Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..09.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7528 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 90733 от 18.05.2020г.,
постановено по гр. д. № 62817/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 155
състав, е отхвърлен предявеният от А.Д.Т. срещу „И.к.Б.“
ООД, осъдителен иск с правно основание по чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 15 000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в душевни
болки и страдания, засягане на честта и достойнството на ищеца, чрез
публикуване на статия със заглавие „Измекярщина по скалата от 1 до А.Т.“ в
електронния сайт на „Барикада“ на адрес: hhtp://*********/2017/05/22/*********ведно с лихвата върху главницата,
считано от 22.05.2017г. до окончателното изплащане на вземането.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец А.Д.Т., посредством надлежно
упълномощения си процесуален представител адв.В., обжалва решението в частта, в
която е отхвърлен предявеният иск до размера на сумата от 5 001,00 лева, с
оплакване за неправилност и нарушение на материалния и процесуалния закон. Конкретно
поддържа, че отговорността на ответника е безвиновна и има гаранционно –
обезпечителен характер, поради което и изводите на първостепенния съд, свързани
с добросъвестността на автора при проучването на темата, както и действал ли е
той виновно или невиновно, са ирелевантни за правилното решаване на делото.
Сочи, че изследването на визираните обстоятелства биха имали значение в случай,
че исковата претенция е насочена срещу автора на процесната статия, какъвто
настоящият случай не е. На следващо място излага, че правилно районната съдебна
инстанция е приела, че ищецът е публична личност и като такава следва да има по
– висок праг на критика, но същевременно не е съобразено обстоятелството, че
дори и в такава хипотеза, оценъчното съждение, колкото и отрицателно да бъде
то, не може да съдържа в себе си обидни думи и изрази. По тези съображения
счита, че за използваните в конкретния случай обидни думи в контекста на крайно
негативно оценъчно съждение за обществена личност, издателят следва да понесе
отговорността по чл.49 ЗЗД, чийто размер в производството е безспорно доказан
посредством ангажираните свидетелски показания. Отделно от това се изразява
несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че използваните думи „измекяр“
и „измекярщина“ нямат обиден характер, доколкото в процесния случай следва да
бъде извършен анализ в какъв контекст са използвани думите в процесната
публикация, какъвто не е направен, а съдът само формално се е позовал на
речник, в който са посочени синоними. В допълнение навежда, че видно от
исковата молба, ищецът е претендирал неимуществени вреди от конкретно посочен
израз, в който се съдържат и думите „марионетка“, „продал се“ и „върши мръсната
работа“, която част от процесния израз изобщо не е изследвана при решаващите
изводи на Софийския районен съд, което ведно с игнорирането на релевантните за
предмета на делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, е
довело до постановяване на неправилен и необоснован съдебен акт. Поради
последното, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен за сумата от 5 001,00 лева, като основателен и доказан. Претендират
се сторените в производството разноски по представен по реда на чл.80 ГПК
списък.
Въззиваемият – ответник „И.к.Б.“ ООД,
посредством процесуален представител с доказателства за надлежно учредена
представителна власт по делото, е депозирала отговор на въззивната жалба в
срока по чл.263, ал.1 от ГПК, с който същата се оспорва изцяло по подробно
изложени съображения. Искането към въззивната съдебна инстанция е атакуваният
съдебен акт в обжалваната от ищеца част да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен. Релевира се възражение за прекомерност относно размера на
претендираните от насрещната страна разноски.
Решението в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание по чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД за разликата над
сумата от 5 001,00 лева до пълния предявен размер от 15 000,00 лева, като
необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи относно правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съдът намира следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от разпространяването
на неверни и позорящи личността факти, съдържащи се в процесната статия.
За да постанови
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят
относно съществуването на процесната статия с посоченото от ищеца съдържание,
че ответникът е издател на електронно издание, на чийто електронен сайт на
адрес: hhtp://*********/2017/05/22/*********е публикувана статия със заглавие
„Измекярщина по скалата от 1 до А.Т.“, както и че към момента на публикацията
ищецът е имал качеството на депутат от парламентарната група на ПП ГЕРБ в
Народното събрание на Република България. Видно от мотивната част на атакувания
съдебен акт, първостепенният съд е приел, че ответникът, съобразно носената от
същия доказателствана тежест в процеса, е установил в производството, че
процесната публикация е резултат от добросъвестно журналистическо проучване,
проведено при трайно установени правила, при което изготвилият статията автор
се е запознал с публикуваната от ищеца книга, търсил е подходящо заглавие за
статията си и е извършил проверка в речници за значението на определени думи,
което ведно с обстоятелството, че процесните думи „измекяр“ и „измекярщина“
нямат обидно съдържание, формира извод, че в процесната статия не се съдържат
обидни или клеветнически изрази, респективно и претенцията на ищеца за
неимуществени вреди е изцяло неоснователна.
В тази връзка и на
първо място следва да бъде отбелязано, че отговорността по чл. 49 от ЗЗД е
обективна, има гаранционно –обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. По така предявения иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД
по делото следва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав,
пораждащ отговорността на ответника: виновно противоправно действие или
бездействие от страна на лице, на което от ответника е възложено извършване на
някаква работа, като вината се презюмира (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД), причиняване на
вреда – при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна
връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат, съответно –
твърденият размер на вредите.
Ищецът претендира
репариране на претърпени неимуществени вреди от разпространяването на неверни и
позорящи личността факти, съдържащи се в процесната статия.
Разгласяването на
позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за такова
обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното
обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт за пострадалия,
отнасящ се до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата
професионална реализация /брачна изневяра, побой, тормоз над близки, отсъствие
от работа, немарливо изпълнение на служебните задължения и други/, укорими от
гледна точка на общопризнатите морални норми или отразяващи отрицателни
качества на субекта, характеризиращи го негативно /мързелив, корумпиран, страдащ
от алкохолизъм, наркомания и други/, който е от естество да накърни доброто му
име в обществото, да компрометира честта и достойнството му.
Твърдението за
позорното обстоятелство трябва да е ясно и да съдържа информация за времевите
му и пространствени параметри и всички релевантни детайли, която да бъде
поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в
нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения,
такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си,
претендирайки че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. И това е
предпоставено от необходимостта за установяване на неговата достоверност,
подлежаща на доказване в гражданския процес. В този смисъл предмет на клеветата
могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти.
Освен това, обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се
извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на
субективна психическа дейност.
Настоящият съдебен
състав намира за правилен и обоснован извода на първостепенния съд за липса на
спор между страните по делото по част от релевантните обстоятелства, а именно:
за факта, че процесната статия с посоченото от ищеца съдържание е публикувана
на 22.05.2017г. на електронен адрес hhtp://*********/2017/05/22/*********както
и че ответникът е издател на електронното издание, поместено на същия
електронен адрес, поради което е доказано възлагането на работата /изготвянето
и публикуването на статията/ от страна на ответника на негов служител – автор
на статията. Правилен и законосъобразен е изводът на районния съд, с който е
прието, че в доказателствена тежест на ответника е установяване верността на
публикуваната информация, като в допълнение на това следва да се посочи, че
ответникът носи отговорност само за верността на информацията, но не и за
негативни субективни оценки и мнения на авторите, освен ако последните сами по
себе си не засягат достойнството на лицето – т. е. самите те осъществяват
престъпния състав на обидата. Нормата на чл. 40, ал. 1 от Конституцията на
Република България прокламира основния принцип на свободата на печата и другите
средства за масова информация, която свобода обаче не е неограничена, тъй като същата
опира до границата, установена от нормата на чл. 41, ал. 1 от, а именно –
правата и доброто име на другите граждани. В конкретния случай ищецът поддържа,
че с процесната статия е нарушена именно посочената рамка, установена от
нормата на чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България, тъй като с
клеветнически твърдения, изнесени в процесната статия, е засегнато доброто му
име в обществото и човешкото му достойнство.
В конкретния
случай настоящата съдебна инстанция намира, че е нарушен балансът на посочените
конституционно защитени ценности – свободата на словото от една страна и
доброто име на гражданите от друга. За да стигне до този извод, съдът съобрази
следното:
Установено е в
производството, че на 22.05.2017 г.
на електрония сайт на „Барикада“ – hhtp://*********/, е публикувана статия със заглавие „Измекярщина
по скалата от 1 до А.Т.“. В същата се съдържа твърдение, че ищецът е сред „най
– големите претенденти за приза „Измекяр № 1 на България“, че същият е
„христоматиен пример за човек, който е нещо по – лошо дори от марионетката,
защото по собствена воля се е продал доброволно и е приел да върши „мръсната
работа на чорбаджията“ – в случая Бойко Борисов“.
Следва да бъде
посочено, че едно изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто
име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не е вярно. Това е
така, тъй като съгласно чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го
разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по
друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това основно право на
гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно – това право не може
да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Безспорно,
правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е
защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от
категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/. Разгласяването на неистински позорни обстоятелства
и/или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета
/чл. 147, ал. 1 от НК/, с което се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и
положителната обществена оценка за личността му. Безспорно е, че в посочената
статия са изнесени
данни, засягащи пряко личността на ищеца, които представляват разгласяване на
неверни позорни обстоятелства за същия. Използваните в статията изрази
осъществяват признаците на клеветнически твърдения, тъй като представляват
разгласяване за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са
позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи
еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са
неистински, т. е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността
на приписваните обстоятелства обаче има правно значение, само ако те са
обективно позорни. В случая употребените изрази в процесната статия и по –
конкретно – използваната дума „измекяр“ и производната от нея „измекярщина“,
въведени като предмет на спора, се отнасят до факти за ищеца, които могат да
бъдат преценени като неморални, недостойни и са от естество да предизвикват
еднозначна отрицателна оценка на обществото. По делото не се установи
изнесените факти да са верни.
Съдът
приема, предвид тълковното значението на думата "измекяр" – слуга,
ратай, наемник, ведно с обстоятелството, че думата е остаряла и не се използва
в публицистичния стил, а единствено в разговорния такъв, както и че
съвременната употреба на думата е с изцяло негативно смислово съдържание и с негативистична натовареност – подобно на
марионетка, но доколкото марионетката е без собствена воля и се управлява от
друг, „измекяринът“ има собствена воля, но я е продал доброволно, продал се е
за пари, в конкретния случай се визира дейност и поведение, което се възприема
за морално укоримо и е от естество да засегне достойнството на ищеца, поради
което и последната представлява клеветническо твърдение, чиято достоверност е
недоказана от ответника. По отношение публикуваната статия със заглавие „Измекярщина
по скалата от 1 до А.Т.“, настоящата инстанция намира, че използваните
думи и изрази създават внушение за раболепност, използваният епитет предава
унизителни съждения на качествата на ищеца, поради което съставлява обида
според доминиращите възгледи в
съвременното общество, без да почива върху достатъчна фактическа база.
Следователно думите и изразите в тази статия са опозоряващи обстоятелства,
които са от такова естество, че да накърнят честта, достойнството и доброто име
на личността в обществото и ответникът следва да понесе гаранционно – обезпечителната
отговорност.
Следва да бъде
посочено, че в процесната статия не е посочен какъвто и да било надежден
източник на изнесената информация, нито са представени доказателства, че е
направена проверка за нейната достоверност. Съобразно изложеното съдът намира,
че твърденията, съдържащи се в процесната статия, не са разпространени с цел да
се предаде чужда гледна точка, а отразяват фактически твърдения на журналист на
ответника, респективно и изнесената информация е опозоряваща и като такава
следва да бъде квалифицирана като клеветническа и за нея да се понесе
съответната отговорност от страна на ответника.
В 40, ал. 1 от
Конституцията на Република България е закрепена свобода на печата и другите
средства за масова информация, която е свързана с правото на личността и на
обществото да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. С
разпоредбите на чл. 39 – 41 на Конституцията на Република България се уреждат и
права и свободи на гражданите като основни човешки права, произтичащи от
върховния принцип за достойнство на личността. Всяко едно от тях е
конституционно гарантирано, равно е по тежест на останалите и подлежи на
защита. Възможната колизия на двете групи права – между свободата на словото и
правото на информация, от една страна и правата и доброто име на гражданите, от
друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на
Република България. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата
на словото не е абсолютна, а се разпростира до там, откъдето настъпва засягане
на други конституционно защитени ценности – правата и доброто име на
гражданите. Свободата на словото не съдържа възможност за разпространяване на
неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и
човешки права. В конкретния случай се установи, че е нарушен балансът на
посочените конституционно защитени ценности – свободата на словото от една
страна и доброто име на гражданите от друга.
На следващо място
е необходимо да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, действително,
прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването
на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата обаче не дава
право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на
други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се
отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от
възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на
гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно
разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят.
В практиката на Върховната съдебна
инстанция, формирана по реда на чл. 290 ГПК (така Решение № 264 от
21.10.2013 г. по гр. д. № 2161/2013 г., I. г.о.), е утвърдено разбирането, че
съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на
Република България и чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за правата на човека, свободата на
словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели, преминаването на които
засяга други конституционно защитени ценности. Такива са личното достойнство, репутацията и
неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Свободата на изразяване на
мнение, твърдение, оценка или на данни с негативен подтекст чрез печатно
произведение е изключена. Приема се още, че във всеки отделен казус е нужно
посредством преценка на съответните релевантни обстоятелства да се установи
наличието, респективно липсата на баланс между свободата на словото и доброто
име на гражданите, тъй като и двете представляват ценности, които са обект на
закрила както на конституционно, така и на международноправно равнище.
В тази връзка настоящата съдебна инстанция
намира, че не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че ищецът, като публична личност,
е следвало да търпи критика с по – висок праг. Понятието „публична личност“
няма легална дефиниция в българското законодателство, поради което и следва да
се използват критериите на Резолюция № 1165 (1998) за правото на личен живот на
ПАСЕ. Публични личности са онези граждани, които заемат
обществена длъжност и/или използват обществени средства, изпълнявайки
съществени функции в политиката, икономиката, изкуството, социалната сфера,
спорта или всяка друга област. В конкретния случай липсва спор между страните в
производството, че към публикуването на процесната статия ищецът е участвал
активно в политическия живот на страната, членувал е в ПП ГЕРБ и е бил народен
представител в 44 –то Народно събрание – тоест отговарял е на дефиницията на
ПАСЕ за „публична личност“.
При т. нар. публични личности се приема, че
границите на допустимата критика са по-широки. Под допустима критика следва да
се има предвид, че се предполага, че името на лицето се коментира във връзка
обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Тогава
изразяването на мнения с негативна оценка, които са във връзка с този пост,
дейност или занятие, не съставлява противоправно поведение. Това обаче не
означава, че публичните личности могат да
бъдат критикувани без всякакви граници, а следва да се приеме, че границите са конкретната
област, в която личността е публично известна и относно
професията, с която е известна. В конкретния случай, е публикувана невярна
информация относно публична личност – народен представител, като невярната
информация внушава негативна оценка за възгледите на ищеца, свързани с
дейността, с която е станал “публична
личност“, като критиката води до
нееднозначния извод, че ищецът не е добър професионалист, както и му се
приписват незаконосъобразни действия. Следователно в случая не се касае до изразяване
на негативно мнение от страна на автора на публикациите, свързано с
упражняваната от ищеца професия (което съгласно чл. 39, ал. 2 от Конституцията не е противоправно), а
изнасяне на невярна информация и изнасяне на позорящ факт, поради което и не
може да се приеме, че попада под горната хипотеза.
Настоящият състав намира, че при
произнасяне относно отговорността на журналист, съответно на редакция на
електронна медия, съдът следва да направи преценка и да съобрази предмета на
спора в светлината на чл. 8 от ЕКПЧ, според който всеки има
право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната
на неговата кореспонденция и съответно на чл. 10 от ЕКПЧ, който закрепя правото
на всеки да има свобода на изразяване. ЕСПЧ е имал повод да се произнесе по
общото приложение на тези две разпоредби на Конвенцията, като е счел, че
неприкосновеността на личния живот съществува независимо от твърденията за
извършено нарушение или друга лоша слава ( Sciacca v Italy 2005-I; 43 EHRR
400). Съдът е приел, че държавата има позитивно задължение да зачита личния
живот като го закриля от натрапчивите действия на трети лица, включително от
репортери, като преценка следва да се прави при всеки конкретен случай с оглед
баланса между чл. 8 и чл. 10 от ЕКПЧ (White v Sweden 2006). Насоки са дадени от съда в решението Von Hannover № 2
срещу Германия, като следва да се съобрази дали публикацията има принос за
дебат в обществен интерес, ролята и функцията на лицето, за какво е репортажът,
последиците от публикацията. Съдът е намерил, че публикуването на снимки и
статии единствено с цел да се задоволи любопитството на определена група, не
изпълва критерия за обществен интерес. В конретния казус процесната статия,
доколкото касае публична личност
и нейни публични виждания, може да породи конструктивен дебат, доколкото лицето
се установи по делото, че е член на политическа партия и участва активно в
нейната дейност. В този смисъл е позволено да се извършва оценъчна дейност на
изказванията и поведението на лицето. Недопустимо е обаче да се възпроизвеждат
клеветнически твърдения, които манипулират общественото мнение и целят
популяризиране на даден материал. Доколкото се установи, че в конкретния случай твърденията, съдържащи се в
процесната статия, не са разпространени с цел да се предаде чужда гледна точка,
а отразяват фактически твърдения на журналист на ответника, които са
опозоряващи, в процесната част статията се явява клеветническа и не може да
попадне под закрилата на чл. 10 от ЕКПЧ. По тези критерии
въззивният съд счита, че следва да се даде приоритет на защитата на личната
сфера на ищеца за сметка на чл. 10 от ЕКПЧ. ЕСПЧ е категоричен, че
в обхвата на чл. 8 от Конвенцията се включва и репутацията и честта на едно
лице (Pfeifer срещу Австрия). В делото Chauvy и други срещу Франция съдът
тълкувайки чл. 8 от ЕКПЧ е приел, че репутацията
на едно лице е защитена от разпоредбата като част от правото на личен и семеен
живот и трябва да бъде балансирана спрямо свободата на изразяване на мнение. С
процесната статия са нарушени основни принципи на журналистическата етика,
направено е едно клеветническо и невярно твърдение, като единствената му цел е
да предизвика негативни реакции в аудиторията, съответно да се подсили
въздействието на материала. Подобна цел е недопустимо да се постига с такива
средства, поради което съдът намира, че твърдения в статията и заглавието – че
ищецът е „измекяр“, обуславят отговорността на ответника за непозволено
увреждане.
В конкретния случай степента на засягане
на оценката на обществото спрямо ищеца е висока, тъй като е засегната публична личност,
участваща в обществения и политически живот на страната. Следва да се отбележи,
че е накърнена репутацията на лицето, както и неговият авторитет.
Безспорно закрилата по чл. 10 от ЕКПЧ се разпростира и върху
изразяване на мнение в интернет и интернет новинарски портали, включена е и
свободата на пресата и журналистическата свобода. Несъмнено ограничаването на
последните би довело до заплаха за свободния поток на информация. И все пак,
ако ограничението преследва легитимни цели и е предвидено в закона, то е
допустимо. Винаги ЕСПЧ е отдавал значение на това дали една информация е
проверена. В процесния случай се установява, че твърдението за ищеца, че е
„измекяр“ – „подобен на марионетка, но със собствена воля, която е продал
доброволно за пари“, не е подкрепено с каквито и да било доказателства и
надеждни източници, но и е написано по манипулативен начин, като в заглавието е
посочено – „Измекярщина от 1 до А.Т.“, а в статията е уточнено, че ищецът е
„най –големият претендент за приза „измекяр № 1 на България“. При съблюдаване
на добрите журналистически практики подобен начин на представяне на информацията
е недопустим. В този смисъл личният живот на неправомерно засегнато от
публикацията лице взима превес над недобросъвестното поведение на новинарския
сайт. ЕСПЧ нееднократно е застъпвал тезата, че журналистите трябва да
представят надеждна и прецизна информация съобразно журналистическата етика
(Fressoz and Roire v France), от значение са и начинът на публикуване на
статията, както и нейното заглавие. В конкретния случай се използва
провокативно заглавие, за да се привлече читателят и да му се повлияе максимално.
Поради тези съображения настоящият състав намира, че следва да се даде
приоритет на защитата на личната сфера на публичното лице, доколкото
публикуваното на невярно и клеветническо твърдение е нарушение на правото му по
чл. 8 от ЕКПЧ. На Държавата, в лицето
на националния съд, е вменено задължение да закриля правото на лицето по чл. 8 от ЕКПЧ, като при неизпълнение
на това правомощие самият той би допуснал нарушение на Конвенцията. Необходимо
е с оглед защитата на основните права и свободи на засегнатото от публикацията
лице да се установи това нарушение, като на ищеца се присъди справедливо
обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
Публикуваният материал има клеветнически
характер, написаното е опозоряващо и злепоставящо и с него е нарушен общият
дълг да не се увреждат морални интереси на други лица. Като собственик на
интернет сайта, ответникът определя характера и съдържанието на публикуваните
материали, има качеството на възложител на работа и носи отговорност на
основание чл. 49 ЗЗД. Последното обуславя
неговата гаранционно – обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД, ако в резултат на тези
публикации са претърпени вреди. С предявения иск се цели ангажиране на тази
отговорност за претърпени неимуществени вреди – душевни болки и страдания в
резултат на накърнена чест и достойнство, засегнат обществен авторитет от
съдържащите се в публикацията обидни и клеветнически твърдения. При съобразяване
на посочените правни констатации се налага извод за наличието на предпоставките
на чл. 49, вр. чл. 52 от ЗЗД по отношение както на причинителя на вредата, така
и на възложителя на работа, в лицето на ответника. При това положение ищецът
има правото да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди.
При
определяне на размера на понесените вреди, съдът съобрази следното:
Както е прието в
константната практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, причинен
чрез изнесено в медиите клеветническо твърдение, следва да се преценяват всички
обективно установени обстоятелства, в това число характерът на твърдението и в
каква степен то е злепоставящо; изживените от пострадалия негативни емоции и
доколко това клеветническо твърдение се е отразило на общественото мнение за
личността, включително и с оглед заеманата от пострадалия обществена длъжност.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият
съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира
парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени
във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение,
което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление
№ 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/, като например – вида и характера на
увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания и други (в този смисъл ППВС 4/1968 г.). При определянето му
съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания,
техния интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по
случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние
на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Съгласно решение № 253 от 29.01.2014 г. на ВКС, ІІІ ГО по гр. д. № 1251/2012
г., при искове по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от
публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са
въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца,
субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху
социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца
със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на
противоправния акт – дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите
норми за етика и морал. Като база за определяне на обезщетението служи още
икономическият растеж и стандартът на живот в страната към датата на деликта.
Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от
съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено
лице болки, страдания и неудобства – емоционални, физически и психически
сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му
създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и
реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние
и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. На
обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането.
В случая
причинените вреди и причинно – следствената им връзка с деянието се установяват
от събраните в първоинстанцинното производство гласни доказателствени средства.
Свидетелите М.Б.А.и С.С.С.имат непосредствени
възприятия относно реакцията на ищеца след запознаване с процесната статия. М.А.е приятел на ищеца, като
последният е бил и негов съветник, когато А. е заемал поста заместник –
председател на Комисията за борба с корупцията, а С.С.– журналист и колега на
ищеца с дългогодишно познанство, поради което същите са контактували често. Свидетелите сочат, че процесната статия се е отразила
негативно на емоционалното и психическото състояние на А.Т., като ищецът е бил
силно раздразнен, превъзбуден, ядосан, което се отразило негативно и на
здравето му – имал високо кръвното налягане. Свидетелят С.е посочил, че ищецът
е реагирал на статията силно емоционално и бил много засегнат от обидите и
квалификациите по негов адрес. Показанията на свидетелите следва да бъдат
кредитирани като логични и отразяващи непосредствени възприятия относно
релевантните за спора обстоятелства, като в същите липсват вътрешни
противоречия, доколкото липсват взаимно изключващи се изявления за един и същи
факт, поради което липсва и основание същите да не бъдат приети за
безпристрастни. В практиката на Върховния касационен съд е застъпено
разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да
бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят
показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът
следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са
повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или
неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. В аспекта на изложеното, дори и да се приеме, че
свидетелите са заинтересовани от изхода на спора, доколкото същите са посочили,
че са в приятелски и колегиални взаимоотношения с ищеца, то при преценка на
показанията им по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да
бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото, като
същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и
неясноти относно спорните факти. Ирелевантно е обстоятелството по какъв начин
свидетелите са достигнали до процесната статия, кой им е обърнал внимание върху
нея и кога са прочели същата. От свидетелските показания се установи, че
процесната публикация се е отразила негативно на ищеца и за него е настъпила
вреда, изразяваща се в негативни емоционални преживявания, изпитвал е
неудобство, гняв и раздразнение, поради засягане на доброто му име, честта,
достойнството и професионалния му авторитет /както се твърди и в исковата
молба/.
Същевременно, при
определянето на размера на вредите съдът взема предвид от една страна
установените по – горе вид, характер и интензитет на вредите, изразяващи се в
накърняване най – вече на собственото на ищеца, чувство за чест и достойнство,
като това негативно емоционално изживяване не е било дълготрайно, както и
начинът на причиняването им от страна на ответника – чрез изричането на неверни
твърдения и оценки на поведението на ищеца, които го злепоставят и които са
разпространени публично чрез уебсайта на ответното дружество. От друга страна
съобразява, че тези деликтни действия не са повлияли в някаква по –значителна
степен на обществената дейност и изяви на ищеца или поне от ангажираните по
делото доказателства не се установява такова повлияване. Не се установява в производството и твърдяното
от ищеца в исковата молба влошаване на съня му и психически срив като признак
на дълбок стрес. Не се установява по делото и твърдяното от свидетелите
влошаване на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в повишаване на
кръвно налягане, като по отношение на
последното, според решение № 256 от 04.11.2015 г по гр.д.№ 1277/15 г на ВКС,
III ГО, гласни доказателства за установяване на причинна връзка при влошаване
на здравословно състояние не могат да се кредитират – необходими са специални
знания на вещо лице – лекар, но ищецът не е поискал назначаване на такова. Съществен
фактор при определянето на размера на обезщетението са и социално – икономическите
условия и стандарта на живот в страната.
Предвид естеството
на причинените неимуществени вреди, тяхната продължителност и интензивност,
степента на преживените от ищеца негативни емоции, липсата на трайно
неблагоприятно отражение върху ищеца, съобразявайки се с принципа на
справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, задължителните указания,
дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и конкретните икономически условия в
страната през разглеждания период, съдът счита, че обезщетението за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, настъпили в правната му сфера,
вследствие на статията, публикувани на 22.05.2017 г. възлиза на сумата от 1 000,00
лева.
Този размер
удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в
страната обществено – икономически условия на живот, с оглед на конкретните
обстоятелства по делото.
С оглед последното,
обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която предявеният иск е
отхвърлен за сумата в размер на 1 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в душевни болки и страдания, засягане на честта и достойнството
на ищеца, чрез публикуване на статия със заглавие „Измекярщина по скалата от 1
до А.Т.“ в електронния сайт на ответника „Барикада“ ООД на адрес: hhtp://*********/2017/05/22/*********като
за тази сума предявеният иск следва да бъде уважен, ведно с лихвата върху
главницата, считано от 22.05.2017г. до окончателното изплащане на вземането. В
останалата обжалвана от ищеца част, а именно – разликата над сумата от
1 000,00 лева до претендираната такава в размер на 5 001,00 лева,
предявеният иск е неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне, респективно
и в съответната част първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден.
При този изход на
спора право на разноски имат и двете страни съобразно уважената и отхвърлената
част от исковете.
В
първоинстанционното производство:
Ищецът е сторил
разноски в първата инстанция, както следва: 600,00 лв. за държавна такса и 2000,00
лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие
от 30.08.2017г.,видно от който сумата е заплатена изцяло и в брой при
подписване на договора. Своевременно релевираното възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение съдът намира за основателно, с оглед разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения № 1 от 2004г., съобразно
която при интерес от 10 000 лева до 100 000 лева, минималният размер на
възнаграждение се формира като сбор от – 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10
000 лева, респективно и в конкретния
случай размерът на възнаграждението следва да се определи на 980,00 лева, а
разликата над тази сума до претендирата такава в размер на 2 000,00 лева,
адвокатският хонорар се явява прекомерен. Съразмерно с уважената част от исковете на
същия следва да се присъдят разноски в размер на 105,33 лв. за първата
инстанция.
Ответникът е сторил
разноски пред първоинстанционният съд в размер на 600,00 лв. – адвокатско
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.02.2018г.,
видно от който сумата е заплатена изцяло и в брой при подписване на договора, които
съразмерно с отхвърлената част от исковете му се следват в размер на 560,00 лева,
респективно първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен в частта, в
която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата над 560,00 лева до
присъдената такава в размер на 600,00 лева – разноски в първоинстанционното
производство.
Във въззивната
инстанция:
Въззивникът - ищец
е претендирал разноски в производството в размер на 1 000,00 лева адвокатско
възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 25.05.2020г.
и сумата в размер на 100,02 лева – държава такса за въззивното производство.
Своевременно релевираното възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение съдът намира за
основателно, с оглед разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения № 1 от 2004г., съобразно
която при интерес от 5 000 лева до 10 000 лева, минималният размер на възнаграждението се формира като сбор от – 580
лв. + 5 % за горницата над 5000 лева,
респективно и в конкретния случай размерът на възнаграждението следва да
се определи на 580,05 лева, а за разликата над тази сума до претендирата такава
в размер на 1 000,00 лева, адвокатският хонорар се явява прекомерен. Съразмерно с уважената част от исковете на
същия следва да се присъдят разноски в размер на 136,00 лв. за въззивното
производство по делото.
Въззиваемата
страна в производството не е претендирала разноски, респективно такива не
следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 90733 от 18.05.2020г., постановено по гр. д. № 62817/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 155 състав в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от А.Д.Т. срещи „И.к.Б.“
ООД осъдителен иск с правно основание по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за сумата до 1 000,00
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
душевни болки и страдания, засягане на честта и достойнството на ищеца, чрез
публикуване на статия със заглавие „Измекярщина по скалата от 1 до А.Т.“ в
електронния сайт на „Барикада“ на адрес: hhtp://*********/2017/05/22/*********ведно
с лихвата върху главницата, считано от 22.05.2017г. до окончателното изплащане
на вземането, както и В ЧАСТТА, в
която на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК А.Д.Т. е осъден да заплати на „И.к.Б.“
ООД сумата над 560,00 лева до присъдената такава в размер на 600,00 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, КАТО вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „И.к.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
представлявана от Б.М.С., да заплати на А.Д.Т., ЕГН **********, с адрес ***,
партер, на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата в размер на
1 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в душевни болки и страдания, засягане на честта и достойнството на ищеца,
чрез публикуване на статия със заглавие „Измекярщина по скалата от 1 до А.Т.“ в
електронния сайт на „Барикада“ на адрес: hhtp://*********/2017/05/22/*********ведно
с лихвата върху главницата, считано от 22.05.2017г. до окончателното изплащане
на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА № 90733 от 18.05.2020г., постановено по гр. д. № 62817/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 155 състав, в останалата обжалвана част, в която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за
разликата над сумата от 1 000,00 лева до сумата от 5 001,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
ОСЪЖДА „И.к.Б.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, да
заплати на А.Д.Т., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 105,33 лева, представляващи разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „И.к.Б.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, да
заплати на А.Д.Т., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 136,00 лева, представляващи разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.