РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 11.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на единадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ЖЕНИ СТОЙЧЕВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 351 по описа за 2019 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С
решение № 160/30.03.2019 г. по гр.д.№ 324/2019 г. по описа
на ЧбРС на основание чл.5, ал.1, т.1, 2, 3 и 5 от ЗЗДН са
постановени мерки за закрила в полза на Н.Н.К. по отношение на П.М.С., както
следва: На основание чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН е задължен П.М.С. да се въздържа
от извършване на домашно насилие по отношение на Н.Н.К..На основание чл.5,
ал.1, т.3 ЗЗДН е забранено на П.М.С. да доближава на по-малко от 200 м.
пострадалото лице Н.Н.К., както и да доближава жилището, в което живее в гр.**,
ул.** № * за срок от осемнадесет месеца, считано от датата на издаване на
заповедта за незабавна защита - 29.03.2019 г.Отстранен е П.М.С. от съвместно
обитаваното с Н.Н.К. жилище за срок от осемнадесет месеца, считано от датата на
издаване на заповедта за незабавна защита - 29.03.2019 г.Осъден е на основание
чл.5, ал.3 ЗЗДН П.М.С. да заплати по сметка на ЧбРС държавна такса в размер на
25 лв., 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист и глоба от 200 лв.
Депозирана е въззивна жалба от П.М.С.
срещу решение от 30.04.2019 г. по гр.д.№ 324/2019 г. по описа на ЧбРС.Молбата е
неоснователна и недоказана.Прави се искане да се постанови решение, с което
изцяло да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго по съществото
на спора, с което да се остави без уважение молбата за защитна, алтернативно - да
се намалят по вид и размер наложените мерки, а също и да се заплатят
направените разноски в двете инстанции.
Въззиваемата Н.Н.К., редовно призована, не се
явява и не взема становище.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо,
а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за основателност на молбата, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното.
На първо място
във въззивната жалба се сочи, че по искане на въззивника е било открито на
основание чл.193, ал.2 ГПК производство за оспорване на съдържанието и подписа
на представената декларация по чл.9 ЗЗДН.
Декларацията в
общото исково производство би имала характер на изходящ от страната частен
свидетелстващ документ и
когато
не е оспорен подписът върху него, това не подлежи на проверка в отделно
производство по реда на чл. 193 ГПК, тъй като
съдържанието на този документ не се нуждае от оспорване, а съответствието на
данните в него с обективната действителност се преценяват от съда съобразно всички доказателства по
делото.
Съдът приема, че
макар да изхожда от молителя Н.К., представената от нея декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН
не подлежи на оспорване по реда, по който се оспорва истинността на документ
или се извършва проверка на такъв (чл. 193 и 194 от ГПК).Аргументите в
подкрепа на това разбиране се основават на разпоредбата на чл. 13, ал.2, т.
3
и ал. 3 от ЗЗДН, придаващи на
подписаната от пострадалото от домашно насилие лице декларация качеството на
доказателствено средство, достатъчно да послужи като основание за издаване на
заповед за защита.Със ЗЗДН е възприето различно разпределение на
доказателствената тежест от приетото с чл. 154 от ГПК.В
производствата по ЗЗДН молителят следва да представи доказателствата, с които
разполага и да посочи подлежащите на събиране доказателства.Едновременно с това
обаче и по силата на чл. 12, ал. 1 от ЗЗДН
съдът с призовката и необходимите преписи на съдебни книжа, съдът указва на
ответника задължението му за представяне на доказателства, което е сторено с
оглед на разпореждането на съда от 29.03.2019 г.В този смисъл, единствено
възможно оспорване на посочената декларация може да стане чрез непълно насрещно
доказване, имащо за резултат установяване на обстоятелства, оборващи
твърденията, изложени в нея.В случая въззивникът не е провел такова доказване,
като не е ангажирал каквито и да е доказателства, че обстоятелствата, касаещи
акта на домашно насилие спрямо Н.К., не са се осъществили (решение № 237/26.03.2019 г. на ОС-Бургас по в.гр.д.№
166/2019 г., решение № 457/3.04.2018 г. на ОС-Пловдив по в.гр.д.№ 464/2018 г.).
Тъй като съдът
приема, че доказателствената тежест в настоящето производство е обърната, то
аналогично неоснователен е и доводът във въззивната жалба, че молителката
изобщо не е ангажирала доказателства за доказване истинността на подписа (например назначаване на графологическа експертиза).
От показанията
на свидетелката Р. С., очевидец на случилото се между страните, чиито
показанията следва да се кредитират като обективни, се установява, че към 1
март е станал инцидент, като се е прибрала сутринта.В декларацията е посочено
на 01.03.2019 г., като не е посочено време - вечерта 21 ч.
Действията,
описани в декларацията, съответстват на онова, което е заявила свидетелката, както
и казаното от него, което е видно от протокола от с.з. от 30.04.2019 г.Не може
да се приеме с оглед на посоченото във въззивната жалба, че свидетелката е
споменала единствено, че е обвинил молителката, че е била в „пети квартал“.
Ето защо
неоснователен е доводът на въззивника, че действията, описани в декларацията,
не съответстват на онова, което е заявила свидетелката, че има недоказаност на
твърденията на молителката.
Относно
алтернативното искане във въззивната жалба - да се намалят по вид и размер
наложените мерки, настоящата инстанция приема, че е неоснователно по следните
съображения.
ЗЗДН урежда
правата на лицата, пострадали от домашно насилие, мерките за защита и реда за
тяхното налагане.Той дава възможност по искане на пострадалия по съдебен ред да
бъдат наложени изброените в чл.5, ал.1 мерки за
защита.Производството е спорно съдебно, но не исково.В него се съчетава съдебна
защита по реда на съдебното администриране с налагане на административни мерки.В
хипотезата на чл.16 ЗЗДН могат да бъдат
наложени някои или всички от изброените в чл.5, ал.1 мерки, които
съобразно установената конкретна фактическа обстановка, ще са достатъчни за да
обезпечат безопасността на пострадалия ищец.Съдът следва да постанови решение,
с което да се произнесе по искането след анализ на всички данни по делото.При
определяне на мерките съдът не е обвързан от искането в молбата, а се ръководи
от целта да бъде дадена ефективна защита на пострадалото лице.Ето защо с
решението могат да се наложат мерки по чл.5, ал.1, които са
различни от поисканите в молбата.В този смисъл са и разясненията по т. 22 на ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№6/2012г., ОСГТК.
В процесния
случай в молбата до първоинстанционния съд въззиваемата е направила искане да
бъдат наложени мерките по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 ЗЗДН (последната
за срок от 18 месеца, а съгласно чл.5, ал.2 от ЗЗДН срокът е от 3 до 18 месеца), като е изложила доводи, че проблемите са започнали
още след като страните са заживели на семейни начала през 2013 г. в нейния дом,
находящ се в гр.Червен бряг, а след случилото се на 01.03.2019 г. е решила да
напусне собствения си дом.
В първото по
делото съдебно заседание е изложила и доводи, че след издаване на заповедта е
имало нарушение на същата от страна на въззивника.
В декларацията
по чл.9, ал.3 ЗЗДН въззиваемата е посочила само случилото се на 01.03.2019 г.,
като в тази насока са и показанията на свидетелката Радка Сараминева.
Ето защо, с
оглед на гореизложеното, първоинстанционният съд правилно е определил вида и продължителността
на исканите мерки от въззиваемата по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 ЗЗДН.
Правилно първоинстанционният съд е наложил и мярката по чл.5, ал.1, т.2 ЗЗДН за посочения срок, тъй като жилището, което е било съвместно обитавано от двамата, е собственост на Н.К., което тя е напуснала, ръководейки от целта да се даде пълна и ефективна защита на пострадалото лице.
Неминуемо и
неговите права са ограничени чрез предизвиканата от съда промяна на
съществуващото фактическо положение, но е съобразено от първоинстанционния съд
предназначението им, а доказателства от страна на въззивника не са ангажирани.
С
оглед на чл.5, ал.4 ЗЗДН във всички случаи съдът с решението по чл. 15, ал. 1 ЗЗДН
налага на извършителя и глоба в размер от 200 до 1 000 лв.В процесния случай
първоинстанционният съд е наложил глобата в минималния определен размер от 200
лв.
Разноски в полза на Н.К. с обжалваното решение
по чл.78 ГПК във връзка с §1 от
ЗР на ЗЗДН не са присъдени, поради което е неоснователно възражението в тази
насока във въззивната жалба.
Ето
защо не са налице основания за отмяна на обжалваното решение, поради което
същото следва да бъде потвърдено.
При
този изход на процеса следва на основание чл.17, ал.3 ЗЗДН да бъде осъден
въззивникът да заплати в полза на ПлОС държавна такса в размер на 12.50 лв. за
настоящето производство.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 160/30.04.2019 г. по гр.д.№ 324/2019 г. по описа
на Червенобрежки районен съд.
Осъжда на основание чл.17, ал.2 ЗЗДН
въззивникът П.М.С., ЕГН **********, да заплати в полза на Плевенски
окръжен съд държавна такса в размер на 12.50 лв. за настоящето производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: