РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 2959/2020 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба от ответниците М.П.М., И.М.К. и П.М.П., чрез
пълномощника им - адв. И.М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, срещу Решение № 2822 от 10.01.2019 г., постановено по гр. дело № 49333/2013
г. по описа на Софийския районен съд, 73 състав, с което е уважен предявеният
от “К.к.” ЕООД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответниците
дължат на ищеца сумата от 10 000,00 лв., съставляваща част от задължението /от общо 30425,00 лв./ за връщане на
предоставен заем по договор от 07.06.2012 г. , обезпечен с ипотека върху
недвижим имот, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 40183/ 2012 г., по описа на СРС, 73 състав – 28.08.2012 г. до
изплащане на сумата.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното
производство в размер на сумата от 24,68 лв., както и разноски за
първоинстанционното производство в размер на сумата от 86,38 лв.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Изтъква се, че СРС в нарушение на задължителните за органите на съдебната власт
указания дадени в т. 18 от ТР № 4/2014 на ВКС, е приел, че макар ищецът да не е
обявил предсрочната изискуемост на задължението към подаването на заявлението,
този пропуск може да бъде преодолян по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото
към момента на съдебното производство е настъпил падежа на всички вноски по
договора за заем. Поддържа, че съдът е обвързан с момента на подаване на
заявление, поради което към този момент следва да се изследват всички
предпоставки за възникване на отговорността им. Сочат още, че същите не
отговарят солидарно, тъй като наследниците отговарят до размер на
наследствените си квоти. Молят съда да отмени обжалваното решение и отхвърли
предявения установителен иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият-ищец
“К.к.” ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. И.Ш., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с която
оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли съда да потвърди обжалваното
решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК,
от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Съгласно
чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество.
По своята правна същност договорът за заем е неформален, реален, едностранен,
възмезден или безвъзмезден /арг. 240, ал. 2 ЗЗД/, и комутативен – правните
последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази
сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното
право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер
в срок от 1 месец от поканата - арг. чл. 240, ал. 3 ЗЗД, ако друго не е
уговорено от страните.
В
конкретния случай страните не спорят, а и от представения по делото като
писмено доказателство – Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 140
от 07.06.2012 г. на нотариус В.Благоева, безспорно се установява наличието на
облигационно правоотношение между М.П.М. и М.Г.П./починала в хода на производството
по делото, на чието място са конституирани по редна чл. 227 ГПК нейните законни
наследници - децата й И.М.К. и П.М.П./ възникнало по сключен договор за заем,
по силата на който ищецът е предал на ответника сумата от 30425,00 лева, която
сума заемополучателите реално са получили и са се задължили да върнат на вноски
за срок от 1 година, като последната вноска е с падеж 07.06.2013 г.
В
договора страните са постигнали съгласие, че при неплащане на която и да е
вноска ипотеката става изискуема, за целия размер на неплатения заем.
Във
връзка с оплакването в жалбата следва да се отбележи, че се явява обоснован извода
на СРС, че макар и да не е била съобщена на длъжниците предсрочната изискуемост
към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК, то съдът в съответствие със задължението,
вменено му с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска. В този смисъл са задължителните
за органите на съдебната указания дадени в Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г.,
постановено по Тълкувателно дело № 8/2017 г., на ОСГТК на ВКС. В мотивите към
същото е прието, че „решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене, поради което съдът е задължен да
вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Специфичните
особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно
изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в
заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения
иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на
подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна
предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Искове за
установяване на съществуването на права към минал момент са допустими само в
изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното производство не
съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се
установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в производството по
реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на
подаване на заявлението“. Имайки предвид,
че в конкретния случай още преди приключване на устните състезания по делото в
СРС е била настъпила изискуемостта на всички вноски по договора за заем /последната
на 07.06.2013 г./, както и че по делото ответниците не са ангажирали никакви
доказателства за погасяване на главницата по заема в общ размер от 30425 лв., а
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест е тяхна, то същите дължат
сумата от 10000,00 лв., представляваща част от главницата по невърнатия заем.
Неоснователни
са и оплакванията на жалбоподателите, касаещи солидарната им отговорност, тъй
като в обжалваното решение съдът не е формирал и обект ивирал извод за
солидарност между страните по отношение на процесната сума.
В заключение следва да се посочи, че оплакванията
във въззивната жалба са неоснователни, с оглед на което обжалваното решение
следва да бъде потвърдено поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции.
При този изход на спора на въззиваемия
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК не следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение, тъй като в настоящето производство не са
ангажирани доказателства, че страната реално е направили такива.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд.
.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2822
от 10.01.2019 г., постановено по гр. дело № 49333/2013 г. по описа на Софийския
районен съд, 73 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: