РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 92                                              30.06.2020 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                   втори въззивен граждански състав

На:      шестнадесети юни                                                        две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                         ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 463 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас, адрес: гр.Бургас, ул.“Христо Ботев“ № 46, представлявана от директора Радослав Сотиров, подадена чрез ю.к.Ана Димчева, против решение № 245/20.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 8172/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което ОД на МВР – гр.Бургас е осъдена да заплати на Ц.Г.М., ЕГН **********, съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Александър Велики“ № 37Б, сумата от 1729.48 лв. главница, представляваща нетния размер на дължимото и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд от 243.24 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от него 1701 часа нощен труд в дневен, за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата 420 лв. за направените по делото разноски. С решението ОДМВР – Бургас е осъдена да заплати по сметка на БРС държавна такса от 69.18 лв. и 180 лв. за експертиза.

Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното решение, като счита същото за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон. Излага се становище, че съдът неправилно е преизчислил положения от ищеца нощен труд по правилата на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, според които нощният труд се преизчислява с коефициент 1,143, за да се приравни на дневен. Заявява, че по отношение полагането на нощния труд приложение намират правилата на действалата към процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., която урежда по специален начин заплащането на нощния труд в системата на МВР. Посочва се, че за разлика от действалата преди това Наредба № 8121з-407/19.08.2014 г., в приложимата наредба липсват разпоредби, които да уреждат увеличение на часовете нощен труд с коефициент, а е предвидено, че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22 ч. и 06 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Поради това, въззивникът счита, че съгласно действащата правна уредба, съотношението между дневен и нощен труд в системата на МВР е 1:1, т.е. осем часа нощен труд са равни на осем часа дневен труд, а не както е по КТ и НСОРЗ. Според въззивника, целта на коефициента от 1,143 е да определи възнаграждението на работника и служителя така, че когато той работи 7 часа да получава трудово възнаграждение за 8 часа, поради което в тези случаи не се работи извънредно по смисъла на чл.143, ал.1 КТ, като извънреден труд би бил налице само, ако работниците и служителите действително са работили извън установеното за тях работно време. В съответствие с това, на държавните служители в МВР се изплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв. за всеки отработен час. В тази връзка се счита, че районният съд неправилно е приел, че липсата на изрична норма в действащата през процесния период наредба на министъра на МВР представлявала празнота в специалната уредба и обуславяла субсидиарното прилагане на общата НСОРЗ. За неправилен се счита и извода на съда, че НСОРЗ и съответната наредба на министъра на МВР са действали едновременно, а не паралелно и алтернативно, т.е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143 и за същите тези часове се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд. Счита се, че тези изводи на съда водят до неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради противоречието му с материалния закон.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не се правят нови доказателствени искания. Претендират се направените по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.

С допълнителна молба въззивникът е поискал от съда на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК да бъде спряно въззивното производството до произнасянето на ВКС по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ищец Ц.Г.М., подаден чрез пълномощника адв.Станко Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Изразява се съгласие с изводите на БРС, че при липса на специални норми, следва да се прилагат общите такива, тъй като липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на положения нощен труд от служителите на МВР, а същата е празнота в нормативната уредба, поради което следва да се прилага общата НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата, като нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143. Сочи, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислени с коефициент 1,143 води до извънреден труд от 243.24, който следва да бъде допълнително заплатен от ответника със сумата 1729.48 лв. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските по настоящото дело.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът Ц.Г.М. претендира за осъждане на ответника ОД на МВР-Бургас да му заплати сумата от 1729.48 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд от 243.24 часа, за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че през периода 01.10.2016 – 30.09.2019 г. ищецът е полагал труд като „старши полицай“ в ІV-то РУ-Бургас към ОД на МВР – Бургас, при 12-часови работни смени по определен график. Твърди се, че в този период ищецът е положил общо 1920 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1.143 правят общо 2194 часа дневен труд, което водело до извънреден труд от 274 часа, на стойност 1644 лв., които следва да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с предявения иск.

По реда на чл.214, ал.1 ГПК и съобразно експертното заключение, ищецът е изменил размера на претенцията си, като претендира ответника да му заплати сумата 1729.48 лв. за положен от него извънреден труд в размер на 243.24 часа, получени след преизчисляване на положения нощен труд в дневен с коефициент 1.143, съобразно чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ОД МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител е оспорил предявения иск като неоснователен и по размер. Посочил е, че положеният от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и отразен в съответните протоколи, както и своевременно заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. на министъра на МВР, които уреждат по специфичен начин заплащането на извънредния труд. В тези наредба липсвал текст, по който да се прилага претендираното от ищеца преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, като е изложено становище, че съгласно приложимата специална правна уредба, действаща в системата на МВР, съотношението между дневен и нощен труд е 1:1, а не както е по КТ и по НСОРЗ, съгласно които 7 часа нощен труд се приравняват на 8 часа дневен труд. Посочено е, че във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд са издадените от министъра на МВР заповеди № 8121з-791/28.10.2014 г. и № 8121з-1429/23.11.2017 г., съгласно които за целия процесен период за всеки отработен час между 22.00 и 06.00 часа на държавните служители се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалата в процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР липсва изрично правило за преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което не означава законово установена забрана за преизчисляване на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, а представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. По горните мотиви и съобразно приетото експертно заключение, БРС е приел, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1729.48 лв., поради което искът е уважен като основателен в претендирания размер, съобразно изменението на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното плащане.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от районния съд фактическа обстановка, поради което, БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в разпоредбата на чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Но от анализа на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта, но не определя същите като нормална продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното време през нощта за държавните служители по ЗМВР е 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира, че в ЗМВР не е фиксирана такава нормална продължителност на работното време през нощта.

Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 01.10.2016 г. – 30.09.2019 г. са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждаща реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. В цитираната наредба се съдържат текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3), а в чл.31 от същата е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд пред нощта, каквато е било уредбата в предходна Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчисляването е с коефициент 1.143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащия в процесния период подзаконов нормативен акт е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

В тази връзка следва да се има предвид нормата на чл.46, ал.2 ЗНА, съгласно която, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът Ц.М. е положил нощен труд от 1701 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1944.24 часа, като разликата от 243.24 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1729.48 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан в претендирания размер от 1729.48 лв., поради което следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба.

По отношение на молбата на въззивника за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, съдът намира същата за неоснователна. Основанията за спиране на съдебното производство са изрично посочени в нормата на чл.229, ал.1 ГПК и в тях не попада образуването на тълкувателно дело пред ВКС. Възможността за това е предоставена единствено на касационната инстанция с разпоредбата на чл.292 ГПК, съгласно която „при противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото“. В този смисъл са и задължителните разяснения на ВКС, дадени в т.1 от ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС – „При образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция“. Ето защо, искането за спиране е неоснователно и следва да се остави без уважение.

 

Предвид горното, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът ОД на МВР-Бургас следва да заплати на въззиваемия Ц.М. сумата от 420 лв. с ДДС (350 лв. без ДДС) за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. В тази връзка, съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното от въззивната страна адвокатско възнаграждение граничи с минималния размер, определен в чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ (в редакцията преди 15.05.2020 г., действаща към момента на сключване на договора за правна помощ  съдействие) и в този смисъл не се явява прекомерно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 245/20.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 8172/2019 г. по описа на РС – Бургас.

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Бургас, адрес: гр.Бургас, ул.“Христо Ботев“ № 46, представлявана от директора, да заплати на Ц.Г.М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Раковски“ № 2 –  адв.Станко Кралев, сумата от 420 лв. с ДДС (350 лв. без ДДС) за направените във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Областна дирекция на МВР – Бургас, адрес: гр.Бургас, ул.“Христо Ботев“ № 46, представлявана от директора, за спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК на производството по възз.гр.д.№ 463/2020 г. по описа на БОС до произнасянето по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                              2.