Р Е Ш Е Н И Е
№ 228
гр. Пловдив, 13.12.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на двадесет и шести
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА
АНТОНОВА
при
участието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА
в
присъствието на прокурора ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД № 515/2019г. по описа на
съда
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
С Присъда №84/13.09.2019г.,
постановена по НОХД №1218/2019г., Окръжен съд - Пловдив е признал подсъдимата Д.Д.К.
за ВИНОВНА в това, че на 26.07.2017г. около 10.20ч. на ул. „*“, в гр.*, при
управление на моторно превозно средство - лек автомобил, марка „*“, с peг. № *,
е нарушила правилата за движение по пътищата: чл. 20 ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП, и
по непредпазливост е причинила смъртта на С.Т.С., ЕГН ********** от гр.*, като
подсъдимата, след деянието, е направила всичко, зависещо от нея за оказване на
помощ на пострадалата, за което и на основание
чл.343а, ал.1, б.“б“ във вр. с
чл.343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК във вр. с чл.58а, ал.1 във вр.
с чл.54 от НК във вр. с чл.373, ал.2 от НПК е ОСЪДЕНА на ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА в
размер на ЕДНА ГОДИНА, като е ПРИЗНАТА за невинна и е оправдана за това да е
допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП, чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП и чл. 20, ал.1 от ЗДвП. На основание чл.343г вр.
чл.343, ал.1, б.“в”, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК подсъдимата Д.Д.К.
е лишена и от право да управлява моторно превозно средство за срок от
ЕДНА ГОДИНА, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.66,
ал.1 от НК изпълнението на наложеното на подсъдимата Д.Д.К. наказание лишаване
от свобода е отложено с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на
присъдата в сила. Съдът се е разпоредил с приложените по делото веществени
доказателства – диск с надпис „747/17
DVD“ и диск с надпис „ЗМ № 474/2017г., които е постановил, след влизане на
присъдата в сила, да се съхраняват по делото до изтичане на срока за архивирането
му. В тежест на подсъдимата К. са възложени и направените по делото деловодни
разноски в полза на органите на съдебната власт, които са ги направили.
Присъдата
е атакувана от подсъдимата, чрез защитника й – адв. М., с оплакване за неправилност,
незаконосъобразност, необоснованост на съдебния акт и явна
несправедливост на наложените на подс. К. наказания. Оспорва се да е доказано
по категоричен начин подсъдимата да е нарушила правила за движение по пътищата,
които да са в причинна връзка с настъпилия резултат, като се излага тезата, че
този резултат е настъпил само и единствено в следствие на неправомерното
поведение на пострадалата С.. Възразява се и срещу наложените наказания, които
се считат за явно несправедливи, несъобразени с наличните по делото многобройни
смекчаващи отговорността на К. обстоятелства, обуславящи приложението на чл.55
от НК и налагане на наказание „Пробация“. На базата на изложеното се правят
искания, алтернативно заявени – да се отмени присъдата и да се постанови нова,
с която подс. К. да се признае за невинна и да се оправдае изцяло по
предявеното й обвинение с приложение на чл.15 от НК, или, присъдата да се
измени с приложението на чл.55 от НК, или, да се определи наказание лишаване от
свобода в предвидения в НК минимум.
В съдебно заседание жалбата и
направените с нея искания се поддържат от подсъдимата и защитника й по
изложените съображения, които се доразвиват в пледоариите по същество.
Представителят
на Апелативна прокуратура - Пловдив изразява
становище за неоснователност на жалбата, а присъдата, като правилна и
законосъобразна във всичките й части, моли да бъде потвърдена.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като
се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените
оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността
и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на
въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното:
Депозираната жалба е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна в процеса, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално ДОПУСТИМА, но разгледана по
същество – НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството
по делото е протекло по глава 27 от НПК, в хипотезата на чл.371 т.2 – направено
от подсъдимата признание на изложените в обстоятелствената част на обвинителния
акт факти и изразено съгласие да не се събират доказателства за тези факти.
За
да постанови атакуваната присъда, Окръжният съд е ползвал направеното от подс. К.
признание на изложените в обвинителния акт факти и подкрепящите го
доказателства, на базата на които е приел за установена фактическата обстановка,
изложена и в обвинителния акт, както следва:
Подсъдимата
Д.К. е правоспособен водач на моторно превозно средство и притежава
свидетелство за управление на моторно превозно средство №*, издадено през 1998г.
с придобити категории В, AM и B1. Като водач на МПС през 2013г. била наказана с
фиш за нарушение по Закона за движение по пътищата /л.76 от дос. пр./. К.
ползвала лек автомобил марка „*“, с peг. № *, регистриран на дружество „*“ ЕООД,
чийто едноличен собственик на капитала и управител бил нейният баща Д.А.К./л.142
– л.143 от дос. пр./.
На
26.07.2017г., около 10.00 ч., подс.К., като правоспособен водач на МПС,
управлявала посочения автомобил марка „*“, с peг. № * по улиците на гр.*. В
автомобила пътувала сама. Пътят й минавал през ул.„*“ в града. Около 10.20 ч.,
пътувайки по ул.„*“ в посока от северозапад на югоизток, стигнала до
кръстовището на ул.„*“ и ул.„*“. Била решила да продължи движението си в посока
североизток по ул.„*“. Същия ден пострадалата С.Т.С. се намирала в гр.*.
Сутринта имала лична работа в града. Около 10.20ч. се намирала на югоизточния
/десния/ тротоар на ул.„*“ в непосредствена близост до кръстовището на ул.„*“ и
ул.„*“. В този момент тя решила да
пресече ул.„*“ в посока от югоизток на северозапад, за да премине на намиращия
се на кръстовището на двете улици пешеходен „остров“ с находящата се на него
автобусна спирка. Около 10.20 ч. пострадалата С.Т.С. в изпълнение на
намерението си предприела неправомерно пресичане на ул.„*“ на място и в момент,
когато това не е било безопасно, а именно в посока от югоизток на северозапад,
отдясно на ляво пред движещия се л.а. „*“. В момента, когато пострадалата С.Т.С.
стъпила на платното за движение, подс.Д.К. с управлявания от нея л.а. „*“ се
намирала на около 21 - 22 м. от нея. Пътната настилка била суха, асфалтова,
времето било слънчево. В същия момент подс.К. предприела с управлявания от нея
л.а. „*“ завой наляво към ул.„*“ в посока североизток, движейки се със скорост
около 27 км/ч., като не обърнала внимание, че пострадалата пешеходка С.Т.С. е
предприела пресичане на пътното платно. По тази причина продължила движението с
автомобила със същата скорост, а именно около 27 км/ч., като не реагирала
своевременно и не задействала спирачната система с максимална интензивност.
Едва когато пострадалата пешеходка С.Т.С. била на около 1 м. в платното за
движение на ул.„*“, а л.а. „*“ на около 13-14 м. разстояние от нея, подс.К. я
забелязала и реагирала, като екстрено задействала спирачната система на
автомобила, но въпреки това след около 2 секунди настъпил удар, който вече е
бил неизбежен. Скоростта на управлявания от К. лек автомобил „*“ към момента на
последвалия удар след задействане на спирачната система, била около 11 км/ч.
Ударът настъпил в предната част на л.а. „*“ и в лявата страна на пешеходката С.Т.С.,
която при свличането си на земята оставила следи от тялото и ръката си по
предния капак на автомобила, който в момента на произшествието бил прашен.
След
удара управляваният от обв. К. автомобил „*“ се установил на мястото и в
положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на
местопроизшествието, а пешеходката С.Т.С. паднала на платното за движение в
дясно пред автомобила. След удара подс.К. слязла от автомобила, отишла до
пострадалата С.Т.С. и се опитала да осъществи словесен контакт с нея, но
пострадалата С. не отговорила. След това се обадила два пъти на тел. 112 и
съобщила за настъпилото ПТП.
Междувременно
св.Й.М.Т., която работела като продавач - консултант в магазин за офис —
материали, находящ се на ул. „*“в близост до местопроизшествието и същия ден се
намирала в търговския обект, чувайки изсвирване на спирачки в резултат от
задействане на спирачната система от подс.Д.К. при управлението на л.а. „*“,
станала от бюрото си, отишла до входната врата на обекта и видяла спрелия
автомобил „*“, както и падналата на пътното платно С.Т.С.. В този момент св.Т. също
се обадила на тел. 112 и съобщила за настъпилото произшествие.
На
мястото на произшествието пристигнал екип на Спешна медицинска помощ, който
откарал пострадалата С.Т.С. в УМБАЛ „*“ за диагностика и лечение. На мястото на
произшествието пристигнал екип на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР *в
състав св.А.С.С- младши автоконтрольор и св.Т. Д.Д. - младши автоконтрольор.
Полицейските служители тествали подс.К. за алкохол с техническо средство, което
отчело отрицателен резултат. Местопроизшествието било запазено от двамата полицейски
служители до пристигане на разследващ полицай за извършване на оглед. Проведен
бил оглед на местопроизшествието, за което били съставени протокол и фотоалбум
към него. На 31.07.2017г. пострадалата С.Т.С. починала.
Окръжният
съд е ползвал при формиране на вътрешното си убеждение експертните изводи, съдържащи
се в изготвените в досъдебната фаза заключения.
Според заключението
на назначената по досъдебното производство съдебномедицинска експертиза на
трупа на С.Т.С. /л. 45 – л.50 от дос.
пр./, при аутопсията е констатирана множествена травма, изразяваща се в: контузия
на мозъка; кръвоизливи под твърдата мозъчна обвивка; кръвоизлив под меките
мозъчни обвивки; кръвоизлив в мозъчните стомахчета; оток на мозъка;
размекчаване и разрушаване на мозъчното вещество на главния мозък и мозъчния
ствол /енцефаломалация/; счупване на кости на черепа; счупване на лявата
ябълчна кост; счупване на телата на 1-ви и 2-ри поясни прешлени; счупване на
лявата срамна и седалищна кости на таза; кръвонасядане и кръвопреливане на
тъканите на таза; кръвонасядане на капсулата на левия бъбрек; кръвонасядане на
меките черепни покривки; кръвонасядане на подкожните тъкани на гърба вляво и на
левия долен крайник в областта на бедрото; кръвонасядания и охлузване по трупа;
хипертрофия на сърцето; коронаросклероза; атеросклероза. Причина за смъртта на С.Т.С.
е тежката черепно - мозъчна травма, довела до притискане и разрушаване на
жизненоважни центрове в мозъка, с разрушаване и размекчаване на мозъчното
вещество. Описаните травматични увреждания са бил причинени по най-общия
механизъм на удар или притискане с/или върху твърд тъп предмет или от неговото
тангенциално действие. Същите добре отговарят по начин и време да са получени
така, както се съобщавало в предварителните сведения на експертизата, а именно
при станало ПТП 26.07.2017 г., в което
пострадалата е участвала като пешеходец, ударен от моторно превозно средство -
лек автомобил. Според заключението, е налице причинно-следствена връзка между
установените травматични увреждания по трупа /тежката черепно-мозъчна травма/ и
настъпилата смърт, както и между причинените травматични увреждания и
претърпяното пътнотранспортно произшествие.
Според
заключението на извършената в хода на досъдебното производство автотехническа
експертиза /л.54 – л.70/, ударът е настъпил върху платното за движение на ул. „*“в
конфликтна точка на първоначален контакт, която приблизително се намира по
дължина на около 3,0 - 3,5 м. североизточно от ориентира, приет в протокола за
оглед, а по ширина около 7,2 - 7,7 м. югоизточно от ориентира. Скоростта на
движение на л.а. „*“ при преминаването през завоя и непосредствено преди
произшествието е била около 27 км/ч. В анализираната пътна ситуация, от
момента, в който пешеходката С.Т.С. е навлязла на платното за движение, водача
на л.а. „*“ при своевременна реакция и задействане на спирачната система с
максимална интензивност, е имал техническа възможност да установи автомобила
преди мястото на удара и по този начин да избегне произшествието чрез безопасно
екстрено спиране, тъй като в този момент мястото на удара е било извън опасната
зона на автомобила. Водачът на л.а. „*“ е имал техническа възможност да
установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез
безопасно екстрено спиране със скоростта, с която се е движел, при своевременна
реакция и задействане на спирачната система в момента, в който пешеходката С.Т.С.
е навлязла на платното за движение. Като най-вероятен от техническа гледна
точка механизъм на анализираното пътнотранспортно произшествие, вещото лице е
приел, че водачът Д.Д.К. е управлявала л.а. „*“ по платното за движение на ул. „*“
в гр. *в посока от северозапад на югоизток. През това време пешеходката С.Т.С.
е била на югоизточния /десния/ тротоар на ул. „*“Когато л.а. „*“ е бил на около
21-22 м., пешеходката С.Т.С. е предприела пресичане на платното за движение на
ул. „*“в посока от югоизток на северозапад, от дясно на ляво пред автомобила.
Междувременно водачът на л.а. „*“ е предприел завой наляво към ул. „*“в посока
на североизток. Когато пешеходката С.Т.С. е била на около 1 м. в платното на
ул. „*“, а л.а. „*“ на около 13 - 14 м., водачът на автомобила е реагирал, като
екстрено е задействал спирачната система, но въпреки това след около 2 секунди
е настъпил удар, който вече е бил неизбежен. Ударът е настъпил в предната част
на л.а. „*“ и в лявата страна на пешеходката С.Т.С.. След удара автомобилът се
е установил на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни
от фотоалбума на местопроизшествието, а пешеходката С.Т.С. е паднала на
платното за движение в дясно пред автомобила. Като основни причини за
настъпилото произшествие от техническа гледна точка вещото лице е посочило това,
че пешеходката С.Т.С. е предприела пресичане на платното за движение на ул. „*“на
място и в момент, когато това не е било безопасно от една страна и от друга, че
водачът на л.а. „*“ - Д.Д.К. не е реагирала своевременно на опасността от удар
с пешеходката С.Т.С., която е пресичала платното за движение пред автомобила.
В
заключението на назначената и изготвена допълнителната автотехническа
експертиза / л. 155 – л.169 от дос. пр./, предмет на обсъждане е била следа от
гума, описана в протокола за оглед, за която вещото лице е посочило, че е
оставена от предна лява гума на л.а. „*“. Поради наличието на ABS -
антиблокираща система, е възможно в началото на спирането да не остане добре
видима следа и затова в протокола за оглед да е описана следа с дължина 0,39 м.
В останалата им част изводите, изведени в допълнителната експертиза, са напълно
идентични с направените в първоначалната изготвена такава.
Изложената в мотивите към присъдата фактическа
обстановка, отнесена към въпроса за съставомерността на деянието, приета за
установена и в обвинителния акт, се споделя изцяло от настоящия въззивен състав.
Направеното по реда на чл.371, т.2 от НПК от подс. К. признание на фактите и
обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, намира пълна подкрепа в
еднопосочните, взаимнодопълващи се и кореспондиращи помежду си доказателствени
материали, между които не съществуват никакви противоречия, а не само такива,
които по смисъла на чл.305 ал.3 от НПК да налагат подробен анализ и съпоставяне.
При
осъществения служебен въззивен контрол, не се констатират допуснати от окръжния
съд съществени процесуални нарушения, които
да предпоставят отмяна на присъдата на процесуално основание - чл.335 ал.2 от НПК. Доводи за допуснати такива, които да се нуждаят от нарочен
отговор, не се навеждат и във въззивната жалба, и в пледоариите пред
Апелативния съд. Предвид проведеното съкратено съдебно следствие, в рамките на
което подсъдимата е признала всички факти и обстоятелства от обвинителния акт,
пределите на инстанционния контрол са ограничени до проверка на процесуалната
дейност на първостепенния съд - налични предпоставки за съкратено следствие,
спазване на регламентирания ред за допускането и провеждането му, постановяване
на присъдата в съответствие с чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК. Прочитът на
материалите по делото говори, че проведената от окръжния съд диференцирана
процедура - съкратено съдебно следствие в предвидената в чл.371 т.2 от НПК
алтернатива, е реализирана при стриктно спазване на очертаните в процесуалния
закон императивни предписания. Инициираното от самата подсъдимата и защитника й
провеждане на съкратено съдебно следствие и заявеното в тази връзка признание
на изложените в обвинителния акт факти, е обезпечено от доказателствата,
събрани в хода на досъдебното разследване, поради което окръжният съд не е имал
основание да откаже разглеждане на делото по този ред. Изложените към присъдата
мотиви са аналитични, всеобхватни, покриват изискванията на чл. 305 ал.3 от НПК
и дават възможност на страните да реализират правото си на защита в пълен обем,
а на въззивния съд – да осъществи въззивната проверка в предмета и пределите й,
очертани в чл.313 и чл.314 от НПК.
Проверявайки
процеса по формиране на вътрешното убеждение, настоящата инстанция намира, че
окръжният съд правилно е приложил и материалния закон, приемайки, че
установените на базата на годни процесуални доказателствени източници
релевантни за предмета на доказване факти и обстоятелства водят до единствения
възможен извод, че подсъдимата Д.К. е
осъществила състава на престъплението, за което е била призната за виновна и
осъдена с атакуваната присъда.
Очевидно, не е спорно по делото, че е настъпил противоправен,
съставомерен резултат – смъртта на пострадалата С., че смъртта е следствие от
тежки телесни увреждания, причинени на С. при пътно – транспортно произшествие,
реализирано на инкриминираната дата, в
което участник, освен пострадалата, е била и подс. К.. Признати по предвидения
в чл.371, т.2 от НПК ред посочените факти намират своята пълна подкрепа в приложените
по делото протокол за оглед и фотоалбум към него, в писмените доказателства –
акт за смърт и удостоверение за наследници, в гласните доказателства –
обясненията на подсъдимата и показанията на свидетелите, и в заключението на
изготвената по делото съдебно - медицинска
експертиза на труп. В последната - компетентна, обоснована и мотивирана,
изготвена от лице с нужния опит и квалификация, са отразени констатираните по
тялото на пострадалата телесни увреждания, направен е и категоричен от
медицинска гледна точка извод, че тези увреждания са довели до смъртта на С., а
те от своя страна са резултат от настъпилото на инкриминираната дата ПТП.
И макар
смъртта на С. да е настъпила в по-късен момент – на 31.07.2017г., установеното,
че този резултат е следствие от причинените при ПТП телесни повреди и
те са единствена причина за настъпилата смърт,
причинната връзка е налице и не
се прекъсва / Решение № 176 от 11.X.1987г. по н. д. № 129/87г., 3
н.о. ВС/.
Обвинението
е запълнило бланкетния състав на чл.343 от НК с няколко правила за движение по
пътищата, за които прокуратурата твърди, че са били нарушени от подс. К. и че
са в пряка причинна връзка със смъртта на С.С.. Окръжният съд е редуцирал с
присъдата тези нарушения, приемайки, че
имащи отношение към осъществения престъпен състав са единствено нарушенията на чл.20
ал.2 и чл.116 от ЗДвП, като е счел, че чл.5 ал.1 т.1, чл.5 ал.2, т.1 и чл.20
ал.1 от ЗДвП, са съответно, чл.5 - обща норма, нефиксираща конкретно задължение
за водачите на МПС, а ал.2, т.1 явяваща се и обща спрямо специалната разпоредба на чл.116
от ЗДвП, а по отношение на правилото за движение по пътищата, разписано в чл.20
ал.1 от ЗДвП, съдът е приел, че не е доказано
по категоричен и несъмнен начин, да е нарушено това правило от подс. К.. В
оправдателната й част присъдата не е атакувана от страните в процеса, поради което
и въззивната инстанция не разполага с правомощия да я ревизира във вреда на
подсъдимата, дори и да намери основания за това. А за пълнота на мотивите ще се
отбележи, че основания да не се сподели становището на окръжния съд във връзка
с посочените нарушения на правилата за движение по пътищата не се откриват и изложеното
се споделя напълно.
Съобразявайки обективните
находки на местопроизшествието, отразени в протокола за оглед и фотоалбум към
него, събраните гласни и писмени доказателства, подложени на подробно експертно
изследване и резултатите от него, намерили отражение в изготвената първоначална
и допълнителна автотехническа експертиза, окръжният съд е направил обоснован, мотивиран и правилен извод, че подсъдимата К. е допуснала
нарушение на правилото за движение по пътищата, фиксирано в чл.20 ал.2 от ЗДвП и
конкретно в изр.2 – ро, и че това нарушение е в пряка причинно – следствена
връзка с настъпилия съставомерен, смъртен резултат. Тук
е логичното място да се отговори на оплакването в
жалбата, че прокуратурата не е конкретизирала в обвинителния акт към коя от разписаните
в чл.20 ал.2 от ЗДвП две хипотези отнася поведението на подс.К. / изр.1 – во
или изр.2 – ро/. На първо място не може да не се отбележи, че това
възражение се прави за първи път едва с въззивната жалба, след проведено по
делото разпоредително заседание, в което и подсъдимата, и защитника й,
недвусмислено са заявили, че в досъдебната фаза на процеса не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, както и че са наясно с
фиксираната в чл.248 ал.3 от НПК преклузия. Нещо повече, заявено е от
подсъдимата, че разбира обвинението и не се нуждае от разяснения по него, от К.
е инициирано провеждането на производство по чл.371 т.2 от НПК. На следващо
място, това, че обвинението не е отразило в пълнота цифрово конкретната хипотеза от разписаните две в чл.20 ал.2 от ЗДвП / което, за прецизност е могло да се направи/, това не е довело до
нарушаване на правото на К. на информация за същността на обвинението - да
узнае в какво се обвинява, за да може да осъществи в пълнота адекватна защита,
тъй като и в обстоятелствената част, и в диспозитива на обвинителния акт, се
съдържа текстово изписване на
съдържанието на изр.2 – ро на чл.20 ал.2 от ЗДвП. В съдебната практика никога
не е съществувало противоречие относно това, че ако престъплението попада под
действието на определена алинея, точка или буква от една правна норма,
посочването им е задължително, но няма изискване да се посочват
"алтернатива", "предложение", "изречение", тъй
като тези понятия не са регламентирани в Закона за нормативните актове и Указа
за приложението му. Изложеното сочи, че процесуалния документ, поставил
началото на съдебната фаза на процеса, отговаря на изискванията на чл.246 от НПК и съществени нарушения при изготвянето му не са допуснати.
С
посочената норма – чл.20 ал.2 изр.2 – ро от ЗДвП, се вменява задължение на водачите на МПС да намалят скоростта или да спрат
управляваното от тях пътно превозно средство в случаите, когато внезапно възникне
опасност за движението, или, т.н. в практиката „непредвидима опасност“, като намаляването
на скоростта е в зависимост от характера и степента на опасността. Колкото опасността за движението е
по-голяма, толкова скоростта трябва да бъде по-малка, за да може тя да бъде
преодоляна, а спирането на пътното превозно средство се налага при пътни
условия и ситуации, когато движението, дори и с минимална скорост създава
опасност за настъпване на транспортно произшествие.
Становището на защитата, че това правило за
движение по пътищата не е нарушено от подсъдимата К., е голословно декларирано,
без в негова подкрепа да се сочат убедителни фактически или правни доводи, а
изложените влизат в конфликт с проведената процедура по чл.371 т.2 от НПК.
Намеква се, че не било установено по категоричен начин дали пострадалата е
предприела пресичане от ляво надясно или отдясно на ляво пред управлявания от
подсъдимата автомобил, както и че е възможно намиращи се на тротоара дървета, от където пресичането е предприето, да са затруднили видимостта
към С.. Това становище влиза в остро противоречие с инициираното от подс.К. и
защитника й съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК. Известно е / ТР № 1/2009г. на ВКС, по тълк. д.
№ 1/2008г., ОСНК/, че изявленията на подсъдимото лице по чл. 371 т. 2 от НПК не
могат да бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл. 372
ал. 4 от НПК, както и че допустимата защита остава ограничена в рамките на
признатите фактически положения по обвинителния акт. В тези предели могат да се
установяват и противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства,
свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на
наказателната отговорност. Всичко това обаче е възможно при условие, че е
съвместимо с фактологията по обвинителния акт и не внася съществени изменения в
нейните очертания. В тази връзка признати от подс. К. са фактите : пресичане на
пострадалата отдясно на ляво пред автомобила,
настъпване на удара в лявата страна
на пешеходката, несвоевременното
забелязване на С. от подсъдимата и закъсняла
реакция на предприетото от последната неправомерно пресичане на пътното
платно.
Всички тези
факти са отразени в обвинителния акт и недопустимо е сега подсъдимата да се
отрича от тях и да ги оспорва, както и да се въвеждат в процеса нови фактически
положения, противопоставими и оборващи описаните от прокурора и признати от К. такива. Оспорената фактология намира своята солидна
подкрепа в доказателствения материал. Така, отразено е в съдебно – медицинската
експертиза на трупа на пострадалата, че травматичните увреждания са ситуирани в
лявата част на тялото й, което подкрепя извода, че С. е предприела пресичане по
описания в обвинителния акт начин и посока, намирайки се странично, с лявата си
страна към автомобила. Същият експертен извод, на два пъти, е направен и в
изготвените по делото автотехнически експертизи, в които като част от механизма
на причиняване на произшествието е прието пресичане отдясно на ляво, от
източния тротоар на ул. „*“на запад към спирка на градския транспорт, намираща
се на обособен остров. Впрочем, самата подсъдимата пред св. Т. Д. – посетил
като служебно лице произшествието, е заявила същото възприятие – пресичаща от „*“към
острова / отразен в протокола за оглед и фотоалбума/ жена, за което нейно възприятие
св. Д. свидетелства /протокол на л.34 от дос. пр./. Така че твърдението, че
факта на посоката на пресичане на пешеходката не се подкрепял от
доказателствата по делото, освен, че влиза в конфликт с направено по реда на
чл.371 т.2 от НПК признание в обратния смисъл, е и неоснователно. В защитните
твърдения се открива и известна алогичност и противоречивост. От една страна се
сочи, че не било доказано, че посоката на пресичане на С. е тази, приета от
обвинението в обвинителния акт, а от друга, че тъй като пострадалата е
пресичала действително в тази посока,
видимостта към С. е била ограничена от дървета, намиращи се на тротоара. Подсъдимата К. в
разпита си като обвиняем, след предявяване на обвинението/ л.25 – гръб/ е
заявила, че „видимостта беше добра, но аз не видях жената“, което кореспондира
напълно с изложените в обвинителния акт и признати от К. факти, че не е
възприела своевременно пресичащата пешеходка, като от самата К. не се е
твърдяло видимостта й да е била ограничена по обективни причини - препятствия по пътното платно, а пред св. Д.
е споделила, че е възприела предприетото от С. пресичане. Налични препятствия,
ограничаващи видимостта, не са отразени и на приложените към протокола за оглед
снимки / например №1, №3 и №4 /, които съпоставени с мащабните
скици към изготвените автотехнически експертизи, на които е отразено мястото,
от където пресичането е предприето, говорят, че на тротоара единствено са
разположени няколко дървета, на отдалечено едно от друго разстояние. Важно е да
се отбележи, че обвинителната теза, позоваваща се на допуснато нарушение на правилото
по чл.20 ал.2 изр. 2 – ро от ЗДвП, не се основава на изискване към подс. К. да
възприеме и забележи С. в момента, в който тя се е намирала на тротоара, а като
начален момент на възникване на опасността, е прието стъпването на пострадалата пешеходка на пътното платно /
абзац 3 – ти, л.2 от номерацията по обвинителен акт/, на което платно за
движение препятствия, ограничаващи видимостта няма, а и не се твърди да има. Така
че и това възражение е лишено от доказателствена опора, а и неотносимо към
конкретното фактологически и правно предявено на подс. К. обвинение.
Практиката
по приложението на инкриминираната разпоредба на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП,
както и практиката относно началния момент на възникване на опасността,
свързана с пресичане на пешеходци и момента, в който водачът дължи реакция, е изобилна,
трайна, постоянна и непротиворечива. Пешеходец, намиращ се на пътното платно
винаги е опасност на пътя, тъй като не се намира на определеното му за това
място. При всички случаи, с навлизането си и стъпването си на платното за
движение, пешеходецът представлява опасност, на която водача на МПС следва да
реагира веднага и то по начина, който му предписва ЗДвП / в този смисъл са Решение
№ 645 от 26.11.2007 г. на ВКС по к. д. № 365/2007 г., II н. о., Решение № 1204 от 31.Х.1974 г. по н. д. №
1118/74 г., III н.о. ВС, Решение № 162
от 20.IV.1987г. по н. д. № 122/87г., III н.о. ВС, Решение №147 от 21.04.1989г.
по н.д.№77/1989г., 3 н.о. ВКС и много други/. Когато се решава въпроса за
отговорността на водача на МПС е без значение дали той е възприел опасността, изследва
се дали е могъл да я възприеме, защото всеки водач на МПС има задължение да
наблюдава непрекъснато и всеобхватно пътната обстановка / Решение № 367 от 13.VIII.1984 г. по н. д. № 353/84 г., III н. о. ВС, Решение
№ 71 от 22.II.1983 г. по н. д. № 344/83 г., III н. о. ВС/. И още, моментът,
в който водачът е задължен да вземе мерки, за да предотврати произшествието е
този, в който пътното препятствие се е появило на платното за движение.
Приложена тази практика към конкретния казус, на базата на признатите от
подсъдимата по реда на чл.371 т.2 от НПК факти, намиращи пълна подкрепа в
доказателствата по делото, формират извод, че по един категоричен и несъмнен
начин е доказано по делото, че подсъдимата К. като водач на МПС не е изпълнила
задължението си по чл.20 ал.2 изр.2 – ро от ЗДвП.
Подсъдимата
не е реагирала своевременно по начина, който предписва ЗДвП – да задейства
екстрено спирачната система на управлявания от нея автомобил в момента,
в който пострадалата е представлявала непосредствена опасност за движението – когато
е предприела неправомерно пресичане на пътното платно, на 21м. - 22м. пред
автомобила. В този момент, според признатите факти, намиращи опора и в
изводите, съдържащи се в заключенията на изготвените по делото автотехнически
експертизи, пострадалата С. е била стъпила
на пътното платно, била е видима за
подсъдимата и е представлявала опасност, като тази опасност се е намирала извън
опасната зона за спиране на автомобила /която е 14.32м./ и ако подс. К. бе
реагирала своевременно и така, както цитираната норма я задължава – да
задейства аварийно спирачния механизъм,
удар не би настъпил, травматични увреждания в резултат на съприкосновението
на тялото на С. с управлявания от подсъдимата автомобил не биха се причинили, и
смъртта на последната не би настъпила в резултат на причинените от това
съприкосновение тежки, несъвместими с живота травми. К. е реагирала с екстрено
задействане на спирачната система, но в по-късен от дължимия момент на реакция
– едва на 13м. – 14м. преди удара, когато той вече е бил неизбежен. Поради
изложеното, по категоричен начин, се установява не само, че К. е нарушила
инкриминираното правило за движение по пътищата, но и че това нарушение е в
пряка причинно – следствена връзка с настъпилия, макар и по-късно, смърт на С.,
поради което не се открива основание присъдата да се ревизира в тази й част.
Окръжният
съд е счел, че подс. К. като водач на МПС на инкриминираната дата е допуснала
нарушение и на правилото по чл.116 от ЗДвП, като с присъдата и в мотивите към
нея е приел, че това нарушение също е в причинна връзка със съставомерния резултат.
Това становище не се споделя от този въззивен състав, а защитното възражение в
тази насока следва да се квалифицира като основателно. Точно, защото е специална спрямо общата
разпоредба по чл.5 ал.2 т.1 от ЗДвП /каквото становище и окръжния съд е изразил/,
разпоредбата на чл.116 от ЗДвП следва да се коментира в контекста на разписаната
в нея засилена защита по отношение на лица със специфични нужди и особени
категории - деца, хора с увреждания, слепи, глухи и престарели. Окръжният съд е
поставил С. в последната категория, мотивирайки се с това, че тя е била на 80г.
и за подсъдимата са били ясно видими „външните физически изменения в тялото“ на
човек на тази възраст. Съдът е пропуснал да забележи, че прокуратурата, макар и
да е инкриминирала това нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.116
от ЗДвП, не го е обвързала с възрастта на пострадалата. Никъде в
обстоятелствената част на обвинителния акт не е отразена възрастта на С. и че
тя е намерила своя външен израз в стойката, поведението, начина на предвижване
й и др. подобни, не е отразено, че К. е забелязала / или е била длъжна да забележи/ такива външни
белези на пресичащата пешеходка и това, че е „престаряла“, с което да съобрази
поведението си като водач на МПС. Нещо повече, с изписаната в обвинителния акт текстово
норма на чл.116 от ЗДвП, на К. се вменява във вина, че не е била внимателна и
предпазлива към пешеходката С.С., без да се квалифицира тази пешеходка
като причисляваща се към една от описаните в нормата групи от уязвими
пешеходци. Така че, съдът е следвало да се произнесе по така инкриминираното
нарушение в контекста на фактите, описани в обвинителния акт и отнесени към
него, а не да въвежда нови факти – че пешеходката е престаряла и това е било видимо
за К., в каквото нарушение последната не е била и обвинена, според отразеното в
обвинителния акт съдържание на нормата. Тъй като това нарушение прокуратурата е
обвързала със задължението за внимание към пешеходците като обща категория
участници в движението по пътищата, по отношение на него важи казаното и от
окръжния съд във връзка с нормата на чл.5 ал.2 т.1 от ЗДвП – че по този начин
инкриминирано не съдържа императивно правило за поведение, а само общо
изискване да не се поставя в опасност живота и здравето на пешеходците и не
може да се счете, че нарушаването на това общо правило е в причинна връзка с
настъпилия резултат, който е следствие единствено от закъснялата реакция на
възникнала внезапна опасност. Поради изложеното основателни са възраженията на защитата и подс. К. следва да бъде призната
за невиновна и оправдана по предявеното й обвинение за нарушаване на правилото
по чл.116 от ЗДвП. В този смисъл първоинстанционната присъда следва да се
коригира.
Деянието е осъществено и от субективна
страна, по непредпазливост, в приетата от прокурора и окръжния съд по-лека
форма на вината - небрежност. Подсъдимата К. не е предвиждала настъпването на
резултата, не го е искала и целяла, но е могла да го предвиди, тъй като не са
били налице обективни пречки за своевременно възприемане на пресичащата
пешеходка и за реакция, с която да предотврати настъпването на удара.
На базата на изложеното до тук, логично е да се предположи какво ще е становище на този съд по отправеното искане
за приложението на чл.15 от НК. Деянието
не е случайно, когато опасността
не е възникнала внезапно в опасната зона
за спиране и ударът не е бил технически непредотвратим, а в един предходен
момент, когато подсъдимата е могла да я възприеме и е била длъжна съответно да
реагира, но не е сторила това. Задължение на водачите е по време на движение да
възприемат всяка пътна ситуация и нейното логическо развитие, като вземат и
съответните мерки за безопасност. Водачите по принцип са длъжни да третират
наличността на пешеходец върху платното за движение като възникнала опасност,
защото не се намира на такова място, което правилата за движение му определят -
а именно тротоара или банкета на пътя. Опасността за движението за водача
възниква от момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение и тя
нараства до опасна ситуация с приближаването на превозното средство до него. От
всичко изложено по-горе се извежда и неоснователността на възражението на
защитника на подсъдимата, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Подсъдимата
К. е могла да предотврати удара, но сама се е поставила в невъзможност да го
стори и не е направила всичко възможно да намали скоростта или да спре, когато е
възникнала опасност за движението. Реакцията на подсъдимата е закъсняла,
несвоевременна, в момент, в който произшествието вече е било
непредотвратимо /Решение № 45 от 11.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 3068/2011 г.,
III н. о., НК, Решение № 47 от 19.03.2014г. на ВКС по н. д. № 2415/2013
г., III н. о. с предмет на обсъждане сходни казуси/. Приносът
на пострадалата за настъпване на произшествието, ако такъв се установи да е налице, не е от
значение за наказателната отговорност на подс. К. и тя не може
да отпадне, ако вина за произшествието има и последната, което се установява по
категоричен начин по делото. Поради изложеното до тук искането за оправдаване
на подс. К. се явява неоснователно.
Окръжният съд е приел, че след
осъществяване на деянието, подс. К. е направила всичко възможно за оказване на
помощ на пострадалата, която все още е била жива, като на два пъти е
сигнализирала на тел.112 за повикване на екип на „Бърза помощ“, който се е
отзовал и откарал С. в болнично заведение, където след няколко дни тя е
починала. И в частта относно преквалифициране на деянието в по-леко от това,
инкриминирано с обвинителния акт, присъдата не е атакувана и ревизията й в тази
част е процесуално невъзможна, като са изложени убедителни, пространни,
почиващи на доказателствата по делото и на относимата съдебната практика,
мотиви за това решение, които се споделят.
Установеното
по несъмнен начин, че подс. К. е осъществила престъплението, за което е била
осъдена с атакуваната присъда – чл.343а, ал.1,
б.“б“ във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК, е
основание на същата да се наложи наказание, в предвидените в НК рамки за това
деяние – до четири години лишаване от
свобода, което, предвид проведената процедура по чл.371 т.2 от НПК императивно
следва да претърпи редукция по разписания в чл. 58а от НК механизъм.
В тези законоустановени рамки е протекъл
процеса по индивидуализация на наказанията на подс. К., проследим в мотивите
към присъдата и въззивната инстанция не намира основания да коригира атакувания
съдебен акт в санкционната му част, тъй като не се констатира да са допуснати
нарушения в този процес, който е в съответствие с изискванията на чл.54 от НК.
Съдът не е игнорирал или подценил откриващите
се в кориците на делото смекчаващи отговорността на К. обстоятелства и коректно е отчел чистото й съдебно минало,
изразеното съжаление за случилото се, семейното й положение, налагащо да полага
грижи за малолетно дете, родено дни след инцидента. Без никакво съмнение в
казуса е налице и съпричиняване на резултата от страна на пострадалата С..
Последната, въпреки наличието в близост на няколко пешеходни пътеки, е
пренебрегнала задължението да предприеме действия за осигуряване на собствената
си безопасност и е предприела пресичане на нерегламентирано за това място и по
време, когато това не е било безопасно. Вярно
е и отразеното в жалбата, че характеристичните данни за подсъдимата са в
положителен аспект / като очевидно техническа грешка е отразеното в мотивите,
че са разпитани пред съда в тази връзка свидетелите В.С. и Й.А./, както и че са
налице доказателства за полаган от нея обществено - полезен труд, в периода
преди ползване на отпуска по майчинство. Следва да се отрече обаче като имащо
безспорно и еднозначно характер на смекчаващо отговорността обстоятелство, приетото
от защитата и от съда „особено“ състояние, в което К. се е намирала в
последните месеци от бременността си. Освен медицински въпрос, за да отговорят
на който не става ясно специални знания притежават ли защитникът и съдът, в
случай, че се приеме за ноторно известно, че това състояние се отразява
негативно на един водач на МПС, то подс. К. е следвала да се съобрази с него и
да преустанови управлението на автомобила в този период или да прояви особено
внимание и предпазливост при упражняването на тази, без съмнение, рискова дейност.
От материалите
по делото се установява, че като водач на МПС, подс. К. и преди е допускала
нарушения на правилата за движение по пътищата, и макар за това да е
санкционирана четири години преди деянието, санкцията говори, че тя не може да
се квалифицира като изцяло изряден водач, а не без значение е характера и вида
на нарушението, което е осъществено тогава, по чл.21 ал.1 от ЗДвП - движение с
неразрешена скорост, и тази характеристика не бива да се пренебрегва, когато се
решава въпроса за съответното на деянието и дееца наказание. В случая следва да се отчете в негативен план и това, че подсъдимата се е
движела в пътен участък, който, според обясненията й, й е добре познат и който,
видно от протокола за оглед и приложената по делото схема с наличната
вертикална сигнализация и хоризонтална маркировка, /л.92 от дос. пр./, е
изключително усложнен като организация на движението. В рамките на пътния участък
са налични кръстовища, пешеходен остров с автобусна спирка, няколко пешеходни
пътеки, предпоставящи интензивно движение на превозни средства и пешеходци във
времевия участък на настъпилото ПТП – около 10.20 часа сутринта. Посочените
обективни дадености / описани и във фактите по обвинението/ са предполагали
изострено внимание, очакване за възникване на внезапна опасност и готовност за
своевременна реакция, за да се предотврати настъпването на нежелани
общественоопасни последици, каквото внимание от подс. К. очевидно не е проявено.
При така отчетеното, се споделя извода на окръжния съд, че не са налице
предпоставките за приложението на чл.55 от НК, тъй като най – лекото предвидено
в закона наказание за осъщественото деяние не може да се счете като несъразмерно
тежко, съпоставено с деянието и дееца. Конкретизирането на размера на
наказанието и начина на изтърпяването му не може да е резултат само на
механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства. На същите се дължи цялостна оценка, очакван резултат от която е
налагане на наказание, което с оглед на тежестта на извършеното и личността на
дееца, най-добре ще допринесе за реализиране на целите по чл. 36 от НК и с него
не се преследва само индивидуалната превенция, но и равнопоставената й по
значение генерална такава – да се даде ясен знак на обществото, в контекста и
на стряскащата статистика за броя на починалите в резултат на
пътно-транспортните произшествия лица, че всяко, дори и минимално
несъобразяване с правилата може да доведе до най – тежкия възможен резултат. В
този аспект, приложението на чл.55 с налагане на наказание „Пробация“ за
настъпилия тежък резултат, този състав намира за несъответно и искането в този
смисъл не се уважава. По отношение на алтернативно заявеното искане – да се
намали размера на наказанието лишаване от свобода до възможния минимум / 3
месеца, съобразно чл.39 ал.1 от НК/, така предложеното наказание също не се
счита от този състав за съответно на деянието и дееца, като следва да се
припомнят и указанията, дадени още в ППВС №6/61г. и ППВС №7/74г. на ВС, които
не са загубили своето значение, че изменение на присъдата от въззивните
съдилища в санкционната част се оправдава, когато от събраните по делото
доказателства е установено по безспорен начин, че съществува явно, очевидно
несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и определеното
от съда наказание и че се налага увеличението или намаляването му, макар то да
не излиза извън рамките на закона. Настоящият казус не се вмества в тези
хипотези и очевидна диспропорция между наложените наказания и характеристиките
на деянието и дееца, от този състав не се открива. Наложените с присъдата, при
съществен превес на смекчаващите отговорността на подс. К. обстоятелства,
наказания – лишаване от свобода за срок от 1г. / след задължителната редукция
по чл.58а ал.1 вр. с чл.54 от НК/ и лишаване от правоуправление за срок от 1
г., последното, съобразено с чл.49 ал.2 от НК, се явяват справедливи, съответни
и годни да реализират предупредително и възпиращо въздействие върху подсъдимата,
а и върху останалите членове на обществото, с оглед на изискванията на чл. 36
от НК. Поради това присъдата в санкционната й част като правилна и
законосъобразна следва да се потвърди.
Законосъобразно окръжният съд е приложил разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК по отношение на наказанието лишаване от свобода, тъй като са налице всички
предвидени в закона предпоставки за отлагане изтърпяването на наказанието, а
предвид личностните характеристики на подс. К., за поправянето и
превъзпитанието й не се налага да бъде изолирана от обществото, като
определения с присъдата изпитателен срок е минимално възможния и достатъчен да
действа предупредително спрямо нея и останалите членове на обществото.
Правилно и в съответствие с чл.301 ал.1 т.11
от НПК окръжният съд се е разпоредил с приложените по делото веществени
доказателства, а разноските са възложени в тежест на подсъдимата в съответствие
с изискванията на чл.189 ал.3 от НПК, като изложените в тази насока мотиви се
споделят изцяло и не следва да се преповтарят.
Поради изложеното до тук и на
основание чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал.1 т.2 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда №84/13.09.2019г.,
постановена по НОХД №1218/2019г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като
признава подсъдимата Д.Д.К. за невиновна в това да е нарушила правилото за
движение по пътищата по чл.116 от ЗДвП, поради което и на основание чл.304 от НПК я оправдава по първоначално предявеното й обвинение в този смисъл.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останала й
част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване и протест в 15 – дневен срок от получаване на съобщението, че е
изготвено пред ВКС на РБългария.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :