№ 1070
гр. Плевен, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20244430101660 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. Г. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез адв. Д. В. М., Адвокатска
колегия Пловдив, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр.Пловдив,
бул.“Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.6 против ПРОФИ КРЕДИТ България
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на Управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В, представлявано винаги от двама у.:
С.Н.Н., Ц.Г.С., Я.К.Ч., в която се твърди следното: ищцата е страна по Договор
за потребителски кредит № 40003026304 от 05.02.2021год., подписан с
ответното дружество. Съгласно раздел VI от договора за потребителски
кредит, именуван „Параметри“, ищцата трябва да върне сумата по кредита в
размер на 2225.38 лева, при сума на получаване в размер на 1000.00 лева, при
ГПР от 49.10%, при ГЛП от 41 %, при обща месечна погасителна вноска от
123.65 лева, при срок на кредита от 18 месеца. Съгласно същия раздел от
договора, ищцата трябва да заплати възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 300 лева и „Флекси“ в размер на 600
лева.
По Договор за потребителски кредит № 40003026304 от 05.02.2021год.
ищцата е заплатила сумата от 1200 лева.
Счита, че Договор за потребителски кредит № 40003026304 от
05.02.2021г, сключен между ищцата и ПРОФЙ КРЕДИТ България ЕООД е
нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19
ал.4 от ЗПК.
На първо място, сключеният между ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД и
1
ищцата Договор за потребителски кредит № 40003026304 от 05.02.2021год. е
недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от
ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в Договор за потребителски кредит е посочен лихвен
процент на ден 0.11%, както и годишен лихвен процент 41.00%. Липсват обаче
каквито и да е било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е
променлив. Нарушението е още по -ъществено доколкото нито в договора,
нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.
Визираната неяснота съществено ограничава правата на подзащитният ми и е
основание за недействителност на Договор за потребителски кредит.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Липсва обаче,
каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения
процент. Посоченият е годишен лихвен процент 41.00%, не е ясно как точно
се съдържат и как се изчисляват по отношение на общия ГГГР. Отделно от
това е предвидено и възнаграждение по пакет от допълнителни услуги. По
този начин ищцата, е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения потребителски договор представлява 11 IP, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ищцата ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя
в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР
противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11 ,ал. 1,т. 10 от ЗПК.
Наред с това с предвиждането за заплащане на допълнителни услуги в
размер на 1650 лева се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими ма посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съгласно §1т.1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
2
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед
цитираната разпоредба заплащането на допълнителен пакет услуги следва да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя,
тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е
на кредитора и се заплаща от потребителя. Освен това дейностите, посочени в
допълнителния пакет услуги са пряко свързани с кредитната дейност на
дружеството - приоритетно разглеждане на договора, възможност за отлагане
или намаляване на определен брой погасителни вноски, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на
допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния
правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по
допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в нспосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожната клауза на процесния Договор за потребителски
кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от
повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
3
ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Предвид на
това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността
на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на
чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение.
Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за
потребителски кредит № 40003026304 от 05.02.2021г, следва да се прогласи за
недействителен.
В условията на евентуалност, счита, че клаузите съдържаща се в VI
„Параметри“ от Договор за потребителски кредит № 40003026304 от
05.02.2021год., сключен между ищцата и ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД,
която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.10а, чл. 11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, като посочва следното:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от
ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.
№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение №877
по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1,предл.3-то от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
На следващо място се излага, че възможността за събиране от
потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ,
бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните
4
услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от
възнаграждението за предоставения заем, като същите водят до заобикаляне
ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите и са в явно противоречие с разпоредбата на чл. 10а от
ЗПК.
Услугите „Фаст“ и „Флекси“ представляват по своята същност "такси за
усвояване и управление на кредита". Услугите с възможност за
отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са
дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна
услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на
нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него,
става по съгласие на страните.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения
начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи предвиждащи
заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер близък до
размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи
заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни по
смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи.
Основната цел на така уговорената клаузи е да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
С предвиждането за заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ в размер на 2500 лева се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на
допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
5
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния
правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради
невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги
в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да приеме, че
Договор за потребителски кредит № 40003026304 от 05.02.2021год., сключен
между ищцата и ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД е нищожен на основание
чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК, а в
условията на евентуалност - да приеме, че клаузите, съдържащи се в VI
„Параметри“ от Договор за потребителски кредит №40003026304 от
05.02.2021г, сключен между ищцата и ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД,
която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Съдът е сезиран с искане да осъди ответника да заплати на ищцата сумата
в размер на 200 лева, недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит №40003026304 от 05.02.2021г, ведно със законовата
лихва от датата на депозирана на настоящата искова молба, до окончателното
изплащане на сумата, а в условията на евентуалност - сумата в размер на 150
лева, недължимо платена по недействителни допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ по Договор за потребителски кредит №40003026304 от
05.02.2021год., ведно със законовата лихва от датата на депозирана на
настоящата искова молба, до окончателното изплащане на сумата
Претендират се разноски по делото.
В срок е депозиран писмен отговор от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД, ЕИК: ***, седалище: гр. София, бул.“България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В,
чрез юрк. И. Т. Т., с който исковете се оспорват изцяло и се твърди следното :
съгласно сключения между ищеца и ответното дружество договор за кредит №
40003026304, ищецът е изявил желание да закупи предлагана от ответното
дружество допълнителна услуга „Фаст“, за която е било уговорено
възнаграждение в размер на 300.0 лева, както и допълнителна услуга
„Флекси“, за която е било уговорено възнаграждение в размер на 600,00 лева.
Съгласно условията на договора за кредит общият размер на
възнаграждението за закупените и предоставени допълнителни услуги е
6
900,00 лева, е следвало да се заплати на вноски, всяка в размер на 50.00 лева,
дължимо заедно с размера на месечната вноска за главница и договорна лихва.
Съгласно чл.22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване
на договора - ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Следва да
се изясни, че липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото
му сключване. Счита, че в настоящия случай, видно от съдържанието на
сключения между страните договор за кредит, всички императивни
изисквания са спазени, в това число и какви допускания са взети при
изчисляване на ГПР, посочено в чл. 5 от общите условия. В тази връзка,
всички възражения и доводи, изложени в исковата молба относно
недействителността на договора за кредит са напълно неоснователни, тъй като
при проверка относно действителността на сключения между страните
договор за кредит може да се установи следното:
Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна
на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена
форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по
ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в
процесния договор е посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от
отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода
на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено общото задължение
по кредита И по закупената допълнителна услуга, в която сума е включена
дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените допълнителни
услуги. В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени и
условията за усвояване на заемната сума, а в чл. 5 взетите допускания за
изчисляване на ГПР.
В процесния договор годишният процент на разходите е фиксиран като
абсолютна процентна стойност - 49.10%. Фиксиран е и уговореният лихвен
процент - 41.0 %. В такъв случай не е необходимо посочването на взетите
предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран
е от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при
никакви условия. Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия,
неразделна част от договора, са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин,
а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че
ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че
първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че
лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер
7
и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Наред с това в ЗПК не е
посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР,
тъй като те са нормативно залегнали, поради което не е налице такова
нормативно задължение за кредитора - ответник по настоящия иск. В този
изричен смисъл е Решение N9 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. № 611/2020 з. на
ПОС, Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС. Дори
и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.10 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава
потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. Разликата
идва от начина на изчисляване на ГПР съгласно законовите изисквания. В
договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви
допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо
дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в
договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по
него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, дали посочения
размер на ГПР е правилно посочен е относимо към последиците, предвидени в
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред с това
клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения
на потребителя, Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват в размера на
ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва
проверка дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за
ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на
ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички
параметри по него и какви са дължимите суми в общ размер и разбити по вид
и размер.
Освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно
са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват
превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се
счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има
изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, която
разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност на
договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да
ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с
огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста
печалба. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на
определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при
сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение
№ 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа
на ОС — Шумен). Въз основа на горното считам за неоснователни и
твърденията в исковата молба, че възнаграждението за предоставени
допълнителни услуги е следвало да са включени в ГПР, като по този начин се
8
надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това,
с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че
размерът на ГПР е по-висок от законоводопустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то
последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът,
посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за
кредит.
Считам за неправилни доводите на ищецът, че с уговарянето на
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението по същите
представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на разходите (ГПР)
означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48 .
В практиката има различни становища кога това изискване е нарушено. В
чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти
законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на
определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при
сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение
№ 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз. търг. дело № 243/2018 г. по описа
на ОС-Шумен). Въз основа на горното считам за неоснователни и
твърденията, че с предоставянето на допълнителни услуги Фаст и Флекси се
прикриват разходи, които по своето същество следва да са включени в ГПР.
Необходимо е да се извърши преценка доколко услугите следва да бъдат
включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен
отговор по първата преценка, води до недействителност на договора съгласно
буквата на закона.
1.1. Така, на първо място е необходимо да се изследва въпросът дали
закупените допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР. Счита, че
отговорът на този въпрос е отрицателен.
Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда
легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“,
като предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси." Предвид
посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е
разход, който: i) е пряко свързан с договора за потребителски кредит; ii) трябва
да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход е задължителен; iii)
9
Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато iv)
сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато v) предоставянето на кредита е в
резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Посоченото правило
на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвежда в българското
законодателство правилото на чл.З, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО,
дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително
разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата Директива,
съобразно която „Държавите-членки следва да останат свободни да запазят
или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да
изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова
сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати
разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни
услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива комбинирани
предложения за сключване на договор, потребителите следва да бъдат
информирани преди сключването на договора за кредит относно
допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или
за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези
допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита
или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието
на такива разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на кредитора са
известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на
потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не
зависи от конкретните особености или положението на потребителя“.
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния
случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е
поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната
допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът
изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит
при определените условия, а това безспорно не е така в случая.
Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените
правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги,
които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от общия
размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата
на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за допълнителни услуги,
които не съставляват такова условие. В допълнение следва да се посочи също,
че предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е
предоставил на ищеца по негово искане.
В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди
сключването на договор за договорните условия и последиците от това
сключване е от съществено значение за потребителя. По-специално въз основа
на тази информация последният решава дали желае да бъде обвързан от
условията, предварително изготвени от търговеца (така: решение от 21
декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, С - 154/15, С-307/15 и В-308/15,
ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г Andhciuc и
10
други, С -186/16, EU: С: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация
длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително
предоставени от кредитора.
На второ място, след преценката дали възнаграждението за
допълнителните услуги следва да се включи или не в ГПР, следва да се
направи преценка дали неправилното посочване на годишен лихвен процент
на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител -
кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на годишен
процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците,
предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за
потребителски кредит.
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че
възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния процент
на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма
неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пap.
2, буква X от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Счита, че
неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е
налице, а не е в конкретния случай, не може и не трябва да се приравни на
липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно
нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът
на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на
потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор при сключването му, европейското законодателство
изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г.,
Bucura, С-348/14, непубликувано, EU;C:2015:447, т. 57 и цитираната съдебна
практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора за
кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други
плащания, каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги,
като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за целия
кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя.
Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е
наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат
за него по силата на договора за кредит, които формират общия размер на
разходите за потребителя по смисъла на чл.З, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Отделно,
потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за
услугата Фаст и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи
приоритетно разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на
вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната
си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя отделно по кредита
и отделно за допълнителните услуги, а също така е посочена и общо
11
дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как
да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент
на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че
липсва.Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент
на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява
решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална
юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по
кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от Директива
93/1 З/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото на
българския съд решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва
изрично да се посочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно
посочване на годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред
него от националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в
които е нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на
разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула без
необходимите за изчислението данни. Тези фактически констатации са
напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично
записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни
редове.
С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има
неточно посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на
потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено, считам, че
не може да се приложат последиците, предвидени за липса на посочване на
ГПР.
По изложените аргументи разпоредбата на чл.10, пар. 2, буква „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно
посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като конкретен
процент в договора за потребителски кредит, записан е и лихвеният процент
на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите редове в
договора е посочена ясно и таксата за незадължителната допълнителна услуга
Фаст и тази за Флекси, която не е част от годишния процент на разходите и не
е част от основното съдържание на договора. Такава неточност, дори да би
съществувала, не може да се приеме за липса на годишен процент на
разходите, при която съдът да може да приложи последиците за непосочване
на годишния процент на разходите, при положение, че тази последица е най-
тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност на целия
договор за потребителски кредит.
Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя,
които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на
споразумение за такива допълнителни услуги е задължително условие за
получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби
на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност,
на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са
12
задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като
годишният процент на разходите по смисъла на чл,19, ал.1 от ЗПК се формира
от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи
по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако
сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на
кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение
не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите.
По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния
процент на разходите, няма.
Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на
годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до
недействителност на целия договор. Съобразно чл.23 от Директива
2008/48/ЕО държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване
на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат
всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции.
Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по
дело С 42/15, цитирано и от националния съд. В него е прието, че „Докато
изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените
санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“ (в този
смисъл също и решение от 27 март 2014 г,, LCL Le Credit Lyonnais, С-565/12,
EU:C:2014:190, т. 43). Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите
от държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното
нарушение следва да се тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за
Европейския съюз, съобразно който принципът на пропорционалността
изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото за постигане на
целите Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения
интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените
цели. В практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с
възможността за ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че
законодателни ограничения на правото на собственост и на свободно
упражняване на икономическа дейност са непропорционални, когато нанасят
нетърпима вреда на самото съдържание на посочените права (така решение по
Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181). Счита, че същият
критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите-
членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система
от санкции“ според мен задължава всеки национален законодател да въведе не
една унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани
санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което очевидно
непропорционално би било предвиждането на най-тежката санкция пълна
недействителност на договора за кредит, при която потребителят връща само
главницата по договора, дори за по-леки нарушения.
В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в
които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може
да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от
договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4
13
ЗЗД: „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато
те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и
части“. Това напълно кореспондира с практиката на Съда - напр. дело В -
126/17, решение С-126/17, пар. 37: „Следва да се припомни, че по отношение
на въздействието на констатацията, че договорните условия са неравноправни
по отношение на валидността на съответния договор, член 6, параграф 1 от
Директива 93/13 предвижда, че посоченият „договор остава обвързващ за
страните при същите условия, ако може да оцелее без несправедливите
условия“.
Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/EQ
и националното законодателство, както и предвид цитираната практика на
Съда счита, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни
услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва
да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за
кредит. Щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно
практиката на Съда на ЕС допуска недействителността да се преценява
отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което
действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, то на по-
силно основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част
от основния предмет на договора. Клаузата за допълнителна услуга в случая
не съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това
договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно.
независимо от допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане,
намаляване и промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в
случай, че има основание за недействителност на тази клауза.
В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет
пъти законната лихва и тази разпоредба следва да се тълкува заедно с
разпоредбата на чл. 22 и на чл. 10, ал.1, т.10 от ЗПК. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а
регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря
формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния
договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г.,
постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). Въз
основа на горното считам за неоснователни и твърденията на ищецът, че
възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлява
печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да се
включи в ГПР, като по този начин се достига до резултата липсващ ГПР.
Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за
вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4
от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се
надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност
на целия договор за кредит в съответствие със законодателната воля.
Относно клаузата, касаеща за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“:
Така, видно от съдържанието на процесния Договор за кредит,
Кредитополучателят сам е пожелал да се възползва от предоставяне на
14
незадължителен пакет от допълнителни услуги. Изрично в договора за кредит
е посочено, че при кандидатстването си за потребителски кредит,
кредитополучателят е поискал да закупи допълнителна незадължителна
услуга, т.е. изборът и закупуването на допълнителни услуги не е
задължително условие за сключване на договора за кредит. Съгласно т.15. от
ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не закупят допълнителна услуга или
да закупят една, или повече допълнителни услуги към ДПК. Настоящата точка
се отнася и прилага единствено по ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал
да закупи допълнителна услуга“. В раздел „А“ на ДПК „Декларации“ пък е
посочено, че неразделна част от ДПК са Общите условия/ОУ/ на кредитора за
физически лица. Посочено е, че при подписването на договора препис от ОУ
са предадени на клиента, запознал се е с тях и ги приема. Т.е. безспорно е, че
изборът за закупуване на допълнителни услуги е изцяло на клиента, като
закупуваното не е задължително условие за сключване на договора, а е
опционално.
Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.З, буква „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за
потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от
Преамбюла на същата Директива, съобразно която ,Държавите-членки следва
да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които
забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за
кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна
услуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или
други допълнителни услуги. В държавите- членки, в които са позволени
такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите
следва да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит
относно допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на
кредита или за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези
допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита
или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието
на такива разходи на преддоговорния етап.
В процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на
договор с включени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с което, по
искане на ищеца, кредиторът се задължава да предостави на
кредитополучателя определен набор от услуги, с които се предоставя
приоритетно разглеждане и изплащане на размера на кредита на
кредитополучателя и последният има възможност да променя първоначално
договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски,
срещу възнаграждение за кредитора, с което задължение ищецът се е
задължил доброволно. Редът за използването на допълнителните услуги е
подробно описан в общите условия към ДПК, представляващи неразделна
част от договора.
Посочва се още, че по своята същност първата услуга представлява право
на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което
15
означава, че както е посочено и в самия ДПК в раздел VI Параметри,
допълнителната незадължителна услуга „Фаст“ към момента на подписване на
договора вече е била предоставена на кредитополучателя и използвана от
последния. След като ищецът е решил да се възползва от услугата
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит,
представителите на ответното дружество са извършили всички необходими
действия за проучването на кредитната способност на ищеца, подготвили са
нужните документи и са сключили договора в максимално кратки срокове.
Тази услуга е безспорно е предоставена на ищеца и последният се е
възползвал от нея. Искането за кредит е подадено от ищецът на 05.02.2021 г.,
одобрено е в рамките на деня, договорът за кредит е сключен на същата дата и
дори размерът на предоставения заем е усвоен от ищеца същия ден съгласно
предвидения в договора за кредит начин на усвояване видно от приложените
към настоящия отговор на искова молба надлежно заверени преписи от
платежни нареждания.
Това доказва, недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил добре
информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично
желание да се възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след
подаване на искането за кредит и въпреки това, е взел решение да предяви
съдебни претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения
защо счита за недължимо уговореното възнаграждение за предоставени
допълнителни услуги.
В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни УСЛУГИ е
задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от §
1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто настоящият случай очевадно не е. Тоест
дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при
което не представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, т.е. възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги не
следва да бъде включвано в изчисляването на ГПР - така Решение № 309126
от 9.01.2018 г., постановено по НАХЛ № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти
състав, потвърдено с Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело
№ 5771/2018 г.. по описа на Административен съд-Согия град, VII к.с., с
което беше отменено по същество наказателно постановление на Комисията
за защита на потребителите/. В тази връзка неоснователни са твърденията на
ищеца, че поради невключването на възнаграждението за предоставения пакет
от допълнителни услуги в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
В конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1 от
ЗЗД, тъй като страните по договора са имали за цел реализиране на процесната
сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него
начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен
правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва
да отговаря формата и съдържанието на договора. Неспазването на
16
залегналото в тези разпоредби изискване би довело до нищожност поради
противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването
па процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение №210 от
29.10.2018 а., постановено по възз.тъог. дело № 243/2018 г. по описа на ОС -
Шумен).
Счита за неправилни изводите на ищеца, че невключване на предвиденото
в договора възнаграждение по пакет допълнителни услуги в процентното
изражение на годишния процент на разходите, така както е установен в
договора, води до недействителност на договора за потребителски кредит на
основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал. 1. т. 10 ЗПК. Не следва разпоредбата
на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение,
водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора размер на ГПР може да не съответства на
действително прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност
разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване
и прилагане по разширителен начин на възприето от общностния законодател
правило в разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено
от националния съд, което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин. Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не
води до недействителност на договора за кредит. Дори да се приеме, че
възнаграждението за допълнителни услуги, с оглед тълкуване на разпоредбите
на договора, да представлява допълнително възнаграждение за кредитодателя,
което води до по-голям процент на разходите по кредита, не следва да се
прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй
като е случаите, в които годишният процент на разходите надвишава
установения в закона максимум 1 по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната
клауза от договора, а не на целият договор за кредит.
Счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че посоченият в
договора за кредит размер на ГПР не е действително прилагания от кредитора
в кредитното отношение и представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал 2 от ЗЗП, с което потребителят е въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема.
Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, са ясно
определени на първо място в допълнителната преддоговорна информация
предоставена на ищеца. Т е. същият е бил наясно с параметрите на
допълнителни услуги, вкл. разходите, които ще има във връзка с тях, в случай
че поиска такива, още преди подписване на договора за потребителски кредит.
Отделно от това, в раздел VI от договора за потребителски кредит, в т. 15
от общите условия към договора, детайлно и много подробно са описани
17
условията, размера на възнаграждението и услугите, а клиентът още от
първоначалния момент на кандидатстването си за потребителски кредит от
компанията е бил наясно и е разполагал с цялата информация относно
параметрите както на кредита, така и на допълнителните услуги.
Пакетът от допълнителни услуги, уговорен между страните по договора
за кредит, представлява услуга, предлагана само от конкретния кредитор и не
следва да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото би въвело в
заблуждение потребителя относно разхода по кредита. Всеки кредитор
предлага различни преференции, опции и услуги на клиентите си и те не са
включени в ГПР по същите съображения. Съгласно § 12 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за
предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при
които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им
чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите
на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от
договорите за кредит, които са обхванати от настоящата директива. Ето защо
следва да се уточни, че такива договори не се смятат за договори за кредит за
целите на настоящата директива. Такива видове договори включват например
застрахователния договор, при който застраховката се заплаща чрез месечни
вноски. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като
законодателят е посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Освен това, преценката на възможността за въвеждане в заблуждение
законодателят изисква да се направи спрямо средния потребител (чл. 68г, ал. 1
и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който е сравнително добре информиран (какъвто ищецът
очевидно е, с оглед кредитната история на същия) и сравнително
наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културни и
лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. В
практиката си Съдът на Европейския съюз трайно е приел, че националните
юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител,
който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен (виж решение от 16.07.1998г. по дело Gut Springenheide, С-
210/96, Recueil I-04657, т. 31; решение от 13 01 2000г. по дело Estee Lauder, С-
220/98, Recueil I- 00117, т. 27-30; решение от 19.09.2006г. по дело Lidl Belgium,
С-356/04, Recueil, стр. I- 8501, т. 78; решение от 12.05.2011г. по дело Ving
Sverige АВ, С-122/10, т. 23). В същия смисъл е имал повод да се произнесе и
Върховният административен съд. Съобразно Решение № 8601 от 16.06.2011 г.
по адм. д. № 1275/2011 г., VII отд. на ВАС, съставът на съда приема, че:
„Приложимата разпоредба на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП изисква рекламата (или
нейни отделни елементи) да е в състояние да въведе в заблуждение именно
18
средния потребител, т.е. по определението, дадено в т. 18 от преамбюла на
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 11.05.2005 г.,
този, който е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и
предпазлив, като се отчетат обществените, културни и лингвистични фактори
(за всяка държава - членка). Именно към средния потребител компанията е
насочила своите усилия, като предоставя изчерпателна информация за своите
продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали, поради
което считам твърдението за въвеждане в заблуждение на ищеца за абсолютно
неоснователно.
Неоснователно е и твърдението в исковата молба, че посочването на по-
нисък от действителния ГПР (какъвто в настоящия случай не е) означавало, че
клаузите за допълнителни услуги са неравноправни по смисъла на чл. 4, пар. 1
от Директива 93/1 З/ЕИО Напротив, изискването на чл. 4, пар. 1 от Директива
93/1 З/ЕИО е преценката за неравноправност на договорна клауза да се
извършва на база на съвсем различни критерии - като се отчита характера на
стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид
всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото
сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива,
съдържащи се в друг договор, от който той произтича. Пакетът допълнителни
услуги, цели да предпази длъжника от негативните последици от изпадане в
забава, като му дава възможност да управлява финансите си чрез отлагане или
намаляване на вноски по кредита. Важно обстоятелство, довело до
предоставяне на допълнителни услуги, е, че то е било поискано от самия
кредитополучател. То е записано на ясен и разбираем език. Сами по себе си
всички тези факти, които следва да бъдат взети предвид от националния съд
при преценката за неравноправност на възнаграждението за допълнителен
пакет услуги, водят до извод, че тя не е неравноправна.
На следващо място не могат да се споделят и наведените доводи в
исковата молба, че е нарушена и Директива 93/1 З/ЕИО. Съгласно чл. 3, пар. 1
от Директива 93/1 З/ЕИО: „когато дадена договорна клауза не е индивидуално
договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Съобразно т. 1, буква „о“ от приложението към чл. 3, пар. 3, от
същата Директива, за неравноправна се смята клауза за “задължаване на
потребителя да изпълнява задълженията си, дори и когато продавачът или
доставчикът не изпълняват своите“. На първо място, безспорно клаузите
регламентиращи предоставените допълнителни услуги са индивидуално
уговорени, тъй като е заявено искане за сключването на договора от самия
потребител, в него се съдържат изрично посочване на допълнителни услуги,
като в допълнителна прреддоговорна информация, предоставена на ищеца
още преди сключване на договора са посочени всички параметри на избраните
от ищеца допълнителни услуги. На следващо място, водещ критерий за
преценка дали дадена клауза е неравноправна или не съобразно чл. 3, пар. 1 от
Директива 93/1 З/ЕИО е тя да не е в ущърб на потребителя, като субект, на
който се гарантира специфична защита. На кредитополучателя е предоставена
19
личната преценка относно това, налице ли е за него интерес от приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита. Длъжникът е извършил такава преценка
и е преценил, че в негов интерес е да се възползва от допълнителни услуги.
Т.е. безспорно се установи, че кредитополучателят е имал възможност да
прецени дали да се възползва от тях или да сключи договор за кредит без тези
услуги.
Още по-неприемливи и противоречащи на правната логика са наведените
доводи за неравноправност на клауза за предоставяне на допълнителни услуги
да се подкрепя с посочване на съдебна практика, в която е прието за нищожна
клауза за неустойка. Клаузата за неустойка и клаузата за предоставяне на
допълнителни услуги, уговорени в договор за потребителски кредит, имат
коренно различна правна цел и по различен начин оказват влияние върху
потребителя. Едната е санкция за последния, докато другата се уговаря изцяло
по желание на кредитополучателя и е за негово улеснение.
На следващо място твърдението в исковата молба, че клаузата за
допълнителни услуги противоречи на чл. 10а. ал. 1 и ал. 2 от ЗПК също не
може да бъде споделено. Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния случай
възнаграждението за избран и закупен незадължителен пакет от допълнителни
услуги, определено в клауза VI от договор за потребителски кредит №
40003026304, не би могло да бъде отнесено към тази хипотеза. Съгласно т. 14
от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по
независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налага изводът, че
описаните по-горе възможности за потребителя представляват услуги, в
смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за
кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната
практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит
по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит,
то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай
ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата
услуга от пакета - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит. Всички предпоставки за упражняването на закупените допълнителни
услуги са ясно и точно описани. Кредиторът не би могъл да откаже заявената
от потребител допълнителна услуга, ако са спазени предварително
договорените условия.
В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в
частта, касаеща тези такси, е посочено, че „се забранява на банките да събират
някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността
20
на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за
действия усвояване на кредит, както и за неговото управление“. Таксата за
усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за
това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му.
Същата е дължима към момента на отпускането на кредита и обикновено се
прихваща от размера на отпусната главница. Очевидно възнаграждението за
нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се дължи за
предоставената наличност по посочената от ищеца в договора за
потребителски кредит банкова сметка. Таксата за управление е свързана с
административните разходи на банката по управлението на кредита и
обикновено е процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и управление
на кредита представляват разходите на кредитора заради това, че отпуска един
потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които
разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт.
Възнаграждението, което се дължи за поискания и закупения от ищеца пакет
от допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като
такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита.
Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца и които е
включил в пакет, дават възможности на ищеца да извършва едностранна
промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни
действия по кредита.
С оглед на гореизложеното и видно от практиките на пазара,
разглеждането на искането за кредит не е дейност, за която е забранено
събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. ПРОФИ КРЕДИТ
България ЕООД предоставя на потребителите си възможност да закупят пакет
от допълнителни услуги. Така закупувайки пакет от допълнителни услуги,
ищецът си е гарантирал и допълнително, че при настъпване на
неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава и да дължи
лихви за забава, а ще може да отложи плащането или да намали размерът на
определен брой погасителни вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на
финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за
забава по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си
намали размера на няколко вноски. Гарантирал си е, че, например, ако сменят
датата на изплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и
падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантирал си е, че
ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги
получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя отново
купища документи. Гореизложените представляват своеобразни възможности
за едностранна - по желание на ищеца - промяна на погасителния план по
договора му за кредит.
С оглед на горното следва изводът, че видът на действието, за което се
дължи възнаграждение, е уговорен в ДПК и общите условия, неразделна част
от договора. Видът и действието са приоритетно разглеждане и изплащане,
отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски,
21
смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Размерът също е уговорен в договора - дължимото
възнаграждение за предоставените допълнителни услуги.
И не на последно място, счита и последното възражение в исковата молба
за неоснователно. С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Страните са уговорили, че годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 49.10 %, като последният се
формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Становище относно предявения осъдителен иск:
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение
№138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на II ТО, решение №556/13.07.2010 г.
по гр.д. №46/2009 на IV ГО, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012
г., II ТО, и др., и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1
ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание,
общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата от
лицето, което претендира връщане /в тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/.
Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите
правни основания е да установи, че е платил претендираната сума, т.е.
настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника -
доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да
задържи извършеното плащане.
Безспорно е, че при подписване на договора за кредит ищецът се съгласил
да върне всички дължими суми съгласно погасителния план на 18 равни
месечни вноски. С оглед на което, считаме за неоснователно искането на
ищеца да му бъдат възстановени платените за предоставените допълнителни
услуги суми.
Прави искане за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Прави се възражение на основание чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в
случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно
изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения.
В о.с.з. не се явяват представители на страните, но са депозирани писмени
становища.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
Предявените искове са допустими.
По същество исковете са изцяло основателни и доказани.
Безспорно е, че на 05.02.2021 год. между страните по делото е сключен
22
договор за паричен заем /приложен на л.6 и сл. от делото/, по силата на който
ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на ищцата, в качеството
на заемател, сумата от 1000лв., със срок на заема – 18 месеца и размер на
погасителната вноска – 73,65лв., с фиксиран годишен лихвен процент – 441%,
ГПР – 49,10 %. В договора е отразено, че клиентът при кандидатстването си
за потребителски кредит изрично е поискал и закупил допълнителна услуга
Фаст – 300лв. и Флекси – 600лв., като размерът на вноската по същите е
определен на 50лв. месечно и се дължи към месечната погасителна вноска по
кредита.
По иска с правно основание чл.26 ал.1, пр.1-во от ЗЗД:
В исковата молба ищецът е навел многобройни доводи за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит. Основателни са възраженията на
ищцата, касаещи клаузата, сочеща Годишния процент на разходите по
процесния договор.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. От представения договор за заем е видно, че годишният процент на
разходите /ГПР/ е посочен в размер на 49,10%, а общата дължимата сума
възлиза на 1325,28лв. Посоченият размер на ГПР не съответства на
действителния. Съгласно разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че "обща
сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.От приетото и
неоспорено от страните заключение на ВЛ В.В. /л.81 и сл. от делото/ се
установява, че ако при изчислението на ГПР по процесния договор за заем се
включи и възнаграждението за допълнителните услуги, то ГПР е 255,93%.,
което означава, че реално същият надхвърля значително законово
определения максимален размер. Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
23
задължението за заплащане на възнаграждението за допълнителните услуги
Фаст и Флекси в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което и клаузите от договора, отнасящи се до
общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни.
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Съгласно заключението на ВЛ В.В. общо платената сума по кредита е
1319,05лв. и е отнесена към задължението , както следва: 1000лв. главница ,
договорна лихва – 31,68лв., 33,34лв.- услуга Фаст, 66,66лв.-услуга Флекси,
0,21лв.-лихва просрочие,177,78лв. - такса приоритетно разглеждане, 9,38лв. -
такса за предсрочно погасяване.
Изложеното обосновава основателност на иска с правно основание чл.55
ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Ищецът е направил надлежно изменение на исковата
претенция, като същата не се претендира като частична , а е за сумата
319,05лв. Искът е основателен и доказан и следва да се уважи,т.к. с оглед
прогласената недействителност на процесния договор за кредит ищецът
дължи плащане само на главницата от 1000лв. Останалите суми се явяван
недължимо платени.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал.6 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на съда разноски за
държавна такса – 100лв. и разноски за вещо лице – 200лв. Ищцата е
освободена от заплащане на държавна такса и разноски.
По отношение искането на основание чл.38 от ЗА: след като се запозна с
практиката на съда и на въззивната инстанция, съдът приема следното : в
случая съставът на съда не е обвързан от определените с Наредба №1 МРАВ
размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
24
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи
на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото
на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на 12 Този файл е копие на
електронно подписан документ. Оригиналът е подписан от Ana Ivanova Ilieva
на 19.10.2023 г. в 18:05:36 ч. Актът е постановен на 19.10.2023 адвокатите,
както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за
националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС,
като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена
всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която
им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./ По тези съображения съдът счита, че не е обвързан от
опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В случая следва да се определи възнаграждение като се
отчете единствено реалната фактическа и правна сложност на делото, като се
вземе предвид и цената на всеки иск. Минималното възнаграждение,
определено от наредбата в размер от 1000лв. за неоценяемите и 400лв. за
оценяемия, значително ги нахвърля като икономически интерес, както и
поради факта, че защитата по отделните искове не е до такава степен
самостоятелна и специфична, че да налага определяне на хонорара в такива
размери. Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението
съгласно представения списък с разноски, намалено до една трета от всяка от
сумите за всеки отделен иск. Възнаграждението, което следва да се присъди е
в размер на по 200лв. за неоценяемия иск и 200 лв. за оценяемия иск, или
общо 400,00 лв.
Воден от горното, съдът
25
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК
ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №40003026304 от
05.02.2021год., сключен между М. Г. М., ЕГН **********, с постоянен адрес:
***, и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, кв. Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 пр.1-во от ЗЗД „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В ДА ЗАПЛАТИ на М. Г. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: *** сумата общо от 319,05лв. - заплатена без
основание договорна лихва – 31,68лв., 33,34лв.- услуга Фаст, 66,66лв.-услуга
Флекси, 0,21лв.-лихва просрочие,177,78лв. - такса приоритетно разглеждане,
9,38лв. - такса за предсрочно погасяване, ведно със законната лихва от
25.03.2024г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.6 от ГПК „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул.България 49, бл.53Е, вх.В ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
Плевенски районен съд разноски по делото за държавна такса – 100лв. и за
вещо лице – 200лв.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА ПРОФИ КРЕДИТ България
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В ДА ЗАПЛАТИ на адв.Д. М. от АК-
Пловдив, адрес на кантората : Пловдив, бул.Пещерско шосе №81 ет.3 ап.Б,
адвокатско възнаграждение в размер на 400лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му чрез Плевенски районен съд пред Плевенския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
26