им, поради което последното
следва да бъде уважено. Отговор по частната жалба е подаден от ищеца, с която оспорва
1
последната като неоснователна и недоказана. Особеният представител на ответника не е
представил каквито и да е доказателства за сторени разноски. В полза на особения
представител е внесен депозит, който следва да е получен от председателя. С Определение
№ 10310 от 17.03.2023 год., постановено по гр.д. №55785/2021 год. по описа на 157 състав,
СРС съдът е оставил частната жалба без уваЖ.е. Аргумент за това, съдът посочва
определянето на възнаграждение за особен представител на ответника в размер на 565 лева,
която сума е внесена в депозит от ищеца и в проведеното открито съдебно заседание на
14.11.2022 год., съдът е постановил определение за заплащането му. Предвид това, разноски
от ответника за заплащане на адвокатско възнаграждение не са сторени, поради което и не
следва да се плащат такива.
В срока по чл.259 от ГПК въззивна жалба срещу решението е подадена от ищеца.
Въззивникът твърди, че в нарушение на конституционните разпоредби и съществуващата
задължителна съдебна практика, първоинстанционния съд е постановил съдебно решение,
което е немотивирано, а единствено схематично и повърхностно обсъжда твърденията на
страните и излага констатациите на съда. Според жалбоподателя в така формулираните
мотиви на съда не става ясно неговото вътрешно убеждение, което да е убедително и
непротиворечиво изложено. Неправилно съдът е пристъпил към тълкуване уговорките в
процесния договор за наем, тъй като до такава необходимост се стига единствено при
противоречие и неяснота, а клаузите в сключения между страните договор за наем описвали
достатъчно разбираемо правата и задълЖ.ята и на двете страни. Твърди, че предвид
събраните по делото писмени и гласни доказателства, наемателят е бил наясно относно
липсата на обособено и индивидуализирано паркомясто, тъй като в легитимиращия акт за
собственост на ответника, представен на разполоЖ.е и на ищеца, не фигурира паркомясто.
Твърди, че от поведението на ищеца не можело да се направи извод, че оспорва липсата на
реално осигурена възможност да използва паркомясто в двора на сградата, до който има
свободен достъп. Твърди, че здравословното състояние на ищеца е неотносимо към спора,
поради което твърденията и представените доказателства в тази насока не е следвало да се
обсъждат и вземат предвид от съда при постановяване на решението му. Счита, че съдът
неправилно е приел за достоверни единствено показанията на свидетелите, разпитани на
страна на ответника, както и че същите са противоречиви и не е следвало да служат за
основа на изводите на съда. Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като
постанови ново, с което исковата претенция на ищцата да бъде уважена изцяло. Претендира
направени разноски.
В установения от закона срок по чл.263 от ГПК ответникът представя отговор срещу
депозираната въззивна жалба, която оспорва като недоказана, необоснована и
неоснователна. Оспорва твърденията на въззивника за немотивираност на решението, като
от своя страна навежда възраЖ.е, че въззивната жалба не съдържа точни и конкретни
основания за порочност на решението. Твърди, че тълкуването, на което се позовава ищеца
представлява единствено цитиране и препращане към договорна клауза от сключения
договор между страните. Поддържа заявеното в отговора на исковата молба, че ищецът не е
изпълнил задълЖ.ето си реално да осигури ползване на паркомясто в двора на сградата, като
от своя страна препраща към свидетелските показания, от които става ясно, че във всеки
случай на необходимост автомобил да влезе в двора на сградата, последният е бил паркиран
по средата между други автомобили и е „запушвал“ същите, т.е. че паркирането е било
значително затруднено и е възпрепятствало и свободно влизане и излизане на други
автомобили. Оспорва възраЖ.ето на въззивника, че използването на апартамента не е
обвързано от използване на паркомястото, поради което и неизпълнението на наемодателя
било незначително, като подкрепя изводите в съда в обратната посока. Моли съда да остави
въззивната жалба без уваЖ.е, а първоинстанционното определение да потвърди като
правилно и законосъобразно. Претендира и разноски.
С молба с вх. №46507 от 16.05.2023 год., подадена от ищцата П. Д. Т. са представени
2
акт за смърт № 384 от 27.03.2023 год. на СО, район Триадица и Удостоверение за
наследници с изх. № ДИ11-200, издадено от СО, район Триадица на Ж. М. В., починала на
25.03.2023 год. Видно от представеното удостоверение за наследници, като единствен
наследник е оставила сина си А. С. В., ЕГН **********, като с молбата се прави искане за
конституирането му по реда на чл.227 от ГПК. С Определение №7291 от 14.06.2023 год.,
постановено по в.гр.д. №5061/2023 год. по описа на СГС, II – Г въззивен състав, съдът
заличава като ответник по делото Ж. М. В. поради настъпила смърт и конституира на
основание чл.227 ГПК А. С. В..
Въззивната жалба и отговорът на въззивната жалба са процесуално допустими
допустима, като подадени от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт,
който подлежи на обжалване.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за прилоЖ.ето на императивна
материалноправна норма.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по
отношение на неговата правилност, съдът намира следното:
Въззивният съд, след преценка на събрания по делото доказателствен материал в
неговата съвкупност, намира по отношение на процесния договор за наем следното. В
частта, относно даването под наем на апартамента, който е индивидуализиран съобразно
нотариалния акт за собственост, договорът е валидно сключен и страните са обвързани от
уговорките на сключения между тях договор, поради което и трябва да изпълняват
задълЖ.ята си по него. В изпълнение на това си задълЖ.е, за което свидетелства и
подписания между страните приемо – предавателен протокол, ищцата е предала на
ответницата, починала в хода на производството и заместена от своя наследник, процесния
апартамент в състоянието, описано в протокола. От този момент нататък, за ответницата е
възникнало задълЖ.ето да изпълнява задълЖ.ята си във връзка със заплащането на наема в
уговорения размер и в уговорения срок, поддържането на имота в състоянието, в което е
намерен и използването му съобразно предназначението, заради което е получен.
В процесния договор за наем, обаче, даването под наем на паркомясто е уговорено в
отделна клауза, като изрично е посочено, че сумата за използването на едно паркомясто в
двора, не е включена в общата наемна сума за апартамента в размер на 800 лева. Сумата,
която ответницата е следвало да заплаща за ползването на паркомястото не е фиксирана, а е
определена като „такса, дължима на сградния домоуправител“. Следователно, въззивният
съд намира, че наемането и ползването на апартамента и паркомястото не са взаимосвързани
и е възможно да се наеме и използва едното без да се наема и ползва другото.
По отношение на клаузата от договора за наем, досежно процесното паркомясто,
въззивният съд намира, че същата е нищожна, като излага следните съобраЖ.я. В мотивите
на Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2014
на ОСГК на ВКС е посочено, че предметът на сделката се свързва с обекта на
правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на
сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага.
Предмет трябва да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали
съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието, предметът е
фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет.
Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната
действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони
и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката,
както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на
съгласието. В този случай е налице начална невъзможност на предмета. Правната
3
невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с
него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в
нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването
на обекта. Предмет на сделките /едностранни сделки и договори/ могат да бъдат вещи,
определено поведение, имущество и др. Невъзможността /липсата/ на предмета трябва да е
налице при сключване на сделката, а не да е настъпила впоследствие, в който случай
сделката подлежи на разваляне. Сделка с невъзможен предмет е не само тази, при чието
сключване предметът не съществува, а също и сделка по повод на вещи, извадени от
гражданско обръщение, както и сделка, която има за предмет неопределени /неопределяеми/
вещи.
По смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД договорът е нищожен поради невъзможен предмет
ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане, не съществува
фактически или не отговаря за установените в действащия устройствен закон изисквания за
самостоятелен обект. Доколкото с договорът за наем не се прехвърлят права, т. е. това не са
разпоредителни сделки, то невъзможен предмет, което е основание за нищожност на
договора за наем, ще е налице, когато липсва обектът на правоотношението.
В процесният случай, съдът приема, че в клаузата от договора за наем липсва сочения
от ищеца предмет. С постигнатото съглашение страните не са индивидуализирали предмета
на договора, тъй като се установи, че в предмета на договора е постигнато съгласие по
отношение на недвижим имот, без същият да е индивидуализиран по какъвто и да е начин от
страните (дори не вписан административен адрес на този имот). Процесното паркомястото,
за което се говори в чл.1, ал.2 от Договора за наем от 19.06.2020 год. не е конкретизиран по
начин по който да бъде отграничен от други паркоместа в същия двор, респ. в процесния
договор не е посочен имота в който се намира паркомястото. Паркомястото не може да бъде
обособено като самостоятелен обект, откъдето следва и изводът, че същото може да бъде
индивидуализирано чрез посочване на местонахождение, граници и площ на терена, т.е. на
дворното място (в този смисъл и Определение № 396 от 20.09.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. №
375/2011 г., II г. о., ГК). В настоящия случай съдът приема, че би могло да бъде отдадено за
временно и възмездно ползване само реална част от дворното място, но не и едно или
повече паркоместа, тъй като последните няма как да бъдат отграничени едно от друго,
доколкото ищецът - наемател не твърди, че страните са постигнали съгласие относно
местонахождението им, площта им, съседни паркоместа и т.н. Следва, че в настоящия
случай не е възникнало договорно правоотношение, тъй като страните не са постигнали
съгласие по съществените елементи на договора - предмета на договора, за който в случая се
твърди, че са конкретни паркоместа, т.е. не се установи какво (липсва предмет на договора,
което е основание за нищожност по чл. 26, ал.2, предл.1 от ЗЗД) е предоставил наемателя на
наемодателя срещу заплащането на месечната наемна цена. Съдът приема, че страните не са
постигнали съгласие по предмета на договора, поради което и въобще не са обвързани от
валиден договор (в този смисъл Решение № 1159 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 г., на
ВКС III Г. О., ГК). В подкрепа на горния извод на съда е и липсата на приемо-предавателен
протокол, какъвто е налице относно апартамента, от който би могло да се установи какъв
предмет е имал възмездния договор, респ. е предал наемателя на наемодателя, кога се е
случило предаването и т.н. Въззивният съд намира, че процесната клауза не обвързва
страните по договора за наем, респ. по отношение на нея са неприложими уговорките
относно неизпълнение на задълЖ.ята по договора, предсрочното му прекратяване,
дължимите неустойки и т.н. Следователно, ищцата няма как да е в неизпълнение на
задълЖ.е по една нищожна клауза, а ответницата не може да иска прекратяване на договора
поради неизпълнение във връзка с тази нищожна клауза.
Нищожността на отделната клауза не влече нищожност на целия договор, поради
което и в останалата си част, досежно апартамента договорът за наем запазва действието си.
Доколкото се установи, че ищцата е изпълнила задълЖ.ята си във връзка с предаване на
4
апартамента и осигуряване на реално и безпрепятствено ползване на последния,
наемодателката е изправна страна по сключения договор между страните. Отправеното от
ответницата уведомление за прекратяване на договора на 12.07.2021 год. поражда правото в
патримониума на ищцата да претендира уговорената в чл.12, ал.2 от Договора неустойка.
От ответника не е направено възраЖ.е нито за прекомерност на претендираната
неустойка, нито за нейната нищожност, поради противоречието и с добрите нрави. При
липса на възраЖ.е съдът не може да намалява неустойката, поради прекомерност. По
отношение на нищожността, поради противоречие на добрите нрави, обаче съдът следи
служебно. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 1 по описа
за 2009 г. на ОСТК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и
други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Така е, защото уговорената в процесния случай неустойка при предсрочно разваляне
на договора за наем от страна на наемателя, не е нищожна, тъй като не противоречи на
добрите нрави. Клаузата на чл.12, ал.2 от договора, с която е определена неустойката не
противоречи на добрите нрави, което становище на съда отговаря на изводите, направени с
точка 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС на РБ, с което е формулирана
задължителна съдебна практика както за въззивните, така и за първоинстанционните
съдилища. Съобразно цитираното Тълкувателно решение, неустойката може да се приеме за
нищожна само ако единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
функции, включително и санкционните такава, какъвто настоящият случай несъмнено не е,
доколкото на база данните по делото и доказателствата в тяхна подкрепа, удостоверяващи
приета за установена фактическа обстановка: в случая с уговорената неустойка с конкретна
сума за всеки просрочен ден, е санкционирано неизправното поведение на ответника за
заплащане на наемна цена, а и договореното чрез нея предварително определяне на вредите
е насочено към изпълнение на сключения договор. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки случай към момента
на сключване на договора, като по отношение на процесния договор твърдяната
прекомерност на неустойката е в резултат на продължилото повече от шест месеца
неизпълнение от страна на ответното дружество, а не поради начина на уговарянето й.
5
Въззивният съд не споделя извода на първата инстанция относно неоснователност на
иска по чл.92 ЗЗД, поради което намира въззивната жалба за основателна в тази й част.
С оглед изхода на делото, на въззивника се дължат разноски. Представен е договор за
правна защита и съдействие от 12.01.2022 год., в който е посочено, че възнаграждението е
уговорено в размер на 740 лева, както и че цялата сума е заплатена в брой. В този случай,
договорът служи за разписка за извършеното плащане. Представен е и списък за разноски по
чл.80 ГПК, където е посочена и заплатената държавна такса в размер на 88 лева. Доколкото е
направено възраЖ.е за прекомерност, съдът следва да се произнесе и по претендирания
размер на адвокатското възнаграждение. Предвид материалния интерес по делото – 4 780,96
лева, приложима е разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в която се предвижда, че при материален интерес до от 1000
лева до 10 000 лева, възнаграждението е в размер на 400 лева плюс 10 % за горницата над
1000 лв. Изчислено по този ред, възнаграждението възлиза в размер на 778 лева, поради
което и претендираното от процесуалния представител на въззивника не е прекомерно и
следва да се уважи в пълен размер.
По излоЖ.те мотиви и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ съдебно решение № 14540 от 14.12.2022 год., постановено по гр.д.№55785
по описа за 2021 год. на СРС, 157 състав в частта, с която е ОТХВЪРЛИЛ иска за сумата от
4 400 лева, представляваща неустойка по чл. 12, ал. 2 от договор за наем, сключен на
19.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
28.09.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.92 от ЗЗД А. С. В., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. София, ул. „******* I“ №******* (конституиран на основание чл.227 ГПК на мястото на
починалата Ж. М. В.), действащ чрез процесуалния си представител адв. В.В. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ж.к. „*******, ******* да заплати на П. Д. Т., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. „*******, действащ чрез процесуалния си представител
адв. А. А. от САК от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 4 400 лева,
представляваща неустойка по чл. 12, ал. 2 от договор за наем, сключен на 19.06.2020 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.09.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 14540 от 14.12.2022 год., постановено по гр.д.
№55785 по описа за 2021 год. на СРС, 157 състав в останалата част.
ОСЪЖДА А. С. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* I“
№******* (конституиран на основание чл.227 ГПК на мястото на починалата Ж. М. В.),
действащ чрез процесуалния си представител адв. В.В. от САК, със съдебен адрес: гр.
София, ж.к. „*******, ******* да заплати на П. Д. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. София, ж.к. „*******, действащ чрез процесуалния си представител адв. А. А. от САК от
САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 740 лева адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7