№ 15155
гр. С, 18.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110130270 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени в условията на евентуалност искове /съгласно
уточнителна молба с вх. № от 26.10.2022 г./ от Д. М. М. срещу „АТЕГ“ АД както следва:
главен иск с правно основание чл. 26 ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143
ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузите на 6.1, 6.2, 6.2.1., 6.2.2, 6.3, 6.4, 6.5 и 6.6
от Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 294156/21.10.2020 г., сключен
между страните, предвиждащи задължение за предоставяне на обезпечения и
заплащане на неустойка за неизпълнението му в размер на 3368,30 лева съгласно т. 9
от Анекс към договора.
под условие, че не бъде уважен главния иск – евентуални искове с правно основание
чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на посочения договор и анекс към него в цялост спрямо ищеца поради
противоречие на клаузите със закона, с добрите нрави или заобикалящи закона
неравноправни клаузи;
под условие, че бъде уважен главния или някой от евентуалните искове за нищожност
на клаузите или договора в цялост – евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер от
2822,53 лв., ведно със законната лихва от 07.06.2022 г. до окончателното изплащане на
задължението, подлежаща на връщане от ответника като получена без основание.
В исковата молба се твърди, че на 21.10.2020 г. между страните бил сключен Договор
за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 294156/21.10.2020 г. и Анекс към него, по силата на
които ответното дружество в качеството си на кредитодател предоставило на ищеца като
кредитополучател сумата от 5000 лв., която последният се задължил да върне в срок от 18
седмици на погасителни вноски в размер на 323,40 лв. всяка при размер на ГЛП от 41 % и
ГПР от 49 %. Посочва, че крайната сума за връщане по договора била в размер от 9189,54
лв., които включвали освен предоставената в заем сума и лихва в размер от 821,20 лв., както
и оскъпяване поради липса на предоставено обезпечение в посочения в договора срок в
размер от 3368,34 лв. Сочи, че е усвоил сумата по кредита с Анекс към процесния договор
от същата дата – 21.10.2020 г. Твърди, че в чл. 6 от договора за кредит било предвидено
задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в полза на кредитора в
1
срок до края на деня, следващ датата на предоставяне на сумата по кредита, като
възможните обезпечения се изразявали в поръчителство на две физически лица или
предоставяне на банкова гаранция, отговаряща на изискванията, посочени в т. 6.2.2 и т. 6.5
от договора, като в разпоредбата на чл. 6 са посочени изискванията, на които следва да
отговарят и двамата поръчители. Поддържа, че съгласно т. 6.6 от договора, в случай, че
кредитополучателят не изпълни надлежно и в срок задължението си за предоставяне на
обезпечение на кредитора, се начислява неустойка в размер на 12,48 лв. средно на ден или
сума в общ размер от 3368,30 лв. за целия срок на договора. Счита, че клаузата за неустойка
в действителност представлява добавка към договорната лихва или т. нар. „скрита лихва“.
Сочи, че предвидената неустойка излиза извън присъщите и функции, като предвидените
условия за предоставяне на обезпечение по кредита са определени от кредитора по начин,
който значително да намалява възможността на потребителя за изпълнението им в срок.
Посочва, че според договора неустойка се дължи не при неизпълнение на основаното
задължение на кредитополучателя за връщане на заетата сума с уговорената надбавка, а при
неизпълнение на задължението за обезпечаване на изпълнението, от което за кредитора не
произтичали вреди. Излага твърдения, че е заплатил на ответника сума в общ размер от
7822,53 лв. чрез 15 на брой плащания, което надвишавало получената по кредита сума с
2822,53 лв. Платеното в повече било получено от ответника без правно основание и като
такова подлежало на връщане. Задължението над чистия размер на получената по кредита
сума се основавало на изначално недействителния договор, който бил сключен при общи
условия, като не била осигурена възможност на потребителя да влияе върху съдържанието
на отделните клаузи. Счита, че процесният договор е нищожен, доколкото била нищожна
съдържащата се в него клауза за начисляване на договорна лихва, част от същественото
съдържание на съглашението, която се намирала в противоречие с добрите нрави.
Посочената клауза била и неравноправна, като имала за свой резултат установяване на
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора и злепоставяне на
интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода за кредитора, както и с
нейното уговаряне се целяло заобикаляне изискванията на ЗПК. Допълва, че ответникът не
бил изпълнил и законовото си задължение за посочване на условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Последната надвишавала допустимия максимален размер, а
посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително прилагания
в отношенията на страните по делото във връзка с процесния договор за кредит, доколкото
към него следвало да се добави и предвидената неустойка, дължима при липса на
предоставяне на обезпечение. Твърди, че договорът е нищожен и поради неспазване на
изискванията на ЗПК и по-конкретно на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК – в съдържанието на
договора не е включен размерът на лихвения процент на ден, посоченият в договора размер
на ГПР не бил този, който се прилагал в действителност, тъй като не съдържал всички
данни, формиращи размера му, което от своя страна било нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Сочи, че ответникът не е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя
вярна и пълна информация за условията на договора преди подписването му, не била
посочена и общата дължима сума по кредита от потребителя. Посочва, че липсвало изрично
посочване на правата на потребителя, както и че не е спазена изискуемата от закона писмена
форма за действителност. Излага твърдения за нищожност на разпоредбите на чл. 11 и чл.
12 от Анекса към процесния договор, доколкото от потребителя била събрана сума в размер
на 30 лв., представляваща такса за събиране на просрочен кредит по чл. 11 и 300 лв. по чл.
12, което действие било в противоречие с чл. 10, ал. 2 ЗПК. Счита, че поради изложеното
дължи връщане единствено на чистата получена сума по кредита, което вече бил сторил.
Предвид, че е платил по-голяма сума от получената поддържа, че горницата подлежи на
връщане, а ищецът не дължи заплащане на възнаградителна лихва, неустойка и такси за
извънсъдебно събиране на вземането. Моли за уважаване на исковете и присъждане на
разноски.
2
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва сключеният с ищеца договор за
кредит да е нищожен. Сочи, че ГЛП по договора е фиксиран, като приложимият лихвен
процент на ден е установим. Посочва, че не е налице законова норма, която да определя, че
възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Счита, че приложимият към процесния договор ГПР отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Поддържа, че не се установява наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез
включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки или с подобен
характер. Посочва, че в отношенията между страните единственият разход, който формира
ГПР, е договорната лихва, доколкото не са били предвидени други разходи. Счита, че
уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. Твърди, че за
потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита. Посочва, че задължението за неустойка не представлява разход по
кредита, който подлежи на включване в ГПР, а по естеството си е обезщетение за
неизпълнение. Сочи, че същата представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит, не е
прекомерна и не влиза в противоречие с добрите нрави. Допълва, че ако длъжникът
предостави обезпечение по кредита, макар и след изтичане на предвидения за това срок,
начисляването на неустойката се преустановява. Поддържа, че неустойката не излизала
извън присъщите и функции. На следващо място твърди, че клаузата за неустойка е
индивидуално уговорена между страните. Оспорва да е налице заобикаляне на закона или да
е прилагана заблуждаваща търговска практика, както и твърдението на ищеца, че не му е
била предоставена надлежна преддоговорна информация. Признава, че ищецът е платил на
ответника по договора за кредит сума в общ размер от 7822,53 лв., но посочва, че с нея са
погасени суми, както следва: главница в размер на 5000 лв., възнградителна лихва в размер
на 821,20 лв., неустойка в размер на 1551,33 лв. и такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит в размер на 450 лв. моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че между страните
е сключен договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 294156/21.10.2020 г. и Анекс към
него, съгласно които на ищеца е предоставена сума в размер на 5000 лв. със задължение за
връщането й ведно с възнаградителна лихва в размер на 821,20 лева в срок от 18 седмици на
погасителни вноски в размер на 323,40 лева всяка. Установява се от съдържанието на анекса
към договора, че е уговорена неустойка в размер на 3368, 34 лева в случай не
непредоставяне на обезпечение съгласно т. 6.6. Съгласно т. 6.6 е предвидено да се дължи
неустойка в случай на неосигуряване на обезпечения, предвидени в т. 6.1 – т. 6.5. Съгласно
т. 6.1 в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно договора и общите
условия. Предвидено в т. 6.2. – 6.5 е, че обезпеченията могат да бъдат: поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция, отговарящи на изрично посочени условия.
С т. 7.2 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща такса за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит за всяка отделна забава в размер, определен с
анекса. Съгласно т. 11 от Анекса размерът на таксата за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит при забава повече от 30 дни при главницата до 5000 лева е 30 лева, а
съгласно т. 12 – при забава повече от 90 дни – 300 лева
Не е спорно между страните и като безспорно по делото е отделено, че ищецът е
платил на ответника сума в общ размер от 7822,53 лв. по процесния договор. Като
безспорно в о.с.з. на 06.06.2023 г. е отделено и че платената от ищеца сума в общ размер от
3
7822,53 лв., е за погасяване на главница в размер на 5000 лв., възнградителна лихва в размер
на 821,20 лв., неустойка в размер на 1551,33 лв. и такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит в размер на 450 лв.
По предявения главен иск за прогласяване нищожност на клаузите на т. 6.1 – т. 6.6.
от договора за потребителски кредит
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
С атакуваните договорни разпоредби, обективирани в точки от 6.1 до 6.6 за ищеца –
потребител са предвидени задължения за предоставяне на обезпечения - поръчителство от
две физически лица или банкова гаранция, отговарящи на изрично посочени условия и е
уговорена неустойка в случай на неизпълнението на тези задължения, чийто размер е
посочен в т.9 от Анекса и възлиза на 3368,34 лева за целия срок на договора.
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените
изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора
по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди
от това и да не му е необходимо обезпечение. В този смисъл коментираната клауза
задължава потребителя при неизпълнение на задължение, различно от главното, да заплати
необосновано висока неустойка и следователно е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, представляващ частен случай на противоречието с добрите нрави.
От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да
върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесния, може да
бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което
потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на
неустойка и в този случай също е нищожно поради противоречие с императивна правна
норма.
Уговорките, обективирани в т. 6.1 – 6.6 от договора в тяхната взаимосвързаност ведно
с нормата на т. 9 от Анекса са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
4
търговеца или доставчика и потребителя. Поради това и същите са неравноправни по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и следователно нищожни в цялост на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП.
Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбите на чл. 6.1 – 6.6 от договора за
кредит на основание чл. 26 ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал.
2, т.5 ЗЗП, което обуславя основателност на главния иск за прогласяване нищожността на
тези клаузи.
С уточнителната молба от 26.10.2022 г. самият ищец е поставил като условие за
разглеждане на евентуалните искове за нищожност на целия договор неуважаването на
главния иск за нищожност на отделните клаузи само пот т. 6.1- 6.6, поради това с оглед
диспозитивното начало в процеса не следва да бъдат разгледани исковете за прогласяване
нищожността на целия договор, тъй като с уважаване на главния иск не се е сбъднало
условието, под което са предявени.
С уважаване на главния иск се е сбъднало обаче условието за разглеждане на
осъдителната претенцията на ищеца за връщане на платена без основание сума.
По иска с правно основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД
Ищецът претендира връщане на сумата от 2822, 53 лева като платена без основание за
погасяване на възнаградителна лихва, неустойка и такси за извънсъдебно събиране на
вземането.
Както бе посочено уговорката за дължимост на неустойката в размер на 3368, 34 лева е
нищожна, поради което и вземане за неустойка в полза на ответника не е възникнало и
сумите, платени от ищеца в размер на 1551,33 лв. за погасяването му са платени без
основание и подлежат на връщане.
Ответникът претендира, че е получил на валидно основание като такса за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит сума в размер на 450 лева. Съгласно чл.33, ал.1
и ал.2 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, в размер на законната лихва. На
допълнителни такси вследствие забавата на длъжника кредиторът няма право с оглед
императивната законова разпоредба, а и отделно не се твърди и няма данни такива разходи
действително да са уговорени и извършени за точно определени действия в конкретния
случай. Разпоредбата на чл.10а от ЗПК от своя страна, предписва, че кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита (ал.2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също
действие (ал.3). Следователно, законът не допуска в полза на кредитора да се дължи и
допълнителна такса за извънсъдебно събиране на вземане, поради което нищожни поради
противоречие със закона са клаузите на т. 7.2. от договора и т. 11 и т. 12 от Анекса, а сумата
от 450 лева е платена от ищеца без основание и подлежи на връщане, като претенцията в
тази част също е основателна.
Ищецът претендира недължимост на платеното извън главницата поради нищожност
на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, водеща до нищожност на
целия договор за кредит. Навежда и възражения за нищожност на целия договор и поради
нарушения на изисквания на ЗПК и поради неравноправност на негови клаузи. Тези
възражения и претенции съдът намира за неоснователни по следните съображения:
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
На ищеца е предоставена информация във формата на Стандартен европейски
формуляр съгласно чл. 5, ал. 1 ЗПК.
Спазена е разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък
5
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В съответствие с чл. 11,
ал. 2 ЗПК общите условия са подписани на всяка страница.
Договорът има изискуемото съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК съдържание, вкл. реквизитите
по т. 7-12 и т. 20 ЗПК, които са приложими с оглед конкретните параметри и уговарянето на
фиксиран лихвен процент и които са задължителни за неговата действителност съгласно чл.
22 ЗПК. Посочен е общият размер на кредита – 5000 лева и условията за усвояването му
/чл.11, ал. 1, т. 7 ЗПК/. Съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1 , т. 9 и т. 11 ЗПК договорът
съдържа годишния лихвен процент по кредита, условията за прилагането му /същият е
фиксиран и това, противно на твърденията на ищеца, е ясно от договора и анекса/ и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Поради това не е налице едно от наведените от ищеца основание за
нищожност на клаузата за възнаградителната лихва, доколкото всички законоустановени
реквизити относно нейното съдържание се съдържат в договора.
Неоснователно е възражението за нищожност на целия договор поради непосочване на
лихвения процент на ден, тъй като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК е спазено с
посочването, че същият е 1/365 от годишния лихвен процент. Не е налице сочената неяснота
и невъзможност потребителят да упражни право на отказ.
Неоснователни са възраженията на ищеца за нищожност на съществен елемент на
договора – уговорката за възнаградителна лихва. С договора страните са уговорили годишен
лихвен процент 41,00 %, прилагането на който за 18 седмичния срок на връщане на
предоставената сума от 5000 лева формира общо задължение за заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 821, 20 лева.
Уговорената възнаградителна лихва е насрещната престация на заемателя,
съставляваща възнаграждение за заемодателя за предоставеното ползване на заетата сума,
поради което и размерът на това възнаграждение следва да компенсира заемодателя за
временното лишаване от съответната парична сума, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на заемателя. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за
заем дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена, а
съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен
от МС, но такъв подзаконов акт не е издаден. Законната лихва не е такъв максимален размер
и страните могат да уговорят възнаградителна лихва над нейния размер. Преценката дали
дадена клауза за уговаряне на възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с
добрите нрави следва да се извърши с оглед момента на сключване на договора и да е
комплексна – като се съобразят всички параметри на договора, вкл. срокът за връщане на
заетата сума, наличието на обезпечение, степента на поетия риск, размера на добросъвестно
очакваната печалба и разходите, които всяка страна се налага да извърши. Именно по тази
причина и с действащата нормативна уредба /чл. 19, ал. 4 ЗПК/ е предвидено ограничение в
годишния процент на разходите по потребителски кредити, но липсва нарочна норма за
определяне в абсолютен размер на максималния размер само на възнаградителната лихва.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Именно общите разходи, цялата финансова тежест, която потребителят понася за
целия срок на договора на годишна база, преценена при съобразяване общите положения,
приети за релевантни с Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, следва да е в рамките на
6
приетия от законодателя максимален размер.
По този начин и възнаградителната лихва, макар и неограничена в абсолютен размер
сама по себе си, бидейки част от компонентите на ГПР, следва да е в размер, който да не
води до ГПР над петкратния размер на законната лихва. В случая това изискване е спазено,
тъй като ГПР е 49 %. Следователно възнаградителната лихва с годишен лихвен процент 41
% като разход за потребителя по конкретния потребителски кредит не води до надвишаване
на ГПР над петкратния размер на законната лихва.
Предвид изложеното в случая съдът не счита за основателно възражението на ищеца,
че определеният размер на възнаградитената лихва противоречи на добрите нрави.
Действително договорната свобода на страните е ограничена от добрите нрави, но за да е
налице противоречие с тях уговорката следва да цели постигане на неприсъщ резултат на
конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на
другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в
гражданския и търговския оборот, какъвто настоящият случай не е. За този извод съдът
отчита конкретния размер на предоставената сума – 5000 лева, срока, за който тя е отпусната
– 18 седмици и обстоятелството, че определеният лихвен процент е годишен, а
погасителните вноски - анюитетни и при прилагането му възнаграждението на кредитора
възлиза на сума в размер на 821,20 лева за целия срок на договора. Този размер не
противоречи на добрите нрави и с оглед необезпечеността на кредита, разходите, които
прави заемодателя и риска, който носи, а също и с оглед размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Както бе посочено конкретният размер на
възнаградителната лихва при съобразяване всички други условия по договора, не води до
годишен процент на разходите над петкратния размер на законната лихва и следователно не
излиза извън присъщия за договора за потребителски кредит резултат. На практика
възнаградителната лихва, която не води до ГПР над петкратния размер на законната лихва е
имплицитно преценена от законодателя като съответна на морала и добрите нрави, след като
именно по този начин е приетата императивна правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК с
измененията на ЗПК, обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. Да се прецени, че
самостоятелно размерът на възнградителната лихва противоречи на добрите нрави, а ГПР е
в рамките на императивно установения максимум противоречи както на смисъла на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и на логиката и икономическия механизъм на
кредитното правоотношение по т.нар. бързи необезпечени кредити. Следва да се обърне
внимание и че в случая не става въпрос за инцидентен заем между физически лица, а за
сделка, по която едната страна се занимава по занятие с кредитна дейност, т.е. присъщата и
преследваната цел на договора за кредитодателя е да реализира печалба, с която и да покрие
разходите по организиране и осъществяване на своята дейност. Правоотношението е
двустранно, поради това и преценката на уреждащите го договорни клаузи следва да отчита
интересите и на двете страни, а не само на дефинитивно приетата като по-слаба такава –
заемополучателя. Защитата на последния е проведена на законодателно ниво, като с
измененията на ЗПК е създадена достатъчна гаранция, че същият няма да бъде
неоснователно ощетен и няма да поеме валидно задължение, което го задължава да заплаща
необосновано високи разходи, вкл. за възнаграждение на заемодателя. В този смисъл
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК следва да се възприеме, като закрепване на законодателно ниво
на общоприетите критерии за справедливост и насложилите се до приемането й морални
правила.
Няма основание да се приеме, че потребителят е поставен в по-неблагоприятно
положение от кредитодателя чрез използване на икономически по-силното положение на
търговеца при сключването на такъв вид договори. В случая с оглед развитието на
финансовите услуги, нуждата от кредитиране среща широк пазар, предлагащ възможности
за избор както на кредитодател, така и на условия и възможности, при които да се усвоят
средства. В процесния договор ясно е записан лихвеният процент, същият е фиксиран за
7
целия срок на договора и не е подлежал на промяна, като изрично е записана сумата, която
потребителят следва да върне – главница и възнаградителна лихва, като е постигнато
съгласие и относно размера и компонентите на месечните вноски в нарочен погасителен
план. При тази яснота на съдържанието на договорната връзка, встъпването в нея и
задължаването на потребителя е единствено израз на неговия свободен и информиран
избор, като няма основание да се приеме и че клаузата е нищожна поради неравноправност,
за каквато съдът следи и служебно на осн. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва задължително да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая в договора е посочен ГПР – 49
% и размерът на вънаградителната лихва, дължима за целия срок на договора – 821,20 лева.
Следователно съдържанието на договора отговаря и на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК.
Не може да бъде споделено възражението, че е налице грешно и заблуждаващо
посочване на ГПР без включване в изчисленията на неустойката и таксите. Обсъждането на
това възражение на практика е и несъответно на установената изначална нищожност на
клаузите за дължимостта им, тъй като вземане за тях изобщо не е възникнало, за да бъде
коментирано съобразяването му при изчисление на ГПР. Следва да се посочи обаче, че
невключването на неустойката за непредоставени обезпечения при изчисление на ГПР не
обуславя нищожност на целия договор, както твърди ищеца. Дори и да не бъдат преценени
като нищожни на изложените основания, при превишаване на установения максимален
размер на ГПР, определен с чл. 19, ал. 4 ЗПК, санкционната последица е изрично уредена в
чл. 19, ал. 5 ЗПК, а именно клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. От друга страна в случай на действителност на клаузите, то неустойката
и разходите за извънсъдебно събиране не съставляват компонент от формулата за
изчисление на ГПР и допусканията по т. 3 от Приложение №1 към ЗПК, че и кредиторът, и
потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора.
Предвид посоченото съдът намира, че не са налице претендираните основания за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва и за размер на ГПР – противоречие със
закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави, нито същите са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 или ал. 2 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая приетата за нищожна част от договора не може да бъде заместена от
императивни правни норми. Тази част обаче съдът не намира, че е от същественото
съдържание на договора с оглед акцесорния характер на предвидените вземания за
неустойка и такси, като може обосновано да се предположи, че договорът би бил сключен
без тези клаузи. Видно от съдържанието на договора кредиторът е предоставил в заем сума,
която длъжникът валидно се е задължил да върне ведно с възнаградителна лихва,
представляваща възнаграждението на кредитора за предоставянето на сумата за договорения
срок. Следователно кредиторът, като е преценил насрещната си престация, се е съгласил
нейното парично възмездяване да се изразява в уговорения размер на възнаградителната
лихва. Поради това и недействителността на клаузата за неустойка и такси не касае
основните права и задължения на страните, за да се приеме, че без тях договорът не би бил
сключен. По тези съображения съдът намира, че се касае за частична недействителност на
договора.
По изложените мотиви съдът намира, че договорът за потребителски кредит е валиден
8
без нищожните клаузи, регламентиращи задължения за предоставяне на обезпечения и
заплащане на неустойка и такси за извънсъдебно събиране. Поради това и възраженията на
ищеца за нищожност на целия договор, респ. на клаузата за възнаградителна лихва са
неоснователни.
Предвид посоченото сумата от 821,20 лева, заплатена за погасяване на валидно
възникналото в полза на кредитора вземане за възнаградителна лихва, е платена на валидно
основание и не подлежи на връщане, като в тази част осъдителният иск е неоснователен и
следва да се отхвърли.
В обобщение ответникът следва да върне на ищеца заплатената от него без основание
сума в общ размер 2001,33 лева /от която 1551,33 лева за неустойка и 450 лева за такси/, до
който размер предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен. За
разликата над уважения размер от 2001,33 лева до пълния предявен размер 2822,53 лева,
представляваща сумата от 821,20 лева, платена като възнаградителна лихва, искът е
неоснователен.
По разноските
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски в размер, съответен на уважената част от исковете.
Страната е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 1950 лв. /1250 лева по иска за
нищожност на договорни клаузи и 700 лева по осъдителната претенция/ и държавна такса в
размер на 312,90 лв. Своевременно ответникът с молба вх. №157492/06.06.2023 г. е
релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което предвид
фактическата и правна сложност на делото съдът намира за основателно и на основание чл.
78, ал. 5 ГПК намалява адвокатския хонорар до минималните размери, установени с
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 636,83 лева
по иска за нищожност на клаузите за неустойка и 582,26 лева по иска за връщане на
даденото. Предвид посоченото и с оглед уважаване главния иск и частично уважаване на
осъдителния иск ответникът дължи на ищеца разноски в размер на 1297, 31 лева /247, 62
лева за д.т. и 1049,69 лева за адвокатско възнаграждение/.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва ищецът да заплати на ответника разноски,
съразмерно на отхвърлената част от осъдителната претенция. Ответникът е сторил разноски
в размер на 1400 лева за адвокатско възнаграждение, за което своевременно ищецът е
направил възнаграждение, че прекомерно. Възражението е основателно и следва да се уважи
до минималния размер по Наредба № 1/2004 г. – 1219,10 лева, от което възнаграждение
ищецът дължи на ответника 161,71 лева за отхвърлената претенция.
По изложените мотиви, Софийският районен съд, 118-ти състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26 ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал.
1 вр. чл. 143 , ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП клаузите на 6.1, 6.2, 6.2.1., 6.2.2, 6.3, 6.4, 6.5 и
6.6 от Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 294156/21.10.2020 г., сключен
между Д. М. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул. ПП №2, ет. 2, ап. 9 и „АТЕГ“ АД с
ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. С №16, бл. ПЛОЦ, ет. 8, предвиждащи
задължение за предоставяне на обезпечения и заплащане на неустойка за неизпълнението му
в размер на 3368,30 лева съгласно т. 9 от Анекс към договора за потребителски кредит.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на
управление: гр. С, ул. С №16, бл. ПЛОЦ, ет. 8 да заплати на Д. М. М. с ЕГН ********** и
9
адрес: гр. С, ул. ПП №2, ет. 2, ап. 9 сума в размер от 2001,33 лева ведно със законната
лихва от 07.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща
платена без основание сума по нищожни клаузи от Договор за потребителски кредит „Гет
Кеш“ № 294156/21.10.2020 г. и Анекс към него за неустойка за непредоставяне на
обезпечение и такси за разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер 2001,33 лева до пълния предявен
размер от 2822,53 лв., представляваща сумата от 821,20 лева, платена като възнаградителна
лихва по договора за кредит.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на
управление: гр. С, ул. С №16, бл. ПЛОЦ, ет. 8 да заплати на Д. М. М. с ЕГН ********** и
адрес: гр. С, ул. ПП №2, ет. 2, ап. 9 сумата 1297, 31 лева –разноски за производството за
държавна такса и намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Д. М. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С,
ул. ПП №2, ет. 2, ап. 9 да заплати на „АТЕГ“ АД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С,
ул. С №16, бл. ПЛОЦ, ет. 8 сумата 161,71 лева – разноски за производството за намалено на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10