№ 1217
гр. София, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Георги Иванов
Кристина Филипова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20201000503537 по описа за 2020 година
С решение № 3215 от 26.05.2020 г., по гр.д. № 13 638/17 г., СГС, І-15,
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на "Банка ДСК" ЕАД, срещу М. М. Я.,
че М. Я. дължи на "Банка ДСК" ЕАД като поръчител на основание чл. 415, ал.
1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 11 496, 12 лв. -
главница по договор за банков кредит, сключен на 10.08.2011 г., изменен с
допълнително споразумение от 13.03.2013 г., която представлява главницата
от вноските по погасителния план с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. -
20.09.2018 г., заедно със законната лихва върху сумата 1 155, 18 лв.
(главницата от вноските с падеж, настъпил в периода 20.12.2014 г. -
20.05.2015 г.), считано от 12.06.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, както и
заедно със законната лихва върху следните суми (представляващи главницата
от вноските по погасителния план с падеж, настъпил в периода 20.06.2015 г. -
20.09.2018 г.), считано от посочената срещу тях дата до окончателното им
изплащане: 201, 01 лв. - от 21.06.2015 г., 203, 51 лв. - от 21.07.2015 г., 206, 05
лв. - от 21.08.2015 г., 208, 62 лв. - от 21.09.2015 г., 211, 22 лв. - от 21.10.2015
г., 213, 84 лв. - от 21.11.2015 г., 216, 52 лв. - от 21.12.2015 г., 219, 20 лв. - от
21.01.2016 г., 221, 94 лв. - от 21.02.2016 г., 224, 71 лв. - от 21.03.2016 г., 227,
1
50 лв. - от 21.04.2016 г., 230, 34 лв. - от 21.05.2016 г., 233, 21 лв. - от
21.06.2016 г., 236, 12 лв. - от 21.07.2016 г., 239, 05 лв. - от 21.08.2016 г., 242,
04 лв. - от 21.09.2016 г., 245, 05 лв. - от 21.10.2016 г., 248, 10 лв. - от
21.11.2016 г., 251, 19 лв. - от 21.12.2016 г., 254, 32 лв. - от 21.01.2017 г., 257,
49 лв. - от 21.02.2017 г., 260, 70 лв. - от 21.03.2017 г., 263, 95 лв. - от
21.04.2017 г., 267, 24 лв. - от 21.05.2017 г., 270, 56 лв. - от 21.06.2017 г., 273,
94 лв. - от 21.07.2017 г., 277, 34 лв. - от 21.08.2017 г., 280, 81 лв. - от
21.09.2017 г., 284, 30 лв. - от 21.10.2017 г., 287, 84 лв. - от 21.11.2017 г., 291,
43 лв. - от 21.12.2017 г., 295, 06 лв. - от 21.01.2018 г., 298, 74 лв. - от
21.02.2018 г., 302, 46 лв. - от 21.03.2018 г., 306, 22 лв. - от 21.04.2018 г., 310,
04 лв. - от 21.05.2018 г., 313, 91 лв. - от 21.06.2018 г., 317, 81 лв. - от
21.07.2018 г., 321, 78 лв. - от 21.08.2018 г. и 325, 78 лв. - от 21.09.2018 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница до пълния предявен размер от 36 299, 30 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове на "Банка ДСК" ЕАД, срещу
М. М. Я., че М. Я. дължи на "Банка ДСК" ЕАД като поръчител на основание
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 2 659,
38 лв. - възнаградителна лихва върху главницата, представляваща част от
вноските по кредита с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. - 20.05.2015 г. и
на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД
сумата 44, 75 лв. - лихва за забава върху главницата от вноските по
погасителния план с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. - 20.05.2015 г.,
която лихва е дължима за периода 29.05.2015 г. - 11.06.2015 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за възнаградителна лихва до пълния предявен размер от 4
774, 16 лв. и за периодите 25.07.2014 г. - 19.12.2014 г. и 21.05.2015 г. -
11.06.2015 г., иска за лихва за забава до пълния предявен размер от 127, 89
лв., както и иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД
вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 120 лв. - такса при
изискуемост на кредита (заемна такса).
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от М. М. Я.. Изтъква се,
че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като претенцията не
била прецизирана по размер и период, не било пояснено каква част от
вноските погасяват главница, съответно лихва, кога са постъпвала плащания,
кога са били просрочвани вноските и пр. Подчертава, че банката е
претендирала вземане по договор от 10.08.2011 г., а в счетоводните книги
било посочено споразумение за обединяване на кредити от 10.08.2011 г.
2
Намира, че не се установява банката да е упражнила надлежно правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, съобразно т. 18 от ТР № 4 от 2013 от
18.06.2014 г. – сочи, че уведомяването на Х. Х. - наследника на
кредитополучателя, чрез залепването по чл. 47, ал. 1 ГПК, не е съобразено с
изискванията на закона. Поддържа, че задължението на поръчителя не може
да стане изискуемо преди да настъпи изискуемост на главния дълг, и тъй като
няма редовно връчване и настъпване на предсрочна изискуемост спрямо
главния длъжник, то поръчителят не дължи плащане спрямо банката. Твърди,
че връчването на уведомление от банката на жалбоподателката също не е
редовно, тъй като е доставено на различен адрес от посочения в договора и
поради неяснота какво точно съобщение е получено от адресата. В жалбата,
след цитиране и възпроизвеждане на фрагменти от решения на ВКС, се
твърди, че наказателните лихви са в необосновано висок размер, както и че се
касае до липса на указания за прилаганата методика относно годишни
разходи и годишна лихва т.е. че са налице неравноправни клаузи. Сочи, че
размера на ГПР бил записан на ръка без да е ясно кога е станало това.
Претендира отмяна на решението и отхвърляне на исковите претенции на
банката, както и разноски.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 422
ГПК.
Ищецът „Банка ДСК“ ЕАД твърди, че на 10.08.2011 г. сключил с
кредитополучателя М. Х. Х. (починала преди подаване на исковата молба и
наследена от Х. Х.), споразумение за обединяване на кредити, като банката
предоставила на посоченото лице кредит от 33 635 лв. Впоследствие страните
сключили и допълнително споразумение (от 13.03.2013 г.), с което дължимата
към този момент лихва е капитализирана и така главницата на дълга е
станала 37 200 лв. Кредитът е отпуснат при годишна лихва в размер от 14,
95%, който лихвен процент е уговорен като променлив, и при уговорена
лихва за забава, възлизаща на годишния лихвен процент по кредита, увеличен
3
с 3 пункта за първите 90 дни на забавата и увеличен с 10 пункта при забава
над 90 дни. Договорено било погасява на месечни вноски, включващи
главница и лихва. Банката твърди, че ответницата М. Я. (с предишно фамилно
име Т.) и Х. Х. били поръчители по договора. Твърди се, че поради забава в
плащанията по договора за период повече от 90 дни, банката обявила
остатъка от кредита за предсрочно изискуем, като изпратила покана за това на
Х. Х.. Предсрочната изискуемост според ищеца е настъпила на 06.06.2015 г.
(съгласно заявлението за издаване на заповед за изпълнение и посоченото от
ищеца в исковата молба при поставяне на задачите към поисканата
експертиза). Банката твърди, че към момента на настъпване на предсрочната
изискуемост по договора са дължими следните суми: 36 299, 30 лв. - главница
на дълга, 4 774, 16 лв. - възнаградителна лихва (договорна лихва) за периода
25.07.2014 г. - 11.06.2015 г., 127, 89 лв. - лихва за забава по договора
(наказателна лихва) за периода 29.05.2015 г. - 11.06.2015 г., както и 120 лв. -
такса при изискуемост на кредита (заемна такса). За посочените суми е
издадена заповед за изпълнение, срещу която ответницата е възразила (а
длъжникът Х. Х. не е сторил това), поради което банката претендира да бъде
установена спрямо ответницата дължимостта на сумите, заедно със законната
лихва върху главницата от 12.06.2015 г. до окончателното изплащане.
Претендира разноски по делото.
Ответницата М. Я. оспорва исковете. Посочва, че ищецът твърди, че е
отправил изявление за обявяване на предсрочната изискуемост по договор за
банков кредит, а не по процесното споразумение за обединяване на кредити,
поради което не е налице предсрочна изискуемост по отношение на
вземанията, заявени на процесното основание. В тази връзка посочва и че
договорът за поръчителство обезпечава вземанията по договор за кредит за
текущо потребление, а не по процесното споразумение. Оспорва и
обстоятелството да е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по
процесния договор, тъй като за това не е уведомен кредитополучателят, като
включително оспорва редовността на връчването на представената в
заповедното производство нотариална покана, отправена до
кредитополучателя и връчена по реда на чл. 47 ГПК. Посочва и че
ответницата като поръчител също не е надлежно уведомена за настъпването
на предсрочната изискуемост на кредита. Оспорва и обстоятелството
процесната сума на главницата да е преведена на кредитополучателя.
4
Ответницата възразява също така, че претендираната сума от 120 лв. за такси
е недължима, тъй като противоречи на закона. Възразява, че общите условия
към процесния договор не са надлежно приети от кредитополучателя, нито от
ответницата, която не ги е подписала, поради което не обвързват страните,
включително и ответницата, а също така поради това целият договор е
недействителен. Прави възражение и за нищожност на уговорките в
процесния договор и в общите условия към него, предвиждащи възможност
на банката едностранно да изменя лихвата по кредита, тъй като счита, че те
представляват неравноправни клаузи в потребителски договор. Възразява и че
уговорената лихва за забава (наказателна лихва) също е нищожна, тъй като
представлява необосновано високо обезщетение в потребителски договор, т.е.
също представлява неравноправна клауза. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Пред настоящата инстанция не се спори, че М. Х. е имала към банката
задължения по два договора за текущо потребление – 29 531, 91 лв. остатък
от главници, остатък от 3859,45 лв. редовни лихви, остатък от 1901,52 лв.
наказателни лихви и 110 такси управление. В споразумение за обединяване на
кредити от 10.08.2011 г. – л. 11, тези й задължения са окрупнени. В същото е
посочено, че общата сума на дълга вече е 33 635 лв., което е с 600,96 лв. по-
малко от сбора на посочените по-горе дългове. Няма спор, че тази разлика не
се претендира от банката. Банката се е отказала от свои вземания, а именно –
1056,92 лв. наказателни лихви, поради което остават такива в размер на
844,60 лв. и от таксите за управление в размер на 110 лв. В споразумението е
договорено, че общата сума на кредита се олихвява с 14,95 % годишно и с
ГПР 16,02 %. Сключено между страните е и друго допълнително
споразумение от 13.03.2013 г., с което лихвата от 14,95 % годишно е запазена,
но е продължен срокът на договора. Страните не спорят, че този размер на
лихва (14,95 %) не е бил променян (въпреки предвидена такава възможност в
договора) през цялото време на действие на договора от самото възникване на
кредитното правоотношение с М. Х..
Жалбоподателката М. Я. (Т. преди) е сключила с банката договор за
поръчителство на 10.08.2011 г. на дълга, визиран в посоченото по-горе
споразумение – л. 13, а на 13.03.2013 г. е подписан и анекса към него. В
5
договора за поръчителство (т. 1) е посочено, че Я. обезпечава изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договор за кредит за текущо
потребление. Я. се е задължила да отговаря солидарно с кредитополучателя,
като тази отговорност се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против
кредитополучателя в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Няма спор, че първоначалния кредитополучател М. Х. Х. е починала на
2.02.2015 г. и е била наследена от Х. Д. Х., който първоначално е бил
поръчител заедно с жалбоподателката. Последният, банката е направила опит
да уведоми за настъпилата предсрочна изискуемост и така да направи
кредитната диспозиция предсрочно изискуема, с изпращане на нотариална
покана – л. 21. Връчването е оформено от служител при нотариус, с
отбелязване, че адресът на ул. *** № * в гр. *** (установен като постоянен и
настоящ адрес от 2007 г. в заповедното производство) е посетен три пъти и до
жилището няма достъп. Залепване на съобщението е удостоверено на
8.05.2015 г. Съобщение до адреса в гр. ***, ж.к. ***, посочен в договора за
поръчителство от 10.08.2011 г. не е изпращано.
Банката е подала заявление за издаване на заповед на 12.06.2015 г.
От приетата пред настоящата инстанция ССЕ се установява, че за
времето от 12.12.2014 г. до 2.11.2021 г. (при краен срок на погасяване на
кредита до 10.08.2021 г.) падежиралата главница възлиза на 25 261, 86 лв.,
при лихвен процент от 14,95 %. Размера на падежиралата главница за
времето от 12.12.2014 г. до 12.06.2015 г. е 1093,24 лв. Изчисленият от
експерта размер на възнаградителната лихвата (със ставка 14, 95 %) върху
дължимите вноски, падежирали в периода 12.12.2014 г. – 11.06.2015 г. е
2004,60 лв. В ССЕ е установено, че стойността на наказателната лихва,
изчислена в размер на законната лихва, върху вноските с настъпил падеж
12.12.2014 г. – 11.06.2015 г. за периода 29.05.2015 г. – 11.06.2015 г. е 4,26 лв.
При така очертаната фактическа обстановка, се налагат следните
правни изводи:
В случая се касае до отношения възникнали между банката-ищец и
потребители (§ 13, т. 1 ЗПП) – и кредитополучателя, и поръчителите са
физически лица, като няма спор, че отпуснатия кредит не е предназначен за
осъществяване на професионална или друга дейност, която да изключи
потребителската защита. Правилата, гарантиращи защитата на потребителя,
6
се отнасят и за жалбоподателката, тъй като съща отговаря на законовите
изисквания. Съдът е задължен служебно да извърши проверка за наличието на
неравноправни клаузи, които увреждат правата на потребителите.
Неравноправна по своя характер е всяка уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между права и задължения на търговеца и потребителя, като
изброяването на хипотезите е примерно. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Предвид казаното нищожна клауза е
налице, когато тя е неравноправна и не е уговорена индивидуално (изготвена
е предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й).
При осъществената проверка настоящият състав констатира наличие на
неравноправна уговорка, касаеща съглашението, при което към главниците
по дълга са добавени за капитализиране изтекли лихви, които са увеличили
финансовата тежест върху кредитополучателя, тъй като върху тях отново е
начислена възнаградителна лихва. В тази насока следва да се вземе предвид
решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/18 г., определение № 734 от
20.12.2019 г. по д. № 845/2019 г., Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т.д. №
739/2019 г., Решение № 118 от 11.12.2020 г. по т.д. № 2278/2019 г., І ТО, и
др., в които Върховния съд приема, че уговорката за прибавяне към размера
на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на
основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм., но действаща
към датата на спорните отношения) не представлява предвидена в наредба на
БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Подчертано е, в посоченото по-горе решение на ВКС, че анатоцизмът не
представлява финансова отстъпка, като целта на забраната му е да се
предотврати бързото нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл. 13 от
Наредбата, е с преструктурирането на дълга на длъжника, който има
финансови затруднения, да се направи възможно изпълнението на
задълженията му, а не да се утежни неговото състояние чрез олихвяване на
7
изтекли лихви, каквото е налице при увеличаване на главницата посредством
прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които допълнително се
начисляват възнаградителни лихви. Именно подобно утежняване на
положението на кредитополучателя е на лице, с прибавяне на изтеклите лихви
от 3859,45 лв. към главницата по дълга и начисляване върху тях на нова
възнаградителна лихва. Осъщественото капитализиране е в противоречие с
принципите за защита на правата на потребителите, установени с
императивни правила. Налице е нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и
подобно преструктуриране на дълга не може да се приеме за осъществено.
Следва да се посочи, че не се установява индивидуално договаряне и
разясняване на правата на потребителя, макар и сочения договор
(споразумение от 10.08.2011 г.) да касае конкретни индивидуални параметри
от дълговата диспозиция. Договорът е бланково изготвен, за което сочат и
непопълнени в него полета, или такива нанесени на ръка. Тук следва да се
отбележи, за пълнота, че съдът не възприема възражението на
жалбоподателката, че стойността на ГПР (16,02 %) е вписана без да има
яснота относно момента на попълването. Липсват основания да се счита, че
посочената стойност е добавена след подписване на договора.
При така изложените аргументи следва да се приеме, че по силата на
споразумението от 10.08.2011 г. дългът на М. Х. е бил структуриран по
следния начин: 29 531, 91 лв. главница, олихвявана занапред с 14,95 %
годишно (тази лихва не е променяна за времето на действие на договорите, за
което страните не спорят), просрочена стара възнаградителна лихва 3859,45
лв., 844,60 лв. остатък от дължима наказателна лихва и 110 лв. такси.
Допълнително споразумение от 13.03.2013 г. не следва да се отчита като
такова, което е преуредило отношенията на страните. В тази връзка е
приложимо разрешението, дадено от ВКС в практиката му – напр.
определение № 348 от 02.07.2019 г. по т. д. № 2065/2018 г., Т. К., І Т. О. на
ВКС, решение № 146 по т.д. № 2615/2016 г., І т.о, решения по т.д. №
1556/2015 г., І Т.О., решение по т.д. № 875/2017 г., решение по т.д. №
535/2016 г., І Т.О. Прието е, че допълнителното споразумение към договора
за кредит с неравноправни клаузи е също нищожно, тъй като задълженията на
кредитополучателя са определени именно въз основа на неравноправните
клаузи включени в основния договор. Сключването на такива допълнителни
8
споразумения не освобождава кредитодателя от задължението да доказва
индивидуално уговаряне на спорните клаузи, а подобно доказване в
настоящият процес не е проведено успешно.
По отношение на същността на допълнителното споразумение,
сключено въз основа на договор с неравноправни клаузи, относимо е и
решение № 141 от 27.02.2020 г. по т.д. № 2245 от 2018 г., ТК, І ТО, където е
посочено, че такова съглашение би представлявало спогодба върху
непозволен договор. В същото е разгледан и въпросът, от кога поръчителят
може да се ползва от потребителска защита, които времеви предпоставки в
случая са налице.
След смъртта на М. Х., титуляр на задълженията е станал нейният
наследник Х. Х. - съпруг. Няма спор, че след 20.11.2014 г. погашения по
дълга не са правени, което е създало възможност за банката да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Такава предсрочна изискуемост на цялото вземане
обаче не е настъпила и по настоящем. Предсрочната изискуемост съставлява
форма на изменение на договора. За нейното настъпване е необходимо
волеизявление на банката при наличие на обективният факт на неплащане на
задължения от длъжника и упражняване от страна на кредитора на правото му
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Необходимо е изрично изявлението
на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от него за
предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които не
са изискуеми към момента на изявлението. С упражняването на това
потестативно право се внася едностранна промяна в съдържанието на
облигационната връзка. Ето защо за да настъпят правнорелевантните
последиците от упражняването на това право е необходимо изявлението да
достигне до насрещната страна. В този смисъл предсрочната изискуемост
настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, и то в случай, че към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. (Така т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС по т.д. № 4/2013 г.). Данните в конкретния казус сочат, че
длъжникът не е бил уведомен за изявлението на банката изобщо.
Представената разписка за връчване на нотариална покана не удостоверява
редовно връчване чрез залепване. На първо място – длъжникът, който преди
да встъпи в отношението в това си качество е бил поръчител с известен адрес
по договора в гр. София, не е бил никога призоваван на същия. На следващо
9
място, връчването на постоянен, респ. настоящ адрес не е извършено според
процесуалните правила, към които препраща чл. 50 ЗННД. В случая
приложима е практиката на ВКС, закрепена в решение № 298 от 10.07.2020 г.
по гр.д. № 505/2011 г. на ВКС, ГК, ІV отд., определение № 642 от 25.10.2012
г. по ч.т.д. № 520/2012 г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 233 от 03.07.2014 г. по
гр.д. № 7723/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, определение № 284 от 21.06.2016 г.
по ч.гр.д. №2273/2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 269 от 05.02.2020 г.
по гр. д. № 2533/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и др., в които актове се
приема, че при действието на разпоредбата на чл. 47 от ГПК (преди
изменението с ДВ бр.86/2017 г.), когато при първото посещение на посочения
по делото адрес на ответника, връчителят не намери адресата или друго лице,
което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения
дали адресатът пребивава там. Ако връчителят намери сведения, било че
ответникът живее на адреса, било че от известно време или никога не е
пребивавал там, той трябва да ги удостовери в разписката към съобщението.
При получени сведения, че ответникът не живее на адреса, връчителят няма
защо да го посещава повече. В случаите, при които се установи, че
ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да узнае, по кое
време може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение
тогава. Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване,
връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето
между първото и последното трябва да е повече от един месец. При
последното посещение връчителят поставя уведомление, като попълва в него
датата на поставянето му и го подписва. Връчването чрез залепване на
уведомление е възможно само на регистрирания настоящ адрес (ако той е
различен от постоянния) или на регистрирания постоянен адрес (ако няма
различен настоящ).“.
Така цитираната практика, отнесена към настоящият казус обуславя
извода, че уведомяването на длъжник Х. Х. не е било редовно. Длъжностното
лице по връчване на книжа не е изпълнило задълженията си да провери дали
на регистрирания адрес длъжникът пребивава, от една страна, а от друга –
няма данни посещенията му да са извършени в изискуемия от обичайната
практика едномесечен срок (още повече дали е било в делнични или почивни
дни).
В настоящият конкретен казус не може да се приложи практиката на
10
ВКС (решение № 60009 от 2.06.2021 г. по т.д. № 2891/2019 г., ТК), според
която предсрочната изискуемост настъпва с връчване на исковата молба, тъй
като длъжникът Х. не е получавал препис от същата доколкото не е страна по
делото (същият не е подал възражение и иск по чл. 422 ГПК срещу него не е
предявяван).
Поради казаното се налага извода, че изявлението на банката за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжника
и такава едностранна промяна в правоотношението не е настъпила.
Доколкото задължението на поръчителя се определя от това на главния
длъжник, то следва да се приеме, че за жалбоподателката също не възникнало
задължение за плащане на цялата предсрочно изискуема кредитна
диспозиция. Няма спор пред настоящата инстанция, че преструктурираните
задължения са спрели да се обслужват след 20.11.2014 г. Тъй като
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 12.06.2015
г. отговорността на жалбоподателката-ответница с оглед императивното
правило на чл. 147, ал. 2 ЗЗД се редуцира до период от шест месеца преди
посочената дата, тъй като преди нея ефектът на поръчителството е прекратен.
(частично относимо е и решение № 149 от 19.12.2016 г., т.д. № 2142/2015 г., І
ТО, разглеждащо въпроса за началната дата на течение на срока по чл. 147,
ал. 2 ЗЗД). Според относимата практика Решение № 83 от 26.05.2017 г. по т.д.
№ 50394/2016 г., ІV ТО, решение № 6 от 4.04.2019 г. по т.д. 917 от 2018 г., І
ГО и др., уговорката в договорите в обратен смисъл изключваща
приложението на шестмесечния срок, е нищожна. Следователно в тежест на
Я. може да се възложи плащането само на задълженията, падежирали преди
заявлението в рамките на шест месеца и след това, до датата на приключване
на последното заседание по делото, а в конкретния случай - могат да се
присъдят вноските до крайният срок на договора, който е 10.08.2021 г.
При възприемане на заключението на ССЕ конкретните размери на
дълга, за който отговаря поръчителя са както следва: Считано от 12.12.2014 г.
до края на действие на договора, падежиралата главница е в размер на 25 256,
86 лв. Тази сума се дължи от жалбоподателката. Доколкото обаче с
решението на СГС в нейна тежест е възложено плащане само на сумата от
11 496, 12 лв. и банката не е оспорила този извод с подаване на жалба, то
положението на жалбоподателката Я., на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, не
11
може да бъде влошено. Ето защо в тази част решението следва да бъде
потвърдено, а жалбата отхвърлена.
Решението на СГС следва да се коригира в частта, в която е прието, че
се дължи законна лихва върху сумата от 1155,18 лв., като тази сума се
редуцира до сумата от 1093,24 лв., която е дължима за периода от 12.12.2014
г. до 12.06.2015 г. според приетата пред настоящата инстанция ССЕ. Поради
липса на жалба от банката досежно периода, той следва да остане определен,
така както е посочен (по-малък) в решението на СГС – от 20.12.2014 г. до
20.05.2015 г.
Решението на СГС не може да бъде отменено поради правилото на чл.
271, ал. 1 ГПК и в частта, в която в полза на банката е призната дължимост на
законна лихва върху всички суми, представляващи главница от вноските по
погасителен план с падеж в периода от 20.06.2015 г. – 20.09.2018 г., считано
от посечена срещу тях дата. За този извод съдът отчита, че законна лихва се
дължи върху всяка падежирали вноска, която според посочените по-горе
изводи е дължима помесечно до изтичане на срока на договора и не е станала
предсрочно изискуема. Размерът на вноската, видно от заключението на ССЕ
и таблично представените изчисления (колона 9), е на стойност от 475,55 лв.
Тази сума е по-голяма от посочените в решението суми, върху които е
признато в полза на банката че се дължат като законна лихва от Я.. Ако с
настоящото решение се признае, че жалбоподателката дължи законна лихва
върху всяка от вноските в признатия от съда период, то в тежест на Я. ще се
възложи по-голяма сума, което нарушава чл. 271, ал. 1 ГПК.
По отношение на възнаградителната лихва, решението на СГС следва да
се отмени частично, като се призна, че Я. дължи на банката такава само в
размер на 2004,60 лв. (според ССЕ), а не сумата от 2659,38 лв., като се запази
периода, посочен в решението, тъй като по-дългият период 12.12.2014 г. –
11.06.2015 г., в сравнение с този от 20.12.2014 г. до 20.05.2015 г. отново
поради липса на жалба от банката, ще утежни положението на
жалбоподателката в посочения по-горе смисъл.
Що се каса до лихвата за забава (наказателната лихва), съдът отчитайки
изчисленията на ССЕ приема, че размерът на същата следва да бъде
редуциран от сумата 44,75 лв. до сумата от 4,26 лв. и в тази част решението
следва да бъде отменено.
12
За пълнота е необходимо да се изтъкне, че твърдението на
въззивницата, че исковата молба е била нередовна е неоснователно. В закона
и в практиката по приложението му не е въведено като изискване исковата
претенция да е детайлизирана по отношение на размера на внесени до
момента вноски с изрично посочен размер на главници, лихви, момент на
постъпване на падежа на всяко отделно вземане и пр. Искът е надлежно
заявен с очертаване на сумите, периода, основанието, на което се дължат
вземанията. Както ВКС е приел, за редовността на исковата молба е
достатъчно ищецът да сочи основанието, от което извежда съществуването на
претендираното с петутима вземане и да се твърдят правопораждащите
факти. (решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., Т. К., І Т. О. на
ВКС).
Не може да се отрази на основателността на претенцията тезата, че
съглашението между банката и кредитополучателя е било именувано по
различен начин в счетоводството и исковата молба. Безспорно ясно и за двете
страни по делото е, че претенцията е основана на подписани договорки от
10.08.2011 г., от една страна уреждаща кредитните отношения, от друга
поръчителството им. Няма данни за други споразумения подписвани на тази
дата и оплакването в жалбата е напълно формално.
При този изход на спора на процесуалният представител на
жалбоподателката се следва възнаграждение по чл. 38 ЗА, което с оглед
уважената част на жалбата (757,21 лв.) е в минимален размер от 300 лв.
според Наредба № 1 от 2004 г.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3215 от 26.05.2020 г., по гр.д. № 13 638/17 г.,
СГС, І-15, в частта, в която се признава за установено по иск на "Банка
ДСК" ЕАД срещу М. М. Я., че М. Я. дължи на "Банка ДСК" ЕАД законната
лихва върху сумата над 1093,24 лв. до сумата от 1 155, 18 лв., в частта, в
която се признава за установено по искове на "Банка ДСК" ЕАД срещу М. М.
Я., че М. Я. дължи на "Банка ДСК" ЕАД като поръчител на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата над 2004,60 лв.
до сумата от 2 659, 38 лв. като възнаградителна лихва върху главницата,
13
представляваща част от вноските по кредита с настъпил падеж в периода
20.12.2014 г. - 20.05.2015 г. и както и в частта, в която се признава за
установено, че на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.
92, ал. 1 ЗЗД М. М. Я. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата над 4,26 лв. до
сумата от 44, 75 лв. като лихва за забава върху главницата от вноските по
погасителния план с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. - 20.05.2015 г.,
която лихва е дължима за периода 29.05.2015 г. - 11.06.2015 г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, предявен
от „Банка ДСК“ ЕАД срещу М. М. Я., за признаване за установено, че М. Я.
дължи на "Банка ДСК" ЕАД законната лихва върху сумата над 1093,24 лв.
до сумата от 1 155, 18 лв., възнаградителна лихва над сумата от 2004,60 лв.
до сумата от 2 659, 38 лв., изчислена върху главницата, представляваща част
от вноските по кредита с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. - 20.05.2015
г. и лихва за забава над 4, 26 лв. до сумата от 44, 75 лв., изчислена върху
главницата от вноските по погасителния план с настъпил падеж в периода
20.12.2014 г. - 20.05.2015 г., която лихва е дължима за периода 29.05.2015 г. -
11.06.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
В частта, в която исковете са отхвърлени, решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. А. Т.
на основание чл. 38 ЗА сумата от 300 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от получаване
на съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14