№ 690
гр. София, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000500554 по описа за 2024 година
С решение № 5532 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 7886/2022 г., СГС, І-3 с-в,
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на И. И. Х. на основание чл. 2б
ЗОДОВ сумата от 70 000 лв., като обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на
образуваното сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по
описа на ВОП - София, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от
25.07.2019 г. до окончателното изплащане, като за разликата до 120 000 лв.
искът е ОТХВЪРЛЕН.
Срещу решението, в отхвърлителната му част е подадена жалба от И. И.
Х.. При подробен анализ на национална и европейска практика на ЕСПЧ,
както и при анализиране на такава, постановявана от румънските съдилища,
се твърди, че присъденото обезщетение е в занижен размер, което не отговаря
на справедливостта. Сочи, че размерът следва да бъде определен при
съблюдаване на международно признати критерии, тъй като във вътрешното
право няма аналог на подобно дело с подобен обществен и личен залог.
Подчертава, че въпреки проявената от страна на жалбоподателя и други
пострадали активност, както и поради незачитане на актове на други
1
институции (напр. 78 броя определения на съда за ускоряване на досъдебното
производство), делото не се е придвижвало ритмично и умишлено е било
бавено поради незаконосъобразно поведение на представители на
прокуратурата, а подобна повтаряемост на забавянията води до по-голяма
отговорност на държавата. Изтъква, че от забавеното производство за него са
били обективирани загуби на възможности - различни по характер от
пропуснатите ползи, и чието установяване не подлежи на доказване. Изрично
сочи, че е бил лишен от свобода произволно за периода от януари 1985 г. до
юни 1988 г. без съд и присъда само поради турския си произход, а в
последствие бил изгонен от България. Изтъква, че това било сторено с цел
асимилиране на турската етническа общност и с намерение в нея да се насади
страх и примирение с насилствената смяна на имената и забраната за
етнокултурните традиции. Намира, че съдът не е отдал значение на факта, че
е изтекла абсолютната давност (още към 2000 г.). Излага оплаквания относно
присъдения размер на разноските, но изрично сочи, че не желае да се развива
производство по чл. 248 ГПК, тъй като няма списък по чл. 80 ГПК.
Претендират отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на
исковата претенция до пълния размер от 120 000 лв., както и разноски.
Прилага разпечатка на електронна таблица на английски.
Срещу решението в осъдителната му част е постъпила въззивна жалба
от ответника по иска - Прокуратурата на РБ. Счита, че не са събрани
доказателства, които да установят действителни вреди за ищеца, които да са в
пряка причинна връзка с процесното дело. Твърди, че не е спазен принципа на
чл. 52 ЗЗД, като се позовава на практика на ВКС. Моли решението да се
отмени в осъдителната част или да се намали размера на обезщетението.
Страните не са заявили становища в писмени отговори, но в о.з.
оспорват жалбите.
Въззивните жалби са подадени в срок срещу валидно и допустимо
решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1
КЗПЧОС.
Ищецът И. И. Х. твърди, че е един от пострадалите от т.нар.
2
„Възродителен процес“, продължил повече от 30 години по сл. дело 1/1991 г.
по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано
в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, и ДП № 11-048/1999 по
описа на ВОП-София. Сочи, че от началото на януари 1985 г. до 07.02.1985 г.
бил задържан в РУ на МВР-Сливен, от 07.02.1985 г. до 19.03.1986 г. бил
задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а от
19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. бил интерниран в с. ***, община ***, област
Враца. След окончателното му освобождаване, през 1989 г. бил изгонен от
страната заедно със семейството си. Сочи, че не е извършил престъпление или
друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му
от свобода, нито спрямо него имало постановена присъда. Сочи, че в затвора
в Белене нямало елементарни условия за живот, бил принуден да работи без
заплащане, без признаване на трудов стаж. Сочи, че делото продължило
неразумно дълго и така изтекла абсолютната давност. Ищецът търпял страх и
опасения, че обвиняемите могат да останат безнаказани, очакванията му за
възмездие били излъгани, чувствал се безпомощен. Заедно с други пострадали
непрекъснато инициирали действия за придвижване и ускоряване на
производството, за защита на правата им, но нямало никакъв резултат,
обратно – делото целенасочено било бавено. Претендира се като обезщетение
на неимуществените му вреди да се присъди сумата от 120 000 лв., ведно със
законна лихва от 25.07.2019 г., както и разноски.
Ответникът Прокуратурата на РБ оспорва исковете като недоказани,
както и относно размера им. Поддържа, че търпените вреди не следва да
бъдат предмет на иск по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като за събитията, преживени от
първоначалния ищец е обявена политическа и гражданска реабилитация с
Решение на Народното събрание, ДВ, бр. 44/01.06.1990 г. Счита, че делото се
е отличавало с изключителна правна сложност, отделно, че отговорността за
забавянето е била и на съда, където делото е било внасяне за разглеждане.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Страните не спорят по фактите и по делото се установява, че
наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа
на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за
3
„Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991 г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е
настъпила смърт и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и
внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по
силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми,
преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е
било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани са
над 360 свидетеля, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит
на свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски
власти, изготвяни са и съдебни поръчки.
Няма спор относно факта, че след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя
дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл.д. № 1/1991 г.,
ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП, София, и са издадени 78 броя
определения, с които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване
на същото досъдебно производство. Установява се, че с искане от 19.03.2018
г. заедно с още пострадали лица ищецът изрично е поискал от Софийския
военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от
1999г. по описа на ВОП.
От разпита на св. С. К. се потвърждават твърденията на ищеца, че той е
бил задържан в гр. Сливен за два-три месеца, после в лагера в Белене за
година и половина, а после заселен във врачанско село. Когато се прибрал в
къщи той бил много болен, много са го били, не можел да ходи, губел
равновесие. Ищецът следял развитието на делото, интересувал се, ходил да
подава жалби до прокуратурата. Той се ядосвал и притеснявал, че виновните
не са осъдени, че няма да получи справедливост. Казвал на близките си, че
делото нямало да свърши. Според свидетелката продължителността на това
дело му се отразявало много зле – той вдигал кръвно, прилошавало му,
постъпвал в болница. Баща й не е получавал обезщетения от държавата.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по
чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната
продължителност на досъдебното наказателно производство по сл. дело №
1/1991 г. (придобило гражданственост като т. нар. "дело за възродителния
4
процес"), е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290
от ГПК. (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., ІV
Г. О., ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр.
отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.). „Съгласно тази
константна практика на ВКС, нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя
самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да
търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на
право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът
прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно
в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в
практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази
практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в
контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор
за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне
на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин,
чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и
от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият
фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно
производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско
право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се
счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се
определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от
материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на
чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане
(граждански иск) за парично обезщетение - достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното "гражданско право".
5
Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от
предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко
решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран
като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно
производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието,
предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на
образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да
се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали
срокът на воденото производство е разумен.“.
По настоящото дело няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на
пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и
превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по
отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар.
"възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които
престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно
производство по сл. дело № 1/1991 г. Няма спор още, че ищецът е бил
задържан и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен във
врачански окръг. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при
наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от
престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск
по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. ВКС еднозначно приема,
че независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта
да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи
извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно
производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се
развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят
разследващите органи и ответната Прокуратура на РБ, осъществяваща
контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са
починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане
на наказателно преследване.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на
чл. 2б от ЗОДОВ (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на
IV-то гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то
гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд., решение
6
№ 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение №
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съществува силна,
но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното
производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което
по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични
неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството
е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността
поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на
такива вреди за ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост,
неоправдаване на очакванията му за поне частично възстановяване на
справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание
за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за
осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза,
страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се
"измъкнат" от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които са
му причинили непоправими вреди по време на т. нар. "възродителен процес",
неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на
наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на
толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на
безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на
прокуратурата, раздразнение, емоционална напрегнатост, стрес и загуба на
вяра в справедливостта в живота, безпомощността и невъзстановената
справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по делото
доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно –
свидетелските показания удостоверяват наличието на претърпени
неимуществени вреди, тъй като се установява, че ищецът е очаквал развитие
на процеса, възмездяване за търпените от него несгоди, имал е желание да се
информира за динамиката на процесуалните действия и да стимулира
7
ритмичност на процеса, което въпреки положените усилия от негова страна
не е постигнато. Свидетелката е разказала още, че ищецът е бил в разклатено
психическо здраве, без очакване за положително развитие на процеса,
притеснен от изключително дългото забавяне на производството.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че
искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен. При определяне
размера на обезщетението съдът намира, че макар и обичайни и типични за
подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в
един много продължителен период от време от приблизително 30 години. С
оглед това настоящият съдебен състав намира, че следва да се приложи
трайно установена и преобладаваща практика на ВКС (решение №
50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение №
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съгласно която
справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид,
характер, интензитет и продължителност - обичайни (типични)
неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на
същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на
сумата 12 000 лв. В сочената по-горе практика се приема, че при
определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото
осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид
моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
Предвид изложените аргументи решението на СГС следва да се отмени
в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен над
сумата от 12 000 лв., като искът до 70 000 лв. следва да се отхвърли. В
останалата част – в която искът се уважава за 12 000 лв. и отхвърлен за
разликата над 70 000 лв. до 120 000 лв. решението следва да се потвърди.
При този изход на спора на жалбоподателя-физическо лице не се
следват разноски за въззивната инстанция.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ решение № 5532 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 7886/2022 г.,
СГС, І-3 с-в, в частта, в която се ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати
на И. И. Х. на основание чл. 2б ЗОДОВ сумата над 12 000 лв. до сумата от 70
000 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. И. Х. срещу Прокуратурата на РБ иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС, за обезщетяване на
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и
приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София, за разликата
над 12 000 лв. до сумата от 70 0 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите му обжалвани части.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9