Решение по дело №457/2022 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                                                                                           № 38

гр.Русе, 10.02.2023 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

                                                               СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 457 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.44 от Регламент (ЕС) № 952/2013 вр. чл.220, ал.1 от ЗМ.

Образувано е по жалба на „Делта текстил – България“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, чрез процесуалния му представител, против решение с рег.№ 32-261929 от 05.08.2022 г. на директора на ТД Митница Русе, жалбата по административен ред срещу което е отхвърлена с решение № Р-420/32-313999 от 16.09.2022 г. на директора на Агенция „Митници“. С обжалвания административен акт, на основание чл.29, чл.48, чл.70, чл.71, § 1, б.“в“, чл.77, § 1 вр. чл.102 от Регламент (ЕС) № 952/2013, чл.19, ал.1, чл.84, ал.1, т.2 от ЗМ, чл.54, ал.1 и чл.56 от ЗДДС и чл.59, ал.1 от АПК, е отказано приемането на декларираната митническа стойност за стоките по митнически декларации, описани в Приложение 1 към същото решение, по посочените митнически декларации е определена нова митническа стойност, посочена в колона 7 на Приложение 2, жалбоподателят е задължен, на основание чл.108, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013, да доплати в 10-дневен срок от получаване на решението суми за мито и ДДС, посочени в колони 10 и 14 от Приложение 2, в общ размер, както следва: мито в размер от 37531,57 лева и ДДС в размер на 100420,54 лева, като е начислена и лихва за забава, считано от датата на възникване на задължението – от датата на приемане на всяка митническа декларация, до датата на уведомяването в съответствие с чл.102 от същия регламент. В жалбата и в представената писмена защита се излагат изключително подробни оплаквания за незаконосъобразност на оспорения административен акт, мотивите към който са допълнени с решението на горестоящия административен орган – директора на Агенция „Митници“, поради неправилно приложение на материалния закон, включително поради изтекла давност за задълженията по част от декларациите, както и поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени оспорения акт. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД Митница Русе, чрез процесуалния си представител, е представил отговор на жалбата и писмени бележки, в които аргументира становище за законосъобразност на издадения административен акт и моли подадената срещу него жалба да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Видно от приложеното известие за доставяне (л.11 от преписката), писмо с рег. № 32-315816/20.09.2022 г., с което решението на горестоящия административен орган, в лицето на директора на Агенция „Митници“, е изпратено до жалбоподателя, е било връчено на последния, чрез негов пълномощник, на 26.09.2022 г. Жалбата до съда е депозирана чрез административния орган с вх.№ 32-341742/10.10.2022 г. на ТД Митница Русе, т.е. в срока по чл.149, ал.1 вр. ал.3 от АПК. Тя е подадена от процесуално легитимирана страна – адресата на акта, неблагоприятно засегнат от него, срещу подлежащ на обжалване акт – чл.44, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013, чл.98, ал.2, изр.второ и арг. от чл.145, ал.2, т.1 и т.2 от АПК вр. чл.220, ал.1 от ЗМ, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган и в рамките на неговите правомощия – чл.19, ал.7  от ЗМ и чл.29 от Регламент (ЕС) № 952/2013.

Според чл.19, ал.7 от ЗМ, за целите на прилагане на чл. 29 от Регламент (ЕС) № 952/2013 решения, взети без предварително заявление, се издават от директора на териториалната дирекция, където са възникнали фактите и обстоятелствата, изискващи вземането на решение, освен ако не е предвидено друго. В конкретния случай оспореното решение е издадено от Володя Богданов Петров – директор на ТД Митница Русе. По делото (на л.142) е представена заповед № 1642/27.07.2021 г. на директора на Агенция „Митници“ за изменение на служебно правоотношение, с която посочения държавен служител е бил преназначен на длъжността директор на ТД Митница Русе. Именно пред тази териториална дирекция са представени митническите декларации, по които е определена нова митническа стойност, вследствие на което на жалбоподателя са определени и допълнителни задължения за мито и ДДС и следователно именно в териториалната компетентност на този орган е да издаде оспореното решение.

Административният акт е в писмена форма, а изложените към него мотиви, допълнени чрез мотивите на решението на горестоящия административен орган -  чл.97, ал.1, изр.второ от АПК и т.3 от Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК, съдържат подробно изложение на правните и фактически основания за издаването му и указания относно правото за неговото обжалване по административен и съдебен ред, както изискват чл.22, § 7 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл.59, ал.2, т.4 и т.7 от АПК.

Тук следва да се отбележи, че нито административният орган, издател на оспорения акт, нито горестоящият административен орган, дължат подробни  мотиви по сочените от жалбоподателя разпоредби – чл.72, б.“ж“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл.129, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, които разпоредби правилно са счетени за неприложими. Разпоредбата на чл.59, ал.2, т.4 от АПК изисква мотивите на административния акт да съдържат „правни основания за издаване на акта“, т.е. посочване на материалноправните разпоредби, на които той се основава. Тази разпоредба обаче не може да бъде тълкувана като налагаща на органа да мотивира защо сочените от страната в административното производство други разпоредби, чийто кръг практически може да бъде разширяван неограничено, не са приложими. На следващо място, решението на директора на Агенция „Митници“ съдържа изрични съображения относно липсата на приложимост на чл.129, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 като разпоредбата не е, както се твърди жалбата, „само спомената непълно и неясно“. За конкретния случай неприложима е и разпоредбата на чл.72, б.“ж“ от Регламент (ЕС) № 952/2013. Тя предвижда, че при определянето на митническата стойност съгласно член 70, не се включват, независимо от член 71, параграф 1, буква в), плащанията, направени от купувача за правото да разпространява или препродава внасяните стоки, ако тези плащания не са условие за продажбата за износ в Съюза на внасяните стоки. Както се отбелязва и в т.29 от решение от 19.11.2020 г. на Съда на ЕС по дело C‑775/19, 5th AVENUE Products Trading GmbH, понятията „лицензионни възнаграждения“ и „лицензионни такси“ (съвпадащи по съдържание с понятията „роялти и лицензионни такси“ по смисъла на чл.71, § 1, б.“в“  от Регламент (ЕС) № 952/2013, респ. „авторски и лицензионни възнаграждения“ по смисъла на чл.136 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447) се отнасят единствено до плащанията, извършени от купувач на продавач за упражняването на права на интелектуална собственост. Този извод не се променя поради липсата в Регламент (ЕС) № 952/2013 и Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447) на легална дефиниция на разглежданите понятия. Такава дефиниция е имало по отменената съюзна уредба – чл.157, § 1 от Регламент (ЕИО) № 2454/93 на Комисията, според който текст „хонорарните и лицензионни отчисления означават по-специално плащане за права, свързани: - с производството на вносни стоки (по-специално патенти, образци, модели и производствено умение), или - с продажбата за износ на внесените стоки (запазени марки, запазени образци), или - с използването или препродажбата на внесените стоки (авторски права, производствени процеси, неотделимо включени във внесените стоки)“. Както се сочи и в Компедиума [1], понастоящем дефиниция на понятията „роялти и лицензионни такси“ се съдържа в чл.12, § 2 от Модела на данъчна конвенция на ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) относно дохода и капитала [2].

В случая никоя от страните по делото не твърди, че заплатените от жалбоподателя, респ. от свързаното с него лице по смисъла на чл.127 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 – Делта Галил ЮЕсЕй, Инк. (Delta Galil USA, Inc.), възнаграждения в полза на лицензодателите представляват насрещната престация единствено за правото на изключително разпространение и препродажба (дистрибуция) на стоките, а не за ползването на съответната търговска марка, само в който случай би се поставил въпросът за приложението на чл.72, б.“ж“ от Регламент (ЕС) № 952/2013. Напротив, анализът на съдържанието на представените с жалбата пет лицензионни споразумения, сключени с търговските дружества-лицензодатели, ясно сочи, че техен предмет е не само правото на изключителна дистрибуция на лицензираните стоки, а предоставеното право на ползване на търговската марка, титуляр на която са лицензодателите, включително чрез предоставяне правото на лицензополучателя да я произвежда, препродава и разпространява на разрешената територия, която включва ЕС и в частност България (така и по арг. от приетото в т.31-т.32 от цитираното решение на СЕС по дело C‑775/19). Само за пълнота следва да се отбележи, че в т.43 от същото решение се приема, че плащането трябва да се счита за „условие за продажбата“ на внасяните стоки по смисъла на чл.70, § 2 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и когато това плащане е било поискано от продавача като условие за изключителната дистрибуция на тези стоки на съответната територия. Следователно, независимо дали насрещната престация срещу плащането на възнаграждението е правото на използване на търговска марка или само правото на изключителна дистрибуция на внасяните стоки на територията на Съюза, това плащане ще се счита за „условие за продажбата“ на стоките винаги, когато тя не би била извършена, ако плащането не бъде осъществено. Наличието на това  условие ще бъде разгледано по-подробно във връзка с материалната законосъобразност на оспорения акт.

Съдът не констатира допуснати в хода на административното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила, с изключение на разгледаното по-долу уведомяване на жалбоподателя за погасените митнически задължения, извършено чрез връчване на оспореното решение.

Повод за образуваното административно производство са станали заключенията в доклад № BG004000/1/3 от 10.06.2022 г., с рег.№ 32-150396/10.05.2022 г. на ТД Митница Русе, ТУ, изготвен от служители от отдел „Последващ контрол“ при ТД Митница Русе (л.43-л.56 от преписката) след извършена проверка за установяване законосъобразността на действията на проверяваното лице (жалбоподателя) при прилагане на режим 40 „Едновременно допускане за свободно обращение и освобождаване за потребление“, извършена на основание чл.48 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл.84, ал.2, вр. ал.1, т.2 вр. чл.84а от ЗМ. Макар процесуалните действия в производството по последващ контрол да стоят вън от производството по издаване на решение без предварително заявление в хипотезата на чл.29 от Регламент (ЕС) № 952/2013, респ. чл.19, ал.7 от ЗМ, то тяхната валидност и законосъобразност представляват условие за пораждане на презумптивната доказателствена сила на констативния доклад, с който приключва проверката, съгласно чл.84л, ал.3 от ЗМ.

В случая тези изисквания са спазени. Докладът е съставен от служители в специализираното звено – отдел „Последващ контрол“ в ТД на Митница Русе, които разполагат с териториална и материална компетентност съгласно чл.84б, ал.1 и ал.2 от ЗМ и са надлежно оправомощени, съгласно чл.84в, ал.2, т.2 вр. ал.1 от същия закон, с цитираните в доклада заповеди за възлагане. Докладът, с който проверката е приключила, съдържа реквизитите, предвидени в чл.84л, ал.1 от ЗМ, поради което фактическите констатации в същия се смятат за истински до доказване на противното.

С писмо рег.№ 32-202037/20.06.2022 г., на основание чл.26 от АПК и чл.22, § 6 от Регламент (ЕС) № 952/2013, връчено на жалбоподателя с обратна разписка на 30.06.2022 г. (л.36 от преписката), последният бил уведомен за образуваното срещу него административно производство във връзка с констатациите в доклад № BG004000/1/3 от 10.06.2022 г., с рег.№ 32-150396/10.05.2022 г., който, в съответствие с чл.84л, ал.4 от ЗМ, бил връчен на представител (прокуриста) на дружеството на 18.05.2022 г. В писмото е посочен размерът на новата митническа стойност, както и размерът на дължимите мито и ДДС. На жалбоподателя е указано правото в 30 – дневен срок да изрази становище и да се запознае с документите, налични по преписката.

Съдът намира, че връченото на жалбоподателя уведомление отговаря на всички формални изисквания. Разпоредбата на чл.22, § 6, първа алинея от Регламент (ЕС) № 952/2013, приложим съгласно чл.29 от същия регламент и в производствата по издаване на решения без предварително заявление, урежда процесуалното задължение на митническите органи, преди да вземат решение, което би било неблагоприятно за заявителя, да му съобщят мотивите, на които ще се основава решението, и да му предоставят възможност да изрази своето становище в определен срок от датата, на която го е получил или се счита, че го е получил. В чл.8, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 е предвидено и минималното съдържание на съобщението по чл.22, § 6, първа алинея от Регламент (ЕС) № 952/2013, като в него следва да е посочено: а) документите и информацията, които митническите органи възнамеряват да използват като основание за своето решение; б) срокът, в който съответното лице трябва да изрази своето становище, считан от датата, на която е получило съобщението или се счита, че го е получило; в) упоменаване на правото на съответното лице на достъп до документите и информацията, посочени в буква а), съгласно приложимите разпоредби. Според чл.8, § 1 от Делегиран регламент (EC) 2015/2446 на Комисията, срокът, в който заявителят може да изрази своето становище, преди да бъде взето решение, което би било неблагоприятно за него, е 30 дни.

В случая във връченото на жалбоподателя писмо са посочени документите, които митническия орган възнамерява да използва като основание за своето решение, а именно доклад № BG004000/1/3 от 10.06.2022 г., с рег.№ 32-150396/10.05.2022 г. Изрично е посочен срокът, в който жалбоподателят може да изрази своето становище, чиято продължителност законосъобразно е определена на 30 дни. На жалбоподателя е указано, че има възможност да се запознае с материалите по преписката като от самото писмо е видно, че констативният доклад вече му е бил връчен на 18.05.2022 г. Всъщност това се установява и от становището на жалбоподателя с вх.№ 32-321193/11.07.2022 г. (л.37-л.42 от преписката), в което същият подробно изразява несъгласието си с фактическите и правни констатации в доклада.

Не съставлява съществено нарушение обстоятелството, че писмото с рег.№ 32-202037/20.06.2022 г. е връчено на жалбоподателя на 30.06.2022 г., а оспореното решение е издадено след изтичане на 30 – дневния срок по чл.19б, ал.1, изр.първо от ЗМ от започване на производството – на 05.08.2022 г. Административното производство е започнало служебно – без подаване на предварително заявление по чл.29 от Регламент (ЕС) № 952/2013, поради което и съгласно чл.25, ал.3 от АПК за дата на неговото започване се счита датата на извършване на първото процесуално действие по него, а не датата на неговото съобщаване. Следователно производството се счита започнало на 20.06.2022 г., с издаването на писмо рег.№ 32-202037/20.06.2022 г. и предвид предвидения в чл.8, § 1 от Делегиран регламент (EC) 2015/2446 30-дневен срок за становище от жалбоподателя, то няма как да приключи не по-късно от 30 дни от започването му, както изисква чл.19б, ал.1, изр.първо от ЗМ (в този смисъл вж. решение № 4481 от 11.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8550/2021 г., VIII о.). Тук следва да се припомни, че при противоречие между регламент и нормативен акт от националното законодателство примат има регламентът – чл.15, ал.2 от ЗНА. Освен това в съдебната практика и доктрината безпротиворечиво се приема, че сроковете за издаване на административните актове са инструктивни, поради което постановяването им след изтичането на предвидения за това срок не рефлектира върху тяхната законосъобразност (цитираното решение на ВАС и решение № 7499 от 16.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3267/2020 г., I о.).

Оспореният акт съответства на материалния закон, с изключение на допуснатото нарушение на чл.103 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и чл.56 от ЗДДС от гледна точка на изтеклата давност за митническите задължения, а оттам и за ДДС, по отношение на част от процесните митнически декларации. Такова възражение е изрично направено с жалбата и съдът намира същото основателно.

Разпоредбата на чл.124, § 1, б.“а“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 предвижда, че без да се засягат действащите разпоредби за несъбиране на размера на вносните или износните мита, съответстващи на митническо задължение при обявена със съдебно решение несъстоятелност на длъжника, митническото задължение при внос или износ се погасява по някой от следните начини: когато длъжникът вече не може да бъде уведомен за митническото си задължение съгласно член 103. Според дефиницията по чл.5, т.18 от Регламент (ЕС) № 952/2013 „митническо задължение" означава задължението на лице да заплати размера на вносните или износните мита, приложими за определени стоки съгласно действащото митническо законодателство, т.е. митническото задължение не включва в себе си и дължимия при внос ДДС. От друга страна в Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.  относно общата система на данъка върху добавената стойност няма уредена продължителност на давностния срок за задълженията за данък върху добавената стойност, поради което следва да се приеме, че регламентацията на този въпрос е предоставен на националния законодател. Така, с разпоредбата чл.56 от ЗДДС режимът на вземане под отчет на ДДС при внос е изравнен с този на митническото задължение като изрично предвижда, че начисляването на данъка при внос по чл.16 се извършва от митническите органи, като размерът на данъка се взема под отчет по реда, определен за митническото задължение. Следователно, per argumentum a contrario, начисленият при внос ДДС не следва да бъде вземан под отчет, ако под отчет не може да бъде взето митническото задължение. Според чл.104, § 2 от Регламент (ЕС) № 952/2013, митническите органи могат да не вземат под отчет размера на вносните или износните мита, които съгласно член 103 съответстват на митническо задължение, за което длъжникът вече не може да бъде уведомен. Същевременно разпоредбата на чл.103, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 предвижда, че длъжникът не се уведомява за митническо задължение след изтичането на три години от датата, на която е възникнало митническото задължение, а този момент, според чл.77, § 2 от същия регламент, е момента на приемане на митническата декларация. Прилагането на тригодишната давност по чл.103, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 и спрямо ДДС при внос следва и от обстоятелството, че с изтичане на давностния срок се погасява правото на митническите органи да определят нова, по-висока митническа стойност, която би била и основният компонент от данъчната основа по чл.55, ал.1 от ЗДДС за изчисляване на този данък.

Както беше посочено, цитираната разпоредба предвижда, че „…длъжникът не се уведомява за митническо задължение“ след изтичането на обсъждания тригодишен срок. Нормата, освен материалноправна страна (погасяване на митническото задължение) има и процесуална страна, доколкото изисква въздържане от страна на митническите органи от извършване на действия по уведомяване на длъжника за погасеното по давност – арг. от чл.124, § 1, б.“а“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 публично вземане. Според чл.102, § 1 от същия регламент, длъжникът се уведомява за митническото задължение в предвидената форма на мястото, където възниква или се счита, че е възникнало митническото задължение в съответствие с член 87. В чл.22, § 6, изр.второ от Регламент (ЕС) № 952/2013 е указано, че след изтичане на срока за становище заявителят се уведомява в подходяща форма за решението. В т.2 от диспозитива на решение от 10.07.2019 г. на СЕС по дело C‑249/18 се приема, че държавите членки, при спазване на принципите на ефективност и равностойност, трябва да определят датата, на която уведомяването на длъжника за размера на сборовете да се счита за осъществено, за да се прекъсне давностният срок от три години, след изтичането на който се погасява митническото задължение, т.е. момента, от който длъжникът се счита уведомен за решението на митническия орган, е въпрос на регламентация в националното законодателство. Според чл.19б, ал.1, изр.второ от ЗМ, уведомяването на длъжника за размера на задължението се извършва с връчването на решението.

Същевременно чл.103, § 3, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 предвижда, че срокът, определен в § 1, се спира, когато в съответствие с чл.22, § 6 митническите органи съобщават на длъжника мотивите, въз основа на които възнамеряват да го уведомят за митническото задължение; такова спиране се прилага считано от датата на съобщението до края на срока, в който на длъжника е предоставена възможност да изрази становището си. В тази връзка в т.34 от решение от 03.06.2021 г. на СЕС по дело C‑39/20 е изрично отбелязано, че това спиране на тригодишния давностен срок при съобщаване на мотивите по чл.22, § 6 от Митническия кодекс на Съюза се прилага чрез „удължаване на давностния срок с период, съответстващ на определения на длъжника срок, за да му се даде възможност да изложи становището си, като този период е 30 дни в съответствие с чл.8, § 1 от Делегиран регламент 2015/2446“. В случая писмо рег.№ 32-202037/20.06.2022 г. е връчено на жалбоподателя на 30.06.2022 г., т.е. преди тригодишният срок по чл.103, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 да е бил изтекъл за задълженията и считано от датата на приемането на най-ранната от процесните декларации, по които е определена нова митническа стойност, която дата, според Приложение 1 към оспореното решение, е 03.07.2019 г. В резултат на получаването на посоченото писмо тригодишният давностен срок по чл.103, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 е удължен до 30.07.2022 г. Оспореното решение е издадено на 05.08.2022 г., т.е. след изтичането му. Освен това самият факт на издаването му не е достатъчен, за да се прекъсне давността, чието течение е подновено, считано от 31.07.2022 г. За това, както беше посочено, е необходимо решението да е било връчено на жалбоподателя. Същото, в четлив вид, който позволява на жалбоподателя да реализира пълноценно правото си на защита, е изпратено с писмо рег.№ 32-265647/09.08.2022 г. и е било връчено на последния на 12.08.2022 г. Явно това е и възприетата от органа дата на връчване на оспорения акт, тъй като именно посоченото писмо и известието за неговото доставяне, ведно с решението, са приложени по преписката (на л.32 – л.33). Следователно погасени по давност се явяват допълнително определените митнически задължения и задължението за ДДС върху определената нова митническа стойност по митническите декларации, приети на дати, предшестващи 12.07.2019 г. Тази дата се определя съобразно чл.103, § 1 и § 3, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 - три години и 30 дни преди датата на връчване на решението, по който начин е прекъсната давността. Следователно погасени по давност са задълженията по митническите декларации от 03.04.2019 г., 04.07.2019 г. и 11.07.2019 г. (три декларации), както обосновано сочи жалбоподателят, посочени в редове от първи до шести  включително (ред пети и шести се отнасят до различни стоки по една и съща декларация) на Приложение 1 и Приложение 2 на оспореното решение. В тази част оспореният административен акт се явява издаден в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменен.

В останалата част – по отношение на митническите декларации, допълнително начислените задължения по които не са засегнати от давността, решението е постановено при правилно приложение на материалния закон.

Спорът по делото се концентрира по въпроса следва ли договорната стойност на стоките, внасяни с процесните митнически декларации, да бъде коригирана чрез прибавяне на заплащаните от жалбоподателя лицензионни възнаграждения. В тази връзка разпоредбата на чл.71, § 1, б.“в“ от Регламент (ЕС) № 952/2013 предвижда, че при определяне на митническата стойност съгласно член 70, към действително платената или подлежащата на плащане цена за внасяните стоки се прибавят: роялти и лицензионни такси, свързани с остойностяваните стоки, които купувачът трябва да плати пряко или косвено като условие за продажбата на остойностяваните стоки, доколкото тези роялти и такси не са включени в действително платената или подлежащата на плащане цена.  Съдът на ЕС константно приема (вж. т.35 от решение от 09.03.2017 г. по цитираното по-горе дело C‑173/15, т.39 от решение от 09.07.2020 г. по дело C‑76/19, „Къртис-Балкан“ ЕООД), че предвидената в чл.71, § 1, б.“в“ от Митническия кодекс корекция се прилага, когато са изпълнени три кумулативни условия, а именно, първо, лицензионните такси или възнаграждения не трябва да бъдат включени в действително платената или подлежащата на плащане цена, второ, те трябва да бъдат свързани с остойностяваните стоки и трето, купувачът трябва да е длъжен да плати тези лицензионни такси като условие за продажбата на внасяните стоки.

В случая между страните няма спор по наличието на първата предпоставка, а именно, че лицензионните възнаграждения не са били включени в действително платената или подлежащата на плащане цена. Видно от констатациите в доклад № BG004000/1/3 от 10.06.2022 г., с рег.№ 32-150396/10.05.2022 г. на ТД Митница Русе, ТУ, при заплащане на задълженията по фактурите, въз основа на които в декларациите жалбоподателят е определил митническата стойност, е била дебитирана сметка 401 „Доставчици“  (аналитична партида на чуждестранния контрагент) срещу кредита по сметка 504/2 „Разплащателна сметка във валута“ (аналитично по валути), като сумата в левове е определяна въз основа на фактурната стойност и валутния курс в деня на плащането. Тези счетоводни операции се отнасят до самите стоки. От представените на митническите органи извлечения от счетоводна сметка 602 „Разходи за външни услуги“ били установени и осчетоводени фактури за лицензионни такси, заплатени от жалбоподателя на американското дружество Delta Galil USA, Inc., които разходи не били включени в декларираната от жалбоподателя митническа стойност с процесните декларации.

Съдът счита, че втората предпоставка също е налице. Според чл.136, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 авторските и лицензионните възнаграждения са свързани с внасяните стоки, по-специално когато правата, прехвърлени съгласно лицензионното споразумение или споразумението за авторско възнаграждение, са включени в стоките. Методът за изчисляване на размера на авторското или лицензионното възнаграждение не представлява решаващ фактор. Текстът на § 2 на същата разпоредба гласи, че  когато методът за изчисляване на размера на авторските или лицензионните възнаграждения произтича от цената на внесените стоки, се приема, при липса на доказателства за противното, че плащането на тези авторски или лицензионни възнаграждения е свързано със стоките, чиято стойност ще се определя.

В случая, видно от приетите по делото митнически декларации и представените с тях търговски документи (в два класьора – син и зелен), внасяните от жалбоподателя стоки (чорапи, мъжки боксерки, дамско бельо, дамски пижами - памучни горнища и долнища за спане, дамски бански) са с продавач/износител, посочени в кл. 3/1 „износител“, респ. кл. 3/24, търговски дружества, установени основно в Китай, но също така Бангладеш, Турция, и Република Корея (Южна Корея), с какъвто произход са стоките. По всички декларации са представени писма от лицензодателите и носители на търговските марки Wilson (класьор № 1 (зелен) – на л.8,53,62,90,108.117,160,183,232,272,299,373,384,395 и 405; класьор № 2 (син) – л..12,57,138,140,150 и 160), Converse (класьор № 1 (зелен) – на л.30,78,99,129,140,172,205,223,251,260,311,320,332 и 341; класьор № 2 (син) – на л.20,32,45,78,87 и 168), Columbia (класьор № 1 (зелен) – на л.41,151,193,214,241, 287 и 363; класьор № 2 (син) – на л. 55 и 174) и Elle (класьор № 2 (син) – на л.97, 128, 184, 233, 274, 298,309,326 и 339), с които титулярите на посочените търговски марки потвърждават пред митническите органи, че по силата на представените с жалбата лицензионни споразумения правото на ползване на посочените търговски марки в договорения обем и за съответните територии е предоставено на жалбоподателя. Такова лицензионно споразумение липсва представено само по отношение на търговската марка Foot Locker, но от представеното писмо (класьор № 1 (зелен) – л.286) е видно, че подобно право на ползване на тази търговска марка също е учредено за жалбоподателя. По-конкретно се касае до митническа декларация 19BG004006014386R7 от 08.10.2019 г. за внос на чорапи от памучни влакна с търговска марка Фуут Локър.

Във всички процесни декларации, в клетка 6/8 „Описание на стоките“, е изрично посочено, че стоката вече носи съответната търговска марка. Следователно безспорно е налице хипотезата на чл.136, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, доколкото търговските марки, по отношение на които са сключени лицензионните споразумения и се дължат лицензионните възнаграждения, са инкорпорирани в самите внесени стоки още към момента на вноса. Доколкото тези възнаграждения представляват именно престация за ползването на търговските марки, инкорпорирани във внесените стоки, то безспорно е, че самите възнаграждения са свързани с тези стоки.

Съдът не споделя предложеното от жалбоподателя тълкуване на чл.136, § 2 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, с което последният обосновава обратния извод. Както беше посочено, тази разпоредба гласи, че когато методът за изчисляване на размера на авторските или лицензионните възнаграждения произтича от цената на внесените стоки, се приема, при липса на доказателства за противното, че плащането на тези авторски или лицензионни възнаграждения е свързано със стоките, чиято стойност ще се определя. Жалбоподателят подчертава, че в случая методът на изчисляване на тези възнаграждения, според сключените лицензионни споразумения, не произтича от цената на внесените стоки, а от реализирания оборот от последващите им продажби. Възразява, че щом лицензионните възнаграждения не се дължат при вноса, т.е. не са процент от митническата стойност, то не може да се изведе тяхната свързаност с внасяните стоки.

Целта на цитираната разпоредба – чл.136, § 2 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 е да създаде оборима презумпция в полза на митническата администрация като възложи тежестта на доказване върху вносителя, който ще трябва да обори предположението за свързаност на заплатените лицензионни възнаграждения и внесените стоки. Няма спор, че в случая тези възнаграждения се определят като процент не върху митническата стойност, върху оборота от следващата вноса продажба на стоките, при тяхното реализиране съобразно приложимия митнически режим – за свободно обращение и потребление. При отчитане на тази цел на съюзния законодател не несъстоятелно е предложеното от жалбоподателя тълкуване по аргумент от противното, тъй като се достига до обективно противоречие с чл.136, § 1, изр.второ от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447, според което методът за изчисляване на размера на авторското или лицензионното възнаграждение не представлява решаващ фактор. Казано другояче, той е „решаващ фактор“ за определяне свързаността на лицензионните възнаграждения с внасяните стоки само в хипотезата на § 2 от същата разпоредба – когато те се определят на базата на самата митническа стойност, доколкото се задейства посочената по-горе оборима презумпция за свързаност.

Налице е и третата кумулативна предпоставка, а именно купувачът е длъжен да плати лицензионните такси като условие за продажбата на внасяните стоки.

Според т.60 от цитираното решение на СЕС по дело C‑173/15, плащането на лицензионното възнаграждение представлява такова „условие за продажбата“ на остойностяваните стоки, когато в рамките на договорните отношения между продавача или свързаното с него лице и купувача това плащане е от такова съществено значение за продавача, че той не би извършил продажбата, ако тo не бъдe осъществено. В тази връзка чл.136, § 4, б.“в“ от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 пояснява, че авторските и лицензионните възнаграждения се считат за платени като условие за продажба на внесените стоки, когато е изпълнено някое от следните условия: стоките не могат да бъдат продадени на купувача или купени от него, без да бъдат заплатени авторските или лицензионните възнаграждения на лицензодателя. Както се приема и в цитирания Компедиум [3], приложимият критерий е дали продавачът може да продаде или дали купувачът може да купи стоките без плащане на роялти или лицензионна такса. Условието може да бъде изрично или имплицитно. В някои случаи в лицензионното споразумение ще бъде уточнено дали продажбата на внесените стоки зависи от плащането на роялти или лицензионна такса. Все пак не се изисква това да бъде посочено.

Макар подобна изрична клауза в представените от жалбоподателя лицензионни споразумения да не се съдържа, от цялостното им съдържание е видно, че ако лицензионното възнаграждение не бъде заплатено, то правото на ползване на съответната търговска марка няма да бъде предоставено, а оттам – няма да е възможно жалбоподателят да произвежда, сам или чрез други лица, стоки, които да носят посочената търговска марка. Както беше посочено, всички внесени стоки вече носят такава търговска марка -  Wilson, Converse, Columbia или Elle. Възлагането на нейното производство на търговските дружества, посочени като износители/продавачи в процесните митнически декларации, няма да е възможно, ако лицензионните възнаграждения не са били заплатени, което се потвърждава и от писмата, с които лицензодателите са удостоверили пред митническите органи, че титуляр на право на ползване на съответните търговски марки е и жалбоподателят. Следователно продажбата на конкретните стоки по тези декларации, които стоки към момента на вноса вече носят запазена марка, предмет на съответното лицензионно споразумение, би могла да бъде извършена, само ако възнагражденията по това споразумения бъдат заплатени. Както беше посочено, при решаването на този въпрос е ирелевантно обстоятелството, че тези възнаграждения се заплащат по – късно, доколкото те се определят като процент от реализирания оборот на стоките.  

При определяне на новата митническа стойност чрез включване на заплатените лицензионни възнаграждения митническите органи законосъобразно са процедирали в съответствие с чл.84и, т.1, т.1 от ЗМ, предвиждащ, че когато воденото счетоводство не дава възможност за установяване или определяне размера на дължимите публични държавни вземания,  митническите органи могат да приемат за установени определените от тях елементи за облагане. В случая е установено, че е невъзможно да бъдат определени нетните продажби по всяка една конкретна митническа декларация, с която стоките със съответната търговска марка са поставени в режим допускане за свободно обращение, което, от своя страна, е необходимо за изчисляване на лицензионните такси по лицензионните споразумения по повод доставката на стоки с посочените търговски марки, данни за което има в съставения констативен доклад. Поради това обосновано е приета продажна цена „среднопретеглена цена на единичен артикул“, като основа за изчисляване на оборотите, въз основа на които се изчисляват лицензионните възнаграждения, с които е коригирана декларираната от жалбоподателя митническа стойност.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата е частично основателна и следва да бъде уважена като оспореното решение, в частите, с които е отказано приемането на декларираната митническа стойност, определена е нова такава и са начислени допълнителни задължения за мито и ДДС по следните митнически декларации: 19BG004006009416R9 от 03.07.2019 г., 19BG004006009463R4 от 04.07.2019 г., 19BG004006009870R0 от 11.07.2019 г., 19BG004006009868R9 от 11.07.2019 г. и 19BG004006009863R3 от 11.07.2019 г. (със същата са внесени два вида стока – памучни чорапи и чорапи от синтетични влакна, за които тези публични задължения са определяни поотделно), задълженията по които са погасени по давност, следва да бъде отменено. Погасените по давност допълнително начислени публични вземания по петте декларации възлизат на 6045,18 лева – мито и 11284,34 лева - ДДС, видно от сумите, посочени на ред първи до шести включително, колона 10 и колона 14 от Приложение 2 към оспореното решение. Административният акт следва да бъде изменен в частта по отношение на общия определен размер на публичните задължения за мито и ДДС с оглед погасяването на същите по посочените декларации. В останалата си част (във връзка с декларациите, вземанията по които не са погасени по давност) оспореното решение е законосъобразен административен акт, поради което подадената срещу него жалба се явява неоснователна и в тази й част следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 и ал.3 от АПК всяка от страните по делото има право на разноски съразмерно с уважената, съответно отхвърлената част на жалбата.

Жалбоподателят е направил деловодни разноски в общ размер от 4548,41 лева, от които 4498,41 лева – заплатен адвокатски хонорар, начислен по фактура № 4712/03.11.2022 г., заплатен с общо платежно нареждане по няколко фактури от 09.11.2022 г., присъждането на което в молба с вх.№ 68/09.01.2023 г. се претендира без ДДС, както 50 лева – заплатена държавна такса. Ответникът по жалбата е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Възражението е неоснователно. Материалният интерес по делото е в размер на сбора от допълнително начислените с решението мито и ДДС, или 137952,11 лева. Минималното адвокатско възнаграждение към датата на плащане на възнаграждението – 09.11.2022 г. при такъв материален интерес, съгласно чл.8, ал.1 вр.чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. при интерес от 100 000 лв. до 500 000 лв., е равен на 8650 лв. плюс 4 % за горницата над 100 000 лв., или той би възлизал на 10168, 08 лева. В случая, както беше посочено, жалбоподателят е заплатил адвокатски хонорар в много по-нисък размер от 4498,41 лева без ДДС, което същият претендира също без ДДС, независимо от начисляването му съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Така, съобразно уважената част от жалбата, жалбоподателят има право на разноски в размер от 565,09 лева.

Ответникът по жалбата е претендирал присъждането на юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, на основание чл.24, изр.второ от Наредбата за заплащането на правната помощ, предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес по същото, съдът определя на 300 лева. От тази сума, съобразно отхвърлената част от жалбата, ответникът има право на разноски в размер на 262,31 лева.

След служебна компенсация на насрещните вземания за разноски в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 302,78 лева – деловодни разноски по компенсация.  Деловодните разноски, съгласно § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на юридическото лице, в структурата на което е административният орган, издател на оспорения акт, т.е. в тежест на Агенция „Митници“, която агенция има качеството на юридическо лице съгласно чл.7, ал.1 от ЗМ и чл.3, ал.1 от Устройствения правилник на Агенция „Митници“.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

                                      Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на „Делта текстил-България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 44, представлявано заедно от управителите Михаел Лаксер и Песах Писахов, решение с рег.№ 32-261929 от 05.08.2022 г. на директора на ТД Митница Русе, издадено на основание чл.29, чл.48, чл.70, чл.71, § 1, б.“в“, чл.77, § 1 вр. чл.102 от Регламент (ЕС) № 952/2013, чл.19, ал.1, чл.84, ал.1, т.2 от ЗМ, чл.54, ал.1 и чл.56 от ЗДДС и чл.59, ал.1 от АПК, жалбата по административен ред срещу което е отхвърлена с решение № Р-420/32-313999 от 16.09.2022 г. на директора на Агенция „Митници“, в частта, с която:

- е отказано приемането на декларираната митническа стойност за стоките по следните митнически декларации: № № 19BG004006009416R9 от 03.07.2019 г., 19BG004006009463R4 от 04.07.2019 г., 19BG004006009870R0 от 11.07.2019 г., 19BG004006009868R9 от 11.07.2019 г. и 19BG004006009863R3 от 11.07.2019 г.;

- е определена нова митническа стойност на стоките по митнически декларации № № 19BG004006009416R9 от 03.07.2019 г., 19BG004006009463R4 от 04.07.2019 г., 19BG004006009870R0 от 11.07.2019 г., 19BG004006009868R9 от 11.07.2019 г. и 19BG004006009863R3 от 11.07.2019 г., посочена на ред първи до шести включително, колона 7, на Приложение 2 към оспореното решение;

- жалбоподателят е задължен, на основание чл.108, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013, в качеството му на длъжник, да доплати в 10 – дневен срок от получаване на решението сумите за мито и ДДС, посочени на ред първи до шести включително, колони 10 и 14, от Приложение 2 към оспореното решение, в общ размер на 6045,18 лева мито и 11284,34 лева ДДС.

ИЗМЕНЯ решение с рег.№ 32-261929 от 05.08.2022 г. на директора на ТД Митница Русе, жалбата по административен ред срещу което е отхвърлена с решение № Р-420/32-313999 от 16.09.2022 г. на директора на Агенция „Митници“, в частта, с която е определено мито в общ размер на 37531,57 лева и ДДС в общ размер на 100420,54 лева като ОПРЕДЕЛЯ размера на тези публични задължения, както следва: мито в общ размер на 31486,39 лева и ДДС в общ размер на 89136,20 лева.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Делта текстил-България“ ЕООД, с ЕИК *********, против решение с рег.№ 32-261929 от 05.08.2022 г. на директора на ТД Митница Русе, жалбата по административен ред срещу което е отхвърлена с решение № Р-420/32-313999 от 16.09.2022 г. на директора на Агенция „Митници“, в останалата й част.

ОСЪЖДА Агенция „Митници“, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Георги С. Раковски“ № 47, представлявана от директора П.Г., да заплати на „Делта текстил-България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 44, представлявано заедно от управителите М. Л. и П. П., сумата от 302,78 лева – деловодни разноски по компенсация.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

СЪДИЯ: