РЕШЕНИЕ
№ 1401
гр. Пловдив, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20225300502078 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на Б. Д. Г., чрез адвокат Й. Б.,
против решение № 1442/29.04.2022 г., постановено по гр. д. № 13244/2021 г. по описа
на Районен съд - Пловдив, в частта му, с което е признато за установено в отношенията
между страните, че жалбоподателят дължи на К. В. М., сумата от 4345,96 лева -
неустойка за забавено плащане по чл. 10, ал. 1 от договор за заем от 30.06.2018 г. за
периода от 11.10.2018г. до 31.10.2019 г., за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4128/05.05.2021 г. по ч.г.д. №
7149/2021 г. на Районен съд - Пловдив, като са присъдени разноски за
първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска.
В частта, в която с решение № 1442/29.04.2022 г., постановено по гр. д. №
13244/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив е отхвърлена исковата претенция,
решението не се обжалва и е влязло в сила.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на съдебното решение. Излагат се съображения, че необосновано
първостепенният съд е приел, че установените с решението по гр.д.№ 2419/2019 г. на
Районен съд - Пловдив общи правопораждащи спорното право факти, се ползват със
1
сила на присъдено нещо. Поддържа се, че съгласно чл. 7 от ГПК съдът следи служебно
за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като
нищожността на договорна клауза не може да бъде санирана дори и чрез силата на
присъдено нещо. Изложени са оплаквания, че изследването за нищожност на
процесната клауза от договора за заем в настоящото производство е дължимо, тъй като
съдът е сезиран с нарочно възражение за това. Поради това се моли за отмяна на
решението в частта, в която исковата претенция е била уважена и вместо това
отхвърляне изцяло на предявения установителен иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от К. В.
М., чрез адвокат Ц. К., с който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се
доводи в подкрепа на обжалваното решение и се моли то да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за
допустимост на установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК – налице е
издадена заповед за незабавно изпълнение за претендираното вземане, възражение от
длъжника в срок, искът е предявен в законоустановения едномесечен срок от
съобщението.
Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността на решението, съобразно направените оплаквания във
въззивната жалба, като въззивният съд се произнесе по правния спор между
страните.
Пред съда е предявен за разглеждане иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл.
415 ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че има изискуемо вземане на основание клауза за договорена
неустойка в размер на 0,2% на ден върху дължимата сума по договор за паричен заем,
сключен между страните на 30.06.2018 г., в размер на сумата от 4358.00 лева за
периода от 11.10.2018 г. до 27.04.2021 г., за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 4128 от 05.05.2021г. по частно гр. дело №
7149/2021 г. на ПРС. Заявява, че с влязло в сила решение по гр.д. № 2419/2019г на
ПРС, е установено съществуването на парично вземане в полза на ищеца за сумата от
830 лева мораторна неустойка за периода от 31.07.2018 г. до 10.10.2018 г.
2
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, е оспорил основателността на иска, с
твърдения, че претендираната неустойка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, тъй като е несъразмерно висока с оглед евентуалните вреди за кредитора и
поради неравноправния характер на договорната клауза, по смисъла на чл. 7, ал. 3 от
ГПК, поради поставяне на потребител в неравностойно положение.
Съдът е приел, че между страните е възникнало валидно правоотношение във
връзка с предоставянето на заем в размер на 5930 лева с падеж 30.07.2018 г., в
договора е била уговорена неустойка за забава в размер на 0.2% на ден, като
действителността на клаузата е установена с влязло в сила решение по гр.д. №
2419/2019г на ПРС, между страните, с което е признато съществуването на парично
вземане в полза на ищеца за сумата от 830 лева мораторна неустойка за периода от
31.07.2018 г. до 10.10.2018 г. Поради това е счел, че възраженията относно
действителността на клаузата, с която е уговорена процесната неустойка, са
преклудирани. Приел е, че неизпълнението е продължило до 31.10.2019 г., когато е
платено главното задължение по договора за заем, като е уважил иска за периода до
31.10.2019 г., в размер на 4345.96 лева, а за разликата до претендираните 4358 лева и
за периода от 01.11.2019г. до 27.04.2021 г. го е отхвърлил като неоснователен, в която
част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
По отношение на така установената фактическа обстановка страните не спорят,
поради което и въззивният съд е обвързан с фактическите изводи, по отношение на
които няма възражения от страните. Спорен между страните е въпросът дали е налице
сила на пресъдено нещо по отношение на действителността на клаузата за неустойка,
по който се е произнесъл съда с влязло в сила решение, но за друг период, като
твърденията на жалбоподателя са, че възражението за нищожност и неравноправност
на договорните клаузи не се преклудира и не е налице сила на пресъдено нещо на
соченото решение, тъй като предмет на решението е неустойка за предходен период,
макар по същия договор.
Според разясненията в т.18 на ТР № 1 / 2001 г. на ОСГК на ВКС със сила на
пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално
право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото, или
диспозитивът, в който съдът обявява като правни последици подведените от него
факти под конкретната правна норма. В Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по
тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че основанието на иска обхваща
твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното
субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното
право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното
правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба
ищецът конкретизира неговото съдържание (в какво се състои претендираното или
3
отричаното право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита (дали ищецът
иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или
осъждане на ответника, или правна промяна). Правната квалификация на спорното
право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум.
При предявяване на осъдителен иск за парично вземане за неустойка за забава на
изпълнение на договорно задължение, в петитума на исковата молба ищецът сочи и
размера на иска и периода, за който се претендира това вземане. Посоченият в исковата
молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява
основанието на иска, включително при предявяването му за различен период.
Въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и
неделимо, независимо, че се претендира с отделни искови молби за различни периоди.
В основанието на иска се включват всички факти, въз основа на които се поражда
претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Обективните
предели на силата на пресъдено нещо очертават нейния предмет - правоотношението,
чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното
материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по
материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са
обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко
материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват
обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право
произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно
естество (правна квалификация). Субективното материално право не може да бъде
установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. При уважен иск
за неустойка за друг период, но на основание клауза от същия договор, обективните
предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от
които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и
съдържанието му за претендирания период и размер - спорното субективно материално
право. Общите правопораждащи юридически факти са едни и същи за различните
периоди за вземането, касае се до същото субективно материално право, вземане по
същия договор, но обусловено от неизпълнение за различен период. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо е
недопустимо в последващия исков процес да се спори относно основанието на
вземането и правната му квалификация, след като с влязло в сила решение са
установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, то
позоваването в последващ процес на правоизключващите и правоунищожаващите
възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти,
относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от
което произтича спорното право, са преклудирани, а именно такова е и възражението
4
за нищожност на договорената неустойка за забава. В конкретния случай установените
с влязлото в сила решение общи правопораждащи факти на спорното право, са
сключения договор между страните и наличието на действителна договорна клауза,
предвиждаща неустойка за забава. Не са преклудирани правопогасяващите възражения
за дължимостта на вземането за последващия период, поради което и не е налице
противоречие в мотивите на обжалваното решение, с което е прието, че формираната
сила на пресъдено нещо с предходното решение по претенцията не се разпростира
върху следващия период и върху останалия размер на вземането, което е съобразено с
цитираната задължителна практика на ВКС и се споделя от настоящия състав.
За пълнота следва да се отбележи, че в конкретния случай не се касае до договор,
сключен с потребител, съгласно легалната дефиниция в ЗЗП, според която потребител
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В конкретния
случай договорът за заем е сключен между физически лица, като заемополучателят не
придобива стоки и не ползва услуги, а заемодателят не предоставя потребителски
кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност, с оглед на което,
като страна по договора, жалбоподателят няма качество потребител, по смисъла на
параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, нито договорът има характер на договор за
потребителски кредит, по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
По така изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а
обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор въззиваемият има право на разноски. Поискани
са такива в размер на 750 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, удостоверено в
представения договор за правна защита и съдействие. Направено е немотивирано
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от жалбоподателя, което
съдът намира неоснователно с оглед материалния интерес по делото и разпоредбите на
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1442/29.04.2022 г., постановено по гр. дело №
13244/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХIV граждански състав, в обжалваната
част.
Осъжда Б. Д. Г., ЕГН **********, от гр. П., ул. "Б." № ***, ап. ***, да заплати на
5
К. В. М., ЕГН **********, от гр. П., ул. "М." № ***, сумата от 750 лв. (седемстотин и
петдесет лева) направени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6