Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.С., 24.06.2016
г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а състав, в публично заседание на девети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА П.
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия П. гражданско дело № 13 по
описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „И А.Б.Л.” ЕАД срещу решението на СРС, 31 ви състав от
19.08.2015г., поправено с решение от 12.01.2016г. по гр.д. № 34068/2014г., с
което са отхвърлени предявените по реда на чл. 415, ал.1 ГПК срещу „Д.П.Д.П.”
АД и С.Х.Г. искове за признаване за установено солидарното им задължение по
запис на заповед от 28.05.2007г., издаден за 71 451, 71 евро, в размер на
12590 евро, и са присъдени разноски.
Въззивникът
твърди, че решението е необосновано. В противоречие със закона и установеното
по делото първоинстанционният съд приел, че ответниците не дължат Л.овите
вноски с настъпил до прекратяване на договора падеж, като тълкувал превратно
както уговореното в общите условия, така и характеристиката на договора за финансов
Л.. Иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат
уважени.
Въззиваемите
„Д.П.Д.П.” АД и С.Х.Г. оспорват жалбата, като настояват на направеното пред първата
инстанция тълкуване на договорните клаузи
и по-точно на чл. 15.3 от ОУ
съгласно който, според въззиваемите, при разваляне на договора Л.одателят имал
право да задържи само получените до момента на разваляне вноски, но не и
неполучените, макА.и с настъпил до тогава падеж, а техният размер следвало да
бъде намален с цената на върнатия актив. Настояват на направеното с отговора на
исковата молба възражение, че ответницата Г. не следва да отговаря като авалист,
защото която не е страна по каузалното правоотношение.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и
неправилно Формираните в отговор на оплакванията по жалбата съображения на
въззивния съд са следните:
Установената
от районния съд фактическа обстановка е безспорна между страните.
На
28.05.2007г. „Д.П.Д.П.” АД, при поръчителството на ответницата С.Х.Г., се е
задължил безусловно да плати на ищеца, на предявяване на записа на заповед,
сумата 71451,71 евро. Ценната книга е редовна от външна страна и съдържа
изискуемите от закона реквизити. Не се спори, че определеният на предявяване
падеж е настъпил.
На
28.05.2007г. между ищеца, издателя на записа на заповед и С.Г. е подписано
допълнително споразумение към договор за финансов Л. №002358-001/13.03.2007г.,
сключен между ищеца и Г., с което правата и задълженията по договора за Л. са
прехвърлени на „Д.П.Д.П.” АД, което е декларирало, че е запознато с договора и
състоянието на правоотношението към момента на подписване на споразумението,
съгласило се е да издаде в полза на ищеца запис на заповед за 71 451, 71
евро, а С.Г. е освободена от задълженията си на Л.ополучател и се е съгласила да авалира новоиздадения запис
на заповед.
С договора за финансов Л.
№002358-001/13.03.2007г., Л.ополучателят се е задължил да заплаща Л.овите
вноски (включващи главница и лихва) съгласно погасителен план, неразделна част
от договора, както и неустойка за забавеното им плащане от 0,03% върху
просрочената сума за всеки ден забава, такса за обслужване и разходи за годишен
данък „пътно средство“, застраховка „ гражданска отговорност” и „Каско” и
годишна такса за маркиране на автомобила. Като обезпечение в договора е предвидено
издаване на запис на заповед – т.2.16 от договора, а съгласно т.2.1.1 от Общите условия по договора за финансов Л. с физически лица,
към които договорът препраща, записът на заповед покрива пълната сума на Л.овите вноски с включено ДДС и
подписването му е условие за влизане на договора в сила. Съгласно т.14.1 от ОУ,
записът на заповед се издава от Л.ополучателя за обезпечаване на главниците,
лихвите, таксите и другите разноски по договора за Л..
Не се спори
между страните, че договорът за Л. е прекратен едностранно от Л.одателя,
считано от 12.06.2009г., поради виновно неизпълнение на задълженията на Л.ополучателя
да заплаща Л.овите вноски в срок, както и застраховки и други разходи, а автомобилът
е върнат на Л.одателя на 25.06.2009г.
Съгласно заключението на в.л. В., към датата
на прекратяване на Л.овия договор – 12.06.2009г., непогасените задължения на Л.ополучателя
възлизат на общо 22 020,55 лева, от които 18, 00 лева такси, 1184,71 лева
– други разходи, вкл. данък МПС, 1436, 73 лева договорни лихви, 19 381,11
лева Л.ови вноски с настъпил падеж на 12.12.2008г., 19.01.2009г., 18.02.2009г,
19.03.2009г., 17.04.2009г. и 19,05.2005г. Към този момент съществува и
задължение за неустойка в размер на 436, 25 лева. Вещото лице е дало заключение
и за размера на непогасените задължения на Л.ополучателя към други моменти –
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК; покана за плащане; изготвяне на
експертизата. Размерът на договорните лихви и неустойката не е различен към
нито един от изследваните от вещото лице
моменти за определяне размера на непогасените задължения.
Вещото лице
Другански е определило на 62 700 лева размера на средната пазарна цена на
отдадения на Л. автомобил към датата на
връщането му – 25.06.2009г.
При горната
фактическа обстановка, спорът пред въззивния съд се свежда до изпълнението по отношението на покритие от страна на
ответниците и по – конкретно дължат ли те плащане на Л.овите вноски и др.
задължения по договора с настъпил падеж до прекратяването му.
Първоинстанционният съд е приел, че тъй като сключеният между страните договор
е такъв за финансов, а не за оперативен Л., то тези вноски не се дължат, което
следва и от уговорката между страните в чл. 15 от ОУ на договора. Въззивният
съд не споделя този извод.
Договорът за Л. е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка,
за разлика от договора за покупко-продажба. При финансовия Л. Л.одателят се
задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от Л.ополучателя
и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Разпоредбата на чл. 342,
ал. 3 ТЗ дава възможност страните да уговорят Л.ополучателят да придобие вещта
по време на договора или след изтичане на срока му, като в този случай Л.овият
договор /в двете му разновидности – оперативен и финансов/ съчетава елементи на
договор за наем и договор за покупко-продажба. За разлика от продажбата на
изплащане обаче, при финансовия Л. с изплащането на последната вноска не се
придобива автоматично собствеността, а за това трябва да се сключи нов договор.
Именно в този смисъл са уговорките между страните в т.2.4 от договора за Л.,
съгласно които Л.ополучателят има право да придобие собствеността на вещта по
надлежния за същата ред, като заплати уговорената остатъчна стойност, а правото
си следва да упражни след изпращане на писмена покана до Л.одателя не по- късно
от 3 месеца преди падежа на последната Л.ова вноска. Явно е, че до такова искане
не се е стигнало, тъй като договорът е предсрочно прекратен поради виновното му
неизпълнение от Л.ополучателя, което съответно го е лишило и от възможността на
упражни правото си да придобие собствеността върху автомобила. Съгласно чл.15
от ОУ на договора за финансов Л., при предсрочното му прекратяване от страна на
Л.одателя същият може по свой избор
или да задължи Л.ополучателя да му върне автомобила и да му заплати всички
дължими до момента на разваляне на договора суми, включително и тези, дължими за
разваляне на договора – т.15.2.1., или да предложи писмено на Л.ополучателя да
придобие собствеността върху автомобила на опредЕ.в предложението дата, след
като Л.ополучателят заплати незабавно всички дължими до момента на посочената в
предложението дата суми ( вкл. Л.овите
вноски), както и главницата, формирана от вноските с падеж след датата на
покупката и др. суми – т . 15.2.2. И в
двете хипотези обаче, нормата на т.15.3 от ОУ предвижда, че Л.одателят има
право да задържи всички суми, получени от Л.ополучателя до момента на разваляне
на договора, съответно до момента на придобиване на собствеността върху него
като такса за ползване /наем/. Така договореното е съобразено с характера на
договора за Л. на такъв с продължително изпълнение, което налага развалянето му
да действа занапред и съответно да не заличава с обратна сила основанието за
получените престации по договора. В тази връзка и доколкото е несъмнено по
делото, че Л.одателят е получил обратно автомобила и не е предлагал на Л.ополучателя
да го изкупи, противно на възраженията на въззиваемите, ищецът има право да
задържи не само реално получените до датата на разваляне на договора суми, но и
да претендира изпълнение на задълженията по договора, чиито падеж е настъпил до
датата на развалянето му, съгласно т.15.2.1 от ОУ. Нито общите условия, нито
характеристиката на договора за финансов Л. налагат обратния извод, до който е
достигнал първоинстанционния съд.
Процесният
запис на заповед изпълнява гаранционна функция по отношение на изпълнението на
задължения по правоотношението,
възникнало от договора за Л. (обезпечава го) . Той е средство да се подсигури
договора като се използва облекчения ред за принудителното му изпълнение.
Съгласно уговорката в т.14.1 от общите условия, а и безспорно между страните, ценната книга обезпечава както задължението за плащане на Л.овите вноски,
така и тези за заплащане на лихви, такси и други разноски по договора. Задълженията,
породени от неизпълнение на договора не се обезпечени със записа на заповед. Ето
защо следва да се приеме, че за вземанията за неустойка от забавено плащане на Л.овите
вноски, менителнично задължение не е поето. В тази връзка и като има предвид
заключението на в.л. В. по т.2.1 от експертизата въззивният съд приема, че
размерът на обезпечените с процесната запис на заповед вземания на ищеца
възлиза на общо 22020,55 лева - такси, разходи, договорни лихви и Л.ови вноски,
чиято изискуемост е настъпила до датата на прекратяване на Л.овия договор.
Равностойността на тази сума в евро по фиксирания курс на БНБ възлиза на 11 258,93
евро. До тази сума предявените искове са
основателни и доказани.
Съдът не
разглежда възраженията на ответниците за погасяване по давност на вземанията за
Л.ови вноски, тъй като те не са направени в срока по чл. 131 ГПК.
Своевременно
е сторено възражение за прихващане със сумата 65 000 лева, представляваща
стойността на върнатия автомобил. Това възражение е неоснователно. На първо
място ответниците нямат вземане срещу ищеца за стойността на автомобила към
момента на връщането му на Л.одателя. Разпоредбата на т.15.3 от ОУ, на която
основават възражението си ответниците, гласи: „При разваляне на договора за Л.,
на което и да е от основанията на чл. 15.1, както и в случаите на т.15.2.2, Л.одателят
има право да задържи всички суми, получени от Л.ополучателя до момента на
разваляне на договора за Л., съответно до момента на придобиване на собствеността
от Л.ополучателя, като такса за ползване /наем/ на актива от Л.ополучателя до
този момент. С подписване на договора за Л., ОУ и приложенията към тях,
страните се съгласяват, че при разваляне на договора по реда на чл. 15 Л.одателят
след връщането на актива ще възложи на лицензиран оценител оценка на актива с
цел оценката да отчете намаляването на стойността / реалното овехтяване/ на
актива. Размерът на непогасените Л.ови вноски ще се намали с цената на върнатия
актив като се отчита намаляването на стойността й. Разходите по изготвяне на
оценката са за сметка на Л.ополучателя.” Цитираната разпоредба категорично не
създава право на Л.ополучателят да получи от
Л.одателя пазарната цена на върнатия при разваляне на договора автомобил.
Подобно тълкуване не съответства на същността на сключения между страните
договор и е в пряко противоречие с първото изречение на чл. 15.3 от ОУ. Следващите
изречения създават задължение за Л.одателя да оцени овехтяването на върнатия
автомобил и да извади от размера на непогасените Л.ови вноски намалената от
овехтяването стойност на върнатата вещ. Остава неясно по каква причина се
изисква формиране на тази разлика, но това е без значение за спора, защото под
непогасени вноски се имат предвид
вноските, чиято изискуемост е настъпила след разваляне на договора. Тези,
чиито падеж е настъпил до този момент, се следват на Л.одателя като такса / наем/ за
ползване на вещта и не подлежат нито на връщане, нито на редуциране.
Неоснователно
е възражението на въззиваемата Г., че не е пасивно легитимирана по иска, тъй
като не е страна по отношението на покритие. Авалът е акцесорно задължение,
което едно лице поема чрез подписване на самата ценна книга или на алонж към
нея, за някой от длъжниците по менителницата. Простира се до размера на дълга
на лицето, за което се поема и се обуславя от формалната действителност на
задължението на последното т.е. от действителността/редовността на
менителницата от формална, външна страна. Авалистът по правило не е страна по
каузалното правоотношение, поради качеството му на такава е ирелевантно за
отговорността му за изпълнение на задълженията по ценната книга. От значение за основателността на претенцията за
изпълнение на задължение по ценната книга е
съвпадението между издателя и поемателя на ценната книга от една страна
и страните по каузалното правоотношение от друга, което е налице в случая.
С оглед
изложеното, като намира оплакванията по въззивната жалба за основателни, а
исковете доказани до размер от 11 258,93 евро, въззивният съд следва да
постанови решение, с което отмени първоинстанционното решение в частта, с която
исковете са отхвърлени до сумата 11 258,93 евро и постанови ново, с което
ги уважи до тази сума и потвърди решението в частта, с която исковете за
отхвърлени за разликата над 11 258,93 евро до пълния предявен размер от
12 590 евро.
При този
изход на спора пред въззивния съд на страните се следват разноски пред двете
инстанции съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от исковете или на
ищеца 2375,71 лева, а на ответниците – 335,15 лева.
Съгласно
задължителните указания по т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013 на ОСГТК се
дължи осъдителен диспозитив и за разноските в заповедното производство.
Съобразно изхода по съществото на спора, определените в заповедта за изпълнение
разноски следва да бъдат редуцирани до 1187, 57 лева от общо присъдените 1327,
97 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 31 ви състав от 19.08.2015г., поправено с решение от 12.01.2016г. по
гр.д. № 34068/2014г., в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на
чл. 415, ал.1 ГПК от „И А.Б.Л.” ЕАД срещу „Д.П.Д.П.” АД с С.Х.Г. искове за
признаване за установено солидарното им задължение по запис на заповед от
28.05.2007г. за 71 451, 71 евро, в размер до 11 258, 93 евро и са
присъдени разноски, и ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 415, ал.1 ГПК от „И А.Б.Л.” ЕАД, ***
срещу „Д.П.Д.П.” АД, гр.С. и С.Х.Г. ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес
адв. Е.К. – П.,*** искове, че „Д.П.Д.П.”
АД и С.Х.Г. имат солидарно задължение към „И А.Б.Л.” ЕАД за сумата 11 258,93 евро, дължима по
запис на заповед, издадена на 28.05.2007г. за сума от 71 451, 71 евро.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 31 ви състав от 19.08.2015г., поправено с решение от
12.01.2016г. по гр.д. № 34068/2014г. в частта, с която предявените по реда на
чл. 415, ал.1 ГПК искове са отхвърлени за разликата над 11 258,93 евро до
пълния предявен размер от 12590 евро.
ОСЪЖДА „Д.П.Д.П.”
АД, гр.С. и С.Х.Г. ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес адв. Е.К. – П.,***
да платят на „И А.Б.Л.” ЕАД, ***, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 2375,71
лева, както и сумата 1187, 57лева - разноски в заповедното производство по
ч.гр.д.№ 24492/2010г. на СРС, 31 ви състав, съразмерно на уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „И Ар Б.Л.”
ЕАД, *** да плати на „Д.П.Д.П.” АД, гр.С.
и С.Х.Г. ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес адв. Е. К. – П.,***, на
основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата 335, 15 лева - разноски в исковото
производство пред двете инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: